ПРОМЕНИ СИ ПЕРСПЕКТИВАТА, БОЛГАРИНО!

Погледни на фрашканите заведения с дъвчещо, мляскащо и сърбащо народонаселение като на картина на благополучието, с каквато малко държави могат да се похвалят.

Обърни внимание, че без нашите цигани, без нашата мафия и без нашите корумпирани и в червата политици, страната ни нямаше да е толкова известна.

Осъзнай байганювската тълпа от ново поколение като дар от Бога – как иначе щеше да правиш разлика между красиво и грозно?

Гордей се, че живееш на територия с най-голямо средоточие на луксозни джипки и палати с гипсови амурчета, за яд на ония, дето разправят, че сме най-бедните в Европа.

Радвай се, че пътищата ни са дупка до дупка – това изостря сетивата и усъвършенства рефлексите.

Приеми обирите на апартаменти и магазини като демократична възможност всеки да си изкарва прехраната според способностите.

Почувствай позитивно факта, че след близо 30 години „промяна“ продължават да те управляват чичовите червенотиквеничовчета и отрочетата им. Това е недвусмислено доказателство за издръжливост и приемственост.

Разумей, че дружбата със СССР е нужна на България както газ и нефт за всяко живо същество. Това означава, че уважаваме и спазваме традициите.

Наконец радуйся, че си свободен по ум, дух и сърце, и няма подвизи, на които да не си способен! Включително да ковеш пирони с глава.

Бай Ганьо убива автора си Худ.Илия Бешков

       худ. Илия Бешков

future as no need for security

                                                                                             photo by vlado-trifonov
Posted in България, ЕС, демокрация, цигани и българи | 2 Коментари

БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛИТИЦИ – С ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА ВИНОВНОСТ!

bg politician

Посетих мои приятели в малко планинско градче. Дойдоха и съседи – ядохме прясно набрани гъби, пихме вино, коментирахме дереджето на държавата, дупките по магистралите, срутените тунели, последните изборни резултати и по стар български обичай попържахме на смени политическата класа на страната. После някои изразиха предположение, че ако от Европейския съюз поискат да сложат ред в България, могат да го направят още утре.

– Как ще стане? – полюбопитствах.

– Като се допитат до нас – отговориха.

По-долу предавам съветите им към Брюксел в шест основни точки.

1. Да бъдат блокирани сметките в чужди банки на всички български политици без изключение.

2. Навсякъде в Европа към българските политици да се прилага презумпцията за виновност.

3. Чуждите предприемачи да не сключват сделки с български фирми, за които има и най-малкото съмнение, че са с гангстерски произход.

4. Представителите на европейската култура и наука да не приемат почетни титли, ордени и медали от български президенти – които и да са те.

5. Когато са в България чуждестранните делегации да плащат със свои пари обедите и вечерите си. И винаги да имат едно на ум, че зад мазните физиономии и угодливата реторика на нашите управници се крие голям среден пръст: пак ви прекарахме, брюкселски тъпаци!

6. Брюксел да изписва на позорно табло имената на онези политици, които създават на българите име на престъпна нация.

Аз от своя страна предложих да бъде изградена по хонконгски модел независима комисия против корупцията, на която да се даде правото да извършва арести и конфискация на имуществото по всяко време, без значение кой на кого е шуре. Ангажирах се също така да изразявам навсякъде по света крайната си антипатия към субектите, наричани по погрешка „български политически елит”.

Накрая се разделихме с приятното чувство, че добре сме си помечтали и си обещахме отново да се срещнем.

Posted in Брюксел, България, ЕС, избори, истории, коментари | има 1 коментар

ОЩЕ НЕ СТЕ НАЯСНО ЗА КОГО ДА ГЛАСУВАТЕ?

Още не сте наясно за кого да гласувате?

Чудите се на коя от всички лъжи да повярвате?

Гледате им физиономиите и ви се струват като направени от един калъп?

Изучавате им програмите и не виждате някой да се отказва от заплата и привилегии „на ползу роду”?

Търсите да прочетете, че Корнелия Нинова обещава да се извини от името на Партията-Майка за концлагерите и не намирате такова обещание?

Озъртате се за политик, който знае наизуст 10-те божи заповеди и ги спазва, но не виждате такъв?

Всичко ужким ново ви изглежда добре познато старо?

Съветват ви да бъдете благоразумни и да проявите търпение, за да дръпне държавата напред, а на вас ви е писнало от търпение и благоразумие?

Не се предавайте! Станете рано в неделя, застанете пред огледалото, пръснете си одеколон и започнете да пеете химна на България. Може да включите и останалата част от семейството, ако имате такова. (В случай че съседите не ви чуват добре, вдигнете с една октава.) След което пуснете водата от казанчето. Няма как да не ви олекне – направили сте правилния избор.

п.п. Не забравяйте, че вашата лична, житейска бюлетина, е по-важна от всички останали бюлетини. Потърсете я, ако сте я забутали из чекмеджетата.

14

1150783_607183396038863_2024103308_n

Posted in избори | Вашият коментар

Виното и Думите

виното е като думите:

спокойно и гневно

купешко и домашно

евтино и скъпо

може да те приспи през деня

да те събуди през нощта

да те накара да се смееш

и да плачеш

иска слънце

за да узрее

измити съдове

за да е чисто

претакане

за да е бистро

компания

да не му е скучно

              ♦

думите са като виното:

 млади и отлежали

тежки и пенливи

възкисели и сладки

могат да те спуснат в ада

да те качат на небето

да те накарат да се смееш

и да плачеш

искат слънце

за да узреят

измити съдове

за да са чисти

претакане

за да са бистри

компания

да не им е скучно

пиша виното

пия думите

Честит винен празник на всички, които знаят тайните на Бакхус и не им се свиди да ги споделят!

 

 copy-2

 

Posted in uncategorized | Вашият коментар

С РЕАЛНОСТТА ТРЯБВА ДА СЕ ИГРАЕ…

Тези дни кореспонденцията с един потенциален издател на мой роман ме подсети, че:

– С реалността трябва да се играе, а не да се води битка. Например: Тя те хвърля в морето, ти ставаш лодка. Тя ти подхвърля светкавици, ти правиш от тях настолна лампа и на нейната светлина написваш книгата на живота си.

– Животът е проблем сам по себе си. Въпросът е как проблемът да ти стане приятен. Има един начин: като престанеш да си го задаваш.

– Търпение. За хубавото – да дойде. За лошото – да си отиде. …

И още куп полезни мисли, които бях забравил, че съм ги написал. Извод: общувайте с издатели! Общуването с издатели (освен късането на нерви) ни прави мъдреци.

Глас зад кадър: Да бе, да!“

Posted in uncategorized | Вашият коментар

ЧЕТИВО ЗА ПРЕЗИДЕНТИ, ЖУРНАЛИСТИ И БАНДИТИ

(…) Колко пъти застанахте открито срещу шефовете на мутрите, които до един са от вашата партия или по някакъв начин са свързани с нея?

Колко пъти заехте категорична позиция срещу уличените в престъпни действия министри?

Колко пъти упрекнахте българската преса, затова че обслужва интересите на определена партийна клика? 

Колко пъти предизвикахте разследване за произхода на средствата, с които министрите и политиците разполагат?

Колко пъти дадохте личен пример за скромност и морал, ограничавайки нуждите си до тези на нормален „човек от народа”?

Защо досега не направихте публично признание, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт и президентската институция не прави изключение?

(От статията „Президентът, когото искам”)

Открих този текст! Писан е преди Барак Обама да стане президент на САЩ, а нашият все още се казваше Георги Първанов.

Защо държа да го публикувам отново? Защото в него се намира основното, което трябва да се знае за президентстването като професия, морал, лична харизма и поведение. И което ние все забравяме или не смеем да поискаме от нашите кандидати – словохотливи лицемери, които сами не вярват на лъжите си. Или по-лошо: дотам са им повярвали, че са ги превърнали в единствената реалност на своето съществуване.

Пускам го без съкращения, тъй като всичко в него важи и сега. Поуките и съмненията – също.

ПРЕЗИДЕНТЪТ, КОГОТО ИСКАМ

Тъй се случи, че нещата, за които ще разкажа, прочетох и видях в един и същи ден. Контрастът между тях бе толкова голям, символиката им така красноречива, че не устоях на изкушението за коментар.

Барак Обама – кандидат за президент на САЩ и Георги Първанов – настоящ президент на България. Единият в Мичъл, Южна Дакота, на среща с избиратели. Другият в София, Западна България, на среща с журналистката Валерия Велева.

Ето какво каза Обама на своите избиратели: „Всеки ден ми се напомня, дали от събитията, дали от съпругата, че не съм безгрешна личност. Няма да съм безгрешен и като президент. Но мога да ви обещая, че ще бъда честен с вас относно предизвикателствата, с които нацията ни се среща лице в лице. И което е най-важното: ще работя здравата, за да направя живота ви по-добър. Нуждая се обаче от вашето участие. Ние всички се нуждаем един от друг, за да осъществим промените в тази страна”.

Ето какво каза Първанов в интервю на Велева: „Дали съм демократ или не, знаят и медиите, и обществото, защото целият ми политически път през последните 17-18 г. е като на длан. Това е времето, в което БСП се промени радикално. В ИБ на БСП по мое време бяха застъпени всички идейни движения, опоненти и фрак­ции на партията”.

Два свята, две култури, два манталитета, две представи за отговорността, два морала, два начина на изразяване, които обясняват достатъчно добре защо Америка е такава, каквато е, и България е такава, каквато е. Защо млади  българи се изнесоха и продължават да се изнасят към САЩ, а оттам за насам желаещи няма? Защо „американската мечта” продължава да привлича младото и средното ни поколение, а „Българският Великден” тъй и не дойде?

Когато чета във форумите от цял свят за Обама се чувствам добре и се радвам на човешкото племе:

Харесвам този мъж и наистина се надявам да бъде вашият нов президент, заради един по-добър свят.

Аз съм от Сингапур и също вярвам, че този мъж е искрен в желанието си да промени Америка. Бъдете сигурни, че изходът от тези избори ще има огромно значение за останалия свят.

Човекът говори истината и живее по начина, по който говори. 

Заседна ми буца в гърлото слушайки тази реч. Аз съм канадец и ако щете вярвайте, но вашите избори за президент имат голямо отражение върху личния ми живот. Наистина вярвам, че той  ще успее.

Моля се Обама да бъде избран и да остане жив. Страхувам се да не му се случи същото като на Кенеди..  

Когато чета във форумите от България за Първанов се чувствам зле – заради обидата и отчаянието на хората:

Първанов като президент трябва да е образец на достоинство и честност! Но той е доносник и агент на ДС и КГБ. Това Европа и света го знаят и затова го презират!

Първанов е покровител на мутри и мафиоти. Под неговото президенство убийци и крадци вилнеят безнаказано!

  Той е част от антибългарската клика, наричана още „политическа класа“.

  Какво работи Първанов? Каква е ползата от институцията му в този й вид? По кои болезнени проблеми в обществото е имал ясна позиция? Не съм чул да каже дума, че втори мандат е президент на най-бедната и изостанала страна, и не му ли е поне малко неудобно от това?

Хората имат основание да харесват Барак Обама. Той е личност, която си знае цената, без да я натрапва. Видът му е открит, маниерите му са естествени. Не ходи на лов. Осанката му съдържа благородство и решителност, а в държанието му няма и помен от високомерие. Син е на черен мъж от Кения и бяла жена от Канзас, и се гордее с тях.

Хората имат основание да не харесват Георги Първанов. Оставям настрана как изглежда и дали стреля по животни – нека погледнем отново интервюто. „Работата си като президент няма да ко­ментирам”, казва българският президент на журналистката от „Труд”. И тя се съгласява – няма да го насилва да говори, я!

Макар че би било чудесно да коментира работата си. Тъкмо защото е президент.

Да коментира колко пъти застана открито срещу шефовете на мутрите, които до един са от неговата партия или по някакъв начин са свързани с нея? Колко пъти зае категорична позиция срещу уличените в престъпни действия министри?

Колко пъти упрекна българската преса, затова че обслужва интересите на определена партийна клика?  Колко пъти предизвика разследване за произхода на средствата, с които министрите и политиците разполагат? Колко пъти даде личен пример за скромност и морал, ограничавайки нуждите си до тези на „човек от народа”?

Да коментира защо досега не направи публично признание, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт и президентската институция не прави изключение.

Да коментира защо в България комунизмът спокойно продължава да краде, дегизиран като капитализъм.

Да коментира защо досега не отправи призив към партията си да се покае за сторените от нея злини.

Наистина, за колко важни неща биха могли да си поговорят един български журналист и един български президент! Стига да пожелаят.

Има един красив момент в интервюто.

Велева:  150 знакови убий­ства не са разкрити, а бра­тята Галеви и десетки босо­ве като тях се разхождат тежко във всеки наш град.

Първанов:  Не само Галеви, всички босове се движат по-тежко и по-добре охранява­ни, отколкото който и да е държавник. Това обезверява хората от МВР в ефектив­ността на системата.

Велева: Как може да им се про­тивостои? И защо никой не го прави?

Първанов: Най-малкото трябва да им се проверят лицензите, за­щото около тези босове има въоръжени части колкото за половин армия. …

Ама работа! Как така тези босове имат малки армии около себе си? Кои точно са тези босове? Кой трябва да им проверява лицензите? Защо досега не са им ги проверили? Наистина ли смята Първанов, че една проверка на лицензи ще реши проблема с престъпността в България? И накрая: не е ли дошло време срещу армиите на престъпниците да излезе армията на държавата?

Според конституцията президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Той е такъв и в мирно, и във военно време. Той може да обявява обща или частична мобилизация, както и положение на война. Той назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР. С други думи Георги Първанов има правомощия и възможности да обяви война на организираната престъпност в България, мобилизирайки целият ресурс на нацията. И да не остави никакъв шанс за мафиотите.

Знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко възможно да идат там, където им е мястото.  Дори ако трябва да заложа себе си.

Ето това биха били думи на един истински президент на Република България! Това са думите, които искам да чуя аз и всички българи, на които куфарите им стоят до вратата. Останалото е претакане от пусто в празно, за което политиците ни се оказват учудващо подготвени.

(Със съкращения.)

Posted in uncategorized | има 1 коментар

С ВКУС НА ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут – напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни ръцете и да си пиша в бележника, без да имам притеснение, че ще спра в мантинелата.  (Веднъж се случи, не искам да се повтаря.)

Хората лека-полека заемат места, идва и тя – нагласена жена на средна възраст.

– Извинете, господине, може ли да се разминем?

– Разбира се! – правя път. Приятният мирис, който жената оставя след себе си, почти ме трогва.

– Хубав парфюм!

– Мерси. Френски  – изискано ме осведомява тя.

Вдишвам още веднъж-дваж френското ухание и почти съм на път да заобичам сънародниците си.

Не за дълго. Секунди по-късно жената се връща с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката – почти ме отнася. Вече няма „извинете”, дори парфюмът й мирише различно.

Оказва се, че мястото й е дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено – очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

Иначе автобусът е полупразен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля как някой психично нестабилен притежател на мпс опасно ме засича; как някой злобно надува бибитката, вади среден пръст и псува, и проклина, че съм имал неблагоразумието да спра пред пешеходната пътека, за да мине майка с количка.

Пиша си нещо. До мен седи персона от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си пиша: за тоновете боклуци в канавката край магистралата, за мръсносивите и грозни като смъртта предградия, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за оцапаното килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун…

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос: кой направи българите такива агресивни мърлячи? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има, не един, а десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни ще ставам рано и ще обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново място за живеене, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно ми клати нервите и подрива устоите ми – естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от трийсетина километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега е по-различно: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, си спомням за онзи мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда приятни лица на уравновесени хора. Удържа на думата си и емигрира с цялото семейство.

В някакво село сме – от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената постройка с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре – тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж – играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед.

Направиха ни кафе с видима досада, седнахме по-далечко да не пречим на играта им и тогава се появи детето.

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? – Мога – казвам. А ще го науча ли и него?

– Къде е майка ти? – питам. – Вътре, играе карти – измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатили и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходили заедно на язовира, щото той нямал с кого да ходи, майка му никак не обичала вода, а пък чичката, той… Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам – той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда отново и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с френския парфюм и поглед на убиец. И за Иванчо – момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да го разсмее.

(От подготвена за издаване книга с разкази  и коментари.)

%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d1%87%d0%be

Posted in uncategorized | Вашият коментар