ПОКАЯНИЕ

Какво ли няма на днешните протести: от „оставка” и „мафия”, до „не мога да ви дишам” и “мутри вън”.

Това, което липсва, е думата “покаяние”. Нямаше я и на протестите през 2013. Нямаше я и на онези преди тях. Нито при политиците, нито при протестиращите.

Лошо! Оттук тръгва бедата в най-новата българска история.

Българите имат нужда да видят и чуят как някой от високо място признава, че носи вина (той или партията му) за престъпленията в държавата, след което и те да направят същото – волни или неволни съучастници във всички престъпни дивотии. Това ще означава помирение на генерациите и дръпване на нацията напред, с изчистени сърца и сметки.

Британският историк и публицист Тимоти Гартън Аш го нарече „историческо просвещение”, с разкриване на истината за комунизма и поднасяне на извинение към останалите живи концлагеристи; към внуците и правнуците на убитите.

Добрата новина е, че има от кого да се поучим. Достатъчно е да пообиколим страните от някогашния Варшавски договор, за да се убедим, че принципът работи. Чисти градове. Красиви и поддържани сгради. Спокойни лица. Бандитизъм в границите на поносимото.

Лошата новина е, че не искаме да се поучим. Мъдрост ни липсва и смелост.

За да се справи с проблемите си всяка бивша комунистическа държава трябва да осмисли своето минало: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия и Полша. Не и ние.

Кой да им кажеше на българските държавници, че преди да умуват за икономическото развитие на България, трябва да са приключили с темата за нейния етичен застой. Кой да ги посъветваше да намерят статиите на Дезмонд Туту и да ги прочетат. От тях щяха да научат за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.

Десетилетия българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Време е някой да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.

И най-издънената политическа класа, и най-грешният народ притежава нещо свястно – в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение. Хайде сега всички към Орлов мост с мощно „ПОКАЯНИЕ”! Толкова мощно, че и в Белене да се чуе.

 

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

Посвещавам на един от героите в романа “Суета, суета” – за негово и мое удовлетворение.

ЕРЕТИК

Не си оставяше калеврите пред вратата.
Не претакаше зеле в мазата.
Не биеше децата си по главата.
Не гърмеше със служебния патлак в тавана.
Не ядеше шкембе с чесън от зарана.

Не пиеше по шише ракия за отскок.
Не целуваше жена си с мазна уста.
Не плюеше на тротоара.

Не завиждаше на слънцето,
че свети по-силно от полюлея в хола му,
както и не богохулстваше,
че Господ е българин.

Затова го нарекоха еретик,
проклеха го
и го изгониха от държавата.

Posted in поезия | Leave a comment

НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

– … Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк….

– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове. (Елин Пелин, „Андрешко”)

•••

В Брюксел продължават изнервено да се питат, дали не допуснаха грешка, че ни приеха при себе си.

В Брюксел се възмущават от българската корупция, крадливост и организирана престъпност.

В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.

В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.

Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността, всеки според своите възможности и талант.

Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко”. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават  офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени и черпи с кебапчета.

Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да ковлади другарчето си.

Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните и чалгата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, защото има здрава привързаност към европейския модел и силно европейско призвание”, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание” на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак после да прави демокрация.

Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството”. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.

•••

Запознах се с майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?” – питаше напрегнатото му лице.

– НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират – изпращаше ме той до портата.

Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват – такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация към Запада; към места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи.

Звучи фикционално?

И нека: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по М. В. Льоса).

Posted in Публицистика | Leave a comment

„ЖЕСТОК РОМАН” (Cappo di tuti Bulgarian cappi)

            – Няма благодарност на тоя свят. Само искат да лапат, да лапат, да лапат. Всичките ги държа в ръце. Сега да река, с един пръст ще ги ликвидирам. Министри, мазохисти… докато мигнат съм ги смачкал. Чакали! Хиени! Идват ми едни възпитани, едни мазни ми идват. Интелектуалци били. Врънкат: дай туй, дай онуй. За изкуството било. Е, хайде, щом е за изкуството, добре, казвам. Аз обичам изкуството. А вие мен обичате ли ме, кучета? Селски тарикати, никакви интелектуалци! Хранилка им дай на тях и да плюскат на аванта. В тази държава няма интелектуалци. Аз съм интелектуалец, че ги хрантутя: депутати, магистрати и вся осталная сволоч. А как ме гледат в очите само! Страх ги е да не ме ядосат! Че ядосат ли ме, скривам черпака. Като в казармата. Ходила ли си в казармата?

           Айтен беше спряла да се храни, а той не спираше да се тъпче и да приказва, без да забелязва диагностичния й поглед.

            – Те и ония в Брюксел не са стока, но поне знаят английски. А нашите тикви дори руски не научиха като хората, панимаеш. Какво има? – улови той погледа й. – Станало ли е нещо?

            – Не – поклати тя отрицателно глава.

            – Имаш характер ти! Корава си. Затуй се разбираме. Нищо че те изнасилих. Извинявай. Нали нe се сърдиш? Кажи, че не се сърдиш.

            –  Не се сърдя.

        – А така! Чакай сега да ти разправям. Един приятел от Щатите, голям капиталист, хубав човек, оня ден имал среща с борда на директорите, ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Слаби са му нервите на Запада. Изнежиха се много. Не издържат на зóра. Трябва да ги понауча туй-онуй – разкърши рамене той, след което разпери театрално ръце: – Говорят, че държавата била моя! Мафиот съм бил, викат, най-богат съм бил, не знам си какво! Ами, моля, да станат и те най-богати, бе! Стига да им дам. Ще им дам, разбира се. Един в зъбите ще им дам – стана от стола и започна да се разхожда с ръце зад гърба. – Наркотици съм бил продавал, оръжие съм бил продавал, жени, не знам си какво… Ще продавам! Аз съм професионал! За мен няма срамен бизнес. Ама редно ли било? Редно е, щом носи пари. С тия пари аз бедните храня. Църкви, манастири, попове, попадии на мен чакат! Национално богатство съм аз! – продължаваше да крачи. – Панагюрско съкровище съм! – почука се с пръст в гърдите. – Ако още не са го разбрали, един ден ще го разберат – спря да се разхожда, хвана звънеца за дръжката и го размаха с всичка сила. – Донесете ми пурите! – кресна на замръзналата от страх прислуга.

          Донесоха кутия с пури и дълбок пепелник, той взе една и почна да я мирише, като разхождаше бавно носа си от единия й край до другия, успокоявайки се от аромата. Поднесоха му снопче разпалени дървени клечки, смукна няколко пъти, задържа дима в устата, наслади се на вкуса с примижали очи и шумно го издуха  към тавана.

            – Варвари й трябват на Европа, варвари! Малко да я изнасилят. Да й вкарат малко енергия в задника. Че иначе съвсем ще заспи – отново смукна и издуха дима със свистене. – Е, какво? Мафия ли съм? Искаш ли да ме видиш обесен? Кажи, искаш ли?

            – Не искам – излъга Айтен.

– Лъжеш! Лъжеш ли?

– Не лъжа.

– Запомни едно от мен – тук всички искат да са мафия. Всички искат пари и власт. Само че някои като мен го могат, други не.

(откъсът е от ръкописа на подготвен за издаване роман)

 

Posted in проза | Leave a comment

ФОРУМНИ ЗЛОСТОРНИЦИ

Преждевременно остарели.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите.

Пропилели живота си в надлъгване със Системата.

Циници, за които безобразието е безплатно забавление.

Не могат да понесат,  че не приличаш на тях и не си се предал. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие: обидите и клеветите, най-често скрити зад анонимността. Така никой не може да им търси сметка, никой не може да ги изправи пред съда или просто да им зашие шамар за долничката страст, на която са се отдали.

Защото това наистина е страст. Страстта да завиждат и да нападат, ядосани на комунизма и на демокрацията едновременно.

На комунизма заради това, че ги направи хора без лице и достойнство, готови да превият гръб пред всеки полуграмотен началник.

На демокрацията заради това, че усъвършенства безличието и сервилността им, вместо да ги  промени в личности със самочувствие и култура на европейци. (Не се съмнявам, че много от тях в мечтите си се
виждат именно такива).

Бесни:

– на Симеон Кобурготски, че им сви страхотен „царски” номер, като използва глупостта и наивността им;

– на тройната коалиция, че сложи да ги управляват пияни министри, пикаещи в шадраван;

– на Бойко Борисов, че бил пожарникар, пък сега е премиер;

– на Съветския съюз, че не е унищожил Съединените щати;

– на Съединените щати, че не са унищожили Съветския съюз;

– на Европа, че е европейска;

– на себе си, че не могат да преоценят нито миналото, нито настоящето.

Форумни злосторници!

Преждевременно остарели.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите.

Не могат да понесат, че не си се предал. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие…

Бележка на автора: Този текст не се отнася за онези, които гледат на участията си във форумите като на сериозно и смислено занимание, а не на психодиспансер и място за  избиване на графомански комплекси.

Posted in uncategorized | Leave a comment

THANK YOU, GOD!

ТИЯ ДНИ МИСЛЕНО РАЗГОВАРЯМ С ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ НА НОВИЯ МИ РЪКОПИС, колко голям простак трябва да е човек, че да е годен за власт. За лидер на партия, да речем. Или за областен управител. За министър. Или просто за директор на агенция по приватизация.

Колкото по-голям простак е, толкова по-добре – казва моят герой. И добавя, че да си само простак не е достатъчно. Трябва да си също достатъчно алчен, мазен със силните и ербап със слабите.

Имат ли някакъв шанс онези, дето не са нито простаци, нито алчни, нито угодливи? – питам наивно героя си. Имат – казва той. Но тогава се губи цялата прелест на това да си във властта.

После героят ми изчезва, доволен че е успял да ме потисне психически. Оставам сам и не знам как да продължа след тези негови обезкуражаващи думи.

Взимам решение да го сменя. Не ми трябва герой да ме потиска. Ще създам някой позитивен образ, който прелива от ведри чувства и е способен да ми вдъхне вяра в човечеството.

Увлечен в тази посока на мислене задрямвам. Явява ми се непознат читател, който ме потупва дружески по рамото и иска да ми даде кураж. След него идат още читатели, много читатели – прииждат на талази и се надвикват един през друг: Don’t despair, brother!

cropped-4-2d0b32.jpg После се появява издателят ми, а редом с него върви моят герой и ми показва среден пръст. Опитвам се да разбера защо.

Докато не се събуждам. Главата ми тежи, хващам я с две ръце, държа я известно време и изведнъж… О, да, да, да! Знам какво ще направя! Thank you, God, че винаги пристигаш навреме!

 

Posted in проза | Leave a comment

ЧУДИТЕ СЕ И СЕ МАЕТЕ ЗАЩО В БЪЛГАРИЯ НЕЩАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?

Защо сме на последно място по жизнен стандарт, а дрогирани пикльовци с луксозни джипове мачкат по пътя всичко, което мърда? Питате се откъде ги имат тия джипове, с какви пари са ги спечелили?

Недоумявате как така едвам връзвате двата края, а други тъпчат количките в магазина със скъпи продукти, плюскат като за световно и все не им стига.

Задавате си въпрос защо сме на последно място в ЕС по свобода на словото.

Искате да знаете защо сме на дъното по ниво на корупция и защо в свободното си време бандитите работят като политици, депутати, съдии, прокурори и прочие хрантутници на високи постове.

Търсите обяснение за въпиющата посредственост в институциите и защо страната ни е най-тъжното място в Европа.

Между многото възможни отговори има един, който като че ли най-добре обяснява днешния ни хал. Произходът му е германски, годността – неподлежаща на съмнение. Цитирам:

Държавна сигурност – такава, каквото я е имало – вече не съществува. Но, разбира се, много нейни представители са останали на високи постове. Малко след промените, под сериозен западен натиск, в България беше създадена специална прокуратура, която трябваше да разследва тежките престъпления на режима. Оказа се обаче, че голяма част от служителите в тази структура сами са били свързани с тайните служби. Можем да си представим какво излезе от цялата тази работа. 30 години след падането на Стената вече не са останали кой знае колко хора на службите, които все още заемат важни позиции. Но те са оставили своя отпечатък върху много структури в страната. А техните наследници пък, преки или косвени, държат властта на много места. Те все още имат много пари, сериозно влияние и контролират част от икономиката.” (Гудрун Щайнакер, бивш зам.-посланик на Германия в София, в интервю за DW)

п.п. Ще има ли у нас край всичкото това? Ще излезе ли някога България на „магистрала без дупки“? Добре е да попитаме Запада. Той има отговори на всякакви трудни въпроси, още-повече че формира до голяма степен причините те да бъдат задавани.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ОСНОВНАТА ТЕЗА НА ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ В РОМАНА, КОЙТО ПИША В МОМЕНТА И СЕ НАДЯВАМ НЯКОГА ДА ГО ЗАВЪРША Е,

че лошите неща, които съпътстват човечеството и ще продължават да го съпътстват, не са никак случайни, имат желязна логика и абсолютна необходимост да се случват. (Не казвам заглавието, за да не предизвиквам дявола и неговите съмишленици в писателските среди.)

Не се ли случват лошите неща, не бъдат ли те доведени до крайност, светът ще спре да се движи и ще престане да съществува – продължава да философства героят в новия ми роман. Може да ви се струва парадоксално моето твърдение, но то е такова само на пръв поглед, иначе е напълно природосъобразно – казва той с насмешлива усмивка и пуфка доволно с пурата си, изтегнат на дивана, на който Хитлер и Ева Браун са правили секс.

Героят ми продължава нататък със своите чудновати предизвикателства като заявява, че ако Фюрерът днес реши да възкръсне, ще поеме цялата отговорност за появяването на коронавируса. И ще е щастлив-прещастлив, че отново има възможността да освобождава жизнени пространства за някоя съвършена раса. (Вече със сигурност не арийската!)

Не знам как ще свърши цялата тази история с коронавируса, нито каква ще е съдбата на романа, но едно е сигурно: всички постъпления от продажбите (надявам се да са поне няколко милиона) ще даря за борбата със следващите пандемии, които тепърва има да ни сполетяват.

p.p. Колкото до издателите ми, те не подозират, че са бъдещи мултибогаташи.😉

Posted in проза | Leave a comment

ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА СЪЗДАТЕЛЯ!

Ало, чуваме ли се? Слушайте Ме внимателно, юроди неразумни! Повече не може да продължавате така. Унищожихте планетата, здраво местенце не й оставихте! Изцапахте почвата, въздуха изцапахте, моретата, океаните… Осрахте и опикахте де що имаше за осиране и опикаване. Все чаках и чаках да обуздаете този ваш мерак за плюскане, пари и власт, ама не. Терсене същества излязохте – ни от блага дума разбирате, ни от предупреждения. Единственото от което разбирате е да се тъпчете като прасета и да се прецаквате едни други.

Желанията ви станаха прекалено много, а алчността ви удари в тавана. Складовете ви са пълни с оръжие, улиците – с наркотици, педофили и терористи. До днес не знам, с кой акъл ви създадох!

Аз съм търпелив, много съм търпелив, но вече ми писна. Качихте ми се на главата. Глупост след глупост правите, сакатлък след сакатлък. Непрекъснато ви пращах сигнали, че прекалявате с вашите мискинлъци, но кой да ме чуе. Вие чувате само себе си: кого да окрадете, на кого да подлеете вода, с кого да се заядете.

Яж, пий, купувай, мрази, кради, убивай, изневерявай, граби, преразпределяй, прахосвай… Юруш на маслините – това сте вие! Да, ама маслините вече са на привършване. Изплюскахте ги маслините, а на тяхно място не засадихте нищо. Затова оттук нататък ще си ядете ушите.

Преправихте природата по ваш вкус, както на вас ви изнася. Извивате я, мачкате я, горите я, тровите я. Пет пари не давате, че горката тя изпитва болка и страда.

Искате, искате, искате, знаете само да искате! И колкото повече искате, толкова повече се отдалечавате от Мен. Това не може да продължава вечно. Дал съм ви планини и езера, дал съм ви птици и зелена трева, хляб и вода съм ви дал, въздух съм ви дал и слънце, за да си набавите енергия, но на вас не ви стига слънцето и бърникате в земята, за да теглите нефт и газ. Изтеглихте най-накрая: дявола за опашката.

Стига толкоз! Баста!

Имате последен шанс да се стегнете. Повтарям – последен! После дърпам шалтера.

Аз, който ви създадох, Аз и ще ви вразумя.

КРАЙ НА ВКЛЮЧВАНЕТО!

Posted in Публицистика | Leave a comment

ЖЕСТОК РОМАН (откъс)

БАЩАТА НА ВИКТОР

(…) Стана писател, а биографията му изобилстваше от компромиси, достойни за филм. Класически филм за уменията на човек да се оправя при всякакви режими. По някое време замина на писателска среща в Англия, където трябваше да представлява българската литературна интелигенция и там остана. Още тогава беше наясно, че в България нещата ще се обърнат и за хора като него, колкото и да са сръчни в нагаждането, ще става все по-трудно.

Ожени се за преводачката си, върлинеста филоложка с ходила като плавници на тюлен, която превеждаше книгите му с чувство за мисия и смяташе, че комунистическите писатели са нещастни, защото не умеят да мечтаят, а не умеят да мечтаят, защото не умеят да вярват и затова се нуждаят от специално обгрижване. Прие тази задача с цялата наивност и всеотдайност на протестантската си душа. Междувременно се роди Виктор.

Освен че го правеше разбираем за английско четящата публика, съпругата-преводачка успя да вкара мека напевност в преводите на мъжа си, която действаше облекчаващо на нарастващата западна тревожност.

Не беше голям писател, но с нейна помощ стана майстор на неусложнения от въртоглави психологизми разказ за простите неща от живота, слагаше им ведър финал и печелеше добре. Толкова добре, че да си позволи къща в покрайнините на Лондон и всяка година по едно пътуване до някое от чудесата на света. После се разведе с преводачката, но тя по навик продължи да го превежда и да се грижи за Виктор.

Писателят не поиска повече да се върне в България. Каза, че поради многото години робство – от византийско, през турско, та чак до комунистическо – манталитетът на нацията съвсем се е вкиснал и дори той, авторът на ведри финали, не вижда изход. Когато една манджа се развали, тя се изхвърля и се сготвя нова. Той смяташе, че така е и с народите, но къде да изхвърлиш вкисналите българи и откъде да докараш на тяхно място нови? …

 (Из ръкописа на „Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

ЖЕСТОК РОМАН

ДЯДОТО НА ВИКТОР

(…) Виктор можеше да свири еднакво добре на цигулка и на китара – предвещаваха му музикално бъдеще. Тези умения беше наследил от своя дядо, професионален музикант, който през 60-те години на миналия век изоставил групата, с която изнасяли зле платени концерти насам-натам из България и заминал за Норвегия.

Пуснали го с много зор, защото тогава да идеш на Запад за простосмъртните не било никак лесна работа, да не кажем, че било почти невъзможно. Освен ако тайните служби не са те дарили със своята благословия, срещу патриотичното задължение да им станеш доносник и да докладваш за поведението на приятелите си, отишли да посвирят зад граница. И той докладвал след всяко свое завръщане в страната, след което пак заминавал на свирня по Скандинавия, връщал се и отново докладвал, за да може след това пак да замине. После се оказало, че със същото старание и постоянство приятелите му докладвали за него.

Свирил с еднакво удоволствие класическа музика, рок и блус, в силна буря с вълни до 20 метра, както и при пълно затишие, и имал добър английски, оттрениран по палубите на няколко ферибота и круизни кораба.

По време на турнетата гледал да не се забърква с българи, тъй като знаел от личен опит, че има ли някъде повече от един българин, нещата не свършват добре. Бил убеден, че мозъците на сънародниците му са силно увредени от социализма, че това увреждане се предава на следващите поколения и че някой е силно заинтересован всички в държавата да са еднакво послушни, глупави и бедни.

В България носел дълга коса, но си я прищипвал с фиби, да не я забележат пазачите на социалистическия ред. В чужбина обаче я пускал да се ветрее на воля и понеже бил мургав и строен, скандинавките му отдавали пълните си симпатии без задръжки.

Какви ли нямало по корабните заведения: германци и датчани, норвежци, шведи, англичани…

Душата му се отпускала, чувствал се свободен и нужен, но никога не забравял цената, която трябвало да плаща за тази свобода. Успокоявал съвестта си с това, че донесенията му са безобидни и никой няма да пострада. От друга страна си казвал, че щом искат да донася, значи са преценили, че тъй трябва. Всъщност бил напълно наясно, че това, което го карат да върши, си е чиста гадост. Но бил млад, искал да пътува, да свири и да печели пари, светът да види него и той да види света. Да откажел означавало завинаги да си затвори пътя за навън и да свири за дребни пари с хора, с които не се погаждал.

 

 Видя я на ферибота по маршрута Швеция – Финландия. Влезе в заведението сама, тънкокрака и елегантна, поръча коктейл с мартини и с удоволствие се отдаде на напитката. Нея вечер публиката беше по-малобройна и консервативна, затова включи в репертоара композиции на Шуберт, Брамс, Моцарт и Калман.

Със сигурност привлече вниманието на тънкокраката хубавица, защото след известно време тя започна да ръкопляска и дружелюбно да се усмихва по посока на подиума, където българинът майсторски извличаше класически звуци. Стана му драго от оказаното внимание, музата му се качи в главата, след което засвири „Чучулигата” на Григораш Динику с такава бързина и страст, че хората оставиха чашите си и всички като по команда обърнаха глави към него. Дори барманът спря да налива. Щом свърши изпълнението тънкокраката се изправи на крака и го дари с най-възторжения аплауз, на който някога е бил свидетел. Изправиха се и останалите. Той слезе от подиума, доближи до нея и целуна ръката й – бяла, нежна и парфюмирана. Оказа се, че дамата е англичанка, доскоро омъжена за известен лондонски адвокат, самата тя работела като редактор в модно списание.

Взаимното им привличане беше толкова силно, че няколко нощи по-късно бащата на Виктор вече съществуваше като оплодена яйцеклетка. На разсъмване, малко преди да се покаже слънцето, двамата заспаха уморени, но щастливи. После българинът я покани на гости. Каза й, че трябва непременно да види страната на шопската салата, зелевия сок и шкембе чорбата. Съгласи се, защото музикантът беше убедителен, пък и тя се влюби в него.

Тайните служби го нахокаха, че се е поддал на нагона и се е съюзил с класов враг, но после решиха да използват ситуацията и му възложиха важна задача: да следи своята интимна приятелка дали се среща със служители от английското посолство в София и да запомня какви са коментарите й за България. Дори го посъветваха да се ожени за нея, така връзката им щяла да укрепне и достъпът му до приятелските й кръгове да се улесни. Обещаха да съдействат при уреждането на брачните формалности, както и с намирането на подходящ ресторант за сватбата.

Англичанката трудно свикна с тукашните характерности (особено се удивляваше на фамилиарността, която след няколко чаши ракия преминаваше в люти битки и попържни), постоя известно време, роди сина си в българска болница и се върна в Англия, преситена от стресиращи балкански впечатления.

На път за своя роден Лондон в главата й продължаваше да звучи „Чучулигата”, а шкембето и зелевият сок оставиха трайно усещане на небцето й. Музикантът тъгува известно време, ожени се втори път, роди им се момиче, а когато умря, в джобовете му намериха оръфана и избледняла с годините снимка на тънкокраката хубавица от ферибота Швеция – Финландия.

(Из ръкописа на „Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

Досадни метафористи

Нищо против метафорите и метафористите. Тъкмо обратното – възхищавам им се, когато имат мяра и дишат естествено и леко. (Не като риби на сухо.) И се ядосвам, запушвам си ушите, затварям очи и обръщам гръб всеки път, когато цъфнат отнякъде помпозни, задължително превъзбудени и многоприлагателни. Искат да кажат нещо свръхумно и дълбоко изстрадано, а така се оплитат в претенциозната си иносказателност, че и музата им се хваща за главата.

„Аз съм поет, метафората е в кръвта ми, тя е моят начин на съществуване, за мен метафората е като слънцето и въздуха… – нервно скубе метафоричната си брада един тантурест метафорист. После започва да рецитира, а мен ме облива студена пот.

Досадни метафористи! Със сандали и бели чорапи през лятото.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Млъкнете, моля!

Параноични лидери,

дървени философи,

самозвани рецензенти,

алкохолизирани експерти,

тв говорители с говорен дефект,

полуграмотни политици,

идеологически психопати…

Млъкнете!  

Поне за минута. Или за две.

Да останат само гласовете на мъртвите.

Какво? Нищо няма да се чуе?

Мъртвите не могат да говорят?

А вие почистете с години немитите си уши.

Продухайте ги и се вслушайте.

Какво? Пак ли не се чува?

Тогава изпразнете главите си.

Или най-добре ги махнете.

Вече чувате ли ги – мъртвите?

Note: „Мога да говоря! Намерих своето призвание” – ликува Адолф Хитлер в „Моята борба”. И превърна народа в колективен престъпник.

Posted in поезия | Leave a comment

ДА ИЗЧИСТИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ЕДИН ДЕН!

Едва ли може да има по-идиотски призив! Вместо това да е част от всекидневието на всеки българин, нас ни призовават един път в годината да плеснем с ръце и да изчистим държавата. После отново да затънем в мръсотия, до следващата колективна истерия.

И се чудим, когато наричат България най-тъжното  място на света, вероятно и най-мръсното (рискувай да посетиш обществените тоалетни, надникни в междублоковите пространства и други доказателства не са нужни).

ИЗВОД: когато редът в една страна е целенасочено пренебрегван, а държавният и частният бандитизъм са си стиснали ръцете, това няма как да не се отрази на всичко останало, включително на хигиената – лична и обществена. И да не се родят идиотски призиви като Да изчистим България за един ден.

ИЗХОД:  няма, поне засега. Ако все пак се намери личност, най-вероятно внесена отвън, която да спре видиотяването на обществото ни, ще й бъде нужна швейцарската гвардия на папата – 24 часа в денонощието, 365 дни в годината.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Кой става поет?

Уязвимият, ранимият, непримиримият става поет;
онзи, който разговаря с душата и с кръвта си;
онзи, който мрази да ненавижда, а също и да завижда;
онзи, когото няма да видиш в краката на Системата,
защото сам той е Система: уязвима, ранима, непримирима,
която разговаря с душата и с кръвта си, и която мрази да ненавижда…
както и да завижда.

п.п. Последно мернах един в приют за бездомници.

Posted in поезия | Leave a comment

ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД

На безбожниците под прикритие!

В църквата поискаха от Господ здраве, пари

и нови булки (старите бяха почнали да  ги изнервят).

После се сетиха и поискаха лимузини

като тези на комшиите. (Те да не  са нещо повече!)

Сетне им дойде на ум, че ако имат по една къщичка

на остров Вин – берекет версин. И продължиха да искат:

  • часовник с кристали Сваровски,
  • костюм от кашмир и коприна,
  • билети за мачове на Барселона

плюс:

  • пет чифта чорапи Rodarte
  • пица „Луи Тринайсти”
  • вечеря на свещи с Бионсе и още, и още…

Накрая се засрамиха, че само искат, а нищо не дават

и започнаха молитвата отначало:

Може би имаш нужда от здраве,

Господи, затова се молим да си здрав.

Може да ти се яде, Господи, и да  ти се пие,

затова се молим да си нахранен и напит.

Може би се нуждаеш от пари, Господи,

затова се молим да удариш джакпота в неделя…

 Излязоха вън със забавени стъпки и свити очи,

и седнаха в кафето отсреща.

Поръчаха еспресо – по едно за себе си

и едно за Господ; с кафява захар и сметана.

Тогава се появи клошарят.

„Това еспресо за вас ли е?” – попита.

„За Господ е” – казаха.

„Мерси” – рече клошарят

и изпи напитката с наслада.

Изчезна внезапно, както дойде, остана само миризмата.

Надникнаха в чашата му – беше пълна.

(Из ръкописа на стихосбирката „ ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД” )

 

Posted in поезия | Leave a comment

НИЩО ДРУГО ДА НЕ ПРАВЯТ НАШИТЕ ПОЛИТИЦИ, ДОСТАТЪЧНО Е ДА СЕ МОЛЯТ НА ГОСПОД ДА ИМ ДАДЕ АКЪЛ – ТОВА ЩЕ Е НАЙ-ДОБРАТА ИМ ПОЛИТИКА

Докато подреждах тия дни папките си, попаднах на разговор с Рангел Вълчанов. Беше 1992, уж трябваше да се видим за малко, а приказката ни се проточи до късно, продължи и на другия ден. Повод стана лекция на продуцента Дейвид Пътнам („Мисията”, „Среднощен експрес”, „Огнените колесници”…….), изнесена на семинар „Изток-Запад” в Лондон. Тъкмо я бях превел и исках Рангел да я коментира. Той нещо боледуваше, лежеше на дивана, надигаше се, пак лягаше, а когато стигнахме до мястото, където Д. Пътнам съветваше източноевропейското кино да се съсредоточи върху образованието на нови филмови поколения, скочи и повече не легна. „Аз вярвам на изключенията, на внезапно появилите се хора в изкуството, а това няма нищо общо с образованието. Един посетен от Господ човек винаги ще намери начин да се самообразова или ще потърси образци, които да следва – нареждаше режисьорът от село Кривина и ходеше напред-назад.

Ядосваше се Рангел на Запада – как „хората с многото мангизи” дискредитират филмите ни и спират пътя им до техните пазари. И че неговото място „на предпоследните редове в световното кино”, има своето очарование – очарованието на полупобедения човек.

От киното стигнахме и до политиката. Тук ще цитирам онези няколко изречения от дългия ни разговор, с които и днес съм безусловно съгласен:

Вече и ние започваме да ставаме свободно, жестоко и безмилостно общество. Да съхраним нежността в жестокостта – може би това ще трябва да се учим отсега нататък. Разбира се, властта може да коригира много от несправедливостите. Защо не го прави? – въпрос, на който не мога да отговоря.

Сами по себе си боричканията между хората за щяло и нещяло могат да имат някакъв позитивен смисъл, но вкарат ли се в идеология, иди и гледай докъде могат да доведат направляваните потоци на омразата.

Да, народът е виновен със своите малки и големи глупости, но много по-виновен е един властващ ум, който поощрява и насочва в определени посоки хорските детинщини. Затова, когато вземаш властта, и при това си в пълно съзнание, трябва да си направиш добре сметката.

Всеки път, когато стане дума за власт, си казвам: нищо друго да не правят нашите политици, достатъчно е да се молят на Господ да им даде акъл. И морал. Една щипка може да е, но да е морал – това ще е най-добрата им политика!

в-к „Култура”, 17 април 1992
Posted in Публицистика | Leave a comment

НОВ АГЕНТ, НОВ КЪСМЕТ!

Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! С агентурен прякор „Максим”! Резил! Как не го е срам, него и тия дето са го назначили! – негодува народът.  И още възгласи, и още възклицания…

Абе хора, че то щеше да е цяло чудо, ако човекът не беше агент. Я ми покажете едно място с пари и власт, където босът да не е агент. Той или неговият татко. Или на татко му таткото.

Преди време от комисията по досиетата довериха две важни неща. Първото, че медиите участват активно в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Само се представете: милион и петстотин хиляди ченгета в страна с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и нищо. Как се стигна дотук е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия, с държавни чиновници от руския модел и необразовано селско-пехливанско население, подобен пейзаж е напълно закономерен.

Истина е, че навсякъде по света медиите имат проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух тук?  Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: няма решение. Ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви зад граница. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета не си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно? Това ни е проблемът, че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова президентите ни са агенти, затова агентите ни са бизнесмени и шефове на медии, а бизнесмените ни са престъпници.

п. п. Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! Е вие какъв искате да е – политически затворник от Белене?

Posted in Публицистика | Leave a comment

“КУЦИ АНГЕЛИ” на Алея на книгата – София

ИСТОРИЯ С БАСТУН

–  Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена трепереше от възмущение и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

–  Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай”.

–  Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

– На мен ше дадеш ли, ма, како, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари.

– Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

– Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

– Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

– Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

– Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли?

– Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

– Майка ти на тебе е расист, задето те е родила тъп и грозен, разбираш ли? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

– Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

– Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – промуши ефира пискливо гласче отнякъде.

– Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тъй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше шлюпките настрани, с рязко въртене на шията. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки от време на време пистолетите на кръста.

– Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем: като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

– Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – кимна към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

– Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

–  Нейният е, нейният е – отново проби ефира пискливото гласче.

Накараха я да се легитимира.

– Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

– Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, която го е дала на майката на моята майка, която го остави на мен – започна да се оправдава тя, сякаш бе виновна за нещо.  – Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е стоял.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

– Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

– И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

 

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

(Из „Куци ангели” – издател „Жанет 45”)

group of men

Posted in проза | Leave a comment

Софийска алея на книгата (10-15 септ.)

(…) Туй правят в България със свестните. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата. Ще ме честват, ще се умиляват, ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.

Какво са знаели те за мен приживе, че да знаят за мен и след смъртта ми? Нищо. Само са си въобразявали, че ме познават. Единствена ти, Мара, ще си наясно какъв съм бил и какъв съм си отишъл. Единствена ти, Мара Белчева, ще имаш право да пишеш за Пенчо Славейков, защото само ти ще знаеш истината за мен и за моето творчество.

Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.

Ще има и шествие, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.

Ще има попове и учители. Ще има и писатели – че къде без писателите? Както и стражари на коне.

Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.

А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.

И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?”

(Из романа “Суета, суета” – 2019, издател „Жанет 45”)
 
 

Posted in проза | Leave a comment

В ЗАЛАТА ЗА ПОЕЗИЯ…

В залата за поезия една поетеса се гърчи и стене заради световната
неправда, реди тропа след тропа и се моли на Господ да й помогне да
бъде себе си – добра и състрадателна, изпълнена с любов към
хората.

По-натам един поет също „тропира”, прави драматична пауза, поглежда
в упор отбраната публика, накрая гневно избухва срещу Господ, че
го има и няма, и че в крайна сметка него, поета, единствено дълбоката вяра го
крепи. (В какво и къде точно го крепи, не става ясно.)

И още, и още стъписващи със своята поетична мощ откровения и заклинания.

А в общинската болница един човек призоваваше всички вярващи, добри и
състрадателни човеци да му помогнат с няколко банки кръв. Те обаче
нямаше как да го чуят, потънали в четене и слушане на стихове за…
изчезващата хуманност.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Влюбването…

Влюбването е измамен миг, в който виждаме у другия най-доброто от Бог.

Copy of Vlado_Trifonov_Julie_13_R_D

От онзи Бог, който само чака сгода да покаже дяволиите си.

 

 

Posted in снимки | Leave a comment

Джем сешън

(На всички блусари – от Ню Орлиънс до Нови Кричим)

Ритъм китарата – стар блусар посивял,

много мъка и опит през годините сбрал

и солото (от същата ера „младеж”)

концертират на пейка сред градската гмеж.

Ритмистът – безспорен басов атлет.

Солистът – със звучен и тънък фалцет.

Куплет след куплет, рефрен след рефрен,

пее си песните този ретро тандем:

от „Обичам те”, „Бейби” и  „Само ти”

до Франки Синатра и Джери Луис Лий.

Правят кратка почивка за цигара с кафе

и пак продължават китарите две.

Във градинката фраш – назад и напред

дефилират човеци без всякакъв ред:

юпита голобради със бели якички,

лелки и чички под очите с торбички,

бизнесмен подръка с фолкпевицата Славка,

както и двама министри в оставка…

продавачи на свирки и на балони,

клошари с провиснали клош панталони,

и едно бебе, което  врещи триизмерно

– всички пригласят вкупом и поотделно

на ритмиста, безспорния басов атлет

и солиста със звучния тънък фалцет.

(От чекмеджето с ръкописи)

 

Posted in поезия | Leave a comment

По случай деня на книгата!

Не правете анализ на книгите ми, моля.

Не ги обсъждайте.

Не ги изследвайте.

Не ги претакайте.

Просто ги четете.

И кажете: харесаха ми, не ми харесаха.

Или: доскучаха ми, бяха ми интересни.

Анализите, скъпи мои, са за конференциите,

семинарите,

симпозиумите,

събранията,

съвещанията,

беседите и мероприятия от този род.

Анализите, скъпи мои, са за анализаторите,

а анализаторите са деформирани читатели.

Деформираните читатели четат предимно онова,

което го няма в книгата и само те го виждат,

привиждат

или съчиняват.

Именно защото са деформирани.

И още нещо: не си плюнчете пръстите!

Знам, че ви е сладко, но така пречите на думите

да се изразят.

Създавате им неуют с вашата немарливост,

стресирате ги, а думите са чувствителни

и искат спокойствие и уважение.

Така че (с което завършвам):

не правете анализ на книгите ми. Моля!

А сега нека ви почета…

Posted in поезия | Leave a comment

„КУЦИ АНГЕЛИ” * (Из монолога на една журналистка)

(…) Най съм се кефила да си представям как влизам в парламента, правя с узито един тегел по тавана и изкрещявам: горе ръцете, долу гащите!

Ама еди кой си бил от опозицията. Долу гащите, ти казвам, бе! Същата стока си като останалите, само чакаш да вземеш властта и да си покажеш магариите.

Или пък как влизам в Топлофикация и казвам: хайде сега връщайте парите, дето ги крадете от хората. Ама ние не крадем, госпожице, ама ние сме честни…! Честни ли? Сега ще ви кажа аз колко сте честни. И ги подпуквам с узито.

Или пък нахълтвам в полицията, строявам целия наличен персонал и ги почвам: Защо са ви мръсни обувките на вас, бе? Защо са ви мазни фуражките на вас, бе? А шкембетата ви защо са като на бременна в деветия месец? Как ще ловите бандити с тия шкембета бе, синковци? Как ще залавяте терористи бе, гевезета? Я легни! Я стани! Легни-стани, легни-стани! Ама, госпожице, не можем, имаме високо кръвно. Ще ви дам аз на вас една госпожица. Като имате високо кръвно, чий го дирите в полицията – крещя аз и изпразвам един пълнител над главите им.

Или пък почуквам най-учтиво на вратата на данъчното……, но хайде да не се размечтавам прекалено.

Истината е, че не съм си купила още узито, за което се мразя.

Иначе, както споменах, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то си е нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска. Народно-селска интелигенция с феодален манталитет.

Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците? Нямаше, естествено.

Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя.

Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю. По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам – квалифицирана съм на електрод първа степен и на аргон трета степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи.

Дали съм консумативист? Консумативист съм. Дали съм разочарована от обществения живот? Разочарована съм. Що, вие не сте ли?

Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Сигурно го знаете, на нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.

Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всичкиполитици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми.  Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.

Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.

Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само, че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.

Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво казвам. Казвам това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задниците и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност.

Впрочем, ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами от нещо. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.

* „Куци ангели” – книгата, която предизвика романа „Суета, суета”

http://books.janet45.com/books/853

Posted in проза | Leave a comment

СОФИЙСКА ПРЕМИЕРА НА РОМАНА „СУЕТА, СУЕТА”

                                                         (видео репортаж)

Кр. Лозанов (Жанет 45): Ако вземем България от началото на 20 век, кое според теб е онова, което е останало непроменено до днес?

Вл. Трифонов: Завистта. Непроменена е ужасяващата, некултивирана българска завист, която няма много общо нито със западноевропейската, нито дори с централноевропейската.

М. Новков (литературен критик): Къде е разликата между култивираната и некултивираната завист?

Вл. Трифонов: В изражението на  лицето. Култивираната завист може да бъде даже приятна. Приятно е да наблюдаваш, как ти завиждат. Дотам, че си казваш: завиждай ми още, моля те, толкова симпатично го правиш!

https://youtu.be/sqc7Lkumd5k

Posted in uncategorized | Leave a comment

БЪЛГАРИЙО, ЖАЛНА ТИ МАЙКА ПОЕТИЧЕСКА!

От Константин Павлов за Константин Павлов:

„През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм. … Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: – Такъв човек изобщо не съществува! – Обявиха ме за зрителна измама.”

От мен:

Те продължават да са тук, критиците-агенти. Някои така са се изпедепцали в мимикрията, че не можеш да разбереш критици-агенти ли са или критици-дисиденти, социалист-капиталисти или капитал-социалисти. Лобират, журират, награждават, оглавяват, санкционират, разпределят и преразпределят… Българийо, жална ти майка поетическа!

Posted in Публицистика | Leave a comment

ТАКИВА ХОРА НИ ПРАВЯТ ЗНАЧИМА НАЦИЯ, А НЕ ПОЛИТИЦИТЕ-БОКЛУЦИ!

Гледам профила му от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанари да го управляват.

Награждаваха го (колкото да не е без хич), но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той го знаеше, и те го знаеха. Всъщност беше ничий.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си издейства. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по Поведение в Изкуството и Живота. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни шаблони, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин – пренебрегваха стиховете му.

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така, и слава Богу!

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него във форумите:

– Такива хора ни правят значима нация, а не политиците-боклуци!

Целия текст виж тук: https://liternet.bg/publish25/vlado-trifonov/konstantin-pavlov.htm

ОСОБЕНО ВРЕДЕН ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ!

Posted in Публицистика | Leave a comment

АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ – ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ – ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ…

Тези дни отново се заговори за незавидния хал на българската журналистика. Как стана тъй, че уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта? Защо персоните, които управляват българските медии, имат вид на експонати от праисторическата ера? Защо репортерите са наричани “дръжки на микрофон”? И още, и още. Все теми, за които може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

ЗА ДЪРЖАВА С АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ, С ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ, С ДЪРЖАВНИ ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ И ПОЛУОБРАЗОВАНО СЕЛСКО-ПЕХЛИВАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ПОДОБЕН ПЕЙЗАЖ Е НАПЪЛНО ЗАКОНОМЕРЕН.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Медиите отдавна не са само медии – те са депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува. У нас той още не се е появил.

Posted in Публицистика | Leave a comment

„СУЕТА, СУЕТА” (из писмото на Фердинанд до Борис)

По-долу цитирам  част от писмото на Фердинанд Сакскобурготски до сина му Борис, което притесни отделни (патриотично-превъзбудени) представители на литературната общност. Писал ли е наистина Фердинанд подобно писмо до своя син или авторът си го е измислил? Ако си го е измислил, до каква степен? И как така си позволява…?

Ха сега, де!

Ето моя отговор: писателят пише, читателите четат и на всички е дадено да разсъждават, да преценяват и да си правят изводи. Интелигентно, добронамерено и непредубедено. Другото е от Лукавия.

***

Борисе, пиша това писмо, за да споделя свои спомени и да дам известни указания на теб, мой първороден син, който един ден ще e седнал на трона ми и ще управлява България. 

Започвам с това, че на някои хора може да им се стори аз да хуля българите и да ги презирам. Не отричам, че понякога е така и ще ти обясня защо. Защото, Борисе, българите, на които добре им научих номерата, са си шмекери и в червата. От робството ли идва, от гена им ли идва, не знам, но по шмекерлък бият дори мен. Все гледат да те измамят – с един грош може да е, ама да са на кяр. Остави това, но усещам, че и аз започнах да се побългарявам – взе и на мен българската шмекерия да ми харесва. Защото едно е виенската шмекерия, съвсем друго нещо е българската. В българската шмекерия има една натурална опитност, една неподправена самобитност и жизненост, която на нас, западните шмекери, ни е чужда. Да шмекерувам по български за мен се оказа непозната досега зараза. Дано не се заразиш и ти, но пък от друга страна е голямо удоволствие.

Ще чуеш, че съм наричал българите простаци. Може и да съм ги наричал, но никога на всеослушание, а само пред хора, които умеят да бъдат сдържани. Като посланикът на Франция, господин Жорж Палеолог, много възпитан и дискретен човек. С него съм споделял и други неща, например че министрите ми ядат и пият повече дори от мен. Едвам дочакват да седнат на масата и тогава ела да гледаш – сякаш стадо диви прасета е нападнало двореца ми.

А сега ще река нещо, което може да ти се стори цинично, но е самата истина. Ние, Борисе, принадлежим към династия, която няма нищо общо с примитивната порода на българите, чужда е на българските традиции и манталитет и не се нуждае от българската любов. Нашите интереси са гарантирани не заради любовта на народа, а заради сервилната му природа и страх. Запомни: няма нищо лошо да накараш народа да те обикне, но голямото изкуство на властта е хем да те обичат, хем да се страхуват от теб.

Няколко думи за обкръжението. Гледай хората, които те заобикалят, да са посредствени. Кадърни не ти трябват. Колкото по-посредствени са хората около теб, толкова повече ще изпъкнеш. И внимавай с журналистите. Кани ги от време на време в Двореца, направи им софра, нека хапнат и пийнат, да им стане драго, че си ги зачел, пък че си ги и нахранил. Гладният журналист е зъл и зли неща ще напише за теб. Ситият журналист е благ и такава баданарка ще ти удари, че сам ще се чудиш туй ти ли си или не си. Може и някой друг поет да поканиш или писател – като нищо ще съчинят ода за теб или поема, това няма да ти навреди.

Не се прави на добродетелен и милозлив. Народът не разбира от добродетели; той величае  хайдуците,   развратниците, престъпниците, лъжците и изнудвачите. На такива поверява той своята съдба и тях избира за депутати.

Гледай, сине, да нямаш идеали. Парите трябва да са твоят идеал и нищо друго. Имаш ли ги, можеш да си позволиш да построиш нещо и за народа, за да ти е благодарен. Но преди това трябва да ги вземеш от същия този народ. Той е достатъчно глупав да не разбере, че това, което правиш за него, го правиш с неговите пари. Ако ще вършиш добрини, върши ги с народни пари. Твоите си ги пази.

Говори малко! Достатъчно е да можеш да стъкмиш няколко празни изречения без много грешки. Научи наизуст една-две гръмки фрази за завършек и ги използвай при всякакви поводи. После млъкни и се оттегли. Колкото повече мълчиш, толкова за по-умен ще те мислят. …

За тази нощ спирам, че ми се додряма, аз кога ли съм писал толкоз! Но ще продължавам, имам още много неща да ти споделя.

(Из романа „Суета, суета” – препоръчителен за всяка библиотека с характер!)

SUETA, SUETA - plakat

Posted in проза | Leave a comment

ЧАК ДА НЕ ПОВЯРВАШ!

Мина софийската премиера на романа “Суета, суета”.

И… имаше хора! Без информационни бомбастики по телевизии, вестници и радиа; без пълни с въздух рекламни балони. Дори без употребата на литературни, политически и идеологически лобита. Чак да не повярваш!

Да, имаше напълно живи хора на премиерата на книга, в която действащите лица не са нито футболисти, нито политици, нито кафански певачки! Чак да не повярваш!

Дойдоха интелигентни, заинтересовани и добронамерени люде – повечето прочели предварително романа. Задаваха умни въпроси и получаваха смислени отговори.

Никой не се мръщеше, никой не гледаше встрани, никой не се разсейваше – на всички им беше интересно. На мен също. (Колко приятно е за гледане и слушане, когато и на аудиторията, и на автора им е удобно да са заедно!)

Говорихме си за завистта. За българската завист и с какво тя се отличава от западно и централноевропейската. И че ако някой ден България изчезне от картата, то ще е само заради това. Най-вече заради това! – както твърди един от героите в книгата.

Приказвахме си за уникалната любов на един поет и една поетеса от миналия век, за литературното приятелство и литературната омраза, както и за несъстоялата се Нобелова награда на Пенчо Славейков.

Споменахме също, че думите са като листата на дърветата – колкото повече са листата на дърветата, толкова по-малко са плодовете. И колко е важно да не се злоупотребява с обема на едно литературно произведение.

И още, и още…

Накрая всички излязоха усмихнати. ЧАК ДА НЕ ПОВЯРВАШ!

Posted in Публицистика | Leave a comment

Монолог на Склери, пенсиониран партизанин, от пиесата „Танц със саби”.

(…) Вижте, и аз съм бил рапър. Едно време в отряда като нямахме друга работа играехме рап. Ама тогава не съм знаел, че така му викат. Аз най-обичах да играя със Стоянка – много бойна мома. Беше пребила кмета на нейното село, щото на някаква седянка я ощипал под полата – тогава имаше седянки, сега им викат хепънинг. Не стига че го пребила, ами за назидание на останалите ергени от селото му резнала оная работа. Та тая същата Стоянка сетне стана партизанка и с нея имахме много съвместни авантюри, сега им викат джоинт венчър. След победата я направиха началник на енергото и бая пари открадна оттам, да не й е ўроки. Сега му викат усвояване на фондове. За всичкото това съм написал подробно в книгата си „Художествената самодейност в моя отряд.”

Искам да подчертая, че много обичам да пиша книги. Мога да пиша книги до премаляване. Веднъж се хванахме на бас с другарите тука, че ще издържа 48 часа писане без почивка. Ти, викат ми те, ще спреш барем да пуснеш една вода. Аз обаче от партизанлъка съм се научил да стискам. Четиресе и осем часа писах и брисах, писах и брисах, досущ като отчета на правителството – да ме бяхте видели само! И остисках, няма майтап! После дойде делегация от Клуба на младия писател, да съм им предал своя опит по бързо писане. Как да станело тъй, че хем като пишат да не му мислят много, хем да им издават книгите. Викам им, вижте какво, младежи, за тая работа много мислене не се иска. Когато се пише, не трябва да се мисли. И талант много не се иска. Нито граматика. Иска се инат. Сядаш и пишеш, докато ти изтръпне задника. После ставаш, разтъпчваш се на място (показва как) и продължаваш да пишеш прав. Аз за мойта Стоянка от отряда така написах два тома. Сетне написах още два тома за изкуството да се живее, макар да нямах хал-хабер от изкуство. Сетне за демокрацията писах, сетне за църквата и тъй по два тома, по два тома… – ей ме днес жив класик.

А синът ми е жив лицемер и неблагодарник. То има ли някой, дето да не е лицемер, само че моят син е шампион по неблагодарност. Нека ви кажа: оставих му цяла външнотърговска банка, фабрика за консерви му оставих – корнишони, патладжани…, – а той за благодарност ме локализира в старчески  дом. Аз тъй съм го бил научил! Че го научих, научих го. Ама той защо се поддаде? Защо не се възпротиви, да каже: татко, зле ме възпитаваш, не е редно. Напротив, мълчеше си и ми харчеше паричките. Бизнесмен бил! Голям бизнесмен! С моя портфейл и с мойте връзки! Нищо, на мен и в старчески дом ми е харашо (уточнява) сега му викат „фън”. Хранят си ме, поят си ме и имам цял отряд на разположение – не сме решили, не сме взели отново властта. То не че някога сме я пускали, де.

Продължение

Posted in драма | Leave a comment

Георги Марков в училище

Георги Марков от догодина щял да се изучава в училище. И се надуват министерските чиновници, и се кокошинят, сякаш тях ще ги изучават. Сигурен съм, че писателят би им рекъл: „Колко години ви трябваха, за да вземете това решение, байовци? Сега го взехте, но аз не вярвам в искреността ви и на йота. Защото ако утре възкръсна и ви кажа в очите какво мисля за вас, ще почнете веднага да пишете нови учебници“.

Posted in uncategorized | Leave a comment

ПОНЕДЕЛНИШКО

Посвещава се на всички,
които в понеделник тръгват за работа.

Каза: „мамка му”.

– Мамка му – повтори и ритна възглавницата.

Понеделник беше денят, в който му се искаше да е на хиляди километри оттук.  Никога не го беше обичал, а днес му се стори особено противен. Лежеше в леглото, гледаше в тавана и се настройваше да стане. Извикваше всевъзможни позитивни мисли в главата си, за да направи започването на седмицата по-поносимо. Например как след работа щеше да се види със Стела да изпият по чаша вино в онази кръчма с дюля на двора. Защо пък само по чаша, можеше направо по литър – там предлагаха добро наливно вино.

В понеделник особено остро се проявяваше нежеланието му да живее в държава, в която полицаи, прокурори и бандити заедно въртят търговия с наркотици, министрите са заподозряни в незаконно облагодетелстване, а депутатите са най-мрънкащите и противни същества на планетата.

Протегна се от край до край и кокалите му изпукаха.

В понеделник искаше да е на мястото на онзи единствен хартисал от племето си индианец в джунглите на Амазонка, на когото бразилското правителство беше осигурило 80-километрова буферна зона около колибата. Мечтаеше като него да отглежда маниока, да ловува с лък и стрела и да събира мед от диви пчели. Трябваше обаче да бърза, защото учените предвиждаха, че след някоя друга година басеинът на реката може да бъде напълно унищожен.

Събра сили и се надигна.

Повтори си няколко пъти, че трябва да е благодарен, задето днес слънцето пак е изгряло, и че навън пее някакво птиче, и че има въздух за дишане, а той си е платил сметката за интернет и телефон. Взе да си тананика и влезе в банята да се бръсне.

Пи кафе на гладно, качи се в колата и потегли. Шофираше,  гледаше лицата на хората в автомобилите отляво и отдясно и си мислеше кой, кога и как успя да направи от българина толкова навъсено, намусено, неугледно, недодялано, злобно, баято и дебеловрато същество.

– Преувеличаваш – каза си. – Не всички са такива. Има интелигентни, възпитани и добре изглеждащи мъже и жени, на които и държанието им е държание, и усмивката им е усмивка.

– Може и да има, но къде са? Защо не ги виждам? –  продължи да спори със себе си, като местеше бързо поглед от огледалото за задно виждане към двете странични огледала и обратно.

Спомни си как миналата седмица седеше на една пейка в Мола на „Стамболийски”. Щяха да ходят на кино със Стела, той беше дошъл на срещата по-рано и докато я чакаше наблюдаваше хората наоколо. Млади и стари трътли облечени  като за панаир на грозотата се щураха безцелно нагоре-надолу, бебета в колички се деряха, деца крещяха…. – беше отблъскващо и потискащо.

Стараеше се да мерне поне една физиономия, на която да си спре окото и да каже: ето тази жена или този мъж приличат на човеци! Но не откриваше такива. Най-изнервящо от всичко беше ужасната смесица от провинциален диалект и уличен жаргон, която се носеше отвсякъде.

„В България имало над 200 села без нито един жител в тях. Селяните били на изчезване” – мислеше си. „Е, как да има жители в селата, след като всички са се преселили в София! И селяните изобщо не са на изчезване, ами са тук, в Мола. Тук си живеят, тук купонясват, хем е топличко, 22 градуса през зимата, не плащат за ток и парно, а тийнейджърките могат спокойно да разхождат смъкнатите си задници ” – продължаваше да си мисли.

– Здравей! Защо си тъжен? – Стела стоеше до пейката и го гледаше състрадателно. – Случило ли се е нещо?

 – Нищо не се е случило. Чакам да видя нещо хубаво, добре че дойде…

В киносалона всички стискаха кутии с пуканки и кока кола. Към стотина души хрупаха, мляскаха и се оригваха, някои се замеряха, един подхвърляше пуканките нагоре, зейваше широко уста и чакаше да паднат в нея, а от екрана гръмотевично трещяха рекламните тийзъри на новите филми.

Единствените без пуканки и кока кола бяха те двамата.

– Представят си, че са американци – каза Стела.

Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се”, каза си той и извади ментов бонбон.

„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако щат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам” – говореше си, смучейки бонбона.

Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана.  „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли щеше да изглежда в края на деня?” – гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.

Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана и обърна лицето си на другата страна.

Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка” да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой й беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години,  или може би още в деня на раждането й, и сега тя си го връщаше. Добре че не изхвърли целия пепелник.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката” с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката. В каква ли среда се движеше, сред какви хора? Представи си как влиза след нея на работното й място, и я пита пред всички: „Извинете, не сте ли вие онази, която преди малко си изхвърли пепелника на улицата?”  А тя се засрамва, изчервява се и моли за извинение.

Колоната помръдна.

Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Рецитираше високо, хванал волана с две ръце. Отвътре му се надигнаха киселини, най-вероятно от кафето на гладно и бонбона, но продължи с двойна сила:

… Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си говори насред пътя, но никой не му обръщаше внимание.

Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на старшина на рота, наркодилър и общински съветник взети заедно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново – този път по-дълбоко – и продължи да рови. Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, селяко, ще се нараниш!” Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека, и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.

Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп със златни ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия започваше да млати богомолците с дръжката на пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енорияшите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.

Не обичаше поповете, смяташе, че носят нещастие, затова направи ключ с показалеца и средния пръст и си плю три пъти в пазвата.

Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко.

Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, гражданите си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на всички.

Някъде, където хората ще са значително по-малко, за сметка на природата.

Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или  безкрайна – зависеше единствено от него.

Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една кратуна от „Женския пазар”, ще я изчисти отвътре и ще й издълбае очи, нос и уста. Ще я кръсти някак и ще си говорят винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина, жълта на цвят, с розов отенък и здрав вид. Щеше да се грижи за нея, да я забърсва от прах, да й купува шоколад за празниците и най-важното: можеха да започнат общ бизнес.

Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове.

Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен, нищо че е циция и е свикнал да взема, а не да дава. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: КАК ОТВЛЯКОХ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА.

Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети.

Каза: „мамка му”.

Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.

 

 

 

 

 

Posted in проза | Leave a comment

ХАЙДЕ НА УЛИЦАТА, МАМКА ВИ МИНИСТЕРСКА!

Столицата ни е отвратително мръсна, държавата също. Заринати сме до гушата от найлонови пликчета, бутилки, хартии и фасове. Няма обществено място – улица, парк, градинка, река или езеро, където това изумително същество, българинът, да не си е оставил отпечатъка.

Срам ме е да каня приятели от чужбина на гости. Няколко пъти го направих и в резултат получавах съчувствените им погледи, когато ме гледаха как събирам боклуците на паркинга пред блока, в който живея и бирените бутилки в двора на манастира, където ги заведох. Обяснявах, че просто не издържам и затова го правя, а те кимаха със съжаление и разбиране.

Както и да е, не да се жалвам от нескопосаността българска съм тръгнал сега, а да предложа изход от тази грозна и потискаща действителност. Може да се възрази, че изход не съществува. Че не е възможно народ, който десетилетия е расъл в страх и послушание, да съхрани сетивата си за красивото. Че безвъзвратно сме изгубили рецепторите си за чисто и подредено. Че страхът и породената от него подлост раждат единствено зле изглеждащи симпатизанти на ракията, салатата и калеврите пред вратата.

Вярно е.

Но вярно е също и това, че позитивният пример може да отключи позитивни рефлекси дори в промити мозъци, каквито са българските. Необходимо е единствено да бъдат намерени подходящите хора, които да го дадат.

Естествено е да се запитаме: има ли в България такива хора? Да, има! Има ги в изобилие и това е добрата новина.

Има ги в Министерски съвет. Само си представете: двайсетина министерства с министрите, заместниците им, началниците на кабинети, парламентарните секретари, инспекторатите и директорите на дирекции.

Има ги в Парламента: 240 народни представители, всеки с по трима души поддържащ персонал, плюс 656 души администрация.

Има ги в Президентството: кабинети, съвети, комисии, дирекции, отдели… Запознати твърдят, че служителите на българския президент са шест пъти повече от тези на президента на Ирландия.

Има ги в безбройните агенции (малката ни иначе държавица може да бъде европейски шампион по агенции): агенция по приходите, агенция по вписванията, агенция по труда, по държавните вземания, по заетостта, по енергийната ефективност, по митниците, по горите, по почвите, по птичките, по буболечките…

Има ги в институтите: например в Националния статистически институт се говори за наличност от 1500 души.

Има ги в комисиите: само в Комисията за отнемане на незаконно имущество броят им е към 300.

Има ги в здравно-осигурителната каса: там се спрягат някъде към 2314 калпака.

И на още много места.

Лошото е, че голяма част от тях не желаят да дават позитивен пример. Тук обаче идва втората добра новина. А тя е, че даването на позитивен пример може да стане и насила. Просто трябва да се появи някой, от когото на министрите и чиновниците им треперят гащите, и да им нареди. Ясно и високо: господа, от днес нататък приоритетната ви задача е да служите за пример на другите.

Кой би могъл да бъде този „някой” в нашия случай? Отговор: кой друг, ако не министър-председателят. Човекът, който според медийните оценки, е личност с воля. Човекът, който е чут неведнъж да казва, че волята е всичко

Сега да видим от какъв позитивен пример се нуждае страната ни спешно и неотложно. Веднага казвам: от пример за чистота! Страната ни се нуждае от пример за чистота повече отколкото от европейски фондове. Нацията ни се нуждае от пример за чистота, за да продължи да съществува като такава, иначе съвсем скоро ще заприлича на сбирщина от разпасани мърлячи, които вредят на всекиго и на всичко. Някои наблюдатели, включително външни, твърдят, че това вече се е случило: не може да живееш в кочина и мислите ти да са добри, а действията изтънчени.

Затова ето го и моето конкретно предложение:

Министър-председателят Борисов да изкара целия състав на Министерски съвет с все администрацията навън, да им раздаде по една метла и по един чувал, като им определи дневна норма за чистене. Не я ли изпълнят – рязане от заплатата. Пример: ако министърът на културата или министърът на здравеопазването получават по около 3000 лева на месец и не са си изпълнили нормата, заплатата им незабавно пада на 300 или просто остават без такава.

Същото да направи председателят на Народното събрание.

Същото да стори и президентът, като подкара под строй секретарите и съветниците си към Западен парк, Борисовата градина и междублоковите пространства на “Дружба”, “Младост”, “Люлин” и “Обеля”.

Убеден съм, че изчисти ли се веднъж държавата ни от боклуците, останалото ще се нареди: корупцията ще придобие по-нормален вид, а престъпността ще се свие до границите на поносимото. Логиката е, че когато човек живее и работи на чисто, той се променя към по-добро, дори манталитетът и възпитанието му да са български.

Тогава ще мога отново да поканя мои приятели на гости и този път няма да ме гледат със съчувствие.

Мафията държала боклука! Разбира се, че го държи – не сме Скандинавия. Пък и, честно казано, вече изобщо не ме интересува какво държи мафията. Интересува ме единствено, че щом премиерът е заявил намерения за ред в държавата, той е длъжен да удържи на думата си, каквото и да му струва това. Не го ли стори, ще се нареди до предишните хвалипръцковци и тогава отиде му престижът пред Запада, за който положи немалко старание.

“Той (Бойко Борисов, б.а.) наистина е сериозен, когато обещава да изчисти страната си” – пише ентусиазирано журналистът Ник Хигъм в интервю за BBC. Дано ентусиазмът му е оправдан.

От подготвена за издаване книга с етюди, коментари и критика.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ЗАРАЗАТА Е НАВСЯКЪДЕ

(…) Преди време секретарят на Комисията по досиетата довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях – каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата. Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.

Публикуваш материали срещу агенти във вестници, оглавявани от агенти; в република населявана от агенти.

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската култура и медии имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

В ДЪРЖАВА С АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ, С ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ И НЕОБРАЗОВАНО СЕЛСКО-ПЕХЛИВАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ПОДОБЕН ПЕЙЗАЖ Е НАПЪЛНО ЗАКОНОМЕРЕН.

(От подготвена за издаване книга с есета, коментари и критика.)

Posted in Публицистика | Leave a comment

МОНОЛОГ ЗА ГЛУПОСТТА

Знаете ли, че откакто започнах да работя върху ролята на Глупостта, получих просветление за много неща, които досега не ми бяха съвсем ясни. Например защо глупостта е толкова разпространена, особено в държави като нашата, макар да не си признаваме? Обяснявам си го с това, че в държави като нашата, да си признаеш, че си глупак, се смята за много срамно и унизително.

Мисля, че цялата работа идва от комплексите ни. Бога ми, че всичко е от комплексите ни за малоценност! Колкото по-комплексиран е човек, толкова по-трудно му е да си признае глупостта.

Между другото сигурно ви е направило впечатление, че веднъж сякаш съм на страната на глупостта, друг път съм срещу нея. Това е така, защото има два вида глупост – една, която ти идва отвътре и за нея не е необходимо да се полагат усилия и друга, която се придобива с постоянни тренировки.

Аз лично съм фенка на спонтанната глупост. Спонтанната глупост е сияйна и лъчезарна, тя грее в очите на спонтанния глупак и обагря личността му в неповторими натурални нюанси. Докато придобитата глупост е скована и лишена от чара на непосредствеността. Такъв глупак обикновено е агресивен и претенциозен, макар да се крие зад маската на благоприличие.

Ако ли пък същият този глупак по някакво стечение на обстоятелствата е станал известен, то тогава глупостите му са способни да подлудят не само него самия, но и всичко живо наоколо. Особено тревожно е състоянието в рекламата. Там крайният резултат са тежки поражения в масовото съзнание, до степен на пълно видиотяване.

(Цитат от подготвената за сцена пиеса”Глупостта, Господи…!)

Posted in драма | Leave a comment

ФАЛШИВИ ТАМПЛИЕРИ, ПОДПРАВЕНИ МАСОНИ И ПИШМАН АКАДЕМИЦИ

По повод на обръщението „Не избирайте Вежди Рашидов за академик”, отправено от хора на движението “Реформи в културата” към членовете на Българската академия на науките (БАН).

Ето нещо, което съм писал преди време и няма да се уморя да напомням:

(…) Само Просветената Система си позволява да търпи таланта и да го подкрепя. Просветената Система знае, че е за нейно добро да има талантливи хора наоколо, за да може да попива от техните дарби и да се облагородява. Затова тя не допуска посредствени ласкатели да администрират културата.

В Просветената Система посредствените ласкатели са аутсайдери. В нашата те са министри, доктори хонорис кауза и постоянни членове на журита.

Система, попила от таланта на своите талантливи граждани, е обречена на усмивки (понякога лицемерни, но усмивки). И на успех (понякога относителен, но успех). Обратното: система, избрала имитацията за свой идеал, е обречена на провал и започваш да се чудиш, дали наистина ако животните поемат управлението, няма да се справят по-добре.

Как може нещата в България да се променят и талантливите да си застанат на местата? Като направим българската система просветена. Как се прави една система просветена? С желание за просветеност на тези, които управляват страната;

на собствениците на телевизии, вестници, кина, магазини и бензиностанции;

на продавачките, чистачките, ватманите, учителите, шофьорите, полицаите, просяците, комбайнерите, медицинските сестри, данъчните  и новородените (доказано е, че още в утробата на майка си бебето формира характер).

И с вяра, че това е възможно. А как става сдобиването с вяра? Трудно. Особено когато са те лъгали с години за всеобщо щастие и справедливост, а лъжците са еволюирали във фалшиви рицари тамплиери и пишман академици. Не пречи обаче да се опита.

https://twitter.com/vladotrifonov?lang=bg

Posted in Публицистика | Leave a comment

ТЪРСИ СЕ

грамотен и интелигентен издател, който не е обвързан с тайни и явни служби от миналото и настоящето, не е на ръба на фалита, владее писмено, говоримо и без запъване поне два чужди езика, не се е натравял с алкохол, алуминий и други токсични вещества, и няма заболявания на централната нервна система.

Цел: издаване на художествено-документален роман за един от най-любопитните периоди в съвременната история на България. (Авторът)

п.п. По възможност изпратете своя снимка (профил и анфас), заедно с копие от диплома в 2 екземпляра. Ако сте милионер – удостоверение за произхода на първия милион.

Posted in uncategorized | Leave a comment

ГЛУПОСТТА НИ НЕ Е ОТ ВЧЕРА

Когато през 2009 скулпторът Давид Черни ни изтипоса в арт инсталацията си като турско клекало, мои чешки приятели ме попитаха какво мисля за кенефния лик на България. Дали го приемам като обида за страната ми. „Не”, отговорих тогава. „Дори го смятам за дружелюбен жест”. Хората останаха изненадани, но приеха, че казвам истината.

Така си беше – аз наистина не се обидих на Давид Черни. Обратното – оцених чувството му за хумор и правдивост, както и това, че на чеха изобщо не му пукаше какво ще си помислят Ивайло Калфин, Сергей Станишев и подобни тям български „патриоти”.

Отговорът ми имаше своята здрава логика. Първо – за да схване човек творбата на Давид Черни като находчива и не непременно враждебна спрямо България, трябва да е наясно с особеностите на чешката нация. Чехите обичат шегата, често използват похватите на гротеската и особено уважават иронията и самоиронията. Запознатите с творчеството на Хашек, с постановките на Ян Шмид и Болеслав Поливка, както и с филмите на Менцел и Кахиня ще го потвърдят.

Проблемът е, че ние, българите, сме народ сръдлив и обидчив –  нещо присъщо на нации с ниско самочувствие. Сърдим се на другите, но през ум не ни минава да се разсърдим най-напред на себе си. Например затова че не разкарахме агентите на Държавна сигурност и ги оставихме да ни учат на демокрация вече толкова години! Или че направихме така, щото да сме по-известни като място на дебеловрати човекоподобни, отколкото като държава, в която се намират Боянската черква, Мадарският конник и Свещарската гробница.

Решихме да се разсърдим на Черни, защото е по-лесно и не бият през пръстите. Защо не се разгневихме със същата страст на политиците, задето оставиха България наистина да заприлича на кенеф? При това не беличък и хигиеничен като този на паното в Брюксел, а мръсен и смрадлив, с характерна орнаменталистика по стените. (Влезте някой път в Националната библиотека – тук кенефите удрят в земята дори сръбските бензиностанции).

Българинът се прехласва пред европейската култура, но тайно я ненавижда. Обича да я консумира навън, наготово,  но не и да я отглежда в страната си.

 „Ми, господине, като искате европейско обслужване, вървете да живеете в Европа, бе!” – изкряква насреща ми продавачка със синкава кожа и кило златни пръстени и гривни по ръцете.

И така: комплексите за малоценност и липсата на всякакво чувство за хумор отново ни подведоха. Изпуснахме шанса да се огледаме, да се надсмеем над себе си и да направим клозетите си такива, каквито Давид Черни ги видя: бели и чисти.

Изпуснахме чудесния момент да се представим пред останалия свят като позитивна нация с чувство за хумор. Ако го бяхме сторили, това щеше да е знак, че българите най-сетне са тръгнали натам, където хората са весели и дружелюбни и по-малко мразят себе си и останалите.

Вместо да стиснем ръката на скулптора и да му връчим незабавно орден „Кирил и Методий”, нарамихме кирките и чуковете, и съвсем по нашенски взехме да се заканваме: на чехите, чехкините, Черни, Чембърлейн, Честърфилд… – в четирите посоки на света.

Парадоксално, но хората навън ни възприемат с повече доброжелателство, отколкото ние самите приемаме себе си. Това че тълкуваме превратно всеки техен жест, си е наш проблем.

Някога Константин Иречек, също чех, един от най-добрите  приятели на България за всички времена, работил тук и прославил страната ни, написа: ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си”.  Ние решихме, че Иречек ни мрази и го натирихме да си ходи. С други думи глупостта ни не е от вчера.

 

 

 

 

 

 

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

КОНКУРС

Казаха ми, че съм много млад и недостатъчно знам,

за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм много стар и прекалено знам,

за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм си нямал лоби,

за да спечеля конкурса.

И партия с фондация съм си нямал,

за да спечеля конкурса.

После взех “смитендуесън”-а и всички се съгласиха,

че е крайно време да спечеля конкурса.

 

 

Posted in поезия | Leave a comment

КАЖДАЯ ДОРОГА ВЕДЕТ К БОГУ И ОН ПОСЛЕДНИЙ СУДЬЯ

Поредният български резил: емблематичният учен Юлия Кръстева се оказа агент „Сабина”. Не случайно е избрана римската мъченица от ІІ век, обезглавена и канонизирана като християнска светица – името й звучи достойно и буди уважение. (Едно не може да им се отрече на нашите агенти – умеели са да си подбрат подходящи псевдоними! Друг някакъв – и той учен – се беше нарекъл „Телериг”!)

Две неща са особено вредни.

Първо: с биографиите си на доносници тези хора направиха така, че човек да се срамува да се нарече български журналист, критик, преподавател или писател.

Второ: поощриха цинизма на младите. Накараха ги да мислят, че не е важно какъв си, а за какъв се представяш. Легитимираха лъжата, качиха я на катедрата и й дадоха статут на образователна дисциплина.

Един човек би могъл най-добре да ги разбере Милан Кундера, който също беше уличен в доносничество. „Напълно съм изненадан … това е удар под кръста… това не е истина… как се е появило там името ми е е загадка, която не мога да си обясня…” – защитаваше се известният писател, след като години отказваше интервюта. Макар и с мъка, макар и със срам, чехите се произнесоха: добър писател, но не струва като човек, щом е донасял. Така на почтена възраст световната знаменитост изживя най-голямото си поражение.

Колкото до нас, българите, ние тепърва има да се произнасяме за своите компрометирани „знаменитости” и да им берем срама. Ако изобщо е останал някакъв.

п.п.

„Каждая дорога ведет к Богу, и он последний судья” (из филма „Покаяние”, реж. Тенгиз Абуладзе).

Posted in коментари | Leave a comment

ПО ПЪТЯ ГОСПОДЕН

(Начални титри на филма „По пътя Господен”, кандидатстващ в БНТ за финансиране.)

Събудиха се една заран народните избранници Хикс и Игрек и поеха по пътя на духовното съзряване. В началото им беше трудно, много трудно! Най-напред трябваше да пренебрегнат всички плътски и материални изкушения – като се почне от кражбите на тоалетна хартия от служебните кенефи, та се стигне до ползването на всевъзможни привилегии, вкл. плюскането на евтини кюфтета в стола.

Но те сериозно бяха решили да стават нови хора и да работят истински за Христа.

Кое ги подтикна да се откажат от съблазните на депутатския живот, да поемат по пътя на лишенията и да отсекат вътрешните окови, свързващи ги със света? Може би внезапно обзелото ги озарение, че с техните прасешки навици няма да стигнат далеч и ако не спрат óвреме, дори и свинете ще започнат да се срамуват от тях?

Може би прозрението колко нищожни и призрачни са примамките наоколо?

Страхът от вечните мъки, които ги чакат, ако не турят юзди на бесовете и мискинлиците си?

Нежеланието им да продължават да съществуват унили и разочаровани, въпреки самодоволните усмивки?

А може би всичко това накуп?

– Няма да издържа дълго, п***а му материна! – простена депутатът Хикс от десницата.

Игрек, депутат от левицата, протегна разтворена длан:

– Опри се на ръката ми, друже, трябва да издържим, ако искаме нявга народът да ни поменува с добро.

– Е**м му майку аз на народа – продължи с пяна на устата десничарят Хикс.

– Трънлив и труден е пътят към Бога, брате, но с колектива все някак ще го извървим – целуна го по бръснатата глава левичарят Игрек и двамата продължиха пътя си.

Posted in проза | Leave a comment

ГОСПОДИН ПРЕМИЕР, ОБАДЕТЕ МИ СЕ НЯКОЙ ДЕН…

(…) Господин премиер, обадете ми се някой ден и заедно да тръгнем на разходка из София. (Вие дегизиран, за да не ви разпознае народонаселението и да започне да ви се подмазва). Най-напред с моята лична нелимузина ще се повозим по софийските улици и булеварди, за да ви покажа някое друго езерце, кратер или направо вулкан току по средата. После ще слезнем от моята лична нелимузина и ще тръгнем пеш по кривите и разбити столични тротоари, но след като е валял дъжд, че хубаво да си опръскате новите панталони. Сетне ще се качим в градския транспорт, хем да се потресем от миризмите там, хем да послушаме благословии по повод управлението на България. Накрая се грабваме и заминаваме за провинцията, тъй както сте дегизиран. Да чуете как ще ми отговорят хората, когато ги попитам защо са такива, каквито са. Със сигурност ще кажат: защото рибата мирише от главата и ние сме като тия отгоре. Те ако са вмирисани, и ние ще сме вмирисани. Те ако са простаци, и ние ще сме простаци. …

Гледах ви преди време в телевизионно предаване. Говорехте, че поемате отговорност за това, администрацията да си върши работата, но не можете да гарантирате за манталитета на българина. Аз пък ви казвам, че манталитетът на българина ще се промени, когато се промени манталитетът на онези, които го управляват. Пак в същото предаване споменахте, че искате да ви запомнят с добро. Според мен историята може и да не ви запомни със софийското метро, но ако успеете да накарате министрите да се придвижват до работата си с велосипеди, ако за всеки изхвърлен на улицата фас постановите драконовска глоба и ако принудите полицаите да си извадят ръцете от джобовете и да си лъснат кубинките, тогава наистина имате шанс да останете с добро в историята.

Смята се, че народите със слаби хигиенни навици са лоши демократи. Затова, г-н премиер, давайте да оправяме нещата, защото да ви призная, едвам се удържам да не хвана и аз емигрантските пътеки.

п.п. Пълният текст е публикуван в чужда медия през 2009, по време на първото правителство Б.Б., назначено с Указ № 274 на Георги Първанов. Официалните български медии му обърнаха гръб – не бил политкоректен.
Read some more by http://www.bulgaria21.net/2009/10/bulgaria-clean-up/
Posted in Публицистика | Leave a comment

Д-Р ДИМИТРОВ vs ПЛЪХА

Дали подкрепям действията на арестувания за убийството на крадец д-р Димитров? Напълно! Подкрепям и всеки друг, който би постъпил като него. Казусът „д-р Димитров versus Плъха” излиза извън частния случай и поставя важен обществен въпрос: каква да бъде България – правова държава или бандитски вертеп?

Моят отговор е, че правова държава България няма как да бъде, тъй като бившите кадри на ДС  и някогашната номенклатура все още са в играта и определят нейните правила. Които твърдят обратното (а това е преобладаващото мнозинство!) са или тежки случаи на мозъчна недостатъчност, или типове с дълбока социалистическа интоксикация, или зомбирани демократи. Най-вероятно да са комбинация от трите.

Разбирането ми напълно съвпада с това на Клаус Шрамайер, бивш заместник посланик на Германия в София, който преди време изрази становище, че България се управлява от олигархия и няма никакво желание да скъса с комунистическото си минало. Как иначе ще обясним факта, че агент на ДС ни беше президент в продължение на 10 години, а друг един кадър на комунистическите тайни служби с агентурно име Кардам, впоследствие Тервел, си направи партия „Кубрат” и се готви да бъде следващия ни президент.

Тъй като стана дума за олигархия, нека да кажа, че тя е заинтересована у нас да има крадци и престъпници – колкото повече, толкова по-добре. И което е по-важно: те да се чувстват недосегаеми. Това всява страх и несигурност в обществото, а както е известно, уплашеното и несигурното в своята безопасност общество е най-лесно за управление.

Изходът от омагьосания кръг: ченге-роднина-бандит-роднина-ченге е гражданите сами да вземат правосъдието в ръцете си. Точно това, което направи д-р Димитров. Така че – „да” за доктора!

Две мнения от Мрежата:
„Същността на проблема е, че България се управлява от АБПФК и техните деца, внуци и роднини, в това число и ДС-агентурата, като всички те са потенциални или активни руски агенти.”
„Как може държавата ни да е правова, след като от юридическите факултети излизат юристи, на които им е преподавано, че правото и справедливостта нямат нищо общо.”

 

Posted in България, анализи, коментари, магистрати, прокуратура | Leave a comment

ЧЕРНИ РАСА СЪС ЗЛАТНИ ПАГОНИ!

кирил - неофи- снимка (бг патриаршия)Снимка: бг. патриаршия

Негово Светейшество Патриарх Кирил Гундяев беше скъп гост на България по случай тазгодишните 3-то мартенски тържества. Телевизиите до една го почетоха, и политиците, и президентът… да не изреждам всички, които изразиха обичта си към Святéйший Патриа́рх Моско́вский и всея́ Руси́. Ние, българите, сме си такива – обичаме да почитаме когото трябва, когато трябва.

————————————————-

Сега по същество. Преди време писах*, че когато излязоха досиетата на 11 агенти на Държавна сигурност от общо 15-членният състав на Светия синод, аз, верен на своя оптимизъм, зачаках доносниците с калимявки да поискат от енорияшите си извинение, задето са ги следили, донасяли, предавали и мамили.

Останах си с чакането. Не само не се извиниха, но се обидиха, че ги наричат агенти. Сливенският митрополит Йоаникий с агентурното име „Кирилиевич” дори обяви, че докато не видел черно на бяло, не можел да даде отговор дали е бил агент. Моралът тъй го изисквал.

Моралът – любимата им думичка! Когато тя не сработи, на помощ идва Христос. С неговото име в уста и с един ръждив пирон от Христовия кръст за повече убедителност поповете направиха тъй, че да отпъдят всичко свястно от българската православна църква. Останаха най-изпадналите и простовати българи; онези, които в отчаянието си са готови да повярват на всеки мошеник, който им подаде нафора.

Агент Кирилиевич обясни, че сътрудничил на Държавна сигурност, защото по онова време имало… – борба за мир! „Съвестта ми е абсолютно спокойна”, осука го борецът за мир и през ум не му мина да се покае, задето е служил на сатаната.

Един събрат по тайни служби на нашия агент „Кирилиевич”, партиархът на Руската православна църква Кирил Гундяев с агентурно име „Михайлов”, също обича да говори за духовност. И също не ще да се покае. Напротив, заяви пред студенти от московския държавен университет, че срещата на духовенството с представители на КГБ бил нравствено безразличен факт. Разбирай, че слугуването на КГБ нито влияе на морала, нито му вреди. Колко ли трябва да са ти промили мозъка, за да изречеш подобна глупост?

Както вече казах, това го писах преди време. А днес, няколко години по-късно, същият Кирил Гундяев – „Михайлов” отново ни е на гости, за да отбележим заедно 140 години от края на Руско-турската освободителна война. Човекът се срещна с колегата си Неофит и с президента на страната, с които размени любезни пожелания и мили усмивки. Българският президент благодари за „християнския дух, който осмисля свободата и извисява човека”, а руският патриарх не остана по-назад и каза, че „няма по-голяма любов от тази, в която се полага душата за свободата на другите”. Беше отслужен и благодарствен молебен в Храм „Рождество Христово”, както му е редът.

И митрополитите бяха там, нагиздени в пищни одежди, провесили златни кръстове, угоени и самодоволни божии наместници, надянали като бронежилетка символиката на христовата саможертва.

Не знам защо си въобразих, че точно сега е моментът всички да сведат глави пред жертвите на съветския и българския комунизъм и да анатемосат извършителите на злото.  Но си останах с въображението.

После началникът на Руската православна църква си тръгна за Москва, а организаторите си отдъхнаха, доволни че височайшата визита е протекла без жертви:) и неудобни журналистически въпроси – така, както подобава на народи с общи героични страници в историята.

п.п.

След цялата тази помпозна говорилня, пълна с отрепетирани клишета, си спомних за онези момичета от Pussy Riot, които бяха арестувани за „хулиганство и групов вандализъм”, след като изпяха пънк-молитва в храма „Христос Спасител” и помолиха Света Богородица да протестира заедно с тях срещу поповете кагебейци. Същият патриарх Кирил нарече изпълнението им кощунствo и поиска сурово наказание за извършителите.

– Гадост, гадост, гадост. Патриархът вместо да вярва в Путин, по-добре да повярва в Господ! – крещяха момичетата, докато охраната ги гонеше из храма.

Ето два куплета от оригинала:

… Церковная хвала прогнивших воджей
Крестный ход из черных лимузинов
В школу к тебе собирается проповедник
Иди на урок – принеси ему денег!

Патриарх Гундяй верит в Путина
Лучше бы в Бога, сука, верил
Пояс девы не заменит митингов –
На протестах с нами Приснодева Мария!

* http://www.svobodata.com/page.php?pid=9113&rid=20
Posted in избори | Leave a comment

НАКРАТКО ЗА СЕДЕСЕ-то НА ДЕСЕ-то

Пропаднала била СДС, обезличена била, съкрушена била (особено след резултата под 2 процента на парламентарните избори 2013). Нито е пропаднала, нито е обезличена, нито е съкрушена. Тя е такава, каквато е програмирана да бъде от самото си пръкване: изкуствен конструкт, създаден в канцелариите на Държавна сигурност, с пусков срок и крайна точка на разпад.

Да не говорим, че СДС никога не е отговаряла на името си, защото първото условие да съществува партия на демократични сили е в нея да има наличност на демократи. В комунистическа България демократите бяха избити в затворите и концлагерите, а малкото останали живи емигрираха. Онези, които не успяха или не поискаха да емигрират се изпоразболяха и измряха, а оцелелите по чудо бяха натикани в девета глуха и там стоят до днес.

Спомням си, по времето на Великото народно събрание взимах интервю от възрастен господин, който беше преживял по чудо Белене. Стояхме в едно ъгълче, наоколо щъкаха всевъзможни „десни” и „леви” субекти, важни и накокошинени, а човекът тихичко ми говореше: „Тук са. Агентите са тук.” Страхът беше попил в него, непрекъснато се оглеждаше и шепнеше, затова се уговорихме да направим интервюто извън сградата на парламента. Почина няколко месеца по-късно и беше един от малкото депутати, за които можеше да се каже, че са в Съюза на демократичните сили по призвание и съдба.  Но такива като него не ги искаха в СДС. Поне не за дълго. Отначало ги ухажваха, за да се възползват от авторитета им, след което намираха начин да ги изхвърлят. Защото им пречеха с морала си на политически затворници, платили скъпо-прескъпо за своя демократизъм.

От същия човек тогава чух, че демокрацията е най-напред почтеност и самоуважение, после всичко останало. Думи, на които днес (пък и тогава) всеки би се изсмял.

Къде са седесарите-демократи, които сме запомнили с почтеността им през тези двайсет и кусур преходни години? Няма ги. Отидоха си като моя герой от недовършеното интервю и на тяхно място останаха дупки, които не спират да се пълнят с политически шмекери.

Но както споменах в началото, именно това беше замисълът. Да се симулира демокрация за пред Запада, да дойдат пачките от загрижени за българската демокрация чужди организации и да се преразпределят на местна почва между подходящите хора. А подходящите хора бяха „сини” и „червени” – в един и същи строй. И не можеше да бъде иначе, след като именно „червените” назначиха „сините”. Казаха им: от днес ви назначаваме за демократи и ще правите, каквото ви се нареди. Иначе няма пържоли, няма постове. Ще бъдете Съюз на демократичните сили за пред хората, но за нас ще сте си СеДеСе-то на ДеСе-то. Речено, сторено.

Някой може да попита: ами онези стотици хиляди хора, които митингуваха по площадите и вееха сини знамена, те не бяха ли истински демократични сили? Не, не бяха. Те бяха подведен народ, на който му се привидя демокрация, за която той нямаше нито необходимата нагласа, нито необходимата смелост, нито необходимите традиции.

photo-by-vlado-trifonov-1
                                                                                                             photo by vlado-trifonov

Преди време руският журналист Владимир Познер заяви, че в Русия няма демокрация не защото няма демократични закони, а защото хората са недемократични. И не може да е иначе, след като моделите за демократично поведение никога не са били част от историческото им развитие.

За същото става дума и у нас. Не може да си живял десетилетия наред унижаван, заплашван и манипулиран, и изведнъж да станеш демократ. Пресметливо и пригодливо парвеню, да. (Гледам ги от години как прелитат с нисък полет от софра на софра, премествайки принципите си от единия крачол в другия и обратно.)

В заключение:

– СДС ще продължи да живурка, без да застрашава ничия власт, защото властта в държавата ни винаги е била една и съща и никога не е била застрашавана от никого.

– СДС ще продължи да вегетира и да се преформатира, докато не изчезне завинаги.

Такава я поискаха нейните автори – такава я направиха! За парлама пред света и за гъдел на народа.

(Със съкращения.)

От подготвената за издаване книга с коментари и критика „Демокрация до поискване”.

 

 

Posted in анализи, истории, коментари | Leave a comment

ТИЯ У ЛЕВО И ОНИЯ У ДЕСНО…

(ексклузивно от Балкана!)

Аз, баба, още малко ще ги търпя: и дъртите пергиши генерали, дето окрадоха държавата, и началниците им в парламента, и на началниците им началниците. Сетне вземам, баба, една дебела гьостерица и почвам да ги разпределям: а сега ти марш в Първа главна килия, а сега ти марш във Втора, а сега ти в Шеста… Докато напълня килиите и седна, та си отдъхна. Щото байгън ми дойде и от тия у лево, и от ония у десно, дето една майка ги е раждала.

Сетне, баба, ще направя една партия от грамотни, що могат да четат и да пишат, не крадат презглава и на кьорсофри не стъпят.

козата доротея

Доротея

А козичката ми Доротея, нея пък ще я направя говорител, да ходи по света и да говори за красивата ни държавица, щото тя хем езици знае, хем малко яде, не си бърка в носа и няма да ни срами пред чужденците.

Тогаз ще викна да запея една песен хайдушка, баба, щото не съм пяла не помня откога. Пък ако ми остане време да вкарам и еврото, берекет версин! И да си ходя при моя човек горе да му докладвам, че съм си свършила работата на земята и нещата в България веке са станали по-убави. Тъй, баба!

 photos by vlado-trifonov

 

Posted in коментари, снимки | Leave a comment

ПАЗЕТЕ СВОБОДАТА СИ!

На онези, които четат този блог, пожелавам да пазят свободата си като шипченци, дори никой да не ги възпее.

 

Шипка-1

… ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;

Шипка-2

защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;

Шипка-3

защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей…

Из „Опълченците на Шипка” – Иван Вазов
Posted in България, коментари, поетично, снимки | Tagged , , | Leave a comment

СЛЕД ИМА-НЯМА 6 МЕСЕЦА ПРЕДСТОЯТ РЕДОВНИ ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ  (Освен ако дотогава не се проведат предсрочни такива.)

Още не сте наясно за кого да гласувате?

Чудите се на коя от всички лъжи да повярвате?

Гледате им физиономиите и ви се струват като направени от един калъп?

Изучавате им програмите и не виждате някой да се отказва от заплата и привилегии „на ползу роду”?

Търсите да прочетете, че Корнелия Нинова обещава да се извини от името на Партията-Майка за концлагерите и не откривате такова обещание?

Озъртате се за политик, който знае наизуст 10-те божи заповеди и ги спазва, но не виждате такъв?

Всичко ужким ново ви изглежда добре познато старо?

Съветват ви да бъдете благоразумни и да проявите търпение, за да дръпне държавата напред, а на вас ви е писнало от търпение и благоразумие?

Не се предавайте! Станете рано на 28 март 2021 година, застанете пред огледалото, пръснете си одеколон и започнете да пеете химна на България. Може да включите и останалата част от семейството, ако имате такова. (В случай че съседите не ви чуват добре, вдигнете с една октава.) След което пуснете водата от казанчето. Няма как да не ви олекне – направили сте правилния избор.

 п.п. Не забравяйте, че вашата лична, житейска, непартийна бюлетина е по-важна от всички останали бюлетини. Потърсете я, ако сте я забутали из чекмеджетата.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ

Стана дума тия дни, в приятелска компания, как трябва да изглежда един истински писател. Или поет. Или и двете. Дойде мой ред да дам мнение. Вижте, започнах аз, първо, истинският писател или поет трябва да говори така, че никой да не схваща нищо от приказките му. Нещо повече, самият той да не е съвсем наясно какво иска да каже. В противен случай ще го сметнат за най-обикновен човек, на когото всичко му се разбира и следователно не заслужава да му се обръща внимание.

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ или поет, продължих, в никакъв случай не трябва да се усмихва пред хора. Never! Устните му трябва да са стиснати, скулите изопнати, погледът – трансцендентен, вперен в нищото.

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ трябва да изглежда сложен и загадъчен, преселник от друга планета сякаш. Колкото по-загадъчен – толкова по-истински.

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ е добре да носи завързано на врата шалче (през всички сезони) и преметната през рамо торба с книги (през всички сезони). Дори и да не му се носи.

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ трябва да чете собствените си творения с изражение на недохранен индийски йога и задължително да е на няколко водки с бира.

ИСТИНСКИЯТ ПИСАТЕЛ внимателно следи братята си по перо (кой, какво и как пише) и преценява на кого може, и на кого не може да се опре в случай на неотложна нужда.

Помислих още малко, сетих се за няколко популярни български персони и добавих, че истинският писател или поет, или и двете, трябва да знае наизуст поне два-три цитата от древни мислители. И в подходящи моменти да ги употребява с чувство.

Компанията ни се раздели с уговорка, че следващия път ще говорим за това как трябва да изглежда един истински председател на жури за проза. Или за поезия. (Отсега извиквам в съзнанието си неколцина журиращи абонати и треперя от вълнение.)

 

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

С ИТАЛИАНСКИЯ МИ ПРИЯТЕЛ МАРКО РАЗСЪЖДАВАМЕ ЗА НЕГОВИЯ И МОЯ НАРОД.

– Приличаме си – казва Марко.

– Не, не си приличаме – казвам аз и започвам да изреждам:

Вие конфискувате имуществото на мафията и го предоставяте за социални нужди.

Имате в биографията си съдиите Фалконе и Борселино.

Вкарахте капо ди тути капи Бернардо Провенцано в затвора. А нашите капо ди тути капита не само че не са в затвора, ами им раздаваме карти на сътрудници на МВР.

Във вашата държава има народ, който не иска да прилича на мафията. В нашата държава има народ, който държи да прилича на мафията…

– Но вие имате демокрация, участвате в свободни избори – прекъсва ме Марко.

– Имаме bulshit. Не може да има  демокрация в страна, в която политиците са агенти на комунистическите тайни служби.

– Ела тук тогава. Ние разполагаме и с фашисти в добавка – казва Марко и споменава 13 септевмври 2003, когато Берлускони дръпнал тържествена реч в чест на Мусолини.

– Слушай – продължавам, – в България се гордеем, че сме надхитрили всички. Щастливи сме, когато прецакаме някого.

– Тогава ще те запозная с моите съседи – смее се Марко и сменяме темата.

Движим се от север на юг към долината Мингардо, трябва да стигнем до Челле ди Булгерия, където ще говорим с местните жители за българския произход на това малко италианско село. Марко сочи през прозореца на колата и разказва за  прабългарите от времето на Алцек – най-малкият син на Кубрат и брат на Аспарух, – как заселили Апенините в ранното средновековие. Слушам го с удоволствие, той е енциклопедист, който разказва сладкодумно и знае хиляди подробности, включително и от историята на българите.

Вече в София бързам да се осведомя какво се е случило през последните две седмици. Преглеждам пресата, от която научавам, че всъщност в България изобщо нямало мафия. Тъй им се било привиждало на разни злонамерени критикари, които нарочно ни ковладели и злепоставяли пред света. …

(От подготвена за издаване книга с етюди, критика и коментари.)

 

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

ПАРИЖАНКИ

Заведението за бързо хранене беше празно. Вън градусите достигаха 36 на сянка и в тази жега на хората не им се ядеше.

Първо влезе възрастната, имаше към 70 години и отгоре, с тъмни очила и сърдито изражение. Попита персонала дали разполагат с нещо постно, тъй като тя била вегетарианка. Едно от момичетата, преодолявайки нежеланието си за работа, вероятно и вродения си мързел, вяло обясни, че имат. Това и това. Какво ще обича госпожата? Възрастната направи крива физиономия и попита къде е тоалетната. Посочиха й – направо и вляво.

Малко след това се появи и другата – към четиридесетте, с бяло като тебешир лице, съпровождана от сина си – длъгнест мутант с огромни маратонки. Застанаха пред щанда с ястия. Това тук какво е? А онова там?  Аха. Това пиле с картофи ли е, да не е много солено? А супата ви каква е? А-а, имате и бобена?! Дали е хубава? Докато майката разпитваше за съдържанието на манджите и вкусовите им качества, възрастната се върна обратно.

– Ама каква е тая българска работа, защо имате мъже в тоалетната?

Одряманите момичета проявиха леки признаци на живот.

– Какви мъже? – попита най-пълничката.

– Откъде да го знам какъв е, мъж някакъв… и ме пита кого търся. Що за нахалство?

– Ми понеже сте влязла в мъжката тоалетна, бе, госпожо. Да бяхте влязла в женската – скастри я най-пълничката.

– Вие ли ще ми кажете къде съм влязла? Много добре знам къде съм влязла. Защо нямате табели на вратата, да пише: тука е за жени, тука е за мъже?

– Ми има знаци бе, госпожо. Да ги бяхте видяла – продължаваше най-пълничката.

– Видяла съм… Аз живея от 30 години във Франция, каквото съм видяла вие не сте го сънували.

При споменаването на Франция 40-годишната рязко се обърна, измери възрастната отгоре надолу и обратно, след което започна да й говори на френски. Онази я гледаше, без да реагира.

– Попитах ви на френски къде живеете във Франция, защото аз също живея във Франция, и синът ми, и цялото ми семейство. Кажете вие къде живеете, мадам.

– Моа… моа… –  започна възрастната, след което се приближи почти до лицето на младата. – Вижте какво, аз……, о, извинете че започнах да ви говоря на български… моа сава…

– Моа, моа… ама май изобщо не разбрахте какво ви приказвам – прекъсна я младата.

– Хайде бе, вие ще ми кажете – дръпна се назад възрастната и повиши глас. – Аз от 30 години живея във Франция, ясно ли ви е?

– Ами говорете тогава на френски. Кажете: „Аз от 30 години живея във   Франция”.

– На вас ли да ви го казвам? Че каква сте ми да ви го казвам? Видяла сте вие Франция през крив макарон.

– Аз дали съм била видяла Франция?! – облещи очи възмутено младата. – Ама изобщо чувате ли се?! – продължаваше тя да се блещи, като едновременно взе да рови в чантата си. – Това тук какво е? Виждате ли го добре? – тържествено размахваше паспорт в ръката си. – Това френски паспорт ли е? Френски. А тази снимка на кого е, моята ли е? Моята. А това пък е паспортът на сина ми – говореше възбудено, изваждайки от чантата втори паспорт. – А вашият къде е? Я ми покажете паспорта си!

Изненадана от неочакваното развитие на нещата, възрастната стоеше без да обели дума. Бързо обаче се окопити и премина в контраатака, решила в никакъв случай да не се предава. Тя също бръкна в чантата си и извади оттам някакъв документ.

– Да имате нещо против, моля? – каза ехидно, размахвайки документа под носа на младата.

– Дайте да видя – безцеремонно го дръпна тя от ръцете й. – Това въобще не е френски паспорт. Това си е едно най-обикновено разрешение за пребиваване.

– Я да ми върнете паспорта! Кой знае в кое френско село сте емигрантка и сега ми се правите на важна. Напълнихте Франция ….

– Френско село?!  Аз живея в центъра на Париж, драга. В цен-тъ-ра –  натърти младата и тебеширеното й лице поруменя от възмущение.

– И аз живея в центъра на Париж, драга. Внук ми е жандармерист във френската полиция, ясно ли ви е?

Момичетата зад щанда се събудиха окончателно и с нескрит интерес слушаха разправията.  Едно дотам се беше захласнало, че забрави да си затвори устата и така си стоеше зяпнало.

– Яжте си там боба и не ми говорете за Франция – продължаваше възрастната, опитвайки се да възстанови разклатените си позиции.

– А да ви го сипя на главата искате ли? – попита младата, като повтори въпроса си и на френски.

– Хихихи – персоналът спонтанно се радваше на всяка произнесена реплика.

– Кой знае как са ви го дали този паспорт. Ще питам аз внука как са ви го дали този паспорт – не спираше да форсира възрастната.

– Божичко! – прекръсти се младата. – Ама вие съвсем откачихте. Няма ли да дойде някой да ви прибере?

– Вас трябва да ви приберат с този боб дето го ядете. Да си бяхте седяла в Париж, защо се върнахте тук? Да ядете боб. Аз боб не вкусвам, аз ям единствено флейки на скара.

Едно от момичетата понечи да се намеси, че как така ще яде флейки, нали е вегетарианка, но колежките й я сръгаха да мълчи.

– Нагъвате ми боб, пък ще ми говорите на френски. Нещо много фалшива ми се вижда вашата работа. Той сигурно и паспортът ви е фалшив – заключи победоносно възрастната.

– А вие само се вижте на какво плашило приличате. На ваше място изобщо нямаше да се показвам на улицата – контрира младата. Вероятно имаше предвид огромните жълти обеци на ушите на опонентката си.

Този спор щеше да продължи още, ако не бяха влязли нови клиенти. Възрастната използва случая и напусна заведението, а младата и синът й седнаха на масата зад мен.

– Мамо, не трябваше да се месиш. И без това тя не те разбра.

– Какво, да я оставя да се прави на французойка ли?

– Добре, но можеше да не й обръщаш внимание – държеше на своето тийнеджърът.

– Ще ми разправя, че съм била живеела в село. Откачена селянка!

–  Мамо…

– Добре, добре! Млъквам.

Доядох и станах. След десетина минути имах среща в едно кафене до градската градина.

Влязох точно навреме, наредих се да си взема кафе и в този момент я видях… – възрастната от Париж. Държаха пред нея дървена кутия с различни видове чай, но тя поиска точно онзи, който нямаха. От лайкучка. Действал отлично срещу спазми в стомаха, които се получавали вследствие на стреса.

– Във Франция, където живея, има всякакви чайове. Аз от 30 години съм във Франция, каквито чайове съм пила, вие не сте сънували.

Така и не си поръча чай. Излезе навън, огледа се във витрината на кафенето, след което прекоси улицата и влезе в градината. По асфалтовата алея срещу нея една майка буташе бебешка количка. Изравниха се и възрастната я заговори.

„На мен внук ми е жандармерист във френската полиция…” – сякаш чувах думите й.

После си помислих колко ли чужбини трябва да изброди българинът, за да се почувства добре в собствените си очи и в очите на другите. Ще му стигнат ли чужбините?

(Из “Куци ангели”)

Posted in проза | Leave a comment

Алея на книгата, 7 (понеделник) – 13 септември, 2020, бул. “Витоша” и парка пред НДК

Шатра 18 – „Жанет 45”
________________
Здравейте! Аз няма да съм в шатрата, но романът „Суета, суета” и ангелите от „Куци ангели” ще са там и ще ви чакат. Знам, че рано или късно тези книги ще стигнат до умовете и сърцата ви, дори на едни хора да не им се иска. Защото тъй е отредила Юстиция, а тя си знае работата.
п.п. Щях да пропусна: Ако се усмихваш (макар да не ти личи) и ако си позитивен (въпреки че пак не ти личи и изразът е клише) – нещата се получават. Щеш не щеш. Това е една от тайните на двете книги. 😉
Posted in проза | Leave a comment

GORILLAS IN DUST

Игри, игри, игри, игри

За влияние, власт и пари

От Запад на Изток и от Север на Юг

Въртят се игри тихомълком, без звук.

Тук-там някакъв глъч, протест или схватка

Сетне братство и дружба дефилират закратко

А играчите с пачки, влияние и власт

Продължават на пръсти – gorillas in dust.

Posted in поезия | Leave a comment

ПАЗЕТЕ СВОБОДАТА СИ!

(…) И хиляди проекти за управа,

и хиляди догмати и доктрини

принесоха се в нашата държава

и неразбранщина зла задуши ни…

Съветници, наставници – стотина!

От тях по пътя веч не се минува!

И всичките за нашите съдбини

се грижат, всекий мисли, критикува…

Ст. Михайловски

_________________________________________________

Пазете свободата си, защото всеки ден някой иска да ви направи роби. „Леви” роби, „десни” роби – без значение. Важното е да служиш предано на господаря и да не си помисляш, че можеш сам да си бъдеш господар.

Робът произведе „Кой не скача е червен”. И всички „червени” взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба не е важно дали е син или червен, социалист или капиталист. Дай му на роба една филия с мас и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия мерак, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците.

За роба не са важни посоките, важни са подскоците.

А през това време господарите седят заедно на една маса, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича. Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че не е дошъл бадева на този свят.

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде. Докато изгуби и своята сянка.

Затова: пазете свободата си, защото всеки ден някой иска да ви направи роби!

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment