С ВКУС НА ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут – напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни ръцете и да си пиша в бележника, без да имам притеснение, че ще спра в мантинелата.  (Веднъж се случи, не искам да се повтаря.)

Хората лека-полека заемат места, идва и тя – нагласена жена на средна възраст.

– Извинете, господине, може ли да се разминем?

– Разбира се! – правя път. Приятният мирис, който жената оставя след себе си, почти ме трогва.

– Хубав парфюм!

– Мерси. Френски  – изискано ме осведомява тя.

Вдишвам още веднъж-дваж френското ухание и почти съм на път да заобичам сънародниците си.

Не за дълго. Секунди по-късно жената се връща с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката – почти ме отнася. Вече няма „извинете”, дори парфюмът й мирише различно.

Оказва се, че мястото й е дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено – очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

Иначе автобусът е полупразен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля как някой психично нестабилен притежател на мпс опасно ме засича; как някой злобно надува бибитката, вади среден пръст и псува, и проклина, че съм имал неблагоразумието да спра пред пешеходната пътека, за да мине майка с количка.

Пиша си нещо. До мен седи персона от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си пиша: за тоновете боклуци в канавката край магистралата, за мръсносивите и грозни като смъртта предградия, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за оцапаното килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун…

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос: кой направи българите такива агресивни мърлячи? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има, не един, а десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни ще ставам рано и ще обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново място за живеене, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно ми клати нервите и подрива устоите ми – естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от трийсетина километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега е по-различно: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, си спомням за онзи мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда приятни лица на уравновесени хора. Удържа на думата си и емигрира с цялото семейство.

В някакво село сме – от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената постройка с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре – тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж – играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед.

Направиха ни кафе с видима досада, седнахме по-далечко да не пречим на играта им и тогава се появи детето.

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? – Мога – казвам. А ще го науча ли и него?

– Къде е майка ти? – питам. – Вътре, играе карти – измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатили и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходили заедно на язовира, щото той нямал с кого да ходи, майка му никак не обичала вода, а пък чичката, той… Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам – той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда отново и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с френския парфюм и поглед на убиец. И за Иванчо – момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да го разсмее.

(От подготвена за издаване книга с разкази  и коментари.)

%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d1%87%d0%be

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s