Когато през 2009 скулпторът Давид Черни ни изтипоса в арт инсталацията си като турско клекало, мои чешки приятели ме попитаха какво мисля за клозетния лик на България. Дали го приемам като обида за страната ми. „Не”, отговорих тогава. „Дори го смятам за дружелюбен жест”. Хората останаха изненадани, но приеха, че казвам истината.Т
Така беше – аз наистина не се обидих на Давид Черни. Обратното – оцених чувството му за хумор и достоверност, както и това, че на чеха изобщо не му пукаше какво ще си помислят българските пишман-патриоти.
Отговорът ми имаше своята здрава логика. Първо – за да схване човек инсталацията на Давид Черни като находчива и не непременно враждебна спрямо България, трябва да е наясно с особеностите на чешката нация. Чехите обичат шегата, често използват похватите на гротеската и особено уважават иронията и самоиронията. Запознатите с книгите на Хашек, както и с филмите на Менцел и Кахиня, ще го потвърдят.
Проблемът е, че ние, българите, сме народ сръдлив и обидчив – нещо присъщо на нации с ниско самочувствие. Сърдим се на другите, но през ум не ни минава да се разсърдим най-напред на себе си. Например затова че не разкарахме агентите на Държавна сигурност и ги оставихме да ни учат на демокрация вече толкова години! Или че направихме така, щото да сме по-известни като място на дебеловрати примати, отколкото като държава, в която се намират Боянската черква, Мадарският конник и Свещарската гробница.
Решихме да се разсърдим на Черни, защото е по-лесно и не бият през пръстите. Защо не се разгневихме със същата страст на политиците, задето оставиха България наистина да заприлича на кенеф? Българинът се прехласва пред европейската култура, но тайно я ненавижда. Обича да я консумира наготово, но не и да я отглежда в страната си. – Ми, господине, като искате европейско обслужване, вървете да живеете в Европа, бе! – изкряква насреща ми татуирана до ушите продавачка на зеленчуци.
И така: комплексите за малоценност и липсата на всякакво чувство за хумор отново ни подведоха. Вместо да стиснем ръката на скулптора и да му връчим незабавно орден „Кирил и Методий”, нарамихме кирките и чуковете, и съвсем по нашенски взехме да се заканваме: на чехите, на чехкините, на Черни, Чембърлейн, Честърфилд… – в четирите посоки на света.
Някога Константин Иречек, също чех, един от най-добрите приятели на България за всички времена, работил тук и прославил страната ни, написа: ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си”. Ние решихме, че Иречек ни мрази и го натирихме да си ходи.
С други думи глупостта ни не е от вчера.
Владо Трифонов представя: 