ИЗ РЪКОПИСА НА „Фани и Дявола”

Защо реших да пиша за срещите си с нея през 70-те години на миналия век? Има ли макар и малка вероятност всичко, което тя ми разказа няколко месеца преди да почине, да впечатли дигиталните читатели на 21 век?

Истината е, че и аз не съм съвсем наясно. Може би искам да споделя нашия разговор с предчувствието, че той може да се хареса, дори да въодушеви читателите. Защо хората си разказват истории, ако не за да се въодушевяват и поучават от тях?

Друг въпрос е, че въодушевлението не винаги води до поука. Може да се въодушевиш от даден герой – да речем от неговата способност да продължава напред, когато целият свят се е стоварил върху главата му, – но това не значи, че си се поучил и ще направиш същото. Но пък е възможно да опиташ, което съвсем не е малко.  

Бях току-що дипломирал се филолог българист и горях от нетърпение да открия значима тема. Занимаваше ме идеята за сюжет, в който персонажите с еднаква отдаденост поставят интелекта и таланта си в услуга на зловещи доктрини и откачени лидери, после ги зарязват и със същата отдаденост се възхищават от други подобни. Какви качества трябва да притежаваш за такава житейска и творческа приспособимост? Моментно заслепление, пресметнати ходове…?

Над такива такива неща размишлявах. Исках да получа отговори от човек, който е минал през всичко това. Трябваше единствено да го открия.

И го открих. Фани. По баща – Попова. По мъж – Мутафова. Бях прочел почти всичко написано от нея, научих къде живее, следващата стъпка беше да я помоля за разговор, като дам обещание, че ще бъда търпелив слушател и няма да я изморявам. Можеше да го направим по време на няколко срещи – аз не бързах. Но бях чул, че не е добре със здравето, така че не трябваше много да отлагам.

Прие ме с уговорката, че всичко, което реши да ми каже, ще публикувам след нейната смърт. Съгласих се, макар това доста да объркваше плановете ми за бързо и ударно влизане в професията. Сякаш имах избор!

В жилището й – стаичка със скромна подредба – миришеше на лавандула, мащерка и мента. На малка масичка имаше снимка на жена със сдържана, по немски дисциплинирана хубост. До нея – снимка на съпруга й Чавдар, млад мъж с аристократично излъчване. Няколко минути ми бяха достатъчни да усетя, че тук, противно на целия битов недоимък, живее личност, която превратностите на съдбата не бяха успели да обезличат.

Нито сянка от помпозност, величественост или дори малък детайл, който да подскаже, че това е домът на писателката, която Кирил Христов нареди сред най-големите създатели на исторически романи в световната литература.  

Лилавата й жилетка от дебела вълна, с която беше облечена, ме накара да си припомня символиката на този цвят и така нещата, които бях успял да науча за нея до момента, се подредиха.

Изисканост и изострена чувствителност, властно его и концентрация в услуга на личните предпочитания. Натура, която те стопля и същевременно лъхаща на студ. Елегантност, която няма как да не забележиш и под овехтелите дрехи.

Дори пристрастието й към историческите романи можеше да бъде обяснено с помоща на лилавата жилетка. Помислих си какви ли щяха да бъдат тълкуванията ми, ако косата й също беше лилава.

Как реши да ми се довери и да сподели неща, които никога досега не беше споделяла? Така и не каза. Аз пък не я попитах. Прие ме и толкоз. Вероятно е видяла в мен човек, който ще се отнесе уважително и с разбиране към това, което му предстои да чуе.

Дребничка, умна и красива, с изрядно оформени устни. Когато я видях за първи път от някогашната красота не беше останало много, затова пък очите й…! Оскъдната обстановка преставаше да се забелязва, щом тази жена те погледнеше с дълбокия си, тъмен и упорит поглед. …

Posted in проза | Leave a comment

СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК НЯМА АБСОЛЮТНО НИКОГО, НА КОГОТО ДА СЕ ДОВЕРИ

(…) „Живеем във времена, в които недържавният тероризъм се оказа тясно свързан с държавния тероризъм – те се допълват взаимно и съвместно се възпроизвеждат върху нас. В същото време няма къде да се денем и сме напълно беззащитни както срещу собствените си специални служби, така и срещу нарастващия брой хора, които искат да отмъстят на някого. За себе си. За страната си. За убежденията си… За какво ли не може да се отмъщава в този живот.

И така се въртим в кръг. Всеобщият страх от терористични актове води до липса на контрол над службите за сигурност – те като че ли вършат това, което трябва, и в същото време това, което искат. Което означава, че всъщност не вършат нищо, а тяхната разюзданост само създава нови терористични атаки.

При тези условия кому би могъл да се довери човек? Никому.

Светът трябва да започне да се договаря за съвместно оцеляване, а не за коалиции за унищожаване. Състезанието на лудостите, чиито свидетели се явяваме, рано или късно ще доведе до това. Въпросът обаче е: с цената на какви жертви?”

Тези думи са написани от застреляната пред дома й Анна Политковская, която днес щеше да е на 63 години и 1 ден. Добре е да си ги припомняме от време на време – между новините за емигрантството на Зуека и Ролс Ройса на Домусчиевата съпруга.

2Георги Гушмаков и Maria Toneva

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

ПЕТ АРГУМЕНТА В ПОЛЗА НА ФЕЙСБУК

– Начин да игнорираш Системата.

– Начин да подиграеш Системата.

– Възможност да покажеш на другите нещо стойностно (което Системата не би допуснала), както и на теб да ти покажат нещо стойностно (което Системата не би допуснала).

– Инструмент, с помощта на който се отнема най-силното оръжие на Системата – да убива с мълчание всеки, който й се опълчи.

– Място, където простакът и интелигентният, глупавият и умният, университетският преподавател и селският даскал могат да общуват доброволно и без цензура, стига да преценят, че имат необходимост от това. Необходимост често пъти интуитивна, подсъзнателна… Тогава Системата започва да се гневи, че не е зачетена. Че с нея не са се съобразили. Че са я заобиколили.

Какво по-голямо удоволствие от това, да видиш една Система разгневена и безпомощна!

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

АКО ИМАХ ВЛАСТ

Ако имах власт, сутрешните тв блокове щяха да започват така:

Тежко на народ, който се е оставил 
прости да го учат, 
слепи да го водят, 
безразлични да го вдъхновяват!

Ако имах власт, неделните църковни проповеди щяха да започват така:

Горко на народ, който се е оставил
блудни да обгрижват душата му,
безверни да го вкарват във вярата,
оядени да го учат на пости!

Ако имах власт, щях да обезвластя властимащите.
Posted in поезия | Leave a comment

Из пиесата „Куци ангели”

ХУДОЖНИКЪТ:

Това е графикът ми до края на годината. Запълнен е до дупка. Нямам ден без посещение. Президентът на Щатите също е в списъка, той пък иска да си говорим за възможностите да открием филиал на моята Първа Затворническа Иконописна Школа в Америка. Можеш ли да си представиш: двайсет и пет процента от всички затворници в света се намират в американски затвори! Ще обсъдим идеята за начало да ми отворят офис в затвора Сан Куентин, като половината година ще прекарвам там, през останалото време ще съм си тук.

(разхожда се бавно из килията, с ръце зад гърба)

Няма как, трябва да си помагаме. Приятели в нужда се познават. (Спира да се разхожда.) First icon-painting prisoners’ school на Кольо Николов Гуглев – Гуглето! Как ти звучи?

След време, да сме живи и здрави, обмислям да създам цяла верига. Във всеки затвор по света да има по една „Кольова школа”. Само си помисли: наркотрафиканти, рекетьори, сутеньори, контрабандисти и лихвари от цял свят, отдадени на Бога и на изкуството! И с тях цялата партийна мафия.

За да кажат един ден всички: бяхме в затвора, попаднахме на Кольовата школа и станахме хора!

Предвиждам също така периодични смени: престъпниците ще отиват на мястото на надзирателите, а надзирателите ще идват на мястото на престъпниците. След което на специални семинари ще споделят своите впечатления, ще анализират различни ситуации и ще правят предложения за иновации.

Питал съм се, няма ли опасност школата ми да се превърне в пералня на мафията, както всичко останало? Отговорът е: да, съществува такава опасност. Но нима някъде има чисти пари? Например парите, които ще вземеш за интервюто си с мен, чисти ли ще бъдат? Не, няма да са чисти, защото вестникът ти се издържа от рекламите на едни много лоши момчета, които печелят, като вършат едни много лоши неща. Но щом инвестират в моята школа, тези лоши момчета ще инвестират в своето пътуване към Бога.

Това, което мога отсега да им обещая е, че с част от техните пари ще построя нови затвори с висококвалифициран персонал, така че като влязат да си излежават присъдите, да им е уютно и възпитателно. Да им е драго да размишляват върху живота. И не да мислят как по-бързо да излязат, за да направят поредната поразия, а как по-дълго да останат, като медитират върху божествената си същност. Тогава ти ще напишеш, че мафията у нас е тръгнала към своето духовно съзряване и дава достоен пример на вас, журналистите.

И всички ще се радват, че парите съм ги изпрал именно аз, а не някой друг. Мафиотите ще са ми благодарни, че съм ги накарал да повярват в своята нова същност и ще придобият истинско самочувствие.

Какво казваш? Че и без това имат самочувствие в излишък? Нищо подобно! Онова, което на теб ти се струва самочувствие, е най-обикновен страх. Страх ги е, че няма да бъдат забелязани. Страх ги е, че ще си идат от този свят, без никой да им обърне внимание. Мен ако питаш, мафията се нуждае повече от нашето съчувствие и любов, отколкото от гнева ни. Нуждае се от нашето съчувствие и любов заради омразата, която самата тя изпитва към себе си.

Любовта е преди парите и това важи за всички. За мафията също.

(из пиесата „Куци ангели”, включена в книгата със същото заглавие)

Posted in драма | Leave a comment

МЛЪКНЕТЕ, ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ!

Параноични лидери
дървени философи
самозвани рецензенти
алкохолизирани експерти

тв говорители с говорен дефект
полуграмотни политици
идеологически психопати
сиропирани хуманисти...

Млъкнете поне за минута или за две.
Да останат само гласовете на мъртвите.

Какво? Нищо няма да се чуе?
Мъртвите не могат да говорят?
А вие почистете с години немитите си уши.
Продухайте ги и се вслушайте.

Какво? Пак ли не се чува?
Тогава изпразнете главите си.
Или най-добре ги махнете.
Вече чувате ли ги? Мъртвите. Да?

За това ми е думата!

(От ръкописа на стихосбирката „Дяволите да ви вземат!”) 

Posted in uncategorized | Leave a comment

Колективна дистопия

Потърсиха мозъците си на обичайното място, 
но не ги откриха там.
Вместо това чуха свистене на вятър.
Продължиха да търсят – преровиха джобовете си.
Провериха банковите си сметки.
Надникнаха в килера, 
в чекмеджетата,
под дюшеците...
Но и там не ги откриха.
Докато не се сетиха да погледнат отзад.

И тогава ги видяха!


Posted in поезия | Leave a comment

To whom it may concern

С реалността трябва да се играе,
не да се води битка.
Например: Тя те хвърля в морето, 
ти ставаш лодка.
Тя ти подхвърля светкавици, 
ти правиш от тях настолна лампа
и на нейната светлина написваш живота си.

							
Posted in поезия, uncategorized | Leave a comment

И КАТО ЩЕ СИ ГОВОРИМ ЗА ВРЕМЕТО
Ти ми донесе умора от раздялите
и от новите срещи.
И отново раздяли, и пак нови срещи...

И все едно и също, 
макар и по-различно...
Как да те вържа, че да мирясаш?

Но пък ако те вържа и мирясаш
ще настъпи безвремие.
А безвремието е времето на смъртта.

Не ми оставяш много възможности, време! 
Posted in поезия, uncategorized | Leave a comment

ДЕСЕН, ЛЯВ…

– Аз съм десен, а ти си ляв – 
каза стоящият отляво
на левия, стоящ отдясно.

– Десни са ти двете обувки – 
каза стоящият отдясно
на десния, стоящ отляво.

– Ако не престанеш
ще ти свитна един ляв! – 
каза десният на левия.

– А ти ако не престанеш, 
ще ти свитна един десен! – 
каза левият на десния.

И се почна: десен прав, ляв прав
ляво кроше, дясно кроше
отклон вдясно, отклон вляво...

– Колеги, край на днешното заседание - 
обяви Председателят и удари звънеца.

Леви-десни, леви-десни – маршируваше тълпата отвън.



Posted in поезия | Leave a comment

ХАЙДЕ, КАНДИДАТИ ЗА ВЛАСТ!

Изправете се и кажете високо, без запъване, че:

– знаете кои са истинските бандити в тази държава и ще направите всичко по силите си, за да блокирате банковите им сметки у нас и зад граница;

– ще се постараете те да идат задълго там, където им е мястото, дори ако трябва сами да се пожертвате;

– ще ходите на работа с колело (в краен случай с ролери) и няма да плюскате на провала по коктейли и приеми.

Още ли искате моя вот? Тогава вдигнете задниците си и бегом към най-близката телевизия!

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

НАПИСАХ, ПОМОЛИХ, ПРИЗОВАХ

някой от новонапиращите към властта да каже 3 неща. Само три. Високо и ясно – ако иска избирателския ми глас.

ПЪРВО: знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко по силите си, за да блокирам банковите им сметки во веки веков!

ВТОРО: знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко по силите си те да идат задълго там, където им е мястото. Дори ако трябва сам себе си да пожертвам.

ТРЕТО: заклевам се в жената и децата да ходя на работа с колело (в най-лошия случай с ролери) и да не плюскам на провала по коктейли и приеми.

Какво ли не чух, какво ли не прочетох (един дори се ангажира да сведе България до размерите на смартфон, за да можел да я пъхне в джоба си!), само не и тези три простички неща.

Е, как да ви дам гласа си бе, господа?! Как да ви се доверя бе, хайвани?! Толкова страшна ли се оказа молбата ми?

До 11 юли имате още четири дни. Хайде, престрашете се, ако искате да управлявате България с моя вот.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

КАКВА КРАСИВА ПОЕЗИЯ

за: 

небето
луната
детето
жената
птичките
мушичките
тревичките...

Какви божествени откровения
за живота и смъртта
и как душата страда
и как сърцето пищи 
от болка и състрадание 
към съседа от 3-ия етаж (който току-що се е гръмнал)

Каква лирическа мощ
видения, прозрения...

Каква артистична светлина!
Какво магическо дуенде!

Какъв страшен махмурлук на сутринта.
Posted in поезия | Leave a comment

ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

Писал съм този разказ отдавна и прототипът на героя сигурно е станал голямо момче. Ще ми се днес да го прочете, да се разпознае и да се срещнем отново – в същото село, на същия прашен мегдан, както тогава. Мисля, че пак ще има какво да го питам, а той какво да ми каже.

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут – напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни очите и ръцете.

Хората лека-полека заемат места, идва и тя: нагласена жена на средна възраст. „Извинете, може ли? – разминаваме се на пътечката. „Заповядайте”, разтапям се от любезност; европейци сме.

„Има все още интелигентни хора в тази страна”, разсъждавам, вдишвайки приятния мирис на нещо френско, който жената оставя след себе си. Примижвам със спотаена национална гордост и почти съм на път да заобичам българите, ако ще да е за малко.

Уви, само след секунди жената се връща – с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката – почти ме отнася. Вече няма „извинете”, дори парфюмът й мирише инак.

Оказва се, че мястото било дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено – очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

А иначе автобусът е наполовина празен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля, че някой психар ме засича отдясно, че някой злобно надува бибитката и вади среден пръст, и псува, и проклина, защото съм имал неблагоразумието да спра и да дам предимство на пешеходна пътека.

Изваждам бележник и започвам да пиша нещата, които вече ми се въртят в главата. До мен седи персона от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си отмятам в бележника: за тоновете боклуци в канавката край магистралата, за мръсносивите и грозни като смърт предградия, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за мърлявото килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун….

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос: кой направи българите такива? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има, не един, а десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни ще ставам рано и ще обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново място за живеене, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно ми клати нервите и подрива устоите ми – естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои добре да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от 30 километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега е по-различно: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава. Очите и ушите ми са настроени взискателно и пристрастно.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, в главата ми се въртят думите на един мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда приятни лица на уравновесени хора. Удържа на думата си и емигрира с цялото семейство.

В някакво село сме – от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената къща с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре – тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж – играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед. 

Направиха ни кафето с видимо нежелание, седнахме отвън да не пречим на играта им и тогава се появи детето.

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? Плувам като риба – похвалвам се. А можел ли съм да го науча?

„Къде е майка ти?” – питам. „Играе карти” – измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатили и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходили заедно на язовира, щото той нямал с кого, майка му никак не обичала вода, а пък чичката… Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам – той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда отново и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с френския парфюм и поглед на убиец. И за момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да го разсмее.

п.п. Пропуснах да кажа, че Иванчо не ми поиска пари. Аз пък забравих да му дам – все пак ми беше събеседник и благодарение на него написах този история. Залисахме се и двамата в разговор за живота и… Така де…

Posted in проза | Leave a comment

ОЧАКВАЙ „ФАНИ И ДЯВОЛА”!

Фани Попова-Мутафова, писателката, провъзгласена от поета Кирил Христов за колосално явление в българската литература.

Авторката, която в публицистиката си нарече Хитлер „Прометей, който огрява с пламъка си цяла Европа”, а по-късно изкара курс по марксистко-ленинска подготовка при СБП и обяви социалистическия реализъм за най-прогресивната насока в областта на изкуството.

Мъдра, очарователна, талантлива и… противоречива. Следва призванието си и упорито се старае да се приспособи към сменените политически условия – единствен начин историческите й романи да бъдат преиздадени при новата власт.

Жената, която спазваше докрай мотото да не унива в трудните времена и да не се превъзнася в дните на слава.

На тази страница, а също и в моя личен блог, ще публикувам периодично кратки части от романа, над който работя в момента и ще се радвам да предизвикам интерес към неговото появяване в книжарниците. 

________________________________________

Из частта „Интервю”

– Чувствам се поласкана, че млад човек като вас се интересува от една бедна, стара жена.

– Не сте стара, нито сте бедна – възразих. – Имате Иван Асен, имате Мария, дъщерята на Калоян, имате Анри Фландърски, майстор Добрил… . Вашите герои са вашето богатство.

– Моите герои – каза сякаш на себе си. – Какво ли не преживяхме с моите герои. Кой ли не ни упрекна, кой ли не искаше да ни изтрие завинаги, все едно не сме съществували.

– Но също са ви обичали. Издавали са ви, четяли са ви…

– О, да. Четяха ни и ни издаваха. После спряха и книгите ми отидоха в печката.

– В печката?! – изненадах се, макар да знаех тази подробност.

– Палех с тях печката. С Иван Асен, с Калоян… Благодарение на помощта им оцелявах през студените зими. И на дебелата ми жилетка.

– Топлили сте се с романите си! – продължавах да се удивлявам.

– И с чай. Късах страници, хвърлях ги в огъня и пиех горещ чай. Ако не го бях правила, сега с вас нямаше да си говорим.

– Не ви ли помогнаха? Приятелите…?

– Приятелите… – опита се да скрие горчивината в ъгълчетата на строгата си усмивка. – Аз бях осъдена от Народен съд. Книгите ми бяха под възбрана. Следяха ме къде ходя, с кого се виждам. Приятелите ми се бояха дори да ме погледнат. Не ги виня, самата аз добре знам какво е страх. Искате ли чай?

Писателката стана от вехтото кресло, което грапаво изскърца, сякаш повтори въпроса й.

– Искам – кимнах. 

– Каква ли не ме изкараха. Доживях да чуя и това, че не съм жена, ами съм мъж в женска кожа и дрехи! Нарочиха ме за нацистка. Фашистка ме нарекоха.

– Все пак той ви е лежал на сърце – внимателно отбелязах и сръбнах глътка чай.

– Кой?

– Хитлер.

– Да, бях негова симпатизантка. Но не и член на партията.

– Възхищавали сте се от личността му.

– Възхищавах се, защото вярвах в онова, което виждах.

– Какво виждахте?

– Неговото обаяние, възхитата на милионите обикновени германци. Това беше достатъчно да го приема за реалност.  

– А истеричните му речи чувахте ли? Безкрайните банални монолози…?

– Не ги възприемах като истерични и банални. Смятах, че повдигат духа на хората. Германците бяха смачкани, гладни и обезверени след Версайския договор. Имаха нужда някой да им върне самоуважението и да ги нахрани. 

 – Вие сте интелигентна, ерудирана личност, как успяха така да ви заблудят?

– Може би това е проклятието на интелигентните и ерудирани личности. Да бъдат заблуждавани – опита тя да се  пошегува.

– Чели ли сте „Революция на нихилизма”?

– Херман Раушинг. Да, бях чела неговата книга за разрушителния характер на фашистката революция. За нейния стремеж да бъдат унищожени нравствените ценности на човешката цивилизация. Познати са ми и разсъжденията на професора по философия Луиджи Струцо, че комунизмът е ляв фашизъм, а фашизмът е десен болшевизъм. Тях също не можех да приема. Както не вярвах на Чърчил, че фашизмът е уродливото дете на комунизма.

– Сега вярвате ли им?

– Истината е, че не съм политик и не разбирам много от идеологии.

– Но вероятно сте наясно с Хитлеровата психопатия.

– Наистина ли го смятате за психопат?

– Как да нарека човек, отговорен за избиването на милиони хора, на които дори не им е дадено правото да се защитят?

– Обичаше кучетата си, обичаше децата, радваше им се… – това как да го наречем?

– Глупава сантименталност, която може да премине в крайна жестокост.

– Беше галантен кавалер, учтив и внимателен, особено към жените.

– Галантно учтиво чудовище и патологичен лъжец.

– Патологични лъжци и учтиви чудовища днес ще видите навсякъде около нас.

– Но те не изтребват хора в газови камери.

– Затова пък създадоха Народен съд, който ме осъди и изпратиха мъжа ми в трудов лагер. Какво беше сторил той? Какво бях сторила аз? Нищо лошо.

– Членували сте в организации към нацисткото министерство на пропагандата.

– Казах го в съда, така че да чуят и глухите: да, симпатизирах на нацизма и пишех за неговото тържество, защото смятах, че това е новото, което ще обнови света. Имах своите човешки слабости и пристрастия, но нищо незаконно и неетично не съм извършила. Никого не съм убивала и никого не съм обгазявала. И никога не съм се възприемала като човек, който одобрява жестокостите.

– Като каква се възприемахте?

– Като писателка, която обича своята професия.

– Знаехте ли какво се върши в Аушвиц, в Дахау, в Треблинка…?

 – Не. Може да прозвучи съмнително или невероятно, но е така. Не знаех!

 Записвах думите й със скоростта, с която задавах въпросите си, без да съзнавам, че можех да я засегна с тази своя почти следователска настойчивост да науча повече и повече. Продължавах да питам и да записвам със същата скорост и настоятелност.

 – Ако знаехте за концентрационните лагери и бяхте се противопоставила,  смятате ли, че щяхте да промените нещо?

 – Какво можех да направя? Да се опълча срещу народ, който го беше издигнал в култ? Сигурно не е било невъзможно. Но аз не бях героиня. И сега не съм.

(следва)

Posted in проза | Leave a comment

КОНКУРСНО

Казаха ми, че съм много млад и недостатъчно знам,
за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм много стар и прекалено знам,
за да спечеля конкурса.

Казаха ми, че съм си нямал лоби,
за да спечеля конкурса.

И партия с фондация съм си нямал,
за да спечеля конкурса.

После взех "смитендуесън”-а и всички се съгласиха,
че е крайно време да спечеля конкурса.
Posted in поезия | Leave a comment

ИЗ “ЖЕСТОК РОМАН”

(…) С ВРЕМЕТО ЛОНДОНСКИЯТ БАНКЕР ХАМЛЕТ МАТЮС беше усъвършенствал умението бързо и точно да отгатва какво се крие зад лицата и поведението на хората. Дори най-изкустните лицемери – а в неговия занаят имаше много такива – не успяваха да го подведат или измамят. Във Виктор видя подобие на своя закътан надълбоко образ, който той показваше рядко, за да не го изхаби, но и за да го предпази от очите на скрити и явни злосторници.

При повторното му пристигане в Родопите двамата с Виктор обикаляха околностите, влизаха в малкото останали обитаеми къщи, срещаха се с отрудени, но добронамерени и гостоприемни хора, и едва ли на някого би минало през ум, че невисокият и подвижен мъж с шкембенце управлява голяма лондонска банка, а парите му са достатъчни да купи половината, ако не и цялата планина.

Посрещаха го като приятел и въпреки немотията намираха с какво да почерпят.

Яде баклава и питки, опита пилаф с овнешки мръвки, пи кладенчова вода направо от кофата на кладенеца и се чувстваше прекрасно.

– Ще те заведа в къпалнята на Орфей – каза журналистът един ден.

Тръгнаха рано сутринта, когато слънцето се канеше да изгрее. Спускаха се дълго по стръмна козя пътека – някъде долу имаше ритуални ниши от ранната желязна епоха и Виктор искаше пътьом да ги покаже на своя гост.

Минаха покрай две огромни смокинови дървета, сякаш пораснали направо от скалата край пътеката и спряха да отдъхнат. Миниатюрна портичка, издълбана в камъка, ги подкани да я отворят – вътре тъмнееше дупка с чучур и алуминиево канче отстрани. 

Напръскаха лицата си с ледена вода и продължиха. После пътеката свърши и двамата се свлякоха по сипей с остър камънак.

 Това беше най-забавното пътешествие, което Хамлет Матюс някога беше предприемал. Падаше по задник и ставаше, с риск да се претърколи напред и да спре долу в дърветата със счупена глава или изкълчен крак, но в този момент изобщо не мислеше за подобно развитие на нещата.

Кулминацията на възторга му бяха каменните корита, пълни с прозрачна и чиста като божие откровение вода, които Виктор обяви за „къпалнята на Орфей”. Разположени един над друг, двата басеина сякаш бяха дялани от майсторска човешка ръка, с изкусно издълбана водна пързалка между тях.

Чудновати форми в бледосиньо, които напомняха гигантски капки, трептяха по стените на тази уникална интрига на природата.

Когато банкерът застана до саркофага, издялан в масивната скала във форма на пресечена пирамида, изкуши го мисълта да легне в него и да се почувства като тракийски владетел. Затвори очи. Стоя така дълги минути, през които се опитваше да не разсъждава за нищо, подухван от слабия вятър и упоен от миризмата на безвремието.

– Тук наистина е блажено – каза той, излизайки от забравата.

Възхищението му се изпари веднага щом забеляза вълнообразната ламарина, с която беше покрита част от култовия комплекс. Виктор го осведоми, че навесът е построен с европейски пари.

 – Ама че идиотщина! – възмути се Матюс. – Кой варварин е сложил тази тенекия отгоре? – продължаваше да негодува той. – Кой контролира отпуснатите средства? Няма ли специалисти в тази държава? Къде са институциите…? – задаваше банкерът един след друг въпросите си към своя водач, който се чудеше какво да отговори.

Лицето му съвсем помръкна, когато попадна на следващата поразителна немарливост. Той, който беше обиколил света и бе срещал какви ли не чудесии по пътя си, сега стоеше пред табела, зачукана направо върху древния паметник и с невярващи очи гледаше откъртеното парче камък, несръчно замазано с цимент.

– Това е гавра, а който се гаври с миналото, няма шанс за добро бъдеще – каза Хамлет Матюс и взе решение да откупи от властите изключителната културна ценност, след което да повери опазването й на избрани от него хора.    

(Из „Жесток роман”)

Photo by Parnas Film House (Vlado Trifonov)

 

Posted in проза | Leave a comment

ТУЙ ПРАВЯТ СЪС СВЕСТНИТЕ…

На днешния ден, 28 май, в градчето Брунате на езерото Комо, в стая №4 на хотел „Bellavista”, на 46 години умира Пенчо Славейков. Разочарован от сънародниците си, с вярната Мара над него – единствената му подкрепа и утеха до края.
__________________________
 
 
– ТУЙ ПРАВЯТ СЪС СВЕСТНИТЕ. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата, Маро. Ще ме честват, ще възклицават, ще се умиляват – ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.
 
 
Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.
 
 
Ще има и шествие, най-вероятно по булевард „Княгиня Мария-Луиза“, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.
 
 
Ще има попове и учители. Също писатели и поети – че къде без писателите и поетите? Както и стражари на коне.
 
 
Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.
 
 
А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.”
 
 
И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?
 
 
(Из романа „Суета, суета”)
 
 
 
Posted in проза | Leave a comment

ЛОШОТО НА ДНЕШНИЯ СВЯТ Е,

че посредствените нямат представа, 
че са посредствени. Обратното: 
те са убедени в своята изключителност и мисия 
да пишат, 
да рисуват,
да композират, 
да се изказват,
да критикуват,
да преподават 
и да управляват. 

Оттук и повечето неволи, 
които сполетяват обществата ни.
(Нашето видимо!)

							
Posted in поезия | Leave a comment

СЛЕДПРАЗНИЧНО

Не правете анализ на стиховете ми, моля! 
Не ги претегляйте.
Не ги претакайте.
Просто ги четете.
И кажете: харесаха ми, не ми харесаха. 
Доскучаха ми, бяха ми интересни. 

Анализите, скъпи мои, са за конференциите,
семинарите, 
симпозиумите,
събранията, 
съвещанията 
и предприятия от този род. 

Анализите, скъпи мои, са за анализаторите.
Анализаторите са деформирани читатели. 
А деформираните читатели четат предимно онова, 
което го няма или само те го виждат,
привиждат
или съчиняват.

Именно защото са деформирани.

И още нещо: не си плюнчете пръстите.
Знам, че ви е сладко, но така пречите на думите 
да се изразят.
Създавате им неуют с вашето плюнчене, 
стресирате ги, а думите са чувствителни 
и искат спокойствие и уважение.

Така че (с което завършвам) 
не правете анализ на стиховете ми. Моля!
А сега нека ви почета...

Posted in поезия | Leave a comment

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, ВОЖД НА ЕДНО ИЗТОЧНОАФРИКАНСКО ПЛЕМЕ,

който често обича да подмята, че българите сме нямали топки или ако сме имали, били колкото глава на карфица. Затова дереджето ни било толкоз окаяно.
 
– Затова дереджето ви е толкоз окяно – заради топките. Заради топките, заради топките и пак заради топките… – повтаря той със садистична настойчивост и се усмихва с широка африканска усмивка. – Ако имахте като нашите топки, досега да сте сложили на мястото им всички калинки и калинчовци, дето щъкат из държавата ви и ви пият кръвчицата. И нека добавя: ако имахте като нашите топки отдавна да сте в първата десятка по брутен вътрешен продукт и стандарт на живот не само в Европа, но и в света. А вие сте все на опашката, куцук-куцук – зли и намръщени като незадоволени кикимори.
 
Иде ми да спомена, че България се слави с 1300-годишна история, че сме имали славни царе, патриарси и воеводи, да му разкажа за панагюрското златно съкровище и мистерията на българските гласове, но се сещам, че него това едва ли го интересува.
 
– Добре – казвам аз с едва прикрито раздразнение – дай акъл как да излезем от положението.
 
Вождът сяда върху топките си (уточнявам, че топките му са колкото кръгла кухненска табуретка) и потъва в размисъл, поклащайки се напред-назад. – Ето какво – рипа той изведнъж. – Понеже сме авери и се знаем отдавна, ще дам на твоите хора, българите, семена от нашите топки. Ако прихванат – прихванат.
 
– Ами ако не прихванат какво правим?
 
– Остави ме пак да помисля – казва вождът и сяда отново върху топките си с размер на кръгла кухненска табуретка.
 
Още мисли.
 
Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

В НИЩОТО Е ВСИЧКОТО

ТАКА СМЕ СЕ ВТОРАЧИЛИ В КЕСИИТЕ СИ, 
че самите ние да минем покрай себе си, 
няма да се забележим.

*
- МОЖЕ ЛИ ИЗКУСТВОТО ДА РАЗВРАЩАВА?
- Може, ако е превърнало разврата в изкуство.

*
ПАРАДОКСЪТ НА ПРОГРЕСА Е, 
че колкото по-съвършени технически средства 
имаме на разположение, за да общуваме помежду си, 
толкова по-малко неща имаме да си кажем.

*
ВРЕМЕТО ЛЕКУВА ЖИВОТА, 
но и непоправимо го разстройва. 
Затова най-доброто време за живеене 
е междувремието.

*
ВСЕКИ Е ПРАВ, ДОКАТО СЕ УСТАНОВИ, 
че е бил крив. 
А когато се установи, че е крив, 
излиза, че е бил прав. 
Каква крива диалектика!

*
В НИЩОТО Е ВСИЧКОТО. 
В бялото петно на цветната рисунка. 
В тишината между думите. ...
Posted in поезия | Leave a comment

ПОКАЯНИЕ

Какво ли няма на днешните протести: от „оставка” и „мафия”, до „не мога да ви дишам” и “мутри вън”.

Това, което липсва, е думата “покаяние”. Нямаше я и на протестите през 2013. Нямаше я и на онези преди тях. Нито при управляващите, нито при протестиращите.

Лошо! Оттук тръгва бедата в най-новата българска история.

Българите имат нужда да видят и чуят как някой от високо място признава, че носи вина (той или партията му) за престъпленията в държавата, след което и те да направят същото – волни или неволни съучастници във всички престъпни дивотии. Това ще означава помирение на генерациите и дръпване на нацията напред, с изчистени сърца и сметки.

Британският историк и публицист Тимоти Гартън Аш го нарече „историческо просвещение”, с разкриване на истината за комунизма и поднасяне на извинение към останалите живи концлагеристи; към внуците и правнуците на убитите.

Добрата новина е, че има от кого да се поучим. Достатъчно е да пообиколим страните от някогашния Варшавски договор, за да се убедим, че принципът работи. Чисти градове. Красиви и поддържани сгради. Спокойни лица. Бандитизъм в границите на поносимото.

Лошата новина е, че не искаме да се поучим. Мъдрост ни липсва и смелост.

За да се справи с проблемите си всяка бивша комунистическа държава трябва да осмисли своето минало: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия и Полша. Не и ние.

Кой да им кажеше на българските държавници, че преди да умуват за икономическото развитие на България, трябва да са приключили с темата за нейния етичен застой. Кой да ги посъветваше да намерят статиите на Дезмонд Туту и да ги прочетат. От тях щяха да научат за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.

Десетилетия българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Време е някой да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.

И най-издънената политическа класа, и най-грешният народ притежава нещо свястно – в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение. Хайде сега всички към Орлов мост с мощно „ПОКАЯНИЕ”! Толкова мощно, че и в Белене да се чуе.

Posted in Есеистика, Публицистика | Leave a comment

Посвещавам на един от героите в романа “Суета, суета” – за негово и мое удовлетворение.

ЕРЕТИК

Не си оставяше калеврите пред вратата.
Не претакаше зеле в мазата.
Не биеше децата си по главата.
Не гърмеше със служебния патлак в тавана.
Не ядеше шкембе с чесън от зарана.

Не пиеше по шише ракия за отскок.
Не целуваше жена си с мазна уста.
Не плюеше на тротоара.

Не завиждаше на слънцето,
че свети по-силно от полюлея в хола му,
както и не богохулстваше,
че Господ е българин.

Затова го нарекоха еретик,
проклеха го
и го изгониха от държавата.

Posted in поезия | Leave a comment

НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА

– … Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк….

– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове. (Елин Пелин, „Андрешко”)

•••

В Брюксел продължават изнервено да се питат, дали не допуснаха грешка, че ни приеха при себе си.

В Брюксел се възмущават от българската корупция, крадливост и организирана престъпност.

В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.

В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.

Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността, всеки според своите възможности и талант.

Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко”. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават  офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени и черпи с кебапчета.

Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да ковлади другарчето си.

Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните и чалгата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, защото има здрава привързаност към европейския модел и силно европейско призвание”, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание” на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак после да прави демокрация.

Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството”. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.

•••

Запознах се с майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?” – питаше напрегнатото му лице.

– НА БЪЛГАРИЯ Й ТРЯБВА ЛИДЕР, КОЙТО ДА СЕ ПОЖЕРТВА ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират – изпращаше ме той до портата.

Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват – такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация към Запада; към места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи.

Звучи фикционално?

И нека: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по М. В. Льоса).

Posted in Публицистика | Leave a comment

„ЖЕСТОК РОМАН” (Capo di tutti Bulgarian capi)

 – Няма благодарност на тоя свят. Само искат да лапат, да лапат, да лапат. Всичките ги държа в ръце. Сега да река, с един пръст ще ги ликвидирам. Министри, мазохисти… докато мигнат съм ги смачкал. Чакали! Хиени! Идват ми едни възпитани, едни мазни ми идват. Интелектуалци били. Врънкат: дай туй, дай онуй. За изкуството било. Е, хайде, щом е за изкуството, добре, казвам. Аз обичам изкуството. А вие мен обичате ли ме, кучета? Селски тарикати, никакви интелектуалци! Хранилка им дай на тях и да плюскат на аванта. В тази държава няма интелектуалци. Аз съм интелектуалец, че ги хрантутя: депутати, магистрати и вся осталная сволоч. А как ме гледат в очите само! Страх ги е да не ме ядосат! Че ядосат ли ме, скривам черпака. Като в казармата. Ходила ли си в казармата?

 Айтен беше спряла да се храни, а той не спираше да се тъпче и да приказва, без да забелязва диагностичния й поглед.

– Те и ония в Брюксел не са стока, но поне знаят английски. А нашите тикви дори руския не научиха като хората, панимаеш. Какво има? – улови той погледа й. – Станало ли е нещо?

– Не – поклати тя отрицателно глава.

– Имаш характер ти! Корава си. Затуй се разбираме. Нищо че те изнасилих. Извинявай. Нали нe се сърдиш? Кажи, че не се сърдиш.

–  Не се сърдя.

– А така! Чакай сега да ти разправям. Един приятел от Щатите, голям капиталист, хубав човек, оня ден имал среща с борда на директорите, ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Слаби са му нервите на Запада. Изнежиха се много. Не издържат на зóра. Трябва да ги понауча туй-онуй – разкърши рамене той, след което разпери театрално ръце: – Говорят, че държавата била моя! Мафиот съм бил, викат, най-богат съм бил, не знам си какво! Ами, моля, да станат и те най-богати, бе! Стига да им дам. Ще им дам, разбира се. Един в зъбите ще им дам – стана от стола и започна да се разхожда с ръце зад гърба. – Наркотици съм бил продавал, оръжие съм бил продавал, жени, не знам си какво… Ще продавам! Аз съм професионал! За мен няма срамен бизнес. Ама редно ли било? Редно е, щом носи пари. С тия пари аз бедните храня. Църкви, манастири, попове, попадии на мен чакат! Национално богатство съм аз! – продължаваше да крачи. – Панагюрско съкровище съм! – почука се с пръст в гърдите. – Ако още не са го разбрали, един ден ще го разберат – спря да се разхожда, хвана звънеца за дръжката и го размаха с всичка сила. – Донесете ми пурите! – кресна на замръзналата от страх прислуга.

Донесоха кутия с пури и дълбок пепелник, той взе една и почна да я мирише, като разхождаше бавно носа си от единия й край до другия, успокоявайки се от аромата. Поднесоха му снопче разпалени дървени клечки, смукна няколко пъти, задържа дима в устата, наслади се на вкуса с примижали очи и шумно го издуха  към тавана.

 – Варвари й трябват на Европа, варвари! Малко да я изнасилят. Да й вкарат малко енергия в задника. Че иначе съвсем ще заспи – отново смукна и издуха дима със свистене. – Е, какво? Мафия ли съм? Искаш ли да ме видиш обесен? Кажи, искаш ли?

– Не искам – излъга Айтен.

– Лъжеш! Лъжеш ли?

– Не лъжа.

– Запомни едно от мен – тук всички искат да са мафия. Всички искат пари и власт. Само че някои като мен го могат, други не.

(Откъсът е от ръкописа на подготвения за издаване “Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

THANK YOU, GOD!

ТИЯ ДНИ МИСЛЕНО РАЗГОВАРЯМ С ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ НА НОВИЯ МИ РЪКОПИС, колко голям простак трябва да е човек, че да е годен за власт. За лидер на партия, да речем. Или за областен управител. За министър. Или просто за директор на агенция по приватизация.

Колкото по-голям простак е, толкова по-добре – казва моят герой. И добавя, че да си само простак не е достатъчно. Трябва да си също достатъчно алчен, мазен със силните и ербап със слабите.

Имат ли някакъв шанс онези, дето не са нито простаци, нито алчни, нито угодливи? – питам наивно героя си. Имат – казва той. Но тогава се губи цялата прелест на това да си във властта.

После героят ми изчезва, доволен че е успял да ме потисне психически. Оставам сам и не знам как да продължа след тези негови обезкуражаващи думи.

Взимам решение да го сменя. Не ми трябва герой да ме потиска. Ще създам някой позитивен образ, който прелива от ведри чувства и е способен да ми вдъхне вяра в човечеството.

Увлечен в тази посока на мислене задрямвам. Явява ми се непознат читател, който ме потупва дружески по рамото и иска да ми даде кураж. След него идат още читатели, много читатели – прииждат на талази и се надвикват един през друг: Don’t despair, brother!

cropped-4-2d0b32.jpg После се появява издателят ми, а редом с него върви моят герой и ми показва среден пръст. Опитвам се да разбера защо.

Докато не се събуждам. Главата ми тежи, хващам я с две ръце, държа я известно време и изведнъж… О, да, да, да! Знам какво ще направя! Thank you, God, че винаги пристигаш навреме!

 

Posted in проза | Leave a comment

ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ЛИ БЪЛГАРИЯ НА МАГИСТРАЛА БЕЗ ДУПКИ?

Чудите се защо сме на последно място по жизнен стандарт, а дрогирани пикльовци с луксозни джипове мачкат по пътя всичко, което мърда. Откъде ги имат тия джипове, с какви пари са си ги набавили?

Недоумявате как така едвам връзвате двата края, а други тъпчат количките в магазина със скъпи продукти, плюскат като за световно и все не им стига.

Задавате си въпрос защо сме на последно място в ЕС по свобода на словото.

Искате да знаете защо в свободното си време бандитите работят като политици, депутати, съдии, прокурори и прочие хрантутници на високи постове.

Търсите обяснение за въпиющата посредственост в институциите и защо страната ни е най-тъжното място в Европа.

Между многото възможни отговори има един, който като че ли най-добре обяснява днешния ни хал. Произходът му е германски, годността – неподлежаща на съмнение. Цитирам:

Държавна сигурност – такава, каквото я е имало – вече не съществува. Но, разбира се, много нейни представители са останали на високи постове. Малко след промените, под сериозен западен натиск, в България беше създадена специална прокуратура, която трябваше да разследва тежките престъпления на режима. Оказа се обаче, че голяма част от служителите в тази структура сами са били свързани с тайните служби. Тридесет години след падането на Стената вече не са останали кой знае колко хора на службите, които да заемат важни позиции. Но те са оставили своя отпечатък върху много структури в страната. А техните наследници пък, преки или косвени, държат властта на много места. Те все още имат много пари, сериозно влияние и контролират голяма част от икономиката.” (Гудрун Щайнакер, бивш зам.-посланик на Германия в София, в интервю за DW)

п.п. Ще има ли край всичко това? Ще излезе ли някога България на „магистрала без дупки“? Добре е да попитаме отново Запада. Той има отговори на всякакви трудни въпроси, още-повече че формира до голяма степен причините те да бъдат задавани. Възможно е някои да се подразнят от отговорите. И слава богу, значи Земята все още не е заседнала в собствената си орбита.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ОСНОВНАТА ТЕЗА НА ЕДИН ОТ ГЕРОИТЕ В РОМАНА, КОЙТО ПИША В МОМЕНТА И СЕ НАДЯВАМ НЯКОГА ДА ГО ЗАВЪРША Е,

че лошите неща, които съпътстват човечеството и ще продължават да го съпътстват, не са никак случайни, имат желязна логика и абсолютна необходимост да се случват. (Не казвам заглавието, за да не предизвиквам дявола и неговите съмишленици в писателските среди.)

Не се ли случват лошите неща, не бъдат ли те доведени до крайност, светът ще спре да се движи и ще престане да съществува – продължава да философства героят в новия ми роман. Може да ви се струва парадоксално моето твърдение, но то е такова само на пръв поглед, иначе е напълно природосъобразно – казва той с насмешлива усмивка и пуфка доволно с пурата си, изтегнат на дивана, на който Хитлер и Ева Браун са правили секс.

Героят ми продължава нататък със своите чудновати предизвикателства като заявява, че ако Фюрерът днес реши да възкръсне, ще поеме цялата отговорност за появяването на коронавируса. И ще е щастлив-прещастлив, че отново има възможността да освобождава жизнени пространства за някоя съвършена раса. (Вече със сигурност не арийската!)

Не знам как ще свърши цялата тази история с коронавируса, нито каква ще е съдбата на романа, но едно е сигурно: голяма част от приходите (надявам се да са поне няколко милиона) ще даря за борбата със следващите пандемии, които тепърва има да ни сполетяват.

p.p. Колкото до издателите ми, те не подозират, че са бъдещи мултибогаташи.

Posted in проза | Leave a comment

ИЗВЪНРЕДНО ВКЛЮЧВАНЕ НА СЪЗДАТЕЛЯ!

Ало, чуваме ли се? Слушайте Ме внимателно, юроди неразумни! Повече не може да продължавате така. Унищожихте планетата, здраво местенце не й оставихте! Изцапахте почвата, въздуха изцапахте, моретата, океаните… Осрахте и опикахте де що имаше за осиране и опикаване. Все чаках и чаках да обуздаете този ваш мерак за плюскане, пари и власт, ама не. Терсене същества излязохте – ни от блага дума разбирате, ни от предупреждения. Единственото от което разбирате е да се тъпчете като прасета и да се прецаквате едни други.

Желанията ви станаха прекалено много, а алчността ви удари в тавана. Складовете ви са пълни с оръжие, улиците – с наркотици, педофили и терористи. До днес не знам, с кой акъл ви създадох!

Аз съм търпелив, много съм търпелив, но вече ми писна. Качихте ми се на главата. Глупост след глупост правите, сакатлък след сакатлък. Непрекъснато ви пращах сигнали, че прекалявате с вашите мискинлъци, но кой да ме чуе. Вие чувате само себе си: кого да окрадете, на кого да подлеете вода, с кого да се заядете.

Яж, пий, купувай, мрази, кради, убивай, изневерявай, граби, преразпределяй, прахосвай… Юруш на маслините – това сте вие! Да, ама маслините вече са на привършване. Изплюскахте ги маслините, а на тяхно място не засадихте нищо. Затова оттук нататък ще си ядете ушите.

Преправихте природата по ваш вкус, както на вас ви изнася. Извивате я, мачкате я, горите я, тровите я. Пет пари не давате, че горката тя изпитва болка и страда.

Искате, искате, искате, знаете само да искате! И колкото повече искате, толкова повече се отдалечавате от Мен. Това не може да продължава вечно. Дал съм ви планини и езера, дал съм ви птици и зелена трева, хляб и вода съм ви дал, въздух съм ви дал и слънце, за да си набавите енергия, но на вас не ви стига слънцето и бърникате в земята, за да теглите нефт и газ. Изтеглихте най-накрая: дявола за опашката.

Стига толкоз! Баста!

Имате последен шанс да се стегнете. Повтарям – последен! После дърпам шалтера.

Аз, който ви създадох, Аз и ще ви вразумя.

КРАЙ НА ВКЛЮЧВАНЕТО!

Posted in Публицистика | Leave a comment

ЖЕСТОК РОМАН (откъс)

БАЩАТА НА ВИКТОР

(…) Стана писател, а биографията му изобилстваше от компромиси, достойни за филм. Класически филм за уменията на човек да се оправя при всякакви режими. По някое време замина на писателска среща в Англия, където трябваше да представлява българската литературна интелигенция и там остана. Още тогава беше наясно, че в България нещата ще се обърнат и за хора като него, колкото и да са сръчни в нагаждането, ще става все по-трудно.

Ожени се за преводачката си, върлинеста филоложка с ходила като плавници на тюлен, която превеждаше книгите му с чувство за мисия и смяташе, че комунистическите писатели са нещастни, защото не умеят да мечтаят, а не умеят да мечтаят, защото не умеят да вярват и затова се нуждаят от специално обгрижване. Прие тази задача с цялата наивност и всеотдайност на протестантската си душа. Междувременно се роди Виктор.

Освен че го правеше разбираем за английско четящата публика, съпругата-преводачка успя да вкара мека напевност в преводите на мъжа си, която действаше облекчаващо на нарастващата западна тревожност.

Не беше голям писател, но с нейна помощ стана майстор на неусложнения от въртоглави психологизми разказ за простите неща от живота, слагаше им ведър финал и печелеше добре. Толкова добре, че да си позволи къща в покрайнините на Лондон и всяка година по едно пътуване до някое от чудесата на света. После се разведе с преводачката, но тя по навик продължи да го превежда и да се грижи за Виктор.

Писателят не поиска повече да се върне в България. Каза, че поради многото години робство – от византийско, през турско, та чак до комунистическо – манталитетът на нацията съвсем се е вкиснал и дори той, авторът на ведри финали, не вижда изход. Когато една манджа се развали, тя се изхвърля и се сготвя нова. Той смяташе, че така е и с народите, но къде да изхвърлиш вкисналите българи и откъде да докараш на тяхно място нови? …

 (Из ръкописа на „Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

ЖЕСТОК РОМАН

ДЯДОТО НА ВИКТОР

(…) Виктор можеше да свири еднакво добре на цигулка и на китара – предвещаваха му музикално бъдеще. Тези умения беше наследил от своя дядо, професионален музикант, който през 60-те години на миналия век изоставил групата, с която изнасяли зле платени концерти насам-натам из България и заминал за Норвегия.

Пуснали го с много зор, защото тогава да идеш на Запад за простосмъртните не било никак лесна работа, да не кажем, че било почти невъзможно. Освен ако тайните служби не са те дарили със своята благословия, срещу патриотичното задължение да им станеш доносник и да докладваш за поведението на приятелите си, отишли да посвирят зад граница. И той докладвал след всяко свое завръщане в страната, след което пак заминавал на свирня по Скандинавия, връщал се и отново докладвал, за да може след това пак да замине. После се оказало, че със същото старание и постоянство приятелите му докладвали за него.

Свирил с еднакво удоволствие класическа музика, рок и блус, в силна буря с вълни до 20 метра, както и при пълно затишие, и имал добър английски, оттрениран по палубите на няколко ферибота и круизни кораба.

По време на турнетата гледал да не се забърква с българи, тъй като знаел от личен опит, че има ли някъде повече от един българин, нещата не свършват добре. Бил убеден, че мозъците на сънародниците му са силно увредени от социализма, че това увреждане се предава на следващите поколения и че някой е силно заинтересован всички в държавата да са еднакво послушни, глупави и бедни.

В България носел дълга коса, но си я прищипвал с фиби, да не я забележат пазачите на социалистическия ред. В чужбина обаче я пускал да се ветрее на воля и понеже бил мургав и строен, скандинавките му отдавали пълните си симпатии без задръжки.

Какви ли нямало по корабните заведения: германци и датчани, норвежци, шведи, англичани…

Душата му се отпускала, чувствал се свободен и нужен, но никога не забравял цената, която трябвало да плаща за тази свобода. Успокоявал съвестта си с това, че донесенията му са безобидни и никой няма да пострада. От друга страна си казвал, че щом искат да донася, значи са преценили, че тъй трябва. Всъщност бил напълно наясно, че това, което го карат да върши, си е чиста гадост. Но бил млад, искал да пътува, да свири и да печели пари, светът да види него и той да види света. Да откажел означавало завинаги да си затвори пътя за навън и да свири за дребни пари с хора, с които не се погаждал.

 

 Видя я на ферибота по маршрута Швеция – Финландия. Влезе в заведението сама, тънкокрака и елегантна, поръча коктейл с мартини и с удоволствие се отдаде на напитката. Нея вечер публиката беше по-малобройна и консервативна, затова включи в репертоара композиции на Шуберт, Брамс, Моцарт и Калман.

Със сигурност привлече вниманието на тънкокраката хубавица, защото след известно време тя започна да ръкопляска и дружелюбно да се усмихва по посока на подиума, където българинът майсторски извличаше класически звуци. Стана му драго от оказаното внимание, музата му се качи в главата, след което засвири „Чучулигата” на Григораш Динику с такава бързина и страст, че хората оставиха чашите си и всички като по команда обърнаха глави към него. Дори барманът спря да налива. Щом свърши изпълнението тънкокраката се изправи на крака и го дари с най-възторжения аплауз, на който някога е бил свидетел. Изправиха се и останалите. Той слезе от подиума, доближи до нея и целуна ръката й – бяла, нежна и парфюмирана. Оказа се, че дамата е англичанка, доскоро омъжена за известен лондонски адвокат, самата тя работела като редактор в модно списание.

Взаимното им привличане беше толкова силно, че няколко нощи по-късно бащата на Виктор вече съществуваше като оплодена яйцеклетка. На разсъмване, малко преди да се покаже слънцето, двамата заспаха уморени, но щастливи. После българинът я покани на гости. Каза й, че трябва непременно да види страната на шопската салата, зелевия сок и шкембе чорбата. Съгласи се, защото музикантът беше убедителен, пък и тя се влюби в него.

Тайните служби го нахокаха, че се е поддал на нагона и се е съюзил с класов враг, но после решиха да използват ситуацията и му възложиха важна задача: да следи своята интимна приятелка дали се среща със служители от английското посолство в София и да запомня какви са коментарите й за България. Дори го посъветваха да се ожени за нея, така връзката им щяла да укрепне и достъпът му до приятелските й кръгове да се улесни. Обещаха да съдействат при уреждането на брачните формалности, както и с намирането на подходящ ресторант за сватбата.

Англичанката трудно свикна с тукашните характерности (особено се удивляваше на фамилиарността, която след няколко чаши ракия преминаваше в люти битки и попържни), постоя известно време, роди сина си в българска болница и се върна в Англия, преситена от стресиращи балкански впечатления.

На път за своя роден Лондон в главата й продължаваше да звучи „Чучулигата”, а шкембето и зелевият сок оставиха трайно усещане на небцето й. Музикантът тъгува известно време, ожени се втори път, роди им се момиче, а когато умря, в джобовете му намериха оръфана и избледняла с годините снимка на тънкокраката хубавица от ферибота Швеция – Финландия.

(Из ръкописа на „Жесток роман”)

Posted in проза | Leave a comment

Досадни метафористи

Нищо против метафорите и метафористите. Тъкмо обратното – възхищавам им се, когато имат мяра и дишат естествено и леко. (Не като риби на сухо.) И се ядосвам, запушвам си ушите, затварям очи и обръщам гръб всеки път, когато цъфнат отнякъде помпозни, задължително превъзбудени и многоприлагателни. Искат да кажат нещо свръхумно и дълбоко изстрадано, а така се оплитат в претенциозната си иносказателност, че и музата им се хваща за главата.

„Аз съм поет, метафората е в кръвта ми, тя е моят начин на съществуване, за мен метафората е като слънцето и въздуха… – нервно скубе метафоричната си брада един тантурест метафорист. После започва да рецитира, а мен ме облива студена пот.

Досадни метафористи! Със сандали и бели чорапи през лятото.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ДА ИЗЧИСТИМ БЪЛГАРИЯ ЗА ЕДИН ДЕН!

Едва ли може да има по-идиотски призив! Вместо това да е част от всекидневието на всеки българин, нас ни призовават един път в годината да плеснем с ръце и да изчистим държавата. После отново да затънем в мръсотия, до следващата колективна истерия.

И се чудим, когато наричат България най-тъжното  място на света, вероятно и най-мръсното (рискувай да посетиш обществените тоалетни, надникни в междублоковите пространства и други доказателства не са нужни).

ИЗВОД: когато редът в една страна е целенасочено пренебрегван, а държавният и частният бандитизъм са си стиснали ръцете, това няма как да не се отрази на всичко останало, включително на хигиената – лична и обществена. И да не се родят идиотски призиви като Да изчистим България за един ден.

ИЗХОД:  няма, поне засега. Ако все пак се намери личност, която да спре видиотяването на обществото ни, ще й бъде нужна швейцарската гвардия на папата да я охранява– 24 часа в денонощието, 365 дни в годината.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Кой става поет?

Уязвимият, ранимият, непримиримият става поет;
онзи, който разговаря с душата и с кръвта си;
онзи, който мрази да ненавижда, а също и да завижда;
онзи, когото няма да видиш в краката на Системата,
защото сам той е Система: уязвима, ранима, непримирима,
която разговаря с душата и с кръвта си, и която мрази да ненавижда…
както и да завижда.

п.п. Последно мернах един в приют за бездомници.

Posted in поезия | Leave a comment

ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД

На безбожниците под прикритие!

В църквата поискаха от Господ здраве, пари

и нови булки (старите бяха почнали да  ги изнервят).

После се сетиха и поискаха лимузини

като тези на комшиите. (Те да не  са нещо повече!)

Сетне им дойде на ум, че ако имат по една къщичка

на остров Вин – берекет версин. И продължиха да искат:

  • часовник с кристали Сваровски,
  • костюм от кашмир и коприна,
  • билети за мачове на Барселона

плюс:

  • пет чифта чорапи Rodarte
  • пица „Луи Тринайсти”
  • вечеря на свещи с Бионсе и още, и още…

Накрая се засрамиха, че само искат, а нищо не дават

и започнаха молитвата отначало:

Може би имаш нужда от здраве,

Господи, затова се молим да си здрав.

Може да ти се яде, Господи, и да  ти се пие,

затова се молим да си нахранен и напит.

Може би се нуждаеш от пари, Господи,

затова се молим да удариш джакпота в неделя…

 Излязоха вън със забавени стъпки и свити очи,

и седнаха в кафето отсреща.

Поръчаха еспресо – по едно за себе си

и едно за Господ; с кафява захар и сметана.

Тогава се появи клошарят.

„Това еспресо за вас ли е?” – попита.

„За Господ е” – казаха.

„Мерси” – рече клошарят

и изпи напитката с наслада.

Изчезна внезапно, както дойде, остана само миризмата.

Надникнаха в чашата му – беше пълна.

(Из ръкописа на стихосбирката „ ЕСПРЕСО ЗА ГОСПОД” )

 

Posted in поезия | Leave a comment

НИЩО ДРУГО ДА НЕ ПРАВЯТ НАШИТЕ ПОЛИТИЦИ, ДОСТАТЪЧНО Е ДА СЕ МОЛЯТ НА ГОСПОД ДА ИМ ДАДЕ АКЪЛ – ТОВА ЩЕ Е НАЙ-ДОБРАТА ИМ ПОЛИТИКА

Докато подреждах тия дни папките си, попаднах на разговор с Рангел Вълчанов. Беше 1992, уж трябваше да се видим за малко, а приказката ни се проточи до късно, продължи и на другия ден. Повод стана лекция на продуцента Дейвид Пътнам („Мисията”, „Среднощен експрес”, „Огнените колесници”…….), изнесена на семинар „Изток-Запад” в Лондон. Тъкмо я бях превел и исках Рангел да я коментира. Той нещо боледуваше, лежеше на дивана, надигаше се, пак лягаше, а когато стигнахме до мястото, където Д. Пътнам съветваше източноевропейското кино да се съсредоточи върху образованието на нови филмови поколения, скочи и повече не легна. „Аз вярвам на изключенията, на внезапно появилите се хора в изкуството, а това няма нищо общо с образованието. Един посетен от Господ човек винаги ще намери начин да се самообразова или ще потърси образци, които да следва – нареждаше режисьорът от село Кривина и ходеше напред-назад.

Ядосваше се Рангел на Запада – как „хората с многото мангизи” дискредитират филмите ни и спират пътя им до техните пазари. И че неговото място „на предпоследните редове в световното кино”, има своето очарование – очарованието на полупобедения човек.

От киното стигнахме и до политиката. Тук ще цитирам онези няколко изречения от дългия ни разговор, с които и днес съм безусловно съгласен:

Вече и ние започваме да ставаме свободно, жестоко и безмилостно общество. Да съхраним нежността в жестокостта – може би това ще трябва да се учим отсега нататък. Разбира се, властта може да коригира много от несправедливостите. Защо не го прави? – въпрос, на който не мога да отговоря.

Сами по себе си боричканията между хората за щяло и нещяло могат да имат някакъв позитивен смисъл, но вкарат ли се в идеология, иди и гледай докъде могат да доведат направляваните потоци на омразата.

Да, народът е виновен със своите малки и големи глупости, но много по-виновен е един властващ ум, който поощрява и насочва в определени посоки хорските детинщини. Затова, когато вземаш властта, и при това си в пълно съзнание, трябва да си направиш добре сметката.

Всеки път, когато стане дума за власт, си казвам: нищо друго да не правят нашите политици, достатъчно е да се молят на Господ да им даде акъл. И морал. Една щипка може да е, но да е морал – това ще е най-добрата им политика!

в-к „Култура”, 17 април 1992
Posted in Публицистика | Leave a comment

НОВ АГЕНТ, НОВ КЪСМЕТ!

Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! С агентурен прякор „Максим”! Резил! Как не го е срам, него и тия дето са го назначили! – негодува народът.  И още възгласи, и още възклицания…

Абе хора, че то щеше да е цяло чудо, ако човекът не беше агент. Я ми покажете едно място с пари и власт, където босът да не е агент. Той или неговият татко. Или на татко му таткото.

Преди време от комисията по досиетата довериха две важни неща. Първото, че медиите участват активно в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Само се представете: милион и петстотин хиляди ченгета в страна с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и нищо. Как се стигна дотук е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия, с държавни чиновници от руския модел и необразовано селско-пехливанско население, подобен пейзаж е напълно закономерен.

Истина е, че навсякъде по света медиите имат проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух тук?  Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: няма решение. Ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви зад граница. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета не си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно? Това ни е проблемът, че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова президентите ни са агенти, затова агентите ни са бизнесмени и шефове на медии, а бизнесмените ни са престъпници.

п. п. Гърми и трещи тия дни медийният мегдан: новият директор на програма „Хоризонт” на БНР бил агент на ДС! От Шесто! Е вие какъв искате да е – политически затворник от Белене?

Posted in Публицистика | Leave a comment

“КУЦИ АНГЕЛИ” на Алея на книгата – София

ИСТОРИЯ С БАСТУН

–  Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена трепереше от възмущение и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

–  Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата и даже не забрави да каже „извинявай”.

–  Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

– На мен ше дадеш ли, ма, како, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари.

– Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

– Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

– Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

– Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

– Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли?

– Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

– Майка ти на тебе е расист, задето те е родила тъп и грозен, разбираш ли? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

– Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

– Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – промуши ефира пискливо гласче отнякъде.

– Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тъй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше шлюпките настрани, с рязко въртене на шията. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки от време на време пистолетите на кръста.

– Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем: като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

– Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – кимна към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

– Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

–  Нейният е, нейният е – отново проби ефира пискливото гласче.

Накараха я да се легитимира.

– Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

– Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, която го е дала на майката на моята майка, която го остави на мен – започна да се оправдава тя, сякаш бе виновна за нещо.  – Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е стоял.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

– Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

– И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

 

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

(Из „Куци ангели” – издател „Жанет 45”)

group of men

Posted in проза | Leave a comment

Софийска алея на книгата (10-15 септ.)

(…) Туй правят в България със свестните. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата. Ще ме честват, ще се умиляват, ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.

Какво са знаели те за мен приживе, че да знаят за мен и след смъртта ми? Нищо. Само са си въобразявали, че ме познават. Единствена ти, Мара, ще си наясно какъв съм бил и какъв съм си отишъл. Единствена ти, Мара Белчева, ще имаш право да пишеш за Пенчо Славейков, защото само ти ще знаеш истината за мен и за моето творчество.

Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.

Ще има и шествие, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.

Ще има попове и учители. Ще има и писатели – че къде без писателите? Както и стражари на коне.

Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.

А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.

И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?”

(Из романа “Суета, суета” – 2019, издател „Жанет 45”)
 
 

Posted in проза | Leave a comment

В ЗАЛАТА ЗА ПОЕЗИЯ…

В залата за поезия една поетеса се гърчи и стене заради световната
неправда, реди тропа след тропа и се моли на Господ да й помогне да
бъде себе си – добра и състрадателна, изпълнена с любов към
хората.

По-натам един поет също „тропира”, прави драматична пауза, поглежда
в упор отбраната публика, накрая гневно избухва срещу Господ, че
го има и няма, и че в крайна сметка него, поета, единствено дълбоката вяра го
крепи. (В какво и къде точно го крепи, не става ясно.)

И още, и още стъписващи със своята поетична мощ откровения и заклинания.

А в общинската болница един човек призоваваше всички вярващи, добри и
състрадателни човеци да му помогнат с няколко банки кръв. Те обаче
нямаше как да го чуят, потънали в четене и слушане на стихове за…
изчезващата хуманност.

Posted in Публицистика | Leave a comment

Влюбването…

Влюбването е измамен миг, в който виждаме у другия най-доброто от Бог.

Copy of Vlado_Trifonov_Julie_13_R_D

От онзи Бог, който само чака сгода да покаже дяволиите си.

 

 

Posted in снимки | Leave a comment

Джем сешън

(На всички блусари – от Ню Орлиънс до Нови Кричим)

Ритъм китарата – стар блусар посивял,

много мъка и опит през годините сбрал

и солото (от същата ера „младеж”)

концертират на пейка сред градската гмеж.

Ритмистът – безспорен басов атлет.

Солистът – със звучен и тънък фалцет.

Куплет след куплет, рефрен след рефрен,

пее си песните този ретро тандем:

от „Обичам те”, „Бейби” и  „Само ти”

до Франки Синатра и Джери Луис Лий.

Правят кратка почивка за цигара с кафе

и пак продължават китарите две.

Във градинката фраш – назад и напред

дефилират човеци без всякакъв ред:

юпита голобради със бели якички,

лелки и чички под очите с торбички,

бизнесмен подръка с фолкпевицата Славка,

както и двама министри в оставка…

продавачи на свирки и на балони,

клошари с провиснали клош панталони,

и едно бебе, което  врещи триизмерно

– всички пригласят вкупом и поотделно

на ритмиста, безспорния басов атлет

и солиста със звучния тънък фалцет.

(От чекмеджето с ръкописи)

 

Posted in поезия | Leave a comment

По случай деня на книгата!

Не правете анализ на книгите ми, моля.

Не ги обсъждайте.

Не ги изследвайте.

Не ги претакайте.

Просто ги четете.

И кажете: харесаха ми, не ми харесаха.

Или: доскучаха ми, бяха ми интересни.

Анализите, скъпи мои, са за конференциите,

семинарите,

симпозиумите,

събранията,

съвещанията,

беседите и мероприятия от този род.

Анализите, скъпи мои, са за анализаторите,

а анализаторите са деформирани читатели.

Деформираните читатели четат предимно онова,

което го няма в книгата и само те го виждат,

привиждат

или съчиняват.

Именно защото са деформирани.

И още нещо: не си плюнчете пръстите!

Знам, че ви е сладко, но така пречите на думите

да се изразят.

Създавате им неуют с вашата немарливост,

стресирате ги, а думите са чувствителни

и искат спокойствие и уважение.

Така че (с което завършвам):

не правете анализ на книгите ми. Моля!

А сега нека ви почета…

Posted in поезия | Leave a comment

„КУЦИ АНГЕЛИ” * (Из монолога на една журналистка)

(…) Най съм се кефила да си представям как влизам в парламента, правя с узито един тегел по тавана и изкрещявам: горе ръцете, долу гащите!

Ама еди кой си бил от опозицията. Долу гащите, ти казвам, бе! Същата стока си като останалите, само чакаш да вземеш властта и да си покажеш магариите.

Или пък как влизам в Топлофикация и казвам: хайде сега връщайте парите, дето ги крадете от хората. Ама ние не крадем, госпожице, ама ние сме честни…! Честни ли? Сега ще ви кажа аз колко сте честни. И ги подпуквам с узито.

Или пък нахълтвам в полицията, строявам целия наличен персонал и ги почвам: Защо са ви мръсни обувките на вас, бе? Защо са ви мазни фуражките на вас, бе? А шкембетата ви защо са като на бременна в деветия месец? Как ще ловите бандити с тия шкембета бе, синковци? Как ще залавяте терористи бе, гевезета? Я легни! Я стани! Легни-стани, легни-стани! Ама, госпожице, не можем, имаме високо кръвно. Ще ви дам аз на вас една госпожица. Като имате високо кръвно, чий го дирите в полицията – крещя аз и изпразвам един пълнител над главите им.

Или пък почуквам най-учтиво на вратата на данъчното……, но хайде да не се размечтавам прекалено.

Истината е, че не съм си купила още узито, за което се мразя.

Иначе, както споменах, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то си е нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска. Народно-селска интелигенция с феодален манталитет.

Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците? Нямаше, естествено.

Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя.

Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю. По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам – квалифицирана съм на електрод първа степен и на аргон трета степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи.

Дали съм консумативист? Консумативист съм. Дали съм разочарована от обществения живот? Разочарована съм. Що, вие не сте ли?

Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Сигурно го знаете, на нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.

Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всичкиполитици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми.  Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.

Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.

Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само, че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.

Нищо че съм млада и зелена, видяла съм доста в този живот и много добре знам какво казвам. Казвам това, че разни загорели пръчове, вместо да си седнат на задниците и да си гледат внучетата, най-безсрамно си го вадят при първа възможност.

Впрочем, ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да се засрами от нещо. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.

* „Куци ангели” – книгата, която предизвика романа „Суета, суета”

http://books.janet45.com/books/853

Posted in проза | Leave a comment

СОФИЙСКА ПРЕМИЕРА НА РОМАНА „СУЕТА, СУЕТА”

                                                         (видео репортаж)

Кр. Лозанов (Жанет 45): Ако вземем България от началото на 20 век, кое според теб е онова, което е останало непроменено до днес?

Вл. Трифонов: Завистта. Непроменена е ужасяващата, некултивирана българска завист, която няма много общо нито със западноевропейската, нито дори с централноевропейската.

М. Новков (литературен критик): Къде е разликата между култивираната и некултивираната завист?

Вл. Трифонов: В изражението на  лицето. Култивираната завист може да бъде даже приятна. Приятно е да наблюдаваш, как ти завиждат. Дотам, че си казваш: завиждай ми още, моля те, толкова симпатично го правиш!

https://youtu.be/sqc7Lkumd5k

Posted in uncategorized | Leave a comment

БЪЛГАРИЙО, ЖАЛНА ТИ МАЙКА ПОЕТИЧЕСКА!

От Константин Павлов за Константин Павлов:

„През различните периоди от живота ми критици агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на „феномена“ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии – той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм. … Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: – Такъв човек изобщо не съществува! – Обявиха ме за зрителна измама.”

От мен:

Те продължават да са тук, критиците-агенти. Някои така са се изпедепцали в мимикрията, че не можеш да разбереш критици-агенти ли са или критици-дисиденти, социалист-капиталисти или капитал-социалисти. Лобират, журират, награждават, оглавяват, санкционират, разпределят и преразпределят… Българийо, жална ти майка поетическа!

Posted in Публицистика | Leave a comment

ТАКИВА ХОРА НИ ПРАВЯТ ЗНАЧИМА НАЦИЯ, А НЕ ПОЛИТИЦИТЕ-БОКЛУЦИ!

Гледам профила му от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанари да го управляват.

Награждаваха го (колкото да не е без хич), но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той го знаеше, и те го знаеха. Всъщност беше ничий.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си издейства. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по Поведение в Изкуството и Живота. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни шаблони, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин – пренебрегваха стиховете му.

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така, и слава Богу!

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него във форумите:

– Такива хора ни правят значима нация, а не политиците-боклуци!

Целия текст виж тук: https://liternet.bg/publish25/vlado-trifonov/konstantin-pavlov.htm

ОСОБЕНО ВРЕДЕН ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ!

Posted in Публицистика | Leave a comment

АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ – ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ – ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ…

Тези дни отново се заговори за незавидния хал на българската журналистика. Как стана тъй, че уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта? Защо персоните, които управляват българските медии, имат вид на експонати от праисторическата ера? Защо репортерите са наричани “дръжки на микрофон”? И още, и още. Все теми, за които може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

ЗА ДЪРЖАВА С АЗИАТСКИ КОМУНИЗЪМ, С ИЗБИТА БУРЖОАЗИЯ, С ДЪРЖАВНИ ЧИНОВНИЦИ ОТ СЪВЕТСКИ МОДЕЛ И ПОЛУОБРАЗОВАНО СЕЛСКО-ПЕХЛИВАНСКО НАСЕЛЕНИЕ, ПОДОБЕН ПЕЙЗАЖ Е НАПЪЛНО ЗАКОНОМЕРЕН.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Медиите отдавна не са само медии – те са депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува. У нас той още не се е появил.

Posted in Публицистика | Leave a comment

ПАРИ, ПАРИ, ПАРИ…

Обичат се за пари.
Мразят се за пари.
Убиват се за пари.
Лъжат се за пари.
Женят се за пари.
Развеждат се за пари.

Бълнуват пари.
Бленуват пари.

Продават си телата
душите 
децата 
родителите 
роднините
задниците дори... за пари.

В църквата се молят за пари.
По празниците си пожелават пари.

Някакъв крещи от покрива 
на палат с тенекиени кулички:
всичко правя за париииииии!
И аз, и аз... – 
отговарят от съседните покриви. 
И ние, и ние... – догонва ги ехото.

п.п. 
Един лирик в писмо до своята любима: 
„Толкова много неща има, 
които са по-важни от парите, мила”! 

Любимата в писмо до лирика:

„Проблемът е, че за да стигнеш до тях, 
ще ти трябват пари, мили”.

Posted in поезия | Leave a comment