НОВ АГЕНТ, НОВ КЪСМЕТ!

Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! С агентурен прякор „Максим”! Резил! Как не го е срам, него и тия дето са го назначили! – негодува народът.  И още възгласи, и още възклицания…

Абе хора, че то щеше да е цяло чудо, ако човекът не беше агент. Я ми покажете едно място с пари и власт, където босът да не е агент. Той или неговият татко. Или на татко му таткото.

Преди време от комисията по досиетата довериха две важни неща. Първото, че медиите участват активно в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Само се представете: милион и петстотин хиляди ченгета в страна с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и нищо. Как се стигна дотук е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия, с държавни чиновници от руския модел и необразовано селско-пехливанско население, подобен пейзаж е напълно закономерен.

Истина е, че навсякъде по света медиите имат проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух тук?  Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: няма решение. Ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви зад граница. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета не си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно? Това ни е проблемът, че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова президентите ни са агенти, затова агентите ни са бизнесмени и шефове на медии, а бизнесмените ни са престъпници.

п. п. Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! Е вие какъв искате да е – политически затворник от Белене?

Реклами
Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

„КУЦИ АНГЕЛИ“ на Алея на книгата – София

ИСТОРИЯ С БАСТУН

–  Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена трепереше от възмущение и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

–  Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай”.

–  Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

– На мен ше дадеш ли, ма, како, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари.

– Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

– Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

– Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

– Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

– Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли?

– Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

– Майка ти на тебе е расист, задето те е родила тъп и грозен, разбираш ли? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

– Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

– Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – промуши ефира пискливо гласче отнякъде.

– Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тъй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше шлюпките настрани, с рязко въртене на шията. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки от време на време пистолетите на кръста.

– Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем: като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

– Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – кимна към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

– Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

–  Нейният е, нейният е – отново проби ефира пискливото гласче.

Накараха я да се легитимира.

– Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

– Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, която го е дала на майката на моята майка, която го остави на мен – започна да се оправдава тя, сякаш бе виновна за нещо.  – Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е стоял.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

– Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

– И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

 

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

(Из „Куци ангели” – издател „Жанет 45”)

group of men

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Софийска алея на книгата (10-15 септ.)

“(…) Туй правят в България със свестните. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата. Ще ме честват, ще се умиляват, ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.
 
Какво са знаели те за мен приживе, че да знаят за мен и след смъртта ми? Нищо. Само са си въобразявали, че ме познават. Единствена ти, Мара, ще си наясно какъв съм бил и какъв съм си отишъл. Единствена ти, Мара Белчева, ще имаш право да пишеш за Пенчо Славейков, защото само ти ще знаеш истината за мен и за моето творчество.
 
Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.
 
Ще има и шествие, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.
 
Ще има попове и учители. Ще има и писатели – че къде без писателите? Както и стражари на коне.
 
Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.
 
А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.”
 
И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?”
 
(Из романа „Суета, суета“ – 2019, издател „Жанет 45”)
 
Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

В ЗАЛАТА ЗА ПОЕЗИЯ…

В залата за поезия една поетеса се гърчи и стене заради световната
неправда, реди тропа след тропа и се моли на Господ да й помогне да
бъде себе си – добра и състрадателна, изпълнена с любов към
хората.

По-натам един поет също „тропира”, прави драматична пауза, поглежда
в упор отбраната публика, накрая гневно избухва срещу Господ, че
го има и няма, и че в крайна сметка него, поета, единствено дълбоката вяра го
крепи. (В какво и къде точно го крепи, не става ясно.)

И още, и още стъписващи със своята поетична мощ откровения и заклинания.

А в общинската болница един човек призоваваше всички вярващи, добри и
състрадателни човеци да му помогнат с няколко банки кръв. Те обаче
нямаше как да го чуят, потънали в четене и слушане на стихове за…
изчезващата хуманност.

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Влюбването…

Влюбването е измамен миг, в който виждаме у другия най-доброто от Бог.

Copy of Vlado_Trifonov_Julie_13_R_D

От онзи Бог, който само чака сгода да покаже дяволиите си.

 

 

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Джем сешън

(На всички блусари – от Ню Орлиънс до Нови Кричим)

Ритъм китарата – стар блусар посивял,

много мъка и опит през годините сбрал

и солото (от същата ера „младеж”)

концертират на пейка сред градската гмеж.

Ритмистът – безспорен басов атлет.

Солистът – със звучен и тънък фалцет.

Куплет след куплет, рефрен след рефрен,

пее си песните този ретро тандем:

от „Обичам те”, „Бейби” и  „Само ти”

до Франки Синатра и Джери Луис Лий.

Правят кратка почивка за цигара с кафе

и пак продължават китарите две.

Във градинката фраш – назад и напред

дефилират човеци без всякакъв ред:

юпита голобради със бели якички,

лелки и чички под очите с торбички,

бизнесмен подръка с фолкпевицата Славка,

както и двама министри в оставка…

продавачи на свирки и на балони,

клошари с провиснали клош панталони,

и едно бебе, което  врещи триизмерно

– всички пригласят вкупом и поотделно

на ритмиста, безспорния басов атлет

и солиста със звучния тънък фалцет.

(От чекмеджето с ръкописи)

 

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

По случай деня на книгата!

НЕ ПРАВЕТЕ АНАЛИЗ НА КНИГИТЕ МИ, МОЛЯ…

Не ги обсъждайте.

Не ги изследвайте.

Не ги претакайте.

Просто ги четете.

И кажете: харесаха ми, не ми харесаха.

Или: доскучаха ми, бяха ми интересни.

Анализите, скъпи мои, са за конференциите,

семинарите,

симпозиумите,

събранията,

съвещанията,

беседите и мероприятия от този род.

Анализите, скъпи мои, са за анализаторите,

а анализаторите са деформирани читатели.

Деформираните читатели четат предимно онова,

което го няма в книгата и само те го виждат,

привиждат

или съчиняват.

Именно защото са деформирани.

И още нещо: не си плюнчете пръстите!

Знам, че ви е сладко, но така пречите на думите

да се изразят.

Създавате им неуют с вашата немарливост,

стресирате ги, а думите са чувствителни

и искат спокойствие и уважение.

Така че (с което завършвам)

не правете анализ на книгите ми. Моля!

А сега нека ви почета от тях…

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

„КУЦИ АНГЕЛИ” * (Из монолога на една журналистка)

(…) Най съм се кефила да си представям как влизам в парламента, правя с узито един тегел по тавана и изкрещявам: горе ръцете, долу гащите!

Ама еди кой си бил от опозицията. Долу гащите, ти казвам, бе! Същата стока си като останалите, само чакаш да вземеш властта и да си покажеш магариите.

Или пък как влизам в Топлофикация и казвам: хайде сега връщайте парите, дето ги крадете от хората. Ама ние не крадем, госпожице, ама ние сме честни…! Честни ли? Сега ще ви кажа аз колко сте честни. И ги подпуквам с узито.

Или пък нахълтвам в полицията, строявам целия наличен персонал и ги почвам: Защо са ви мръсни обувките на вас, бе? Защо са ви мазни фуражките на вас, бе? А шкембетата ви защо са като на бременна в деветия месец? Как ще ловите бандити с тия шкембета бе, синковци? Как ще залавяте терористи бе, гевезета? Я легни! Я стани! Легни-стани, легни-стани! Ама, госпожице, не можем, имаме високо кръвно. Ще ви дам аз на вас една госпожица. Като имате високо кръвно, чий го дирите в полицията – крещя аз и изпразвам един пълнител над главите им.

Или пък почуквам най-учтиво на вратата на данъчното……, но хайде да не се размечтавам прекалено.

Истината е, че не съм си купила още узито, за което се мразя.

Иначе, както споменах, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то си е нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска. Народно-селска интелигенция с феодален манталитет.

Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците? Нямаше, естествено.

Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя.

Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю. По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам – квалифицирана съм на електрод първа степен и на аргон трета степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи.

Дали съм консумативист? Консумативист съм. Дали съм разочарована от обществения живот? Разочарована съм. Що, вие не сте ли?

Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Сигурно го знаете, на нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.

Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всичкиполитици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми.  Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.

Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.

Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само, че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.

Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво казвам. Казвам това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задниците и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност.

Впрочем, ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами от нещо. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.

* „Куци ангели” – книгата, която предизвика романа „Суета, суета”

http://books.janet45.com/books/853

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

След едно раздаване на поетични награди

Много хора. Отесня планетата.

Буквално се задръсти. Изобилие от човеци.

Между тях и поети. Изобилие от поети.

А наградите – малко. Пък мераците – много.

За клюките да не говорим. За сръдните също.

– Пукнете се от яд – казват наум наградените на ненаградените.

– Да пукнете дано! – казват наум ненаградените на наградените.

И мило, и любезно се усмихват помежду си,

осведомяват се за здравето…, прегръщат се през рамото…

Перспективистът Ницше доволен наднича от отвъдното.

(Из ръкописа на „Птеродактил в трамвая“)

Й.Бош

 

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

СОФИЙСКА ПРЕМИЕРА НА РОМАНА „СУЕТА, СУЕТА”

                                                         (видео репортаж)

Кр. Лозанов (Жанет 45): Ако вземем България от началото на 20 век, кое според теб е онова, което е останало непроменено до днес?

Вл. Трифонов: Завистта. Непроменена е ужасяващата, некултивирана българска завист, която няма много общо нито със западноевропейската, нито дори с централноевропейската.

М. Новков: Къде е разликата между култивираната и некултивираната завист?

Вл. Трифонов: В изражението на  лицето. Култивираната завист може да бъде даже приятна. Приятно е да наблюдаваш, как ти завиждат. Дотам, че си казваш: завиждай ми още, моля те, толкова симпатично го правиш!

https://youtu.be/sqc7Lkumd5k

 

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

БЪЛГАРИЙО, ЖАЛНА ТИ МАЙКА ПОЕТИЧЕСКА!

От Константин Павлов за Константин Павлов:

„През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм. … Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: – Такъв човек изобщо не съществува! – Обявиха ме за зрителна измама.”

От мен:

Те продължават да са тук, критиците-агенти. Някои така са се изпедепцали в мимикрията, че не можеш да разбереш критици-агенти ли са или критици-дисиденти, социалист-капиталисти или капитал-социалисти. Лобират, журират, награждават, оглавяват, санкционират, разпределят и преразпределят… Българийо, жална ти майка поетическа!

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Такива хора ни правят значима нация, а не политиците-боклуци!

Чета, Румен Леонидов щял да пише книга за Константин Павлов. Браво, добра идея! Преди време публикувах кратък текст за този „демоничен тип”. Кратък, но от душа, както се казва. Не е зле да го припомня, може да сръчка нечия задрямала съвест.

––––––––––––––––––––––

(…) Награждаваха го (колкото да не е без хич), но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той го знаеше, и те го знаеха. Всъщност беше ничий.

Гледам профила му от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанари да го управляват.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си издейства. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по Поведение в Изкуството и Живота. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни шаблони, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин – пренебрегваха стиховете му.

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така, и слава Богу!

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него във форумите:

– Такива хора ни правят значима нация, а не политиците-боклуци!

Целия текст виж тук:

ОСОБЕНО ВРЕДЕН ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ!

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ – ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ – ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ…

Тези дни отново се заговори за незавидния хал на българската журналистика. Как стана тъй, че уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта? Защо персоните, които управляват българските медии, имат вид на експонати от праисторическата ера? Защо репортерите са наричани „дръжки на микрофон“? И още, и още. Все теми, за които може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:
ЗА ДЪРЖАВА С АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ, С ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ, С ДЪРЖАВНИ ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ И ПОЛУОБРАЗОВАНО СЕЛСКО-ПЕХЛИВАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ПОДОБЕН ПЕЙЗАЖ Е НАПЪЛНО ЗАКОНОМЕРЕН.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Медиите отдавна не са само медии – те са депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува. У нас той още не се е появил.

Това е положението – иди го оправяй!

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

„СУЕТА, СУЕТА” (из писмото на Фердинанд до Борис)

По-долу цитирам  част от писмото на Фердинанд Сакскобурготски до сина му Борис, което притесни отделни (патриотично-превъзбудени) представители на литературната общност. Писал ли е наистина Фердинанд подобно писмо до своя син или авторът си го е измислил? Ако си го е измислил, до каква степен? И как така си позволява…?

Ха сега, де!

Ето моя отговор: писателят пише, читателите четат и на всички е дадено да разсъждават, да преценяват и да си правят изводи. Интелигентно, добронамерено и непредубедено. Другото е от Лукавия.

***

Борисе, пиша това писмо, за да споделя свои спомени и да дам известни указания на теб, мой първороден син, който един ден ще e седнал на трона ми и ще управлява България. 

Започвам с това, че на някои хора може да им се стори аз да хуля българите и да ги презирам. Не отричам, че понякога е така и ще ти обясня защо. Защото, Борисе, българите, на които добре им научих номерата, са си шмекери и в червата. От робството ли идва, от гена им ли идва, не знам, но по шмекерлък бият дори мен. Все гледат да те измамят – с един грош може да е, ама да са на кяр. Остави това, но усещам, че и аз започнах да се побългарявам – взе и на мен българската шмекерия да ми харесва. Защото едно е виенската шмекерия, съвсем друго нещо е българската. В българската шмекерия има една натурална опитност, една неподправена самобитност и жизненост, която на нас, западните шмекери, ни е чужда. Да шмекерувам по български за мен се оказа непозната досега зараза. Дано не се заразиш и ти, но пък от друга страна е голямо удоволствие.

Ще чуеш, че съм наричал българите простаци. Може и да съм ги наричал, но никога на всеослушание, а само пред хора, които умеят да бъдат сдържани. Като посланикът на Франция, господин Жорж Палеолог, много възпитан и дискретен човек. С него съм споделял и други неща, например че министрите ми ядат и пият повече дори от мен. Едвам дочакват да седнат на масата и тогава ела да гледаш – сякаш стадо диви прасета е нападнало двореца ми.

А сега ще река нещо, което може да ти се стори цинично, но е самата истина. Ние, Борисе, принадлежим към династия, която няма нищо общо с примитивната порода на българите, чужда е на българските традиции и манталитет и не се нуждае от българската любов. Нашите интереси са гарантирани не заради любовта на народа, а заради сервилната му природа и страх. Запомни: няма нищо лошо да накараш народа да те обикне, но голямото изкуство на властта е хем да те обичат, хем да се страхуват от теб.

Няколко думи за обкръжението. Гледай хората, които те заобикалят, да са посредствени. Кадърни не ти трябват. Колкото по-посредствени са хората около теб, толкова повече ще изпъкнеш. И внимавай с журналистите. Кани ги от време на време в Двореца, направи им софра, нека хапнат и пийнат, да им стане драго, че си ги зачел, пък че си ги и нахранил. Гладният журналист е зъл и зли неща ще напише за теб. Ситият журналист е благ и такава баданарка ще ти удари, че сам ще се чудиш туй ти ли си или не си. Може и някой друг поет да поканиш или писател – като нищо ще съчинят ода за теб или поема, това няма да ти навреди.

Не се прави на добродетелен и милозлив. Народът не разбира от добродетели; той величае  хайдуците,   развратниците, престъпниците, лъжците и изнудвачите. На такива поверява той своята съдба и тях избира за депутати.

Гледай, сине, да нямаш идеали. Парите трябва да са твоят идеал и нищо друго. Имаш ли ги, можеш да си позволиш да построиш нещо и за народа, за да ти е благодарен. Но преди това трябва да ги вземеш от същия този народ. Той е достатъчно глупав да не разбере, че това, което правиш за него, го правиш с неговите пари. Ако ще вършиш добрини, върши ги с народни пари. Твоите си ги пази.

Говори малко! Достатъчно е да можеш да стъкмиш няколко празни изречения без много грешки. Научи наизуст една-две гръмки фрази за завършек и ги използвай при всякакви поводи. После млъкни и се оттегли. Колкото повече мълчиш, толкова за по-умен ще те мислят. …

За тази нощ спирам, че ми се додряма, аз кога ли съм писал толкоз! Но ще продължавам, имам още много неща да ти споделя.

(Из романа „Суета, суета” – препоръчителен за всяка библиотека с характер!)

SUETA, SUETA - plakat

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

ЧАК ДА НЕ ПОВЯРВАШ!

Мина софийската премиера на романа „Суета, суета“.

И… имаше хора! Без информационни бомбастики по телевизии, вестници и радиа; без пълни с въздух рекламни балони. Дори без употребата на литературни, политически и идеологически лобита. Чак да не повярваш!

Да, имаше напълно живи хора на премиерата на книга, в която действащите лица не са нито футболисти, нито политици, нито кафански певачки! Чак да не повярваш!

Дойдоха интелигентни, заинтересовани и добронамерени люде – повечето прочели предварително романа. Задаваха умни въпроси и получаваха смислени отговори.

Никой не се мръщеше, никой не гледаше встрани, никой не се разсейваше – на всички им беше интересно. На мен също. (Колко приятно е за гледане и слушане, когато и на аудиторията, и на автора им е удобно да са заедно!)

Говорихме си за завистта. За българската завист и с какво тя се отличава от западно и централноевропейската. И че ако някой ден България изчезне от картата, то ще е само заради това. Най-вече заради това! – както твърди един от героите в книгата.

Приказвахме си за уникалната любов на един поет и една поетеса от миналия век, за литературното приятелство и литературната омраза, както и за несъстоялата се Нобелова награда на Пенчо Славейков.

Споменахме също, че думите са като листата на дърветата – колкото повече са листата на дърветата, толкова по-малко са плодовете. И колко е важно да не се злоупотребява с обема на едно литературно произведение.

И още, и още…

Накрая всички излязоха усмихнати. ЧАК ДА НЕ ПОВЯРВАШ!

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Монолог на Склери, пенсиониран партизанин, от пиесата „Танц със саби”.

(…) Вижте, и аз съм бил рапър. Едно време в отряда като нямахме друга работа играехме рап. Ама тогава не съм знаел, че така му викат. Аз най-обичах да играя със Стоянка – много бойна мома. Беше пребила кмета на нейното село, щото на някаква седянка я ощипал под полата – тогава имаше седянки, сега им викат хепънинг. Не стига че го пребила, ами за назидание на останалите ергени от селото му резнала оная работа. Та тая същата Стоянка сетне стана партизанка и с нея имахме много съвместни авантюри, сега им викат джоинт венчър. След победата я направиха началник на енергото и бая пари открадна оттам, да не й е ўроки. Сега му викат усвояване на фондове. За всичкото това съм написал подробно в книгата си „Художествената самодейност в моя отряд.”

Искам да подчертая, че много обичам да пиша книги. Мога да пиша книги до премаляване. Веднъж се хванахме на бас с другарите тука, че ще издържа 48 часа писане без почивка. Ти, викат ми те, ще спреш барем да пуснеш една вода. Аз обаче от партизанлъка съм се научил да стискам. Четиресе и осем часа писах и брисах, писах и брисах, досущ като отчета на правителството – да ме бяхте видели само! И остисках, няма майтап! После дойде делегация от Клуба на младия писател, да съм им предал своя опит по бързо писане. Как да станело тъй, че хем като пишат да не му мислят много, хем да им издават книгите. Викам им, вижте какво, младежи, за тая работа много мислене не се иска. Когато се пише, не трябва да се мисли. И талант много не се иска. Нито граматика. Иска се инат. Сядаш и пишеш, докато ти изтръпне задника. После ставаш, разтъпчваш се на място (показва как) и продължаваш да пишеш прав. Аз за мойта Стоянка от отряда така написах два тома. Сетне написах още два тома за изкуството да се живее, макар да нямах хал-хабер от изкуство. Сетне за демокрацията писах, сетне за църквата и тъй по два тома, по два тома… – ей ме днес жив класик.

А синът ми е жив лицемер и неблагодарник. То има ли някой, дето да не е лицемер, само че моят син е шампион по неблагодарност. Нека ви кажа: оставих му цяла външнотърговска банка, фабрика за консерви му оставих – корнишони, патладжани…, – а той за благодарност ме локализира в старчески  дом. Аз тъй съм го бил научил! Че го научих, научих го. Ама той защо се поддаде? Защо не се възпротиви, да каже: татко, зле ме възпитаваш, не е редно. Напротив, мълчеше си и ми харчеше паричките. Бизнесмен бил! Голям бизнесмен! С моя портфейл и с мойте връзки! Нищо, на мен и в старчески дом ми е харашо (уточнява) сега му викат „фън”. Хранят си ме, поят си ме и имам цял отряд на разположение – не сме решили, не сме взели отново властта. То не че някога сме я пускали, де.

Продължение

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

Георги Марков в училище

Георги Марков от догодина щял да се изучава в училище. И се надуват министерските чиновници, и се кокошинят, сякаш тях ще ги изучават. Сигурен съм, че писателят би им рекъл: „Колко години ви трябваха, за да вземете това решение, байовци? Сега го взехте, но аз не вярвам в искреността ви и на йота. Защото ако утре възкръсна и ви кажа в очите какво мисля за вас, ще почнете веднага да пишете нови учебници“.

Публикувано в uncategorized | Вашият коментар

ПОНЕДЕЛНИШКО

Посвещава се на всички,
които в понеделник тръгват за работа.

Каза: „мамка му”.

– Мамка му – повтори и ритна възглавницата.

Понеделник беше денят, в който му се искаше да е на хиляди километри оттук.  Никога не го беше обичал, а днес му се стори особено противен. Лежеше в леглото, гледаше в тавана и се настройваше да стане. Извикваше всевъзможни позитивни мисли в главата си, за да направи започването на седмицата по-поносимо. Например как след работа щеше да се види със Стела да изпият по чаша вино в онази кръчма с дюля на двора. Защо пък само по чаша, можеше направо по литър – там предлагаха добро наливно вино.

В понеделник особено остро се проявяваше нежеланието му да живее в държава, в която полицаи, прокурори и бандити заедно въртят търговия с наркотици, министрите са заподозряни в незаконно облагодетелстване, а депутатите са най-мрънкащите и противни същества на планетата.

Протегна се от край до край и кокалите му изпукаха.

В понеделник искаше да е на мястото на онзи единствен хартисал от племето си индианец в джунглите на Амазонка, на когото бразилското правителство беше осигурило 80-километрова буферна зона около колибата. Мечтаеше като него да отглежда маниока, да ловува с лък и стрела и да събира мед от диви пчели. Трябваше обаче да бърза, защото учените предвиждаха, че след някоя друга година басеинът на реката може да бъде напълно унищожен.

Събра сили и се надигна.

Повтори си няколко пъти, че трябва да е благодарен, задето днес слънцето пак е изгряло, и че навън пее някакво птиче, и че има въздух за дишане, а той си е платил сметката за интернет и телефон. Взе да си тананика и влезе в банята да се бръсне.

Пи кафе на гладно, качи се в колата и потегли. Шофираше,  гледаше лицата на хората в автомобилите отляво и отдясно и си мислеше кой, кога и как успя да направи от българина толкова навъсено, намусено, неугледно, недодялано, злобно, баято и дебеловрато същество.

– Преувеличаваш – каза си. – Не всички са такива. Има интелигентни, възпитани и добре изглеждащи мъже и жени, на които и държанието им е държание, и усмивката им е усмивка.

– Може и да има, но къде са? Защо не ги виждам? –  продължи да спори със себе си, като местеше бързо поглед от огледалото за задно виждане към двете странични огледала и обратно.

Спомни си как миналата седмица седеше на една пейка в Мола на „Стамболийски”. Щяха да ходят на кино със Стела, той беше дошъл на срещата по-рано и докато я чакаше наблюдаваше хората наоколо. Млади и стари трътли облечени  като за панаир на грозотата се щураха безцелно нагоре-надолу, бебета в колички се деряха, деца крещяха…. – беше отблъскващо и потискащо.

Стараеше се да мерне поне една физиономия, на която да си спре окото и да каже: ето тази жена или този мъж приличат на човеци! Но не откриваше такива. Най-изнервящо от всичко беше ужасната смесица от провинциален диалект и уличен жаргон, която се носеше отвсякъде.

„В България имало над 200 села без нито един жител в тях. Селяните били на изчезване” – мислеше си. „Е, как да има жители в селата, след като всички са се преселили в София! И селяните изобщо не са на изчезване, ами са тук, в Мола. Тук си живеят, тук купонясват, хем е топличко, 22 градуса през зимата, не плащат за ток и парно, а тийнейджърките могат спокойно да разхождат смъкнатите си задници ” – продължаваше да си мисли.

– Здравей! Защо си тъжен? – Стела стоеше до пейката и го гледаше състрадателно. – Случило ли се е нещо?

 – Нищо не се е случило. Чакам да видя нещо хубаво, добре че дойде…

В киносалона всички стискаха кутии с пуканки и кока кола. Към стотина души хрупаха, мляскаха и се оригваха, някои се замеряха, един подхвърляше пуканките нагоре, зейваше широко уста и чакаше да паднат в нея, а от екрана гръмотевично трещяха рекламните тийзъри на новите филми.

Единствените без пуканки и кока кола бяха те двамата.

– Представят си, че са американци – каза Стела.

Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се”, каза си той и извади ментов бонбон.

„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако щат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам” – говореше си, смучейки бонбона.

Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана.  „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли щеше да изглежда в края на деня?” – гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.

Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана и обърна лицето си на другата страна.

Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка” да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой й беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години,  или може би още в деня на раждането й, и сега тя си го връщаше. Добре че не изхвърли целия пепелник.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката” с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката. В каква ли среда се движеше, сред какви хора? Представи си как влиза след нея на работното й място, и я пита пред всички: „Извинете, не сте ли вие онази, която преди малко си изхвърли пепелника на улицата?”  А тя се засрамва, изчервява се и моли за извинение.

Колоната помръдна.

Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Рецитираше високо, хванал волана с две ръце. Отвътре му се надигнаха киселини, най-вероятно от кафето на гладно и бонбона, но продължи с двойна сила:

… Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си говори насред пътя, но никой не му обръщаше внимание.

Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на старшина на рота, наркодилър и общински съветник взети заедно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново – този път по-дълбоко – и продължи да рови. Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, селяко, ще се нараниш!” Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека, и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.

Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп със златни ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия започваше да млати богомолците с дръжката на пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енорияшите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.

Не обичаше поповете, смяташе, че носят нещастие, затова направи ключ с показалеца и средния пръст и си плю три пъти в пазвата.

Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко.

Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, гражданите си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на всички.

Някъде, където хората ще са значително по-малко, за сметка на природата.

Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или  безкрайна – зависеше единствено от него.

Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една кратуна от „Женския пазар”, ще я изчисти отвътре и ще й издълбае очи, нос и уста. Ще я кръсти някак и ще си говорят винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина, жълта на цвят, с розов отенък и здрав вид. Щеше да се грижи за нея, да я забърсва от прах, да й купува шоколад за празниците и най-важното: можеха да започнат общ бизнес.

Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове.

Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен, нищо че е циция и е свикнал да взема, а не да дава. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: КАК ОТВЛЯКОХ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА.

Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети.

Каза: „мамка му”.

Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.

 

 

 

 

 

Публикувано в проза | Вашият коментар

ХАЙДЕ НА УЛИЦАТА, МАМКА ВИ МИНИСТЕРСКА!

Столицата ни е отвратително мръсна, държавата също. Заринати сме до гушата от найлонови пликчета, бутилки, хартии и фасове. Няма обществено място – улица, парк, градинка, река или езеро, където това изумително същество, българинът, да не си е оставил отпечатъка.

Срам ме е да каня приятели от чужбина на гости. Няколко пъти го направих и в резултат получавах съчувствените им погледи, когато ме гледаха как събирам боклуците на паркинга пред блока, в който живея и бирените бутилки в двора на манастира, където ги заведох. Обяснявах, че просто не издържам и затова го правя, а те кимаха със съжаление и разбиране.

Както и да е, не да се жалвам от нескопосаността българска съм тръгнал сега, а да предложа изход от тази грозна и потискаща действителност. Може да се възрази, че изход не съществува. Че не е възможно народ, който десетилетия е расъл в страх и послушание, да съхрани сетивата си за красивото. Че безвъзвратно сме изгубили рецепторите си за чисто и подредено. Че страхът и породената от него подлост раждат единствено зле изглеждащи симпатизанти на ракията, салатата и калеврите пред вратата.

Вярно е.

Но вярно е също и това, че позитивният пример може да отключи позитивни рефлекси дори в промити мозъци, каквито са българските. Необходимо е единствено да бъдат намерени подходящите хора, които да го дадат.

Естествено е да се запитаме: има ли в България такива хора? Да, има! Има ги в изобилие и това е добрата новина.

Има ги в Министерски съвет. Само си представете: двайсетина министерства с министрите, заместниците им, началниците на кабинети, парламентарните секретари, инспекторатите и директорите на дирекции.

Има ги в Парламента: 240 народни представители, всеки с по трима души поддържащ персонал, плюс 656 души администрация.

Има ги в Президентството: кабинети, съвети, комисии, дирекции, отдели… Запознати твърдят, че служителите на българския президент са шест пъти повече от тези на президента на Ирландия.

Има ги в безбройните агенции (малката ни иначе държавица може да бъде европейски шампион по агенции): агенция по приходите, агенция по вписванията, агенция по труда, по държавните вземания, по заетостта, по енергийната ефективност, по митниците, по горите, по почвите, по птичките, по буболечките…

Има ги в институтите: например в Националния статистически институт се говори за наличност от 1500 души.

Има ги в комисиите: само в Комисията за отнемане на незаконно имущество броят им е към 300.

Има ги в здравно-осигурителната каса: там се спрягат някъде към 2314 калпака.

И на още много места.

Лошото е, че голяма част от тях не желаят да дават позитивен пример. Тук обаче идва втората добра новина. А тя е, че даването на позитивен пример може да стане и насила. Просто трябва да се появи някой, от когото на министрите и чиновниците им треперят гащите, и да им нареди. Ясно и високо: господа, от днес нататък приоритетната ви задача е да служите за пример на другите.

Кой би могъл да бъде този „някой“ в нашия случай? Отговор: кой друг, ако не министър-председателят. Човекът, който според медийните оценки, е личност с воля. Човекът, който е чут неведнъж да казва, че волята е всичко

Сега да видим от какъв позитивен пример се нуждае страната ни спешно и неотложно. Веднага казвам: от пример за чистота! Страната ни се нуждае от пример за чистота повече отколкото от европейски фондове. Нацията ни се нуждае от пример за чистота, за да продължи да съществува като такава, иначе съвсем скоро ще заприлича на сбирщина от разпасани мърлячи, които вредят на всекиго и на всичко. Някои наблюдатели, включително външни, твърдят, че това вече се е случило: не може да живееш в кочина и мислите ти да са добри, а действията изтънчени.

Затова ето го и моето конкретно предложение:

Министър-председателят Борисов да изкара целия състав на Министерски съвет с все администрацията навън, да им раздаде по една метла и по един чувал, като им определи дневна норма за чистене. Не я ли изпълнят – рязане от заплатата. Пример: ако министърът на културата или министърът на здравеопазването получават по около 3000 лева на месец и не са си изпълнили нормата, заплатата им незабавно пада на 300 или просто остават без такава.

Същото да направи председателят на Народното събрание.

Същото да стори и президентът, като подкара под строй секретарите и съветниците си към Западен парк, Борисовата градина и междублоковите пространства на „Дружба“, „Младост“, „Люлин“ и „Обеля“.

Убеден съм, че изчисти ли се веднъж държавата ни от боклуците, останалото ще се нареди: корупцията ще придобие по-нормален вид, а престъпността ще се свие до границите на поносимото. Логиката е, че когато човек живее и работи на чисто, той се променя към по-добро, дори манталитетът и възпитанието му да са български.

Тогава ще мога отново да поканя мои приятели на гости и този път няма да ме гледат със съчувствие.

Мафията държала боклука! Разбира се, че го държи – не сме Скандинавия. Пък и, честно казано, вече изобщо не ме интересува какво държи мафията. Интересува ме единствено, че щом премиерът е заявил намерения за ред в държавата, той е длъжен да удържи на думата си, каквото и да му струва това. Не го ли стори, ще се нареди до предишните хвалипръцковци и тогава отиде му престижът пред Запада, за който положи немалко старание.

„Той (Бойко Борисов, б.а.) наистина е сериозен, когато обещава да изчисти страната си“ – пише ентусиазирано журналистът Ник Хигъм в интервю за BBC. Дано ентусиазмът му е оправдан.

От подготвена за издаване книга с етюди, коментари и критика.

Публикувано в демокрация, коментари, чистота | Вашият коментар

ЗАРАЗАТА Е НАВСЯКЪДЕ

(…) Преди време секретарят на Комисията по досиетата довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях – каза той в интервю.
 
Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.
 
На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата. Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…
 
Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.
 
Публикуваш материали срещу агенти във вестници, оглавявани от агенти; в република населявана от агенти.
 
Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого.
 
Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.
 
Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската култура и медии имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:
 
В ДЪРЖАВА С АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ, С ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ И НЕОБРАЗОВАНО СЕЛСКО-ПЕХЛИВАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ПОДОБЕН ПЕЙЗАЖ Е НАПЪЛНО ЗАКОНОМЕРЕН.
 
(От подготвена за издаване книга с есета, коментари и критика.)
Публикувано в анализи, коментари | Вашият коментар

МОНОЛОГ ЗА ГЛУПОСТТА

Знаете ли, че откакто започнах да работя върху ролята на Глупостта, получих просветление за много неща, които досега не ми бяха съвсем ясни. Например защо глупостта е толкова разпространена, особено в държави като нашата, макар да не си признаваме? Обяснявам си го с това, че в държави като нашата, да си признаеш, че си глупак, се смята за много срамно и унизително.

Мисля, че цялата работа идва от комплексите ни. Бога ми, че всичко е от комплексите ни за малоценност! Колкото по-комплексиран е човек, толкова по-трудно му е да си признае глупостта.

Между другото сигурно ви е направило впечатление, че веднъж сякаш съм на страната на глупостта, друг път съм срещу нея. Това е така, защото има два вида глупост – една, която ти идва отвътре и за нея не е необходимо да се полагат усилия и друга, която се придобива с постоянни тренировки.

Аз лично съм фенка на спонтанната глупост. Спонтанната глупост е сияйна и лъчезарна, тя грее в очите на спонтанния глупак и обагря личността му в неповторими натурални нюанси. Докато придобитата глупост е скована и лишена от чара на непосредствеността. Такъв глупак обикновено е агресивен и претенциозен, макар да се крие зад маската на благоприличие.

Ако ли пък същият този глупак по някакво стечение на обстоятелствата е станал известен, то тогава глупостите му са способни да подлудят не само него самия, но и всичко живо наоколо. Особено тревожно е състоянието в рекламата. Там крайният резултат са тежки поражения в масовото съзнание, до степен на пълно видиотяване.

(Цитат от подготвената за сцена пиеса“Глупостта, Господи…!)

Публикувано в драма | Вашият коментар

ФАЛШИВИ ТАМПЛИЕРИ, ПОДПРАВЕНИ МАСОНИ И ПИШМАН АКАДЕМИЦИ

По повод на обръщението „Не избирайте Вежди Рашидов за академик”, отправено от хора на движението „Реформи в културата“ към членовете на Българската академия на науките (БАН).

Ето нещо, което съм писал преди време и няма да се уморя да напомням:

(…) Само Просветената Система си позволява да търпи таланта и да го подкрепя. Просветената Система знае, че е за нейно добро да има талантливи хора наоколо, за да може да попива от техните дарби и да се облагородява. Затова тя не допуска посредствени ласкатели да администрират културата.

В Просветената Система посредствените ласкатели са аутсайдери. В нашата те са министри, доктори хонорис кауза и постоянни членове на журита.

Система, попила от таланта на своите талантливи граждани, е обречена на усмивки (понякога лицемерни, но усмивки). И на успех (понякога относителен, но успех). Обратното: система, избрала имитацията за свой идеал, е обречена на провал и започваш да се чудиш, дали наистина ако животните поемат управлението, няма да се справят по-добре.

Как може нещата в България да се променят и талантливите да си застанат на местата? Като направим българската система просветена. Как се прави една система просветена? С желание за просветеност на тези, които управляват страната;

на собствениците на телевизии, вестници, кина, магазини и бензиностанции;

на продавачките, чистачките, ватманите, учителите, шофьорите, полицаите, просяците, комбайнерите, медицинските сестри, данъчните  и новородените (доказано е, че още в утробата на майка си бебето формира характер).

И с вяра, че това е възможно. А как става сдобиването с вяра? Трудно. Особено когато са те лъгали с години за всеобщо щастие и справедливост, а лъжците са еволюирали във фалшиви рицари тамплиери и пишман академици. Не пречи обаче да се опита.

п.п. Каквато ни републиката, такива ни масоните, такива ни и академиците.

https://twitter.com/vladotrifonov?lang=bg

Публикувано в коментари, uncategorized | Вашият коментар

ТЪРСИ СЕ

грамотен и интелигентен издател, който не е обвързан с тайни и явни служби от миналото и настоящето, не е на ръба на фалита, владее писмено, говоримо и без запъване поне два чужди езика, не се е натравял с алкохол, алуминий и други токсични вещества, и няма заболявания на централната нервна система.

Цел: издаване на художествено-документален роман за един от най-любопитните периоди в съвременната история на България. (Авторът)

п.п. По възможност изпратете своя снимка (профил и анфас), заедно с копие от диплома в 2 екземпляра. Ако сте милионер – удостоверение за произхода на първия милион.

Публикувано в новини | Вашият коментар

ГЛУПОСТТА НИ НЕ Е ОТ ВЧЕРА

Когато през 2009 скулпторът Давид Черни ни изтипоса в арт инсталацията си като турско клекало, мои чешки приятели ме попитаха какво мисля за кенефния лик на България. Дали го приемам като обида за страната ми. „Не”, отговорих тогава. „Дори го смятам за дружелюбен жест”. Хората останаха изненадани, но приеха, че казвам истината.

Така си беше – аз наистина не се обидих на Давид Черни. Обратното – оцених чувството му за хумор и правдивост, както и това, че на чеха изобщо не му пукаше какво ще си помислят Ивайло Калфин, Сергей Станишев и подобни тям български „патриоти”.

Отговорът ми имаше своята здрава логика. Първо – за да схване човек творбата на Давид Черни като находчива и не непременно враждебна спрямо България, трябва да е наясно с особеностите на чешката нация. Чехите обичат шегата, често използват похватите на гротеската и особено уважават иронията и самоиронията. Запознатите с творчеството на Хашек, с постановките на Ян Шмид и Болеслав Поливка, както и с филмите на Менцел и Кахиня ще го потвърдят.

Проблемът е, че ние, българите, сме народ сръдлив и обидчив –  нещо присъщо на нации с ниско самочувствие. Сърдим се на другите, но през ум не ни минава да се разсърдим най-напред на себе си. Например затова че не разкарахме агентите на Държавна сигурност и ги оставихме да ни учат на демокрация вече толкова години! Или че направихме така, щото да сме по-известни като място на дебеловрати човекоподобни, отколкото като държава, в която се намират Боянската черква, Мадарският конник и Свещарската гробница.

Решихме да се разсърдим на Черни, защото е по-лесно и не бият през пръстите. Защо не се разгневихме със същата страст на политиците, задето оставиха България наистина да заприлича на кенеф? При това не беличък и хигиеничен като този на паното в Брюксел, а мръсен и смрадлив, с характерна орнаменталистика по стените. (Влезте някой път в Националната библиотека – тук кенефите удрят в земята дори сръбските бензиностанции).

Българинът се прехласва пред европейската култура, но тайно я ненавижда. Обича да я консумира навън, наготово,  но не и да я отглежда в страната си.

 „Ми, господине, като искате европейско обслужване, вървете да живеете в Европа, бе!” – изкряква насреща ми продавачка със синкава кожа и кило златни пръстени и гривни по ръцете.

И така: комплексите за малоценност и липсата на всякакво чувство за хумор отново ни подведоха. Изпуснахме шанса да се огледаме, да се надсмеем над себе си и да направим клозетите си такива, каквито Давид Черни ги видя: бели и чисти.

Изпуснахме чудесния момент да се представим пред останалия свят като позитивна нация с чувство за хумор. Ако го бяхме сторили, това щеше да е знак, че българите най-сетне са тръгнали натам, където хората са весели и дружелюбни и по-малко мразят себе си и останалите.

Вместо да стиснем ръката на скулптора и да му връчим незабавно орден „Кирил и Методий”, нарамихме кирките и чуковете, и съвсем по нашенски взехме да се заканваме: на чехите, чехкините, Черни, Чембърлейн, Честърфилд… – в четирите посоки на света.

Парадоксално, но хората навън ни възприемат с повече доброжелателство, отколкото ние самите приемаме себе си. Това че тълкуваме превратно всеки техен жест, си е наш проблем.

Някога Константин Иречек, също чех, един от най-добрите  приятели на България за всички времена, работил тук и прославил страната ни, написа: ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си”.  Ние решихме, че Иречек ни мрази и го натирихме да си ходи. С други думи глупостта ни не е от вчера.

 

 

 

 

 

 

Публикувано в България, ЕС, коментари | Вашият коментар

КОНКУРС

(На Смит енд Уесън – с обич!)

Казаха ми, че съм много млад и недостатъчно знам,

за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм много стар и прекалено знам,

за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм си нямал лоби,

за да спечеля конкурса.

И партия с фондация съм си нямал,

за да спечеля конкурса.

После взех „смитендуесън”-а и всички се съгласиха,

че е крайно време да спечеля конкурса.

н.м.м.

 

 

 

 

 

Публикувано в поетично | Вашият коментар

Завръщане

Коктейл от облаци, вода и въздух,

разбъркван равномерно от турбините.

Душата ми в седалката притихнала

завръща се обратно при родината.

 

Унесено от виното отпивам

и почвам да броя наум годините.

Спечелих къща, куп пари и слава, успях… –

сега се връщам обратно при родината.

 

За малко ли, за много ли, за колко?

Кого ли ще намеря в двора с гергините?

Умряха всичките, които ме изпратиха навремето.

Сега се връщам обратно при родината.

 

Препънат стон, ръце на кръст провесени.

Дали пък да не скоча от машината?

Душата ми в седалката притихнала

пътува обратно към родината.    (Н.М.М.)

п.п. Харесвам този странен, почти неизвестен за широката публика автор (признавам, че самият аз го открих съвсем неотдавна) и съм си вменил задължението да качвам негови неща винаги, когато ги открия.

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5

Публикувано в поетично, uncategorized | Вашият коментар

КАЖДАЯ ДОРОГА ВЕДЕТ К БОГУ И ОН ПОСЛЕДНИЙ СУДЬЯ

Поредният български резил: емблематичният учен Юлия Кръстева се оказа агент „Сабина”. Не случайно е избрана римската мъченица от ІІ век, обезглавена и канонизирана като християнска светица – името й звучи достойно и буди уважение. (Едно не може да им се отрече на нашите агенти – умеели са да си подбрат подходящи псевдоними! Друг някакъв – и той учен – се беше нарекъл „Телериг”!)

Две неща са особено вредни.

Първо: с биографиите си на доносници тези хора направиха така, че човек да се срамува да се нарече български журналист, критик, преподавател или писател.

Второ: поощриха цинизма на младите. Накараха ги да мислят, че не е важно какъв си, а за какъв се представяш. Легитимираха лъжата, качиха я на катедрата и й дадоха статут на образователна дисциплина.

Един човек би могъл най-добре да ги разбере Милан Кундера, който също беше уличен в доносничество. „Напълно съм изненадан … това е удар под кръста… това не е истина… как се е появило там името ми е е загадка, която не мога да си обясня…” – защитаваше се известният писател, след като години отказваше интервюта. Макар и с мъка, макар и със срам, чехите се произнесоха: добър писател, но не струва като човек, щом е донасял. Така на почтена възраст световната знаменитост изживя най-голямото си поражение.

Колкото до нас, българите, ние тепърва има да се произнасяме за своите компрометирани „знаменитости” и да им берем срама. Ако изобщо е останал някакъв.

п.п.

„Каждая дорога ведет к Богу, и он последний судья” (из филма „Покаяние”, реж. Тенгиз Абуладзе).

Публикувано в коментари | Вашият коментар

ВСТЪПИТЕЛЕН ТЕКСТ КЪМ ФИЛМА „ПО ПЪТЯ ГОСПОДЕН”

… И се събудиха една заран народните избраници и поеха по пътя на духовното съзряване. В началото им беше трудно, много трудно! Най-напред трябваше да пренебрегнат всички плътски и материални изкушения – като се почне от кражбите на гъзпапир от депутатските кенефи, та се стигне до ползването на служебни привилегии, вкл. плюскане на евтини кюфтета в стола.

Но те сериозно бяха решили да стават нови хора и да работят истински за Христа.

Кое ги подтикна да се откажат от съблазните на светския живот, да поемат по пътя на лишенията и да отсекат вътрешните окови, свързващи ги със света? Може би внезапно обзелото ги озарение, че с техните прасешки навици няма да стигнат далеч и ако не спрат óвреме, дори и свинете ще започнат да се срамуват от тях?

Може би прозрението колко нищожни и призрачни са примамките наоколо?

Страхът от вечните мъки, които ги чакат, ако не турят юзди на бесовете и мискинлиците си?

Нежеланието им да продължават да съществуват унили и разочаровани, въпреки самодоволните усмивки?

А може би всичко това накуп?

п.п.
– Няма да издържа дълго, п…а му материна! – простена депутатът Хикс от десницата.
Игрек, депутат от левицата, протегна разтворена длан:
– Опри се на ръката ми, друже, трябва да издържим, ако искаме нявга народът да ни поменува с добро.
– Е..м му майку аз на народа – продължи с пяна на устата десничарят Хикс.
– Трънлив и труден е пътят към Бога, брате, но с колектива все някак ще го извървим – погали го по бръснатата глава левичарят Игрек.

 

Публикувано в проза, филм | Вашият коментар

ГОСПОДИН ПРЕМИЕР, ОБАДЕТЕ МИ СЕ НЯКОЙ ДЕН…

„… Господин премиер, обадете ми се някой ден и заедно да тръгнем на разходка из София. (Вие дегизиран, за да не ви разпознае народонаселението и да започне да ви се подмазва). Най-напред с моята лична нелимузина ще се повозим по софийските улици и булеварди, за да ви покажа някое друго езерце, кратер или направо вулкан току по средата. После ще слезнем от моята лична нелимузина и ще тръгнем пеш по кривите и разбити столични тротоари, но след като е валял дъжд, че хубаво да си опръскате новите панталони. Сетне ще се качим в градския транспорт, хем да се потресем от миризмите там, хем да послушаме благословии по повод управлението на България. Накрая се грабваме и заминаваме за провинцията, тъй както сте дегизиран. Да чуете как ще ми отговорят хората, когато ги попитам защо са такива, каквито са. Със сигурност ще кажат: защото рибата мирише от главата и ние сме като тия отгоре. Те ако са вмирисани, и ние ще сме вмирисани. Те ако са простаци, и ние ще сме простаци. …

Гледах ви преди време в телевизионно предаване. Говорехте, че поемате отговорност за това, администрацията да си върши работата, но не можете да гарантирате за манталитета на българина. Аз пък ви казвам, че манталитетът на българина ще се промени, когато се промени манталитетът на онези, които го управляват. Пак в същото предаване споменахте, че искате да ви запомнят с добро. Според мен историята може и да не ви запомни със софийското метро, но ако успеете да накарате министрите да се придвижват до работата си с велосипеди, ако за всеки изхвърлен на улицата фас постановите драконовска глоба и ако принудите полицаите да си извадят ръцете от джобовете и да си лъснат кубинките, тогава наистина имате шанс да останете с добро в историята.

Смята се, че народите със слаби хигиенни навици са лоши демократи. Затова, г-н премиер, давайте да оправяме нещата, защото да ви призная, едвам се удържам да не хвана и аз емигрантските пътеки”.

п.п. Пълният текст е публикуван в чужда медия през 2009, по време на първото правителство Б.Б., назначено с Указ № 274 на Георги Първанов. Официалните български медии му обърнаха гръб – не бил политкоректен.
Read some more by http://www.bulgaria21.net/2009/10/bulgaria-clean-up/
Публикувано в България, анализи, демокрация, истории, коментари | Вашият коментар

Д-Р ДИМИТРОВ vs ПЛЪХА

Дали подкрепям действията на арестувания за убийството на крадец д-р Димитров? Напълно! Подкрепям и всеки друг, който би постъпил като него. Казусът „д-р Димитров versus Плъха” излиза извън частния случай и поставя важен обществен въпрос: каква да бъде България – правова държава или бандитски вертеп?

Моят отговор е, че правова държава България няма как да бъде, тъй като бившите кадри на ДС  и някогашната номенклатура все още са в играта и определят нейните правила. Които твърдят обратното (а това е преобладаващото мнозинство!) са или тежки случаи на мозъчна недостатъчност, или типове с дълбока социалистическа интоксикация, или зомбирани демократи. Най-вероятно да са комбинация от трите.

Разбирането ми напълно съвпада с това на Клаус Шрамайер, бивш заместник посланик на Германия в София, който преди време изрази становище, че България се управлява от олигархия и няма никакво желание да скъса с комунистическото си минало. Как иначе ще обясним факта, че агент на ДС ни беше президент в продължение на 10 години, а друг един кадър на комунистическите тайни служби с агентурно име Кардам, впоследствие Тервел, си направи партия „Кубрат” и се готви да бъде следващия ни президент.

Тъй като стана дума за олигархия, нека да кажа, че тя е заинтересована у нас да има крадци и престъпници – колкото повече, толкова по-добре. И което е по-важно: те да се чувстват недосегаеми. Това всява страх и несигурност в обществото, а както е известно, уплашеното и несигурното в своята безопасност общество е най-лесно за управление.

Изходът от омагьосания кръг: ченге-роднина-бандит-роднина-ченге е гражданите сами да вземат правосъдието в ръцете си. Точно това, което направи д-р Димитров. Така че – „да” за доктора!

Две мнения от Мрежата:
„Същността на проблема е, че България се управлява от АБПФК и техните деца, внуци и роднини, в това число и ДС-агентурата, като всички те са потенциални или активни руски агенти.”
„Как може държавата ни да е правова, след като от юридическите факултети излизат юристи, на които им е преподавано, че правото и справедливостта нямат нищо общо.”

 

Публикувано в България, анализи, коментари, магистрати, прокуратура | Вашият коментар

ЧЕРНИ РАСА СЪС ЗЛАТНИ ПАГОНИ!

кирил - неофи- снимка (бг патриаршия)Снимка: бг. патриаршия

Негово Светейшество Патриарх Кирил Гундяев беше скъп гост на България по случай тазгодишните 3-то мартенски тържества. Телевизиите до една го почетоха, и политиците, и президентът… да не изреждам всички, които изразиха обичта си към Святéйший Патриа́рх Моско́вский и всея́ Руси́. Ние, българите, сме си такива – обичаме да почитаме когото трябва, когато трябва.

––––––––––––––––-

Сега по същество. Преди време писах*, че когато излязоха досиетата на 11 агенти на Държавна сигурност от общо 15-членният състав на Светия синод, аз, верен на своя оптимизъм, зачаках доносниците с калимявки да поискат от енорияшите си извинение, задето са ги следили, донасяли, предавали и мамили.

Останах си с чакането. Не само не се извиниха, но се обидиха, че ги наричат агенти. Сливенският митрополит Йоаникий с агентурното име „Кирилиевич” дори обяви, че докато не видел черно на бяло, не можел да даде отговор дали е бил агент. Моралът тъй го изисквал.

Моралът – любимата им думичка! Когато тя не сработи, на помощ идва Христос. С неговото име в уста и с един ръждив пирон от Христовия кръст за повече убедителност поповете направиха тъй, че да отпъдят всичко свястно от българската православна църква. Останаха най-изпадналите и простовати българи; онези, които в отчаянието си са готови да повярват на всеки мошеник, който им подаде нафора.

Агент Кирилиевич обясни, че сътрудничил на Държавна сигурност, защото по онова време имало… – борба за мир! „Съвестта ми е абсолютно спокойна”, осука го борецът за мир и през ум не му мина да се покае, задето е служил на сатаната.

Един събрат по тайни служби на нашия агент „Кирилиевич”, партиархът на Руската православна църква Кирил Гундяев с агентурно име „Михайлов”, също обича да говори за духовност. И също не ще да се покае. Напротив, заяви пред студенти от московския държавен университет, че срещата на духовенството с представители на КГБ бил нравствено безразличен факт. Разбирай, че слугуването на КГБ нито влияе на морала, нито му вреди. Колко ли трябва да са ти промили мозъка, за да изречеш подобна глупост?

Както вече казах, това го писах преди време. А днес, няколко години по-късно, същият Кирил Гундяев – „Михайлов” отново ни е на гости, за да отбележим заедно 140 години от края на Руско-турската освободителна война. Човекът се срещна с колегата си Неофит и с президента на страната, с които размени любезни пожелания и мили усмивки. Българският президент благодари за „християнския дух, който осмисля свободата и извисява човека”, а руският патриарх не остана по-назад и каза, че „няма по-голяма любов от тази, в която се полага душата за свободата на другите”. Беше отслужен и благодарствен молебен в Храм „Рождество Христово”, както му е редът.

И митрополитите бяха там, нагиздени в пищни одежди, провесили златни кръстове, угоени и самодоволни божии наместници, надянали като бронежилетка символиката на христовата саможертва.

Не знам защо си въобразих, че точно сега е моментът всички да сведат глави пред жертвите на съветския и българския комунизъм и да анатемосат извършителите на злото.  Но си останах с въображението.

После началникът на Руската православна църква си тръгна за Москва, а организаторите си отдъхнаха, доволни че височайшата визита е протекла без жертви:) и неудобни журналистически въпроси – така, както подобава на народи с общи героични страници в историята.

п.п.

След цялата тази помпозна говорилня, пълна с отрепетирани клишета, си спомних за онези момичета от Pussy Riot, които бяха арестувани за „хулиганство и групов вандализъм”, след като изпяха пънк-молитва в храма „Христос Спасител” и помолиха Света Богородица да протестира заедно с тях срещу поповете кагебейци. Същият патриарх Кирил нарече изпълнението им кощунствo и поиска сурово наказание за извършителите.

– Гадост, гадост, гадост. Патриархът вместо да вярва в Путин, по-добре да повярва в Господ! – крещяха момичетата, докато охраната ги гонеше из храма.

Ето два куплета от оригинала:

… Церковная хвала прогнивших воджей
Крестный ход из черных лимузинов
В школу к тебе собирается проповедник
Иди на урок – принеси ему денег!

Патриарх Гундяй верит в Путина
Лучше бы в Бога, сука, верил
Пояс девы не заменит митингов –
На протестах с нами Приснодева Мария!

* http://www.svobodata.com/page.php?pid=9113&rid=20
Публикувано в избори | Вашият коментар

РАДУЙТЕСЬ И УЛЫБАЙТЕСЬ!

Докъде стигнахме – леля Гинка от Пазарджик да ни продава ток! Живеела скромно жената, спестявала от банички, накрая си купила ЧЕЗ и сега ще ни носи светлина. То е почти същото, както Гошо Тъпото да ни представлява в българския парламент, а Бареков – в европарламента. Не трябва обаче да се жалваме и да подсмърчаме, защото точно това заслужаваме. Какъвто народът, такава и лелягинката му, такива и депутатите му, такова и всичкото му. Затова радуйтесь и улыбайтесь, българи-юнаци и развявайте байраци на воля. Колкото по-дълъг байрак развеете, толкова повече ток ще влезе в домовете ви. Амин!

Публикувано в коментари, новини | Вашият коментар

НАРОДЪТ ТРЯБВА ДА ИЗТРЪПНЕ ОТ СРАМ…!

„Народът трябва внимателно да се вгледа в огледалото, да се засрами от своя облик, от своите робски реакции и стереотипи и да се замисли: Какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил?

Народът трябва да изтръпне от срам и отвращение, и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата.”

Думите са на грузинския философ Мераб Мамардашвили, но все едно са казани за нашия народ, а не за неговия. Дали ги чу някой – там и тук? Изобщо иска ли да ги чуе някой и да изтръпне от отвращение и срам – там и тук? Не мисля. Затова и там, но най-вече тук, ще продължаваме да подминаваме облика си, както се подминава призрак. Самите ние призраци.

Друг един философски заложен човек, този път от нашенски произход, беше написал, че, цитирам: „Движеща сила на българския преход не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане.”

Най-тъжното е, че вярвам и на двамата, и всеки ден намирам основания за твърденията им.

Публикувано в България, коментари | Вашият коментар

МОИТЕ СНИМКИ ИМ СЕ ПРИЩЯЛИ!

Днес получих „Телеграф“ в електронната си поща – изпрати ми го приятел, който случайно го мярнал на една сергия. С 3 мои снимки.

Позната песен: нагло присвояване на чужд труд. Ако мине номерът. Да кажеш, че вестникът няма щатни фотографи – има! Ама не – моите снимки им се прищяли! Тогава да ги бяха платили. Или просто да ме бяха поканили да обуча делянпеевските журналисти как да правят свои качествени материали, вместо да крадат чужди.

Какво друго да кажа? Дали не е време да направя и аз като онзи герой от „Куци ангели” – дошло му до гуша да гледа разюзданост и безнаказаност (журналистическа в това число), грабнал „узито” и нещата бързо си дошли на мястото.

п.п. Оставих съобщение на главния редактор и управителя на вестника. До момента не са отговорили как ще решат проблема и се съмнявам, че ще го направят. В едно обаче съм сигурен, че ако сега дядо Добри вземе, та възкръсне, ще им посини задниците с тоягата си.

дядо Добри заглавна страница на Телеграф

дядо Добри 4

Дядо Добри 5 стр.

Публикувано в коментари, новини, снимки | Вашият коментар

Някога бях писал, че той е от малкото живи същества в нескопосания софийски пейзаж, на които ми е приятно да си спра окото. Да го наблюдавам – как се покланя на хората, как се кръсти, как пристъпва напред-назад, как се завърта с тенекиената касичка в ръка, сякаш изпълнява древен ритуален танц. Писах, че ми харесва да го гледам как заработва парите си с достойнство и смирение – редките моменти, в които градът придобива по-човешки вид.

Преди малко прочетох, че е починал на 103 години. Лека му пръст. Със смъртта му си отиде Христовият чар на столицата ни.

3

photo by vlado-trifonov

http://kultura.bg/web/%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%B2-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE/

Публикувано в коментари, новини, снимки | Вашият коментар

НА ПЪРВИ ФЕВРУАРИ…

НА ПЪРВИ ФЕВРУАРИ 1945 година Народният съд произнася и изпълнява смъртните присъди по Дело № 1 срещу „политически неблагонадеждни и провинили се” български политици и общественици. До април същата година броят им нараства на 2 730 души. Сред тях са Иван Багрянов, Добри Божилов, писателят Димитър Шишманов, княз Кирил Преславски….

НА ПЪРВИ ФЕВРУАРИ 2011 година България за пръв път отбелязва Ден за почит към жертвите на комунизма. Решението е взето от кабинета „Борисов“, по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

НА ПЪРВИ ФЕВРУАРИ 2018 година си мисля, че ако всички избити от Партията (която „е права, дори когато съгреши”) възкръснат и се разходят из днешните коридори на властта, с писък ще поискат да се върнат обратно в гробовете си.

 

Публикувано в коментари | Вашият коментар

Който не е чел книгата „Летни размишления” или не е гледал документалния филм от 2014 г. за Хавел…

Който не е чел книгата „Летни размишления” и не е гледал документалния филм от 2014 г. за Хавел, трябва да намери начин да го направи. Така ще разбере защо Чехия продължава да е любима дестинация за милиони хора и там дори българите успяват да живеят сносно, а България все повече заприличва на очукана от снаряди иракска провинция. (Достатъчно е човек да види изпотрошените плочки пред най-представителния хотел в София и скрибуцащите ескалатори в прехваления НДК!)

Иначе казано: чехите имаха за президент Вацлав Хавел, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение – затова Чехия е такава, каквато е. А ние имахме…

Защо се сещам за Хавел днес? Защото вчера, на 27 януари, БНТ излъчи (в най-неуместното време – 15.10 часа!) филма на Андреа Седлачкова „Животът според Вацлав Хавел”. И защото нямаше как отново да не се замисля за орисията ни на държава, която в най-новата си история така и не намери водач, който да я прослави с държанието и биографията си.

Look more here:

https://morningseeker.wordpress.com/2017/11/29/%D0%B8%D0%B7-%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BC%D0%B8%D1%88%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%86%D0%BB%D0%B0%D0%B2-%D1%85%D0%B0/

Публикувано в демокрация, коментари, Prague | Вашият коментар

ЮНАЦИ, С НА ГОЛ ТУМБАК ПИЩАЦИ

Врякат отляво против Истанбулската конвенция. Врякат отдясно в полза на Истанбулската конвенция. Врякат и от средата. И отгоре врякат, и отдолу врякат. Магистри врякат, доценти врякат, професори врякат, доктори, докторици и политици, философи и философкини… Всички врякат и се надврякват. Бебетата в родилното и те врякат, без да са наясно „за” ли врякат или „против” конвенцията.

Врякай, народе! Врякане му е майката! Въпреки че нищо за врякане няма. Както казва моят селски познат бай Митю, всичко – и преди конвенцията, и след нея – са празни приказки за запълване на свободното време. Щото те, философите и политиците, пък и целокупният народ български, освен да врякат и да преливат от пусто в празно, друго не знаят и не могат да вършат. Или просто не им се върши.

Прав е бай Митю. Докато врякащите врякат и се надврякват селата биват опустошавани, а жителите им ограбвани и пребивани.

Плочките по тротоарите – изкъртвани.

Дупките по магистралите – зеещи като потурите на 200-годишен дядо.

Училищата – празни и изтърбушени.

Крадците – на свобода. (Освен кокошкарите.)

Милиардите изнесени от страната пари – невърнати обратно.

Кредитните богаташи – на яхтите си.

Незнаещите бъкел английски – на топличко в Европейския парламент.

И още: оставаме си едни от най-боклучавите и най-фукливите европейци  (никъде другаде няма да чуете възглас, подобен на „българи юнаци!”)

И най-важното: никой няма да каже, че носи някаква вина за окаяното интелектуално и морално дередже на републиката ни. Но виж, за Истанбулската конвенция всеки ще се изкаже. От компетентно, по-компетентно. От меродавно, по-меродавно! Защото сме „българи юнаци”.

(С на гол тумбак пищаци.)

Публикувано в коментари | Вашият коментар

КРИНЧЕВОТО КАМИЧЕ

Тръгнал съм да издирвам щастливи българи за мой проект. Посъветваха ме, ако имам път към Етрополе, да се отбия при него. Бил свестен човек, местен патриот, струвало си да поприказваме. Тъкмо да видя и вехториите, дето от години ги е събирал. Между тях имало уникати.

Учителят Иван Кринчев.

Преди да вляза в къщата му, решавам да пообиколя града. Случвам пазарен ден. Току до оградата на църквата „Свети Архангел Михаил” са стоварени камари с евтини боклуци, докарани незнайно откъде. Крясъци, миризма на гумени цървули и скапващи се зеленчуци. Лица: пресмятащи, жвакащи, плюващи…

Двамата с местния свещеник наблюдаваме това пиршество на смрад и пошлотия, очаквам неговата анатема. Вместо това попът ми се оплаква от безпаричието на храма. Получавам киселини. Ще ми се Христос да изскочи отнякъде и да се развърти с една гьостерица из тарапаната, той обаче се спотайва.

Няколко часа по-късно картината е като от уестърн на Серджо Леоне. Купчини с отпадъци плътно застилат мястото пред божията обител. Кофички от мляко, найлонови пликове, кашони, щайги и бутилки са се омешали в сюрреалистично безобразие. Пристъпи на вятъра подкарват със зловещо трополене празни шишета от единия край на опустялото пространство до другия. После наобратно.

Наоколо няма жива душа. С трясък и бясно надута чалга минава тукашно мепесе. И пак тишина, вятър и търкаящи се бутилки. Обзема ме силно желание да се махна. Настроението ми е на нула и си казвам, че ако в този град намеря поне един щастлив българин, той трябва да е откровено луд.

Щом ме вижда, Иван Кринчев схваща, че нещо не е наред. „Ела, бе, човек! Влез вкъщи, ще пием по едно, ще се оправиш. Ела, аз съм щастлив българин, няма майтап”, затрогващо настоятелен е Иван. Влизам. Води ме направо на най-съкровеното си място – механата, дето я е направил под къщата.

Какво ли няма в тия 15-ина квадратни метра. Телефони, пистолети, часовници, ножове, грамофонни плочи, саби и книжнина от миналия и по-миналия век. На стените са подредени многобройни снимки на Кринчевия род. Разказва ми Иван за баща си, за дядо си, как е построил пощата в Етрополе и за едновремешния град с интелигентни и предприемчиви хора.

Изважда красив немски часовник от 1903 година и го пуска да свири. Рецитира ми стихове от местен поет, с очакване да ги харесам. Казвам му, че ги харесвам. Показва ми видеозапис с изпълнения на негов приятел – стари градски песни. Сетне ме информира, че обича също симфонична музика и оперети.

Доволен е от себе си. Дълго време живеел като първобитен човек, в стара селска къща – ни тоалетна имал вътре, ни самочувствие. От 23 години строи собствен дом и вече е на път да го завърши. Рискувал – по три заема погасявали едновременно той и жена му.

Сам рендосва, зида и стругова – като не става с пари, става с инат и умение. Сега е решил пак да рискува – собствен бизнес ще започне и вероятно ще продаде част от антиките.

Пуска ми видеофилм за Етрополе, който сам е заснел. Иска да разсее първите ми впечатления от града, макар да е съвсем наясно с истината. Хората тук отдавна не са това, което са били. Щом България се е превърнала в една голяма кръчма, Етрополе няма как да бъде изключение.

Някога това било чисто място, с традиции, които хората почитали. После дошли полендаците – тия, дето дяволът ги е измъкнал от селата и ги е запратил в града. Добре, ама в града вече няма заводи, а единственото, което пришълците умеят, е да отглеждат животни. Започнали да ги отглеждат в гаражи и под балкони. На село не искат да се връщат – срамуват се да кажат, че са селяни. Чакат кравите да изцвъркат по някой литър мляко, продадат го и хукват към кръчмата. Въображението им стига, колкото да се налюскат до следващия ден. И пак кравите, млякото, кръчмата… И самонавивката, че са станали граждани.

Тъй разправя Иван.

После ме кани да се качим на скалата над града, тъкмо да се поразходим. След 40 минути пеш сме горе. Нарекли са я на негово име: „Кринчевото камиче”. Любимото място на Иван. Сковал е дървена маса с пейки, има и огнище. На ръба на скалата е побит дълъг прът с незнайно предназначение. Разбирам, че преди време тук се е веело българското знаме. Съшил го Иван от две части – да е голямо и да се вижда отдалеч. Дошли местни „родолюбци” и го откраднали.

Сега голият кол стърчи над Етрополе като голям среден пръст.

Това е щастието му: да се качи тук, да седне и да гледа града с бинокъл. Има двама-трима добри приятели, иска да има повече, но не знае къде да ги търси.

Нощ. Карам нанякъде, слушам саксофона на Ян Гарбарек и си мисля за стърчащия прът над Етрополе, дето си няма знаме.

От подготвената за издаване книга с етюди, коментари и критика „ВРЕМЕ ЗА ПИЕНЕ”
Публикувано в истории, проза | Вашият коментар

Бай Митю, философляците и Истанбулската конвенция

Сега да ви кажа какво ми съобщи по темата ИК бай Митю от едно недотам забутано българско село. Питам го: „бай Митьо, какво ти е мнението за Истанбулската конвенция?” (Да уточня, че бай Митю е природно интелигентен селянин, родее се с Андрешко, милее за страната си и е фен на президента Обама, по-скоро на жена му Мишел, и нямал да й прости, ако му паднела. Не да я тормози нещо или да я насилва, а да й покажел тайностите на българското селско гостоприемство.) Но да се върна на конвенцията. Според бай Митю всичко – и преди конвенцията, и след нея – са приказки за запълване на свободното време. „Они – казва той – философляците и политиците, нека си говорят, те и без туй друго не знаят да правят. Аз ако река жената да я налобутя, ще я налобутя с конвенция и без конвенция, щото заслужава или щото ми е кеф. Ако тя рече да ме налобути, ще ме налобути, щото заслужавам или щото й е кеф. Знам, че не е хубаво, ама си е човешко. А пък ние сме човеци, нели е така? Толкоз за конвенцията. Питай нататък.” Питах аз, каквото питах, после пихме по ракия, а разговора записах, че не се знае, може след време и филм да направя за него. Я разказ да напиша. Със заглавие „Бай Митю, философляците и Истанбулската конвенция”. Ха, пак наздраве! За Истанбулската конвенция!

Публикувано в коментари | Вашият коментар

СПОМЕН

Спомням си, по времето на Великото народно събрание взимах интервю от възрастен господин, който беше преживял по чудо Белене. Стояхме в едно ъгълче, наоколо щъкаха всевъзможни „десни” и „леви” субекти, важни и накокошинени, а човекът тихичко ми говореше: „Тук са. Агентите са тук”. Страхът беше попил в него, непрекъснато се оглеждаше и шепнеше, затова се уговорихме да направим интервюто извън сградата на парламента.

Почина няколко месеца по-късно и беше един от малкото депутати, за които можеше да се каже, че са в Съюза на демократичните сили по призвание и съдба. Но такива като него не ги искаха в СДС. Поне не за дълго. Отначало ги ухажваха, за да се възползват от авторитета им, след което намираха начин да ги изхвърлят. Защото им пречеха с морала си на политически затворници, платили скъпо-прескъпо за своя демократизъм.

От същия човек тогава чух, че демокрацията е най-напред почтеност и самоуважение, после всичко останало. Думи, на които днес (пък и тогава) всеки би се изсмял.

Публикувано в демокрация, истории, коментари | Вашият коментар

„ПАНАИРНИ“ ДНИ НА КНИГАТА – накратко

„Във всички времена е имало лоши композитори и глупаци, които са ги хвалили”, казва Роберт Шуман.

Във всички времена е имало лоши писатели и глупаци (критици и издатели), които са ги хвалили – допълвам аз. А претенцията им зинала като устата на ламя. От дълго време съм свидетел на процеса – особено през тези „панаирни” дни на книгата, докато обикалям етажите на студеномраморното, ескалаторностържещо, смърдящо и тоалетнотечащо чудовище НДК.

Публикувано в коментари | Вашият коментар

ЗА ДРЪГЛИВИЯ КОН ДЯДО ЮВАН ВЪВ ФИЛМА „ВЪЗВИШЕНИЕ”

„Абсолютен боксофис за българския филм „Възвишение”! – възнася се от екрана превъзбуден телевизионен водещ.

„130.000 зрители са го видeли до този момент! Ще го излъчват в Канада и Съединените щати…  – продължава да се възнася телевизионерът, а аз си мисля дали изобщо е гледал филма или говори, каквото са му наредили шефовете.

Парадиране и афиширане от всеки ъгъл. Рекламен бяс. Нима авторите на филми и рекламодателите смятат българския зрител за дотам изтъпял? Нима не знаят и едните, и другите, че качествените неща не се нуждаят от реклама и колкото по-безочлива и настъпателна е тя, толкова по-съмнителен е продуктът, който рекламира?

„Възвишение” можеше да бъде добър филм. Как? Като вместо псувни актьорите бяха изричали повече смислени реплики и някой се сетеше да го съкрати наполовина. (Защо има хора, които смятат, че колкото по-обемен роман напишат или по-дълъг филм заснемат, толкова по-добър ще е той?) И, разбира се, ако режисьорът беше прескочил неловката баталия на баира или поне я сведеше до двайсетина запомнящи се кадъра. (Една от най-тягостните гледки в българското кино са бойните сцени, в които изражението на биткаджиите е като на хора, страдащи от хроничен зъбобол.)

index– Все пак нещо не ти ли хареса? – питат ме след края на прожекцията. – Хареса ми – отговарям. – Конят. Дръгливият кон дядо Юван, той ми хареса.

И наистина – изпосталялата кранта, която едвам се крепеше на краката си, предизвика у мен искрено кинематографично възхищение. За да не бъда голословен ще изтъкна няколко безспорни актьорски качества на добичето.

Първо: знаеше как да стои пред камера. Не позираше или ако го правеше, то беше с усет за естетическа мярка.

Не псуваше, макар че неведнъж имаше повод за това.

Не злоупотребяваше с архаизми, за разлика от своите колеги – главни и не дотам главни герои.

Държеше се естествено през цялото екранно време, което му беше предоставено, и нито веднъж не злоупотреби с него.

Само с поглед това животно, на което му се брояха ребрата, успяваше да изрази цялата убогост на собственото си битие и това на нескопосаните „револуционери“. Отдавам уменията му на факта, че не беше училo в НАТФИЗ и нямаше кой да му обърка представите за достоверно актьорско превъплъщение.

А иначе, предстои ново възвисяване на родната киноиндустрия – „Дъвка за балончета”. Но ти вече си наясно, драги ми зрителю, ял си попарата на българските кино-шедьоври и се надявам този път да не се хванеш.

Публикувано в коментари | Вашият коментар

АНОНИМНИ ФОРУМНИЦИ

Злъчни.

Преждевременно остарели.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите. Пропилели живота си в надлъгване със Системата. И с всичко живо, което ходи на два крака.

Циници, за които безобразието е безплатно забавление. Не могат да понесат, че не приличаш на тях. Че не си се предал и не спираш да говориш и пишеш срещу затъването в пошлостта. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие: обидите и клеветите, скрити зад анонимността. Така никой не може да им търси сметка, никой не може да ги изправи пред съда или просто да им зашие шамар за долничката страст, на която са се отдали.

Защото това наистина е страст.  Страстта на обречените да не помнят собствените си имена. Да се притесняват от собствените си имена. Да не понасят собствените си имена.

Страстта да завиждат и да нападат, ядосани на комунизма и на демокрацията едновременно.

На комунизма заради това, че ги направи хора без лице и достойнство, готови да превият гръб пред всеки полуграмотен директор на фабрика или партиен секретар.

На демокрацията заради това, че усъвършенства безличието и сервилността им, вместо да ги промени в личности със самочувствие и култура на европейци. (Не се съмнявам, че много от тях в мечтите си се виждат именно такива).

Бесни:

на Симеон Кобурготски, че им сви страхотен „царски” номер, като използва глупостта и наивността им;

на тройната коалиция, че сложи да ги управляват пияни министри, пикаещи в шадраван;

на Бойко Борисов, че бил пожарникар, пък сега е премиер;

на Съветския съюз, че не е унищожил Съединените щати;

на Съединените щати, че не са унищожили Съветския съюз;

на Европа, че е европейска;

на себе си, че не могат да преоценят нито миналото, нито настоящето си.

Анонимни форумници!

Злъчни.

Преждевременно остарели.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите.

Не могат да понесат, че не си се предал. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие – злостта на форумната анонимност.

Бележка на автора: Този текст не се отнася за онези, които гледат на участията си във форумите (във Фейсбук вкл.) като на сериозно и смислено занимание, а не като на психодиспансер и място за избиване на графомански комплекси.

 

Публикувано в анализи, коментари | Вашият коментар

БИТКАТА НА ХАВЕЛ

                                                  Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

Когато през 1992 превеждах така наречената „президентска“ книга на Вацлав Хавел, нямах идея, че години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото. Ето че времето ме опроверга – „Летни размишления“ продължава да е великолепно четиво за политици и избиратели, особено в държава като нашата, където правителствата уж се сменят, но всъщност са едни и същи.

В книгата си Хавел пише за ослепителния взрив на всевъзможни лоши човешки качества, до който е довело връщането на свободата. А аз си мисля за полуграмотната българската политическа класа, преминала през всички степени на деградация, за да стигне до апогея „Пеевски“.

Размишлява Хавел за безогледния сблъсък на лични интереси, за липсата на вкус и чувство за мярка. Аз пък се сещам за онази напаст от Bulgarian homunculi по приеми и коктейли, която кара задграничните дипломати озадачено да се споглеждат.

Тревожи се Хавел, че в определени моменти обществото постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. И пред очите ми отново е ситуацията у нас, където криминалната престъпност е обсебила страната – дотам, че днес любимите професии на децата в детската градина са „гангстер“ и „мутра“.

Притеснява го Хавел безбожната демагогия, а аз си спомням за онези чевръсти приватизатори, които прикрити зад гръмки антикомунистически фрази трупаха постове, власт и милиони от съмнителни сделки. Днес съзирам някои от тях по митинги и протести, с надежда утре отново да са в далаверата.

Признава Хавел, че културният упадък го ужасява много повече от икономическия, а аз виждам цяла плеяда от арогантни български типове с фалшиви дипломи и титли, които се изредиха на софрата на властта.

Споделя последният президент на Чехо-Словакия, че пази свободата си дотолкова, щото да има за всичко собствено становище. И приема дадено негово мнение да изглежда левичарско, а друго десничарско, без това да го тормози. (Опитвам се да си го представя сред шайка дегенерати, която го ръга в ребрата да скача, защото „кой не скача е червен“).

Твърди първият президент на Чехия, че злото и човешката мъка ще съществуват винаги, както и че политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи и мошеници, и нито той, нито който и да било друг, ще спечели тази война веднъж завинаги. Но тя трябва да бъде водена, защото Господ така го желае и защото това е вечна, никога несвършваща война.

По-долу предлагам откъси от „Летни размишления“, която няма да се уморя да цитирам – за огромно неудоволствие на политическите партизани от всички цветове на дъгата.  ВТ

 •••

Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нараснаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско“, друго пък – „десничарско“. И да си призная – все ми е едно.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика“ е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически“ тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал например един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ще продължа да говоря за отговорността и морала до втръсване и напук на снизходителните усмивки, лице в лице със сегашния обществен маразъм.

И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

Вацлав Хавел. „Летни размишления”. Прев. Вл. Трифонов. София, 1993.

https://www.facebook.com/vlado.trifonov.5

 

Публикувано в коментари, проза | Вашият коментар

ЛУКС В ПОДХОДЯЩО ВРЕМЕ

Появи се на пазара за култура необикновен сборник. Нестандартно творение не само заради „стърчащия“ формат (16х30), но и заради съдържанието – 6 номинирани драматургични текста от общо 85, участвали в конкурса за Нова българска пиеса на Нов български университет.

Провокативен продукт – за режисьорите на театрални спектакли и за читателите на книги. Защото освен художествени произведения, предназначени за поставяне на сцена, споменатите пиеси са и литература, напълно подходяща за самостоятелно четене. Истински лукс във време, в което мисленето се е превърнало в досадна отживелица, а забавлението – в парад на глупостта.

корица

Автори:  Йоана Мирчева, Нели Лишковска, Петя Башева, Владо Трифонов, Георги Тенев, Иван Димитров

Справедливостта е като свободата – уморителна и тежка.

Иска да се вземат решения,

от които можеш да спечелиш, но и да се провалиш.

https://www.youtube.com/watch?v=3wJO9dVU6wA
Публикувано в новини | Вашият коментар

ЩОТО НИ ЛЪГАХА, КОЙ ОТКЪДЕТО СВАРИ

(празнично повторение)

 „Щях да обичам България, ако в нея не живееха българи”, пише в мрежата анонимен емигрант.

„В България навсякъде са се загнездили червени мафиотски кланове – в печата, в радиото, в телевизията, навсякъде”, прибавя друг.

„ДеСето  още управлява живота и умовете ни”, допълва трети.

Семейство на средна възраст, мои познати, обсъждат възможността да напуснат България завинаги. Според тях вече е трудно да се ориентираш, кой в тази държава е мафия и кой не е. Тук като че ли всички са мафия – казват едновременно. И двамата смятат, че „нацепената батка” (наследник на мутрата от 90-те) се е превърнал в общонационален модел за подражание: разчекната походка, прическа на маймун и демонстративна наглост.

Българите приеха като правило, че за да живееш добре е достатъчно да си гангстер. Или адвокат, който защитава гангстера. Или съдия, който оправдава гангстера. Или политик, който си пие кафето с гангстера и ползва парите и курвите му.

Преди време една балерина, която реши да стане галеристка, ми каза: „В България няма разлика между политици и бандити! Аз, обаче, съм на път да предпочета бандитите. Те поне си признават, че са такива и с тях повече работа се върши.”

Може и да е права.

Небивалици на всеки ъгъл, във всяка пресечка. От пластмасовите контейнери за разделни отпадъци в центъра на София са останали предимно черни петна.

„Ми да ги бéха направúли от железо, нéмаше да ги горят”, обяснява проблема угоен пазител на реда. След което си хвърля фаса в краката и хубаво го размазва.

В коя европейска страна кръщават държавниците си с имена като „Пикаещия в шадраван”, „Гошо Тъпото” или „Сашо Апашо”?

Къде в Европа политици подаряват на циганите леви маратонки с обещание, че ако гласуват за тях, ще си получат и десните?

Къде другаде ще срещнеш толкова хора с квадратни глави и кръвнишки физиономии?

„Българите станахме много злобни и отмъстителни”, оплаква се продавачка на бензиностанция. „Защо?” – питам, докато ми налива бензин. „Щото ни лъгаха, кой откъдето свари” – отговаря.

„По-точно?” – продължавам да питам. На колонката сме само двамата, но въпреки това жената започва да шепти: „Като почнеш от мошеника, дето си построи дворец с парите на демокрацията, та стигнеш до онзи гърчавия, дето обеща да ни оправи за 800 дни”, казва тя и се оглежда подозрително.

И тъй, България е в семейството на европейците – без духовен елит и без гражданско общество. С армия от покварени политици, разюздана мафия и тайни служби от близкото минало, които управляват и едните, и другите. Обречени ли сме? Има ли изход?

“Има, как да няма!” – дава си кураж продавачката на бензин. “Политици, които да са за пример на хората, не крадат и не лъжат чак толкоз. И народ, който не е дотам покварен. Ама де такива“?

Де такива? – чудя се и аз.

Вътре в държавата липсват. Значи трябва да се търсят навън. Щом можем да внасяме картофи и пилета от чужбина, защо да не можем да си внесем президент от Финландия, да речем? Премиер от Норвегия. Министри от Канада. Полицаи от Англия. Чиновници от Сингапур… Виж, с народа е по-сложно.

(със съкращения)

 

Публикувано в България, анализи, истории, коментари | Вашият коментар

НАКРАТКО ЗА СЕДЕСЕ-то НА ДЕСЕ-то

Пропаднала била СДС, обезличена била, съкрушена била (особено след резултата под 2 процента на парламентарните избори 2013). Нито е пропаднала, нито е обезличена, нито е съкрушена. Тя е такава, каквато е програмирана да бъде от самото си пръкване: изкуствен конструкт, създаден в канцелариите на Държавна сигурност, с пусков срок и крайна точка на разпад.

Да не говорим, че СДС никога не е отговаряла на името си, защото първото условие да съществува партия на демократични сили е в нея да има наличност на демократи. В комунистическа България демократите бяха избити в затворите и концлагерите, а малкото останали живи емигрираха. Онези, които не успяха или не поискаха да емигрират се изпоразболяха и измряха, а оцелелите по чудо бяха натикани в девета глуха и там стоят до днес.

Спомням си, по времето на Великото народно събрание взимах интервю от възрастен господин, който беше преживял по чудо Белене. Стояхме в едно ъгълче, наоколо щъкаха всевъзможни „десни” и „леви” субекти, важни и накокошинени, а човекът тихичко ми говореше: „Тук са. Агентите са тук.” Страхът беше попил в него, непрекъснато се оглеждаше и шепнеше, затова се уговорихме да направим интервюто извън сградата на парламента. Почина няколко месеца по-късно и беше един от малкото депутати, за които можеше да се каже, че са в Съюза на демократичните сили по призвание и съдба.  Но такива като него не ги искаха в СДС. Поне не за дълго. Отначало ги ухажваха, за да се възползват от авторитета им, след което намираха начин да ги изхвърлят. Защото им пречеха с морала си на политически затворници, платили скъпо-прескъпо за своя демократизъм.

От същия човек тогава чух, че демокрацията е най-напред почтеност и самоуважение, после всичко останало. Думи, на които днес (пък и тогава) всеки би се изсмял.

Къде са седесарите-демократи, които сме запомнили с почтеността им през тези двайсет и кусур преходни години? Няма ги. Отидоха си като моя герой от недовършеното интервю и на тяхно място останаха дупки, които не спират да се пълнят с политически шмекери.

Но както споменах в началото, именно това беше замисълът. Да се симулира демокрация за пред Запада, да дойдат пачките от загрижени за българската демокрация чужди организации и да се преразпределят на местна почва между подходящите хора. А подходящите хора бяха „сини” и „червени” – в един и същи строй. И не можеше да бъде иначе, след като именно „червените” назначиха „сините”. Казаха им: от днес ви назначаваме за демократи и ще правите, каквото ви се нареди. Иначе няма пържоли, няма постове. Ще бъдете Съюз на демократичните сили за пред хората, но за нас ще сте си СеДеСе-то на ДеСе-то. Речено, сторено.

Някой може да попита: ами онези стотици хиляди хора, които митингуваха по площадите и вееха сини знамена, те не бяха ли истински демократични сили? Не, не бяха. Те бяха подведен народ, на който му се привидя демокрация, за която той нямаше нито необходимата нагласа, нито необходимата смелост, нито необходимите традиции.

photo-by-vlado-trifonov-1
                                                                                                             photo by vlado-trifonov

Преди време руският журналист Владимир Познер заяви, че в Русия няма демокрация не защото няма демократични закони, а защото хората са недемократични. И не може да е иначе, след като моделите за демократично поведение никога не са били част от историческото им развитие.

За същото става дума и у нас. Не може да си живял десетилетия наред унижаван, заплашван и манипулиран, и изведнъж да станеш демократ. Пресметливо и пригодливо парвеню, да. (Гледам ги от години как прелитат с нисък полет от софра на софра, премествайки принципите си от единия крачол в другия и обратно.)

В заключение:

– СДС ще продължи да живурка, без да застрашава ничия власт, защото властта в държавата ни винаги е била една и съща и никога не е била застрашавана от никого.

– СДС ще продължи да вегетира и да се преформатира, докато не изчезне завинаги.

Такава я поискаха нейните автори – такава я направиха! За парлама пред света и за гъдел на народа.

(Със съкращения.)

От подготвената за издаване книга с коментари и критика „Демокрация до поискване”.

 

 

Публикувано в анализи, истории, коментари | Вашият коментар

ТИЯ У ЛЕВО И ОНИЯ У ДЕСНО…

(ексклузивно от Балкана!)

Аз, баба, още малко ще ги търпя: и дъртите пергиши генерали, дето окрадоха държавата, и началниците им в парламента, и на началниците им началниците. Сетне вземам, баба, една дебела гьостерица и почвам да ги разпределям: а сега ти марш в Първа главна килия, а сега ти марш във Втора, а сега ти в Шеста… Докато напълня килиите и седна, та си отдъхна. Щото байгън ми дойде и от тия у лево, и от ония у десно, дето една майка ги е раждала.

Сетне, баба, ще направя една партия от грамотни, що могат да четат и да пишат, не крадат презглава и на кьорсофри не стъпят.

козата доротея

Доротея

А козичката ми Доротея, нея пък ще я направя говорител, да ходи по света и да говори за красивата ни държавица, щото тя хем езици знае, хем малко яде, не си бърка в носа и няма да ни срами пред чужденците.

Тогаз ще викна да запея една песен хайдушка, баба, щото не съм пяла не помня откога. Пък ако ми остане време да вкарам и еврото, берекет версин! И да си ходя при моя човек горе да му докладвам, че съм си свършила работата на земята и нещата в България веке са станали по-убави. Тъй, баба!

 photos by vlado-trifonov

 

Публикувано в коментари, снимки | Вашият коментар

ПАЗЕТЕ СВОБОДАТА СИ!

На онези, които четат този блог, пожелавам да пазят свободата си като шипченци, дори никой да не ги възпее.

 

Шипка-1

… ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;

Шипка-2

защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;

Шипка-3

защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей…

Из „Опълченците на Шипка” – Иван Вазов
Публикувано в България, коментари, поетично, снимки | С етикет , , | Вашият коментар