КЪДЕ ТИ БЕШЕ АКЪЛЪТ, ГОСПОДИ…?

Като сътвори основното, което имаше да сътворява, Господ реши накрая да създаде и човека, след което да се отдаде на заслужена почивка.

На Шестия ден, към здрачаване, Той спря работа, потри доволно ръце и седна  – уморен и удовлетворен – да изпие едно кафе.

На Седмия ден, още отрано, Господ пусна телевизора, надникна в Google, хвърли едно око на пресата, прочете един наскоро издаден бестселър и усети силни болки в сърдечната област. Сетне го присви стомаха, взе да му се гади и се наложи да повърне. После още веднъж. И още няколко пъти.

– Боже, Боже, къде ти беше акълът? – скубеше си Господ косите и брадата едновременно, накрая легна съкрушен.

Оттогава не е ставал.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

“Понякога казвах за себе си,

че се чувствам социалист. И не че се идентифицирах с някаква конкретна икономическа теория или концепция. С това исках само да споделя, че сърцето ми се намира отляво. Ставаше дума по-скоро за психична настройка, за някакво неконформистко състояние на духа, за неприязън към мошениците и интерес към “унизените и оскърбените”. Вече отдавна не говоря, че съм социалист. Не защото моето сърце си смени мястото, а защото тази дума – специално в нашия езиков контекст – по-скоро обърква, отколкото изразява нещо конкретно. …

Разбира се, също така никога не съм казвал или написал, че съм за капитализъм или че искам да го внедрявам у нас. Причината, поради която избягвам тази дума, е същата, както и при думата социализъм: капитализмът е разширена и профанизирана от марксистите идеологическа категория и аз не виждам защо трябва да я наследявам от тях.”

Вацлав Хавел

п.п. Този пасаж беше една от причините да преведа така наречената “президентска” книга на Хавел през далечната 1993 година. Бих го направил и днес, със същото удоволствие.

Posted in проза | Leave a comment

ПРОДАВАТ СИ ДУШИТЕ, ЗАДНИЦИТЕ ДОРИ…

Обичат се за пари
Мразят се за пари.
Убиват се за пари.
Лъжат се за пари.
Женят се за пари.
Развеждат се за пари.

Бълнуват пари.
Бленуват пари.

Продават си душите 
децата 
родителите 
роднините
приятелите
задниците дори... за пари.

В църквата се молят за пари.
По празниците си пожелават пари.

Някакъв крещи от покрива 
на дворец с тенекиени кулички:
всичко правя за париииииии!
И аз, и аз, и аз... – 
отговарят от съседните покриви. 
И ние, и ние... – догонва ги ехото.
Posted in поезия | Leave a comment

Въведение в романа “Писателката и Дявола”:

ЗА НЯКОИ ХОРА Е ЩАСТИЕ ДА ИМА ВОЙНИ. И ако  е възможно – те никога да не свършват. Щом едната приключи, веднага да започне следващата.

Бизнес елитът, независимо от неговия произход и местоположение, вижда във войната архангел на капитала и средство за световна доминация. А изпълнители “на терен” винаги се намират: Хитлер, Сталин и нататък.

Както и заблудени души, които да им повярват и да тръгнат подире им.

Posted in проза | Leave a comment

ПРАЗНИЧНО

Я не ми се правете на света вода ненапита,
довчерашни номенклатурни мазници,
днешни интелигенти-демократи!

Защото ви знам душичките 
и на какво сте вие способни 
за народа, парάта и чорбата.

Ами излезте бавно от дупките 
на спарен въздух лъхащи,
качете се на амвона 

пък се покайте с ръце вдигнати, 
високо, че добре да се чуе,
какви сте прасета чумави. 

Чак тогава свалете маските 
и се молете, безбожни юроди,
белким ви злото подмине!
Posted in поезия | Leave a comment

Интервю

– Слушай добре, защото друг път може да не съм в настроение за интервюта. Ето какво ще ти кажа: полиция, прокуратура и съд – там са се завряли едни от най-големите нехранимайковци на държавата. 

Тях трябва някой яко да ги раздрънка и чак сетне да се занимава с обикновените гангстери. Защото обикновените гангстери като видят, че на големите гангстери им падат главите, ще се позамислят. А иначе си викат, щом ония мазняци в прокуратурата и полицията се гушат безнаказано, аз да не съм по-прост. 

Там е истинската престъпност – на върха: полиция, прокуратура и прочие. Резни им сметанките и ще видиш как държавата ще се нормализира.

Затворите ни са пълни с кокошкари, предимно цигани и тук-таме някой педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор. Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи:

ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ ЗАТВОР БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ!

Малките бандити се учат от големите бандити. В България големите бандити са във властта. А кой стои зад тях вече е друга работа. Дали става дума за световна конспирация? Естествено! Както и за световни кинти. Нашите ганьовци са също част от тази конспирация. Без значение леви ли са, десни ли са.

Ако някой иска да бори престъпността в България, нека тръгне отгоре, от големите крадци и мошеници – политици,  прокурори, съдии, полицаи… Без да пресмята кой на кого бил роднина. И да слиза надолу.  

Разбирай го така: има бандити и бандити. За да си истински бандит трябва да имаш ум, сърце и барем малко морал. Да спазваш правила. Да уважаваш родителите си и да не се заиграваш с ченгета. А иначе с два грама акъл и сърце на мишка си един селски потурковец с претенции.                     

Хич да не се изненадват ония от Европейския съюз, че сме били крадливо племе; с тяхна помощ сме такива. На тях им е изгодно да сме такива. Сега обаче им дойде нанагорно. Хванаха се за главата: леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме. Хак да ви е, копелета!

Това е. А сега да тръгвам, че от много приказки файда няма. Някой ден, ако е рекъл господ, пак ще ти разправям.

(със съкращения)

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

Из ръкописа на “Фани и Дявола”

– КАК ВИЕ, ПИСАТЕЛЯТ, си обяснявате властта на Хитлер, този най-голям масов убиец в историята? – не спираха въпросите от залата.

– Дали той е най-голямият масов убиец? Тогава какво да кажем за холокоста на Сталин в Украйна и 10-те милиона умрели от глад? Или за този на Чърчил в Бенгалия и трите милиона умрели от недохранване? Или за Мао – 45 милиона китайци избити за 4 години? Какво да кажем за зверствата, които се случват пред очите ни? Убийства, еднакво страшни с тези на Хитлер.

– Все пак кажете за фюрера.

– Как си обяснявам властта му над германците? Обяснявам си я с това, че в определен исторически момент всички са имали полза от него. Крупни предприемачи, банкери, аристокрация, криминални типове, обикновени хора…

– Смятате ли го за нормално?

– Всеки може да приспи съзнанието си за добро и лошо, стига да не носи отговорност. Някой с власт му заповядва да убива, той се подчинява и убива. Нормално ли е, морално ли е? – няма време за такива въпроси. Не го интересува. Достатъчно е да знае, че никой няма да му търси сметка. Тъкмо обратното – ще бъде похвален и награден. Тогава защо да не убие, да пали и да измъчва.

– Докога така?

– Винаги. Когато ви кажат, че е за доброто на родината и ако не го направите значи сте предатели – ще си помислите дали да откажете. А щом се включи Негово Величество Страх, тогава изобщо няма да мислите. Правите го заради страха. Този страх е в мен, във вас, във вас…

Аудиторията притеснено се спогледа – за нея ли се отнасяха тези думи?

– Хитлер е имал е дарбата да разбута най-ниските страсти на германците. Да извади на повърхността тинята в душите им. Успял е заради убедителността, с която ги е примамвал, защото самият той е бил в тинята. Бил е тинята. Трябва да приемем, че винаги е имало лица като него, има ги сега и ще продължава да ги има. Това е част от трагизма на всички епохи и нашата не прави изключение – прокашлях се и отпих глътка. – Пък да не забравяме, че полуобразованите хора умеят да завладяват и най-чувствителните и хуманни умове.

(„Фани и Дявола” – роман за писателката Фани Попова-Мутафова, пред завършване)

Posted in проза | Leave a comment

НАШ ЧОВЕК

(…) – Но аз не искам да съм ваш човек. Искам сам да решавам с кого да бъда или да не бъда, какво да правя или да не правя, кого да слушам или да не слушам.

– Не може така, господине. Или ще бъдете наш човек, или няма да сте човек въобще.

– Как така няма да съм човек въобще? Заплашвате ли ме?

– Не, само ви съобщаваме правилата на играта.

– На коя игра?

– Просто на играта.

– Настоявам да ми кажете на коя игра!

– Не можете да настоявате, господине. Станете наш човек и тогава настоявайте колкото искате. Но да настоявате самостоятелно, по собствено усмотрение, не отговаря на стандартите ни.

– Не схващам.

– Ще се наложи да схванете, господине.

– Тоест?

– Вие искате ли да видите книгата си издадена?

– Искам, разбира се.

– Искате ли да я рекламират по телевизора?

– Естествено.

– Защо искате?

– Защото в България ако нещо не е показано по телевизора, то не съществува.

– А искате ли журито да ви награди?

– Да, стига книгата ми да я бива.

– Ние ще решим дали я бива или не. Но първо…

– Знам, първо трябва да стана ваш човек.

Този разговор се водеше между мъж на неопределена възраст с идиотско изражение, младо момиче с джуки на дунавска моруна и мен. Сигурно щяхме да го водим дълго време, но в този момент вратата се отвори с трясък и вътре нахлу едра жена с ръчен гранатомет.

– Какво става тук? Вие знаете ли кой е този човек? Известно ли ви е, че този човек е силно мой човек? Мно-го сил-но мой чо-век – натърти жената на всяка сричка. – Отговаряйте като ви питам!

Мъжът и момичето мълчаха вцепенени, с полуотворени усти.

Чинка! Боже мой, та това беше чинка Денка! Същата, която преди години оглави местен клон на мафията в Калабрия, а по-късно и нейн филиал у нас. Как беше разбрала, че съм тук? Намери ме точно в мига, когато бях решил да спра да упорствам и да кажа на издателя и на неговата сътрудничка, че от днес ставам техен човек и повече няма да им противореча.

– Достатъчно ли съм ясна? – изкрещя чинка Денка на парализирания от страх издател.

– До-до-достатъчно ясна сте, госпожо – изломоти издателят и аха да се изпусне.

– А сега се извинете на племенника ми и се молете да ви прости – кресна за последно чинка Денка.

Няколко часа по-късно получих договор за издаване на книгата ми, със специална клауза за телевизионно рекламиране, както и поздравителна картичка с нарисувани две сърца.

______________________

п.п. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

2Snejana Awad и Ani Andreeva

Posted in проза | Leave a comment

Фани и Дявола

– Вие сте интелигентна и образована личност, как Хитлер и националсоциалистите успяха да ви заблудят?

– Може би това е проклятието на интелигентните и образовани личности. Да бъдат лесно заблуждавани – опита Фани да се пошегува.

– Чели ли сте „Революция на нихилизма”?

– Херман Раушинг. Да, бях чела неговата книга за разрушителния характер на фашистката революция. За нейния стремеж да бъдат унищожени нравствените ценности на човешката цивилизация. Познати са ми и разсъжденията на професора по философия Луиджи Струцо, че комунизмът е ляв фашизъм, а фашизмът е десен болшевизъм. Тях също не можех да приема. Както не вярвах и на Чърчил, че фашизмът е уродливото дете на комунизма.

– Вече вярвате ли им?

(От ръкописа на романа „Фани и Дявола”)

Posted in проза | Leave a comment

СеДеСе на ДеСе

Пропаднала била партия СДС, обезличена била, съкрушена… Нито е пропаднала, нито е обезличена, нито е съкрушена. Тя е такава, каквато е програмирана да бъде от самото си пръкване: изкуствен конструкт, създаден в канцелариите на Държавна сигурност, с пусков срок и крайна точка на разпад.

Да не говорим, че СДС никога не е отговаряла на името си, защото първото условие да съществува партия на демократични сили е в нея да има наличност на демократи. В комунистическа България демократите бяха избити в затворите и концлагерите, а малкото останали живи емигрираха. Онези, които не успяха или не поискаха да емигрират се изпоразболяха и измряха, а оцелелите по чудо бяха натикани в девета глуха и там стоят до днес.

Спомням си, във Великото народно събрание взимах интервю от възрастен господин, който беше преживял по чудо Белене. Стояхме в едно ъгълче, наоколо щъкаха всевъзможни „десни” и „леви” субекти, важни и накокошинени, а човекът тихичко ми говореше: „Тук са. Агентите са тук”. Почина няколко месеца по-късно и беше един от малкото депутати, за които можеше да се каже, че са в Съюза на демократичните сили по призвание и съдба.  Но такива като него не ги искаха в СДС. Поне не за дълго. Отначало ги ухажваха, за да се възползват от авторитета им, след което намираха начин да ги изхвърлят. Защото им пречеха с морала си на политически затворници, платили скъпо-прескъпо за своя демократизъм.

От същия човек чух, че демокрацията е най-напред почтеност и самоуважение, после всичко останало. Думи, на които днес (пък и тогава) всеки би се изсмял.

Къде са седесарите-демократи, които сме запомнили с почтеността им през тези двайсет и кусур преходни години? Няма ги. Отидоха си като моя герой от недовършеното интервю и на тяхно място останаха дупки, които не спират да се пълнят с политически шмекери.

Но както споменах в началото, именно това беше замисълът. Да се симулира демокрация за пред Запада, да дойдат пачките от загрижени за българската промяна чужди организации и да се преразпределят на местна почва между подходящите хора. А подходящите хора бяха „сини” и „червени” – в един и същи строй. И не можеше да бъде иначе, след като именно „червените” назначиха „сините”. Казаха им: от днес ви назначаваме за демократи и ще правите, каквото ви се нареди. Иначе няма пържоли, няма постове. Ще бъдете Съюз на демократичните сили за пред хората, но за нас ще сте си СеДеСе на ДеСе. Речено, сторено.

Някой може да попита: ами онези стотици хиляди хора, които митингуваха по площадите и вееха сини знамена, те не бяха ли истински демократични сили? Не, не бяха. Те бяха подведен народ, на който му се привидяха свободата и демокрацията, за които той нямаше нито необходимата нагласа, нито необходимата смелост, нито необходимите традиции.

 …

Преди време популярен руски журналист заяви, че в Русия няма демокрация не поради липса на демократични закони, а защото хората са недемократични. И че няма как в главите им да има демократични модели, след като те не са били част от историческото им развитие. 

За същото става дума у нас. Не може да си живял десетилетия наред плашен и манипулиран от примитивни люде с чукове в мозъка и да си демократ. Угоено парвеню, да. (Наблюдавам ги от години как прелитат с нисък полет от кьорсофра на кьорсофра, премествайки принципите си от единия крачол в другия).

В заключение:

– СДС ще продължи да живурка, без да застрашава ничия власт, защото властта в тази държава е една и съща и никога не е била застрашавана от никого. 

 – СДС ще продължи да се цепи, да се пука и да се лющи, докато не изчезне завинаги, защото това е заложено в началното й програмиране.

Такава я поискаха нейните автори – такава я направиха! За парлама пред чужденците и за гъдел на българите.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

На един приятел

Така се беше вторачил в кесията, 
че сам той да минеше покрай себе си, 
нямаше да се забележи.
Posted in поезия | Leave a comment

RIDE THE WAVE

Ride the wave, ride the wave!
Крещяха, побъркани от щастие
Възторжени, опиянени 
Че пак са яхнали вълната
И яхаха я, яхаха я... 
Но после нещо се обърка
Вълната извъртя се
Подхвана ги и ги захлюпи
Нагълтаха се със вода
Изпускаха балончета
Ушите им пищяха
И въздухът им свършваше
С ръце, с крака 
опитваха се да изплуват
Но тя не позволяваше 
И яхаше ги, яхаше...

Един рибар заметна мрежа.
Posted in поезия | Leave a comment

СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК НЯМА АБСОЛЮТНО НИКОГО, НА КОГОТО ДА СЕ ДОВЕРИ

(…) „Живеем във времена, в които недържавният тероризъм се оказа тясно свързан с държавния тероризъм – те се допълват взаимно и съвместно се възпроизвеждат върху нас. В същото време няма къде да се денем и сме напълно беззащитни както срещу собствените си специални служби, така и срещу нарастващия брой хора, които искат да отмъстят на някого. За себе си. За страната си. За убежденията си… За какво ли не може да се отмъщава в този живот.

И така се въртим в кръг. Всеобщият страх от терористични актове води до липса на контрол над службите за сигурност – те като че ли вършат това, което трябва, и в същото време това, което искат. Което означава, че всъщност не вършат нищо, а тяхната разюзданост само създава нови терористични атаки.

При тези условия кому би могъл да се довери човек? Никому.

Светът трябва да започне да се договаря за съвместно оцеляване, а не за коалиции за унищожаване. Състезанието на лудостите, чиито свидетели се явяваме, рано или късно ще доведе до това. Въпросът обаче е: с цената на какви жертви?”

Тези думи са написани от застреляната пред дома й Анна Политковская, която днес щеше да е на 63 години и 1 ден. Добре е да си ги припомняме от време на време – между новините за емигрантството на Зуека и Ролс Ройса на Домусчиевата съпруга.

2Георги Гушмаков и Maria Toneva

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

ПЕТ АРГУМЕНТА В ПОЛЗА НА ФЕЙСБУК

– Начин да игнорираш Системата.

– Начин да подиграеш Системата.

– Възможност да покажеш на другите нещо стойностно (което Системата не би допуснала), както и на теб да ти покажат нещо стойностно (което Системата не би допуснала).

– Инструмент, с помощта на който се отнема най-силното оръжие на Системата – да убива с мълчание всеки, който й се опълчи.

– Място, където простакът и интелигентният, глупавият и умният, университетският преподавател и селският даскал могат да общуват доброволно и без цензура, стига да преценят, че имат необходимост от това. Необходимост често пъти интуитивна, подсъзнателна… Тогава Системата започва да се гневи, че не е зачетена. Че с нея не са се съобразили. Че са я заобиколили.

Какво по-голямо удоволствие от това, да видиш една Система разгневена и безпомощна!

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

АКО ИМАХ ВЛАСТ

Ако имах власт, сутрешните тв блокове щяха да започват така:

Тежко на народ, който се е оставил 
прости да го учат, 
слепи да го водят, 
безразлични да го вдъхновяват!

Ако имах власт, неделните църковни проповеди щяха да започват така:

Горко на народ, който се е оставил
блудни да обгрижват душата му,
безверни да го вкарват във вярата,
оядени да го учат на пости!

Ако имах власт, щях да обезвластя властимащите.
Posted in поезия | Leave a comment

Из пиесата „Куци ангели”

ХУДОЖНИКЪТ:

Това е графикът ми до края на годината. Запълнен е до дупка. Нямам ден без посещение. Президентът на Щатите също е в списъка, той пък иска да си говорим за възможностите да открием филиал на моята Първа Затворническа Иконописна Школа в Америка. Можеш ли да си представиш: двайсет и пет процента от всички затворници в света се намират в американски затвори! Ще обсъдим идеята за начало да ми отворят офис в затвора Сан Куентин, като половината година ще прекарвам там, през останалото време ще съм си тук.

(разхожда се бавно из килията, с ръце зад гърба)

Няма как, трябва да си помагаме. Приятели в нужда се познават. (Спира да се разхожда.) First icon-painting prisoners’ school на Кольо Николов Гуглев – Гуглето! Как ти звучи?

След време, да сме живи и здрави, обмислям да създам цяла верига. Във всеки затвор по света да има по една „Кольова школа”. Само си помисли: наркотрафиканти, рекетьори, сутеньори, контрабандисти и лихвари от цял свят, отдадени на Бога и на изкуството! И с тях цялата партийна мафия.

За да кажат един ден всички: бяхме в затвора, попаднахме на Кольовата школа и станахме хора!

Предвиждам също така периодични смени: престъпниците ще отиват на мястото на надзирателите, а надзирателите ще идват на мястото на престъпниците. След което на специални семинари ще споделят своите впечатления, ще анализират различни ситуации и ще правят предложения за иновации.

Питал съм се, няма ли опасност школата ми да се превърне в пералня на мафията, както всичко останало? Отговорът е: да, съществува такава опасност. Но нима някъде има чисти пари? Например парите, които ще вземеш за интервюто си с мен, чисти ли ще бъдат? Не, няма да са чисти, защото вестникът ти се издържа от рекламите на едни много лоши момчета, които печелят, като вършат едни много лоши неща. Но щом инвестират в моята школа, тези лоши момчета ще инвестират в своето пътуване към Бога.

Това, което мога отсега да им обещая е, че с част от техните пари ще построя нови затвори с висококвалифициран персонал, така че като влязат да си излежават присъдите, да им е уютно и възпитателно. Да им е драго да размишляват върху живота. И не да мислят как по-бързо да излязат, за да направят поредната поразия, а как по-дълго да останат, като медитират върху божествената си същност. Тогава ти ще напишеш, че мафията у нас е тръгнала към своето духовно съзряване и дава достоен пример на вас, журналистите.

И всички ще се радват, че парите съм ги изпрал именно аз, а не някой друг. Мафиотите ще са ми благодарни, че съм ги накарал да повярват в своята нова същност и ще придобият истинско самочувствие.

Какво казваш? Че и без това имат самочувствие в излишък? Нищо подобно! Онова, което на теб ти се струва самочувствие, е най-обикновен страх. Страх ги е, че няма да бъдат забелязани. Страх ги е, че ще си идат от този свят, без никой да им обърне внимание. Мен ако питаш, мафията се нуждае повече от нашето съчувствие и любов, отколкото от гнева ни. Нуждае се от нашето съчувствие и любов заради омразата, която самата тя изпитва към себе си.

Любовта е преди парите и това важи за всички. За мафията също.

(из пиесата „Куци ангели”, включена в книгата със същото заглавие)

Posted in драма | Leave a comment

МЛЪКНЕТЕ, ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ!

Параноични лидери
дървени философи
самозвани рецензенти
алкохолизирани експерти

тв говорители с говорен дефект
полуграмотни политици
идеологически психопати
сиропирани хуманисти...

Млъкнете поне за минута или за две.
Да останат само гласовете на мъртвите.

Какво? Нищо няма да се чуе?
Мъртвите не могат да говорят?
А вие почистете с години немитите си уши.
Продухайте ги и се вслушайте.

Какво? Пак ли не се чува?
Тогава изпразнете главите си.
Или най-добре ги махнете.
Вече чувате ли ги? Мъртвите. Да?

За това ми е думата!

(От ръкописа на стихосбирката „Дяволите да ви вземат!”) 

Posted in uncategorized | Leave a comment

Колективна дистопия

Потърсиха мозъците си на обичайното място, 
но не ги откриха там.
Вместо това чуха свистене на вятър.
Продължиха да търсят – преровиха джобовете си.
Провериха банковите си сметки.
Надникнаха в килера, 
в чекмеджетата,
под дюшеците...
Но и там не ги откриха.
Докато не се сетиха да погледнат отзад.

И тогава ги видяха!


Posted in поезия | Leave a comment

To whom it may concern

С реалността трябва да се играе,
не да се води битка.
Например: Тя те хвърля в морето, 
ти ставаш лодка.
Тя ти подхвърля светкавици, 
ти правиш от тях настолна лампа
и на нейната светлина написваш живота си.

							
Posted in поезия, uncategorized | Leave a comment

И КАТО ЩЕ СИ ГОВОРИМ ЗА ВРЕМЕТО
Ти ми донесе умора от раздялите
и от новите срещи.
И отново раздяли, и пак нови срещи...

И все едно и също, 
макар и по-различно...
Как да те вържа, че да мирясаш?

Но пък ако те вържа и мирясаш
ще настъпи безвремие.
А безвремието е времето на смъртта.

Не ми оставяш много възможности, време! 
Posted in поезия, uncategorized | Leave a comment

ДЕСЕН, ЛЯВ…

– Аз съм десен, а ти си ляв – 
каза стоящият отляво
на левия, стоящ отдясно.

– Десни са ти двете обувки – 
каза стоящият отдясно
на десния, стоящ отляво.

– Ако не престанеш
ще ти свитна един ляв! – 
каза десният на левия.

– А ти ако не престанеш, 
ще ти свитна един десен! – 
каза левият на десния.

И се почна: десен прав, ляв прав
ляво кроше, дясно кроше
отклон вдясно, отклон вляво...

– Колеги, край на днешното заседание - 
обяви Председателят и удари звънеца.

Леви-десни, леви-десни – маршируваше тълпата отвън.



Posted in поезия | Leave a comment

ХАЙДЕ, КАНДИДАТИ ЗА ВЛАСТ!

Изправете се и кажете високо, без запъване, че:

– знаете кои са истинските бандити в тази държава и ще направите всичко по силите си, за да блокирате банковите им сметки у нас и зад граница;

– ще се постараете те да идат задълго там, където им е мястото, дори ако трябва сами да се пожертвате;

– ще ходите на работа с колело (в краен случай с ролери) и няма да плюскате на провала по коктейли и приеми.

Още ли искате моя вот? Тогава вдигнете задниците си и бегом към най-близката телевизия!

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

НАПИСАХ, ПОМОЛИХ, ПРИЗОВАХ

някой от новонапиращите към властта да каже 3 неща. Само три. Високо и ясно – ако иска избирателския ми глас.

ПЪРВО: знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко по силите си, за да блокирам банковите им сметки во веки веков!

ВТОРО: знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко по силите си те да идат задълго там, където им е мястото. Дори ако трябва сам себе си да пожертвам.

ТРЕТО: заклевам се в жената и децата да ходя на работа с колело (в най-лошия случай с ролери) и да не плюскам на провала по коктейли и приеми.

Какво ли не чух, какво ли не прочетох (един дори се ангажира да сведе България до размерите на смартфон, за да можел да я пъхне в джоба си!), само не и тези три простички неща.

Е, как да ви дам гласа си бе, господа?! Как да ви се доверя бе, хайвани?! Толкова страшна ли се оказа молбата ми?

До 11 юли имате още четири дни. Хайде, престрашете се, ако искате да управлявате България с моя вот.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

КАКВА КРАСИВА ПОЕЗИЯ

за: 

небето
луната
детето
жената
птичките
мушичките
тревичките...

Какви божествени откровения
за живота и смъртта
и как душата страда
и как сърцето пищи 
от болка и състрадание 
към съседа от 3-ия етаж (който току-що се е гръмнал)

Каква лирическа мощ
видения, прозрения...

Каква артистична светлина!
Какво магическо дуенде!

Какъв страшен махмурлук на сутринта.
Posted in поезия | Leave a comment

ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

Писал съм този разказ отдавна и прототипът на героя сигурно е станал голямо момче. Ще ми се днес да го прочете, да се разпознае и да се срещнем отново – в същото село, на същия прашен мегдан, както тогава. Мисля, че пак ще има какво да го питам, а той какво да ми каже.

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут – напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни очите и ръцете.

Хората лека-полека заемат места, идва и тя: нагласена жена на средна възраст. „Извинете, може ли? – разминаваме се на пътечката. „Заповядайте”, разтапям се от любезност; европейци сме.

„Има все още интелигентни хора в тази страна”, разсъждавам, вдишвайки приятния мирис на нещо френско, който жената оставя след себе си. Примижвам със спотаена национална гордост и почти съм на път да заобичам българите, ако ще да е за малко.

Уви, само след секунди жената се връща – с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката – почти ме отнася. Вече няма „извинете”, дори парфюмът й мирише инак.

Оказва се, че мястото било дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено – очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

А иначе автобусът е наполовина празен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля, че някой психар ме засича отдясно, че някой злобно надува бибитката и вади среден пръст, и псува, и проклина, защото съм имал неблагоразумието да спра и да дам предимство на пешеходна пътека.

Изваждам бележник и започвам да пиша нещата, които вече ми се въртят в главата. До мен седи персона от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си отмятам в бележника: за тоновете боклуци в канавката край магистралата, за мръсносивите и грозни като смърт предградия, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за мърлявото килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун….

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос: кой направи българите такива? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има, не един, а десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни ще ставам рано и ще обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново място за живеене, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно ми клати нервите и подрива устоите ми – естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои добре да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от 30 километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега е по-различно: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава. Очите и ушите ми са настроени взискателно и пристрастно.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, в главата ми се въртят думите на един мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда приятни лица на уравновесени хора. Удържа на думата си и емигрира с цялото семейство.

В някакво село сме – от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената къща с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре – тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж – играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед. 

Направиха ни кафето с видимо нежелание, седнахме отвън да не пречим на играта им и тогава се появи детето.

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? Плувам като риба – похвалвам се. А можел ли съм да го науча?

„Къде е майка ти?” – питам. „Играе карти” – измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатили и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходили заедно на язовира, щото той нямал с кого, майка му никак не обичала вода, а пък чичката… Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам – той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда отново и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с френския парфюм и поглед на убиец. И за момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да го разсмее.

п.п. Пропуснах да кажа, че Иванчо не ми поиска пари. Аз пък забравих да му дам – все пак ми беше събеседник и благодарение на него написах този история. Залисахме се и двамата в разговор за живота и… Така де…

Posted in проза | Leave a comment

КОНКУРСНО

Казаха ми, че съм много млад и недостатъчно знам,
за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм много стар и прекалено знам,
за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм си нямал лоби,
за да спечеля конкурса.

И партия с фондация съм си нямал,
за да спечеля конкурса.

После взех "смитендуесън”-а и всички се съгласиха,
че е крайно време да спечеля конкурса.
Posted in поезия | Leave a comment

ТУЙ ПРАВЯТ СЪС СВЕСТНИТЕ…

На днешния ден, 28 май, в градчето Брунате на езерото Комо, в стая №4 на хотел „Bellavista”, на 46 години умира Пенчо Славейков. Разочарован от сънародниците си, с вярната Мара над него – единствената му подкрепа и утеха до края.
__________________________
 
 
– ТУЙ ПРАВЯТ СЪС СВЕСТНИТЕ. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата, Маро. Ще ме честват, ще възклицават, ще се умиляват – ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.
 
 
Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.
 
 
Ще има и шествие, най-вероятно по булевард „Княгиня Мария-Луиза“, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.
 
 
Ще има попове и учители. Също писатели и поети – че къде без писателите и поетите? Както и стражари на коне.
 
 
Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.
 
 
А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.”
 
 
И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?
 
 
(Из романа „Суета, суета”)
 
 
 
Posted in проза | Leave a comment

ЛОШОТО НА ДНЕШНИЯ СВЯТ Е,

че посредствените нямат представа, 
че са посредствени. Обратното: 
те са убедени в своята изключителност и мисия 
да пишат, 
да рисуват,
да композират, 
да се изказват,
да критикуват,
да преподават 
и да управляват. 

Оттук и повечето неволи, 
които сполетяват обществата ни.
(Нашето видимо!)

							
Posted in поезия | Leave a comment

НЕ ПРАВЕТЕ АНАЛИЗ НА СТИХОВЕТЕ МИ…

Не правете анализ на стиховете ми, моля! 
Не ги претегляйте.
Не ги претакайте.
Просто ги четете.
И кажете: харесаха ми, не ми харесаха. 
Доскучаха ми, бяха ми интересни. 

Анализите, скъпи мои, са за конференциите,
семинарите, 
симпозиумите,
събранията, 
съвещанията 
и предприятия от този род. 

Анализите, скъпи мои, са за анализаторите.
Анализаторите са деформирани читатели. 
А деформираните читатели четат предимно онова, 
което го няма или само те го виждат,
привиждат
или съчиняват.

Именно защото са деформирани.

И още нещо: не си плюнчете пръстите.
Знам, че ви е сладко, но така пречите на думите 
да се изразят.
Създавате им неуют с вашето плюнчене, 
стресирате ги, а думите са чувствителни 
и искат спокойствие и уважение.

Така че (с което завършвам) 
не правете анализ на стиховете ми. Моля!
А сега нека ви почета...

Posted in поезия | Leave a comment

В НИЩОТО Е ВСИЧКОТО

- МОЖЕ ЛИ ИЗКУСТВОТО ДА РАЗВРАЩАВА?
- Може, ако е превърнало разврата в изкуство.

*
ПАРАДОКСЪТ НА ПРОГРЕСА Е, 
че колкото по-съвършени технически средства 
имаме на разположение, за да общуваме помежду си, 
толкова по-малко неща имаме да си кажем.

*
ВРЕМЕТО ЛЕКУВА ЖИВОТА, 
но и непоправимо го разстройва. 
Затова най-доброто време за живеене 
е междувремието.

*
ВСЕКИ Е ПРАВ, ДОКАТО СЕ УСТАНОВИ, 
че е бил крив. 
А когато се установи, че е крив, 
излиза, че е бил прав. 
Каква крива диалектика!

*
В НИЩОТО Е ВСИЧКОТО. 
В бялото петно на цветната рисунка. 
В тишината между думите. ...
Posted in поезия | Leave a comment

ПОКАЯНИЕ

Какво ли няма на днешните протести: от „оставка” и „мафия”, до „не мога да ви дишам” и “мутри вън”.

Това, което липсва, е думата “покаяние”. Нямаше я и на протестите през 2013. Нямаше я и на онези преди тях. Нито при управляващите, нито при протестиращите.

Лошо! Оттук тръгва бедата в най-новата българска история.

Българите имат нужда да видят и чуят как някой от високо място признава, че носи вина (той или партията му) за престъпленията в държавата, след което и те да направят същото – волни или неволни съучастници във всички престъпни дивотии. Това ще означава помирение на генерациите и дръпване на нацията напред, с изчистени сърца и сметки.

Британският историк и публицист Тимоти Гартън Аш го нарече „историческо просвещение”, с разкриване на истината за комунизма и поднасяне на извинение към останалите живи концлагеристи; към внуците и правнуците на убитите.

Добрата новина е, че има от кого да се поучим. Достатъчно е да пообиколим страните от някогашния Варшавски договор, за да се убедим, че принципът работи. Чисти градове. Красиви и поддържани сгради. Спокойни лица. Бандитизъм в границите на поносимото.

Лошата новина е, че не искаме да се поучим. Мъдрост ни липсва и смелост.

За да се справи с проблемите си всяка бивша комунистическа държава трябва да осмисли своето минало: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия и Полша. Не и ние.

Кой да им кажеше на българските държавници, че преди да умуват за икономическото развитие на България, трябва да са приключили с темата за нейния етичен застой. Кой да ги посъветваше да намерят статиите на Дезмонд Туту и да ги прочетат. От тях щяха да научат за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.

Десетилетия българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Време е някой да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.

И най-издънената политическа класа, и най-грешният народ притежава нещо свястно – в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение. Хайде сега всички към Орлов мост с мощно „ПОКАЯНИЕ”! Толкова мощно, че и в Белене да се чуе.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

Посвещавам на един от героите в романа “Суета, суета” – за негово и мое удовлетворение.

ЕРЕТИК

Не си оставяше калеврите пред вратата.
Не претакаше зеле в мазата.
Не биеше децата си по главата.
Не гърмеше със служебния патлак в тавана.
Не ядеше шкембе с чесън от зарана.

Не пиеше по шише ракия за отскок.
Не целуваше жена си с мазна уста.
Не плюеше на тротоара.

Не завиждаше на слънцето,
че свети по-силно от полюлея в хола му,
както и не богохулстваше,
че Господ е българин.

Затова го нарекоха еретик,
проклеха го
и го изгониха от държавата.

Posted in поезия | Leave a comment

НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

– … Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк….

– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове. (Елин Пелин, „Андрешко”)

•••

В Брюксел продължават изнервено да се питат, дали не допуснаха грешка, че ни приеха при себе си.

В Брюксел се възмущават от българската корупция, крадливост и организирана престъпност.

В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.

В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.

Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността, всеки според своите възможности и талант.

Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко”. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават  офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени и черпи с кебапчета.

Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да ковлади другарчето си.

Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните и чалгата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, защото има здрава привързаност към европейския модел и силно европейско призвание”, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание” на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак после да прави демокрация.

Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството”. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.

•••

Запознах се с майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?” – питаше напрегнатото му лице.

– НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират – изпращаше ме той до портата.

Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват – такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация към Запада; към места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи.

Звучи фикционално?

И нека: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по М. В. Льоса).

Posted in Публицистика | Leave a comment

„ЖЕСТОК РОМАН” (Capo di tutti Bulgarian capi)

 – Няма благодарност на тоя свят. Само искат да лапат, да лапат, да лапат. Всичките ги държа в ръце. Сега да река, с един пръст ще ги ликвидирам. Министри, мазохисти… докато мигнат съм ги смачкал. Чакали! Хиени! Идват ми едни възпитани, едни мазни ми идват. Интелектуалци били. Врънкат: дай туй, дай онуй. За изкуството било. Е, хайде, щом е за изкуството, добре, казвам. Аз обичам изкуството. А вие мен обичате ли ме, кучета? Селски тарикати, никакви интелектуалци! Хранилка им дай на тях и да плюскат на аванта. В тази държава няма интелектуалци. Аз съм интелектуалец, че ги хрантутя: депутати, магистрати и вся осталная сволоч. А как ме гледат в очите само! Страх ги е да не ме ядосат! Че ядосат ли ме, скривам черпака. Като в казармата. Ходила ли си в казармата?

 Айтен беше спряла да се храни, а той не спираше да се тъпче и да приказва, без да забелязва диагностичния й поглед.

– Те и ония в Брюксел не са стока, но поне знаят английски. А нашите тикви дори руския не научиха като хората, панимаеш. Какво има? – улови той погледа й. – Станало ли е нещо?

– Не – поклати тя отрицателно глава.

– Имаш характер ти! Корава си. Затуй се разбираме. Нищо че те изнасилих. Извинявай. Нали нe се сърдиш? Кажи, че не се сърдиш.

–  Не се сърдя.

– А така! Чакай сега да ти разправям. Един приятел от Щатите, голям капиталист, хубав човек, оня ден имал среща с борда на директорите, ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Слаби са му нервите на Запада. Изнежиха се много. Не издържат на зóра. Трябва да ги понауча туй-онуй – разкърши рамене той, след което разпери театрално ръце: – Говорят, че държавата била моя! Мафиот съм бил, викат, най-богат съм бил, не знам си какво! Ами, моля, да станат и те най-богати, бе! Стига да им дам. Ще им дам, разбира се. Един в зъбите ще им дам – стана от стола и започна да се разхожда с ръце зад гърба. – Наркотици съм бил продавал, оръжие съм бил продавал, жени, не знам си какво… Ще продавам! Аз съм професионал! За мен няма срамен бизнес. Ама редно ли било? Редно е, щом носи пари. С тия пари аз бедните храня. Църкви, манастири, попове, попадии на мен чакат! Национално богатство съм аз! – продължаваше да крачи. – Панагюрско съкровище съм! – почука се с пръст в гърдите. – Ако още не са го разбрали, един ден ще го разберат – спря да се разхожда, хвана звънеца за дръжката и го размаха с всичка сила. – Донесете ми пурите! – кресна на замръзналата от страх прислуга.

Донесоха кутия с пури и дълбок пепелник, той взе една и почна да я мирише, като разхождаше бавно носа си от единия й край до другия, успокоявайки се от аромата. Поднесоха му снопче разпалени дървени клечки, смукна няколко пъти, задържа дима в устата, наслади се на вкуса с примижали очи и шумно го издуха  към тавана.

 – Варвари й трябват на Европа, варвари! Малко да я изнасилят. Да й вкарат малко енергия в задника. Че иначе съвсем ще заспи – отново смукна и издуха дима със свистене. – Е, какво? Мафия ли съм? Искаш ли да ме видиш обесен? Кажи, искаш ли?

– Не искам – излъга Айтен.

– Лъжеш! Лъжеш ли?

– Не лъжа.

– Запомни едно от мен – тук всички искат да са мафия. Всички искат пари и власт. Само че някои като мен го могат, други не.

(Откъсът е от ръкописа на подготвения за издаване “Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

THANK YOU, GOD!

ТИЯ ДНИ МИСЛЕНО РАЗГОВАРЯМ С ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ НА НОВИЯ МИ РЪКОПИС, колко голям простак трябва да е човек, че да е годен за власт. За лидер на партия, да речем. Или за областен управител. За министър. Или просто за директор на агенция по приватизация.

Колкото по-голям простак е, толкова по-добре – казва моят герой. И добавя, че да си само простак не е достатъчно. Трябва да си също достатъчно алчен, мазен със силните и ербап със слабите.

Имат ли някакъв шанс онези, дето не са нито простаци, нито алчни, нито угодливи? – питам наивно героя си. Имат – казва той. Но тогава се губи цялата прелест на това да си във властта.

После героят ми изчезва, доволен че е успял да ме потисне психически. Оставам сам и не знам как да продължа след тези негови обезкуражаващи думи.

Взимам решение да го сменя. Не ми трябва герой да ме потиска. Ще създам някой позитивен образ, който прелива от ведри чувства и е способен да ми вдъхне вяра в човечеството.

Увлечен в тази посока на мислене задрямвам. Явява ми се непознат читател, който ме потупва дружески по рамото и иска да ми даде кураж. След него идат още читатели, много читатели – прииждат на талази и се надвикват един през друг: Don’t despair, brother!

cropped-4-2d0b32.jpg После се появява издателят ми, а редом с него върви моят герой и ми показва среден пръст. Опитвам се да разбера защо.

Докато не се събуждам. Главата ми тежи, хващам я с две ръце, държа я известно време и изведнъж… О, да, да, да! Знам какво ще направя! Thank you, God, че винаги пристигаш навреме!

 

Posted in проза | Leave a comment

ОСНОВНАТА ТЕЗА НА ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ В РОМАНА, КОЙТО ПИША В МОМЕНТА И СЕ НАДЯВАМ НЯКОГА ДА ГО ЗАВЪРША Е,

че лошите неща, които съпътстват човечеството и ще продължават да го съпътстват, не са никак случайни, имат желязна логика и абсолютна необходимост да се случват. (Не казвам заглавието, за да не предизвиквам дявола и неговите съмишленици в писателските среди.)

Не се ли случват лошите неща, не бъдат ли те доведени до крайност, светът ще спре да се движи и ще престане да съществува – продължава да философства героят в новия ми роман. Може да ви се струва парадоксално моето твърдение, но то е такова само на пръв поглед, иначе е напълно природосъобразно – казва той с насмешлива усмивка и пуфка доволно с пурата си, изтегнат на дивана, на който Хитлер и Ева Браун са правили секс.

Героят ми продължава нататък със своите чудновати предизвикателства като заявява, че ако Фюрерът днес реши да възкръсне, ще поеме цялата отговорност за появяването на коронавируса. И ще е щастлив-прещастлив, че отново има възможността да освобождава жизнени пространства за някоя съвършена раса. (Вече със сигурност не арийската!)

Не знам как ще свърши цялата тази история с коронавируса, нито каква ще е съдбата на романа, но едно е сигурно: голяма част от приходите (надявам се да са поне няколко милиона) ще даря за борбата със следващите пандемии, които тепърва има да ни сполетяват.

p.p. Колкото до издателите ми, те не подозират, че са бъдещи мултибогаташи.

Posted in проза | Leave a comment

ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА СЪЗДАТЕЛЯ!

Ало, чуваме ли се? Слушайте Ме внимателно, юроди неразумни! Повече не може да продължавате така. Унищожихте планетата, здраво местенце не й оставихте! Изцапахте почвата, въздуха изцапахте, моретата, океаните… Осрахте и опикахте де що имаше за осиране и опикаване. Все чаках и чаках да обуздаете този ваш мерак за плюскане, пари и власт, ама не. Терсене същества излязохте – ни от блага дума разбирате, ни от предупреждения. Единственото от което разбирате е да се тъпчете като прасета и да се прецаквате едни други.

Желанията ви станаха прекалено много, а алчността ви удари в тавана. Складовете ви са пълни с оръжие, улиците – с наркотици, педофили и терористи. До днес не знам, с кой акъл ви създадох!

Аз съм търпелив, много съм търпелив, но вече ми писна. Качихте ми се на главата. Глупост след глупост правите, сакатлък след сакатлък. Непрекъснато ви пращах сигнали, че прекалявате с вашите мискинлъци, но кой да ме чуе. Вие чувате само себе си: кого да окрадете, на кого да подлеете вода, с кого да се заядете.

Яж, пий, купувай, мрази, кради, убивай, изневерявай, граби, преразпределяй, прахосвай… Юруш на маслините – това сте вие! Да, ама маслините вече са на привършване. Изплюскахте ги маслините, а на тяхно място не засадихте нищо. Затова оттук нататък ще си ядете ушите.

Преправихте природата по ваш вкус, както на вас ви изнася. Извивате я, мачкате я, горите я, тровите я. Пет пари не давате, че горката тя изпитва болка и страда.

Искате, искате, искате, знаете само да искате! И колкото повече искате, толкова повече се отдалечавате от Мен. Това не може да продължава вечно. Дал съм ви планини и езера, дал съм ви птици и зелена трева, хляб и вода съм ви дал, въздух съм ви дал и слънце, за да си набавите енергия, но на вас не ви стига слънцето и бърникате в земята, за да теглите нефт и газ. Изтеглихте най-накрая: дявола за опашката.

Стига толкоз! Баста!

Имате последен шанс да се стегнете. Повтарям – последен! После дърпам шалтера.

Аз, който ви създадох, Аз и ще ви вразумя.

КРАЙ НА ВКЛЮЧВАНЕТО!

Posted in Публицистика | Leave a comment

Досадни метафористи

Нищо против метафорите и метафористите. Тъкмо обратното – възхищавам им се, когато имат мяра и дишат естествено и леко. (Не като риби на сухо.) И се ядосвам, запушвам си ушите, затварям очи и обръщам гръб всеки път, когато цъфнат отнякъде помпозни, задължително превъзбудени и многоприлагателни. Искат да кажат нещо свръхумно и дълбоко изстрадано, а така се оплитат в претенциозната си иносказателност, че и музата им се хваща за главата.

„Аз съм поет, метафората е в кръвта ми, тя е моят начин на съществуване, за мен метафората е като слънцето и въздуха… – нервно скубе метафоричната си брада един тантурест метафорист. После започва да рецитира, а мен ме облива студена пот.

Досадни метафористи! Със сандали и бели чорапи през лятото.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ДА ИЗЧИСТИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ЕДИН ДЕН!

Едва ли може да има по-идиотски призив! Вместо това да е част от всекидневието на всеки българин, нас ни призовават един път в годината да плеснем с ръце и да изчистим държавата. После отново да затънем в мръсотия, до следващата колективна истерия.

И се чудим, когато наричат България най-тъжното  място на света, вероятно и най-мръсното (рискувай да посетиш обществените тоалетни, надникни в междублоковите пространства и други доказателства не са нужни).

ИЗВОД: когато редът в една страна е целенасочено пренебрегван, а държавният и частният бандитизъм са си стиснали ръцете, това няма как да не се отрази на всичко останало, включително на хигиената – лична и обществена. И да не се родят идиотски призиви като Да изчистим България за един ден.

ИЗХОД:  няма, поне засега. Ако все пак се намери личност, която да спре видиотяването на обществото ни, ще й бъде нужна швейцарската гвардия на папата да я охранява– 24 часа в денонощието, 365 дни в годината.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Кой става поет?

Уязвимият, ранимият, непримиримият става поет;
онзи, който разговаря с душата и с кръвта си;
онзи, който мрази да ненавижда, а също и да завижда;
онзи, когото няма да видиш в краката на Системата,
защото сам той е Система: уязвима, ранима, непримирима,
която разговаря с душата и с кръвта си, и която мрази да ненавижда…
както и да завижда.

п.п. Последно мернах един в приют за бездомници.

Posted in поезия | Leave a comment

ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД

На безбожниците под прикритие!

В църквата поискаха от Господ здраве, пари

и нови булки (старите бяха почнали да  ги изнервят).

После се сетиха и поискаха лимузини

като тези на комшиите. (Те да не  са нещо повече!)

Сетне им дойде на ум, че ако имат по една къщичка

на остров Вин – берекет версин. И продължиха да искат:

  • часовник с кристали Сваровски,
  • костюм от кашмир и коприна,
  • билети за мачове на Барселона

плюс:

  • пет чифта чорапи Rodarte
  • пица „Луи Тринайсти”
  • вечеря на свещи с Бионсе и още, и още…

Накрая се засрамиха, че само искат, а нищо не дават

и започнаха молитвата отначало:

Може би имаш нужда от здраве,

Господи, затова се молим да си здрав.

Може да ти се яде, Господи, и да  ти се пие,

затова се молим да си нахранен и напит.

Може би се нуждаеш от пари, Господи,

затова се молим да удариш джакпота в неделя…

 Излязоха вън със забавени стъпки и свити очи,

и седнаха в кафето отсреща.

Поръчаха еспресо – по едно за себе си

и едно за Господ; с кафява захар и сметана.

Тогава се появи клошарят.

„Това еспресо за вас ли е?” – попита.

„За Господ е” – казаха.

„Мерси” – рече клошарят

и изпи напитката с наслада.

Изчезна внезапно, както дойде, остана само миризмата.

Надникнаха в чашата му – беше пълна.

(Из ръкописа на стихосбирката „ ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД” )

 

Posted in поезия | Leave a comment

НИЩО ДРУГО ДА НЕ ПРАВЯТ НАШИТЕ ПОЛИТИЦИ, ДОСТАТЪЧНО Е ДА СЕ МОЛЯТ НА ГОСПОД ДА ИМ ДАДЕ АКЪЛ – ТОВА ЩЕ Е НАЙ-ДОБРАТА ИМ ПОЛИТИКА

Докато подреждах тия дни папките си, попаднах на разговор с Рангел Вълчанов. Беше 1992, уж трябваше да се видим за малко, а приказката ни се проточи до късно, продължи и на другия ден. Повод стана лекция на продуцента Дейвид Пътнам („Мисията”, „Среднощен експрес”, „Огнените колесници”…….), изнесена на семинар „Изток-Запад” в Лондон. Тъкмо я бях превел и исках Рангел да я коментира. Той нещо боледуваше, лежеше на дивана, надигаше се, пак лягаше, а когато стигнахме до мястото, където Д. Пътнам съветваше източноевропейското кино да се съсредоточи върху образованието на нови филмови поколения, скочи и повече не легна. „Аз вярвам на изключенията, на внезапно появилите се хора в изкуството, а това няма нищо общо с образованието. Един посетен от Господ човек винаги ще намери начин да се самообразова или ще потърси образци, които да следва – нареждаше режисьорът от село Кривина и ходеше напред-назад.

Ядосваше се Рангел на Запада – как „хората с многото мангизи” дискредитират филмите ни и спират пътя им до техните пазари. И че неговото място „на предпоследните редове в световното кино”, има своето очарование – очарованието на полупобедения човек.

От киното стигнахме и до политиката. Тук ще цитирам онези няколко изречения от дългия ни разговор, с които и днес съм безусловно съгласен:

Вече и ние започваме да ставаме свободно, жестоко и безмилостно общество. Да съхраним нежността в жестокостта – може би това ще трябва да се учим отсега нататък. Разбира се, властта може да коригира много от несправедливостите. Защо не го прави? – въпрос, на който не мога да отговоря.

Сами по себе си боричканията между хората за щяло и нещяло могат да имат някакъв позитивен смисъл, но вкарат ли се в идеология, иди и гледай докъде могат да доведат направляваните потоци на омразата.

Да, народът е виновен със своите малки и големи глупости, но много по-виновен е един властващ ум, който поощрява и насочва в определени посоки хорските детинщини. Затова, когато вземаш властта, и при това си в пълно съзнание, трябва да си направиш добре сметката.

Всеки път, когато стане дума за власт, си казвам: нищо друго да не правят нашите политици, достатъчно е да се молят на Господ да им даде акъл. И морал. Една щипка може да е, но да е морал – това ще е най-добрата им политика!

в-к „Култура”, 17 април 1992
Posted in Публицистика | Leave a comment

НОВ АГЕНТ, НОВ КЪСМЕТ!

Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! С агентурен прякор „Максим”! Резил! Как не го е срам, него и тия дето са го назначили! – негодува народът.  И още възгласи, и още възклицания…

Абе хора, че то щеше да е цяло чудо, ако човекът не беше агент. Я ми покажете едно място с пари и власт, където босът да не е агент. Той или неговият татко. Или на татко му таткото.

Преди време от комисията по досиетата довериха две важни неща. Първото, че медиите участват активно в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Само се представете: милион и петстотин хиляди ченгета в страна с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и нищо. Как се стигна дотук е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия, с държавни чиновници от руския модел и необразовано селско-пехливанско население, подобен пейзаж е напълно закономерен.

Истина е, че навсякъде по света медиите имат проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух тук?  Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: няма решение. Ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви зад граница. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета не си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно? Това ни е проблемът, че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова президентите ни са агенти, затова агентите ни са бизнесмени и шефове на медии, а бизнесмените ни са престъпници.

п. п. Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! Е вие какъв искате да е – политически затворник от Белене?

Posted in Публицистика | Leave a comment

“КУЦИ АНГЕЛИ” на Алея на книгата – София

ИСТОРИЯ С БАСТУН

–  Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена трепереше от възмущение и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

–  Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай”.

–  Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

– На мен ше дадеш ли, ма, како, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари.

– Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

– Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

– Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

– Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

– Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли?

– Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

– Майка ти на тебе е расист, задето те е родила тъп и грозен, разбираш ли? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

– Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

– Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – промуши ефира пискливо гласче отнякъде.

– Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тъй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше шлюпките настрани, с рязко въртене на шията. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки от време на време пистолетите на кръста.

– Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем: като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

– Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – кимна към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

– Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

–  Нейният е, нейният е – отново проби ефира пискливото гласче.

Накараха я да се легитимира.

– Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

– Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, която го е дала на майката на моята майка, която го остави на мен – започна да се оправдава тя, сякаш бе виновна за нещо.  – Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е стоял.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

– Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

– И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

 

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

(Из „Куци ангели” – издател „Жанет 45”)

group of men

Posted in проза | Leave a comment

Софийска алея на книгата (10-15 септ.)

(…) Туй правят в България със свестните. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата. Ще ме честват, ще се умиляват, ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.

Какво са знаели те за мен приживе, че да знаят за мен и след смъртта ми? Нищо. Само са си въобразявали, че ме познават. Единствена ти, Мара, ще си наясно какъв съм бил и какъв съм си отишъл. Единствена ти, Мара Белчева, ще имаш право да пишеш за Пенчо Славейков, защото само ти ще знаеш истината за мен и за моето творчество.

Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.

Ще има и шествие, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.

Ще има попове и учители. Ще има и писатели – че къде без писателите? Както и стражари на коне.

Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.

А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.

И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?”

(Из романа “Суета, суета” – 2019, издател „Жанет 45”)
 
 

Posted in проза | Leave a comment

В ЗАЛАТА ЗА ПОЕЗИЯ…

В залата за поезия една поетеса се гърчи и стене заради световната
неправда, реди тропа след тропа и се моли на Господ да й помогне да
бъде себе си – добра и състрадателна, изпълнена с любов към
хората.

По-натам един поет също „тропира”, прави драматична пауза, поглежда
в упор отбраната публика, накрая гневно избухва срещу Господ, че
го има и няма, и че в крайна сметка него, поета, единствено дълбоката вяра го
крепи. (В какво и къде точно го крепи, не става ясно.)

И още, и още стъписващи със своята поетична мощ откровения и заклинания.

А в общинската болница един човек призоваваше всички вярващи, добри и
състрадателни човеци да му помогнат с няколко банки кръв. Те обаче
нямаше как да го чуят, потънали в четене и слушане на стихове за…
изчезващата хуманност.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Влюбването…

Влюбването е измамен миг, в който виждаме у другия най-доброто от Бог.

Copy of Vlado_Trifonov_Julie_13_R_D

От онзи Бог, който само чака сгода да покаже дяволиите си.

 

 

Posted in снимки | Leave a comment

МОНОЛОГ ЗА ГЛУПОСТТА

… Знаете ли, че откакто започнах да работя върху ролята на Глупостта, получих просветление за много неща, които досега не ми бяха съвсем ясни. Например защо глупостта е толкова разпространена, особено у нас, макар да не си признаваме.

Мисля, че цялата работа идва от комплексите ни. Колкото по-комплексиран е човек, толкова по-трудно му е да си признае глупостта.

Между другото сигурно ви е направило впечатление, че веднъж сякаш съм на страната на глупостта, друг път съм срещу нея. Това е така, защото има два вида глупост – една, която ти идва отвътре и за нея не е необходимо да се полагат усилия и друга, която се придобива с постоянни тренировки.

Аз лично симпатизирам на спонтанната глупост. Спонтанната глупост е сияйна и лъчезарна, тя грее в очите на спонтанния глупак и обагря личността му в неповторими нюанси. Докато придобитата глупост е скована и лишена от чара на непосредствеността. Такъв глупак обикновено е агресивен и претенциозен, макар да се крие зад маската на благоприличие.

Ако ли пък същият този глупак по някакво стечение на обстоятелствата е станал известен, то тогава глупостите му са способни да подлудят не само него самия, но и всичко живо наоколо.

Особено тревожно е състоянието в рекламата. Там крайният резултат са масови умствени поражения, до степен на пълно видиотяване.

(От пиесата “Глупостта, Господи…!, подготвена за сцена)

Posted in драма | Leave a comment

Всички сме в батака…

(Но някои гледаме към звездите)

Сам нарича себе си „средна ръка”, въпреки че помни времена, когато е правил и големи удари.

Смята бандитизма за професия като всички останали. Дали е почтена или не зависи от начина, по който я практикуваш. Може да си професор в университет и да си по-голям престъпник от онзи в затвора, осъден на доживот.

В родословното му дърво няма членове на ЦК на БКП, нито борци против фашизма и капитализма. Родителите му са обикновени хора – баща му е техник, дълго време работил на летище, майка му и до днес е счетоводителка в предприятие.

Отличен шахматист, можел е да стане знаменитост при подходящи условия. Не по-лош математик, известно време е учил ядрена енергетика, има завидни познания по компютри. Ако съжалява за нещо, то е, че не се е сетил навреме да отпраши за Силициевата долина. Там също имало бандити, но на друго ниво, щели да намерят общ език и да се потрудят за спасяването на планетата.

Досега никой не се е сетил да му даде куфарче. Те не даваха куфарчета на такива като мен. Трябваше да си човек от „наблюдаваните фамилии”, казва. Всъщност и той бил наблюдаван, но по други критерии – от кого купува и на кого продава злато и валута.

Виждали сме се инцидентно през последните години, но сега го потърсих съвсем умишлено. Имах конкретен повод – публикувано в пресата изказване на един прокурор, според когото българските мафиоти заемали доста високи места в йерархията на групите в Западна Европа, но той и останалите от Върховната касационна прокуратура щели да стигнат до корена на злото и да разкрият, кой пере скришом парите си в България.

Юнашко изказване, натопорчено. Не можах обаче да схвана бавноразвиваща се ли е тази прокуратура, че досега не е разбрала кои са перачите в България. И как по-точно смята да стигне до корена на злото. Затова реших да се допитам до моя човек; видял е немалко прокурори и съдии в живота си.

– Всичко знаят, но се правят на снощни. Нали са в същата игра. Полиция, прокуратура и съд – там са се завряли едни от най-големите нехранимайковци на държавата.

Тия трябва някой яко да ги раздрънка и чак сетне да се занимава с обикновените гангстери. Защото обикновените като видят, че на големите им падат главите, ще се позамислят. А иначе си викат, щом ония  муцуни в прокуратурата и полицията се гушат безнаказано, аз да не съм по-прост.

Там е истинската престъпност – на върха: полиция, прокуратура и прочие. Резни им сметанките и ще видиш как държавата ще се нормализира. В Норвегия също има лоши момчета, но са под контрол и си знаят мястото.

Борис Велчев да вземе да се самосезира и да подкара цялата тая гнилоч към затвора – съдии, прокурори и полицаи. Истинската мафия. И себе си най-отпред.

Затворите са пълни с цигани-кокошкари и тук-таме някой педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор.

Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи: ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ, БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ!

Малките бандити се учат от големите бандити. В България големите бандити са във властта. А кой стои зад тях вече е друга работа – там са брюкселските тупалки с бели якички. Дали става дума за световна конспирация? Естествено! Както и за световни кинти. Нашите ганьовци са също част от тази конспирация. Без значение леви ли са, десни ли са.

Гледам във вестника някакъв шкембест фатмак извил зад гърба ръката на една жена. Тя му стига до половината, обаче оня направил физиономия, сякаш е хванал Ал Капоне. Що не дойде да извие моята? Обаче са страхливци, повечето. Те затова са на работа в полицията. У нас на когото не му стиска да е бандит, става полицай. Така хем си взима държавна заплата, хем прибира комисион от дилърите и сутеньорите.

Най-мърлявата и неефективна полиция е нашата. Факт. Обиколил съм Европа няколко пъти, като тукашната полиция никъде не видях.  Това трябва специална мая, за да замесиш такова чудо. Омотали са се на кълбо от най-смотания сержант до генерала.  Вътре в далаверата са топтан. Който отказва да участва, бият му шута и вън. „Серпико” с Ал Пачино гледал ли си? Умножи го по сто и ето ти я ситуацията тук.

Ако някой иска да бори престъпността в България, нека тръгне отгоре, от големите крадци и мошеници – прокурори, съдии, полицаи. Да започне наказателни производства без оглед на това, кой на кого бил роднина. И постепенно да слиза надолу.

Тогава и моята работа ще се улесни. Защото сега, ако щеш вярвай, много ми е трудно. Разбирай го така: има бандити и бандити. За да си истински бандит трябва да имаш ум, сърце и морал. Да спазваш правила. Да уважаваш родителите си и да не се заиграваш с ченгета – това не съм го измислил аз. А иначе с два грама акъл и сърце на мишка, освен за милиционер, за друго не ставаш.

Еди-кой си имал медийна империя, защото от малък бил дете-чудо, вундеркиндче бил. Тия иди да ги разправяш на Барозу, не на мен. Абе, кажи си, така и така, обслужвам едни хора и те ми се отплащат. Бъди мъж. Бъди истински бандит. Но това не са мъже. Това са селски потурковци с претенции.

Хич да не се изненадват тия от Европейския съюз, че сме били крадливо племе; с тяхна помощ сме такива. Изгодно им е да сме такива, ако беше обратното, щяха да ни окупират и да ни превъзпитат. Сега обаче и на тях им дойде нанагорно.  Хванаха се за главата: „леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме”. Хак да ви e, лицемери!

Имам оръжие, за да защитавам имота и живота си, като се наложи. Иначе кой да се погрижи за мен. Човек обаче не съм убивал.

Всички сме в батака. Само че някои гледаме към звездите. Това е.

Posted in анализи, коментари | Leave a comment

Моята прекрасна София

Едно пиле от пластмаса влетя в стаята.
Здравей, пиле от пластмаса! – поздравих го.
Гррр, гррр, пляк... отговори пилето
и излетя обратно, сякаш ме канеше
да погледна през прозореца.

Погледнах през прозореца. 

Гррр, гррр, гррр, пляк, пляк, пляк...
гъргореха и хвъркаха отвън, и плякаха
хиляди пилета от пластмаса и найлон.
Поздравяваха ме и ми се радваха.
Гррр, гррр, гррр – зарадвах им се и аз.
Диоксиден облак притули планината.

(От ръкописа на стихосбирката "Гррр, гррр - пляк")
Posted in поезия | Leave a comment