ГЛУПОСТТА НИ НЕ Е ОТ ВЧЕРА

Когато през 2009 скулпторът Давид Черни ни изтипоса в арт инсталацията си като турско клекало, мои чешки приятели ме попитаха какво мисля за кенефния лик на България. Дали го приемам като обида за страната ми. „Не”, отговорих тогава. „Дори го смятам за дружелюбен жест”. Хората останаха изненадани, но приеха, че казвам истината.

Така си беше – аз наистина не се обидих на Давид Черни. Обратното – оцених чувството му за хумор и правдивост, както и това, че на чеха изобщо не му пукаше какво ще си помислят Ивайло Калфин, Сергей Станишев и подобни тям български „патриоти”.

Отговорът ми имаше своята здрава логика. Първо – за да схване човек творбата на Давид Черни като находчива и не непременно враждебна спрямо България, трябва да е наясно с особеностите на чешката нация. Чехите обичат шегата, често използват похватите на гротеската и особено уважават иронията и самоиронията. Запознатите с творчеството на Хашек, с постановките на Ян Шмид и Болеслав Поливка, както и с филмите на Менцел и Кахиня ще го потвърдят.

Проблемът е, че ние, българите, сме народ сръдлив и обидчив –  нещо присъщо на нации с ниско самочувствие. Сърдим се на другите, но през ум не ни минава да се разсърдим най-напред на себе си. Например затова че не разкарахме агентите на Държавна сигурност и ги оставихме да ни учат на демокрация вече толкова години! Или че направихме така, щото да сме по-известни като място на дебеловрати човекоподобни, отколкото като държава, в която се намират Боянската черква, Мадарският конник и Свещарската гробница.

Решихме да се разсърдим на Черни, защото е по-лесно и не бият през пръстите. Защо не се разгневихме със същата страст на политиците, задето оставиха България наистина да заприлича на кенеф? При това не беличък и хигиеничен като този на паното в Брюксел, а мръсен и смрадлив, с характерна орнаменталистика по стените. (Влезте някой път в Националната библиотека – тук кенефите удрят в земята дори сръбските бензиностанции).

Българинът се прехласва пред европейската култура, но тайно я ненавижда. Обича да я консумира навън, наготово,  но не и да я отглежда в страната си.

 „Ми, господине, като искате европейско обслужване, вървете да живеете в Европа, бе!” – изкряква насреща ми продавачка със синкава кожа и кило златни пръстени и гривни по ръцете.

И така: комплексите за малоценност и липсата на всякакво чувство за хумор отново ни подведоха. Изпуснахме шанса да се огледаме, да се надсмеем над себе си и да направим клозетите си такива, каквито Давид Черни ги видя: бели и чисти.

Изпуснахме чудесния момент да се представим пред останалия свят като позитивна нация с чувство за хумор. Ако го бяхме сторили, това щеше да е знак, че българите най-сетне са тръгнали натам, където хората са весели и дружелюбни и по-малко мразят себе си и останалите.

Вместо да стиснем ръката на скулптора и да му връчим незабавно орден „Кирил и Методий”, нарамихме кирките и чуковете, и съвсем по нашенски взехме да се заканваме: на чехите, чехкините, Черни, Чембърлейн, Честърфилд… – в четирите посоки на света.

Парадоксално, но хората навън ни възприемат с повече доброжелателство, отколкото ние самите приемаме себе си. Това че тълкуваме превратно всеки техен жест, си е наш проблем.

Някога Константин Иречек, също чех, един от най-добрите  приятели на България за всички времена, работил тук и прославил страната ни, написа: ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си”.  Ние решихме, че Иречек ни мрази и го натирихме да си ходи. С други думи глупостта ни не е от вчера.

 

 

 

 

 

 

Реклами

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на България, ЕС, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s