ОРЕЛЪТ ОТ МОНТАНА: НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАМЕ – И ВИЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАЙТЕ!

„Спомням си всичко това на фона на ислямистката заплаха
и търговията с партии и политици,
затова решавам да го споделя…“

Не беше много отдавна, когато Утринен Орел навлезе в ловните български полета. Писано било да се намерим и се намерихме – в Американския университет в Благоевград. Запомних добре момента не само защото дотогава не бях виждал истински индианец „на живо”, но и защото погледнах на живота с индианските си очи, за съществуването на които не бях подозирал.

Огромен на ръст, с дълга опашка на главата, в искрящо бяла риза. Много усмихнат и не по-малко сериозен; любопитен да види, да пипне и да общува с хора, които не говореха езика му, нито той техния. Това обаче не им пречеше да се разбират. Как така? – оставаше загадка за зрителите винаги, когато по-късно представях заснетия с него филм. *

4

Утринен Орел или Apinakwe Peta от резервата на племето Блек Фийт в Монтана дойде у нас, за да разкаже за изчезването на индианските езици и колко е важно тяхното съхраняване. Възпитаникът на Харвардския университет запалено говореше, че изчезне ли езикът, изчезват паметта и културата, а с тях и народите. Отвреме навреме спираше да пусне по някоя шега по адрес на побъркалите се от бързане американци. Бързащи за къде? Бързащи към какво? Във всеки случай не към себе си, защото натам човек върви бавно и на пръсти.

Директор и съосновател на единствения институт на територията на Щатите (Северозападна Монтана) за изследване и съхраняване на индианските езици. Добре познат на вашингтонския политически елит, когото и днес не спира да критикува заради липсата на загриженост към коренното население на Америка.

Безспорно важна фигура в живота на североамериканските индианци, намаляващи от година на година. Излизаше в Европа за първи път и съдбата го пося в България – страна, за която дотогава не беше чувал. Твърдеше, че е предоволен от престоя си, въпреки изпитанието, което боговете му пратиха накрая. **

След поредица от интензивни лекции Apinakwe Peta разполагаше с няколко дни за разпускане; бяха му предвидили луксозна отмора по българското Черноморие. Тогава дойде идеята за Източните Родопи. Вече имах заснети документални филми по тия краища, познавах тукашните и подозирах, че тъкмо тях трябва да види. И те да видят него.

Тръгнахме без предварителна подготовка, с броени пари, намерени в последния момент и техника, отбита от друга продукция. И с огромното желание да направим този филм, който оттам нататък като че ли започна да се снима сам. Двуметровият Орел срещаше турци, приемащи го като свой; те пък виждаха индианец, който откровено им симпатизираше.

татул

При езическото светилище в село Татул стоя дълго. Легна в отворения каменен гроб, краката му стърчаха отвън, затвори очи и се отнесе нанякъде. По някое време стана, усамоти се на една скала, поръси тютюн отпред, събра ръце пред лицето си и заговори на своя „блекфийт” език. Говореше на слънцето, наричаше го Натуси, то тъкмо залязваше и той не спираше да му приказва – изправен неподвижно на скалата, с вееща се от вятъра опашка.

Нямаше представа, че древните траки са използвали това място за жертвоприношения към Бога на Слънцето. Това му го казахме по-късно и на свой ред узнахме, че в молитвата си е поискал по-добри времена за своя народ и за живеещите по тия места люде.

В кръчмата на Добромирци се беше събрало цялото село. Истински индианец от Америка в този пущинак, при тях, унизените и оскърбените! – не беше за вярване. Говореха – той, къде на английски, къде на индиански – те, къде на български, къде на турски и се усмихваха един на друг, сякаш бяха отколешни авери. Събраха орехи от този, от онзи, и тръгнаха да му правят баклава. Направиха я на три пласта, дебела, зачервена и сочна, ще му хареса ли? – притесняваха се. Хапна до насита и не се умори да хвали майсторката.

Стана време за молитва. Поканиха и него в джамията, ако иска да се помоли, нищо че не е от тяхната вяра – Господ е един. Тъй му рекоха старейшините и той тръгна. Събу си мокасините, влезе и седна най-отзад. Остана до края на молитвата. Не го попитах какво си е мислил през това време, нито как се е чувствал.

После гледах тези кадри: петите на опрелите чело в пода добромирски мюсюлмани, Утринен орел със скръстени крака и изправен гръб в прихлупеното, сумрачно помещение и си казвах, че ако има метафора за религиозна хармония, тя трябва да изглежда точно така.

Вечерите разговаряхме за това, че хората са равни, но не са еднакви. Бедата е, когато не желаеш да приемеш особеностите на другия или по-зле: когато сметнеш, че твоята различност единствено заслужава внимание. Тогава идват враждата и непоносимостта един към друг, най-често умишлено пораждани от партийните големци.

магаре

В Биволяне, малко бекташко село, местният търговец разнасяше стока. Спря, вторачи се в големия човек с бяла риза и не можеше да отлепи поглед от опашката на главата му. Извади топъл самун, поклони се и го подаде. Утринен Орел отвърна на поклона, после дълго си спомняше за този хляб и хлебаря-бекташ, дето му го подари.

къща баба-ага
Когато влязохме в двора на Юсеин ага от Карабашлар, той тъкмо ръсеше просо на десетина кокошки – с бяла брада, черно таке на главата и вълнено шалче около врата. Щом ни видя остави паницата с просото, оправи си шалчето и с достойнство се надигна от малкото, трикрако столче. Беше наполовината на Утринен Орел, здрависваха се дълго, после влязоха в къщата. Не вярваше Юсеин ага, че такъв скъп гост му е дошъл толкоз отдалеч; оглеждаше го и не можеше да му се нарадва.

Седяха един до друг, пред тях пълна чиния с яйца, говореха всеки на различен език, а приказката им тръгна в еднаква посока.

– Нашите политици, аркадаш, само за себе си мислят. Пет пари не дават за народа, дето сме ги избрали – подхвана Юсеин ага, докато си белеше яйцето.

– И нашите вършат същото – рече му Утринен орел. – Правят се, че не ни виждат. Че не съществуваме. За тях сме невидими същества. Но ние не се предаваме. И вие не се предавайте!

След време хора от селото ми казаха, че Юсеин ага говорел за тази среща като за най-хубавото нещо в живота си.

Юсеин ага

Спомням си всичко това на фона на ислямистката заплаха и търговията с партии и политици, затова решавам да го споделя – за утеха на Юсеин ага от махала Карабашлар в Източните Родопи и на Утринен орел от племето Блек Фийт в щата Монтана.

* Документалният филм „Черна стъпка-бяла длан”.
** На един от завоите над язовир Доспат лек автомобил навлезе в лентата ни с пълна газ. По чудо избегнахме челно сблъскване – ударът беше страничен. До мен седеше операторът (Николай Милев) с камера на коленете, отзад Утринен Орел спеше дълбоко. Трясъкът така го стресна, че дълго време след това не можеше да говори.
Колата беше крадена, шофьорът – циганин, танцьор от местна фолклорна група. Искал да впечатли гаджето си и откраднал МПС-то на художествения ръководител. Нямаше шофьорска книжка. Не го дадохме под съд. Не го накарахме да заплати щетите… Тъй поиска Apinakwe Peta.

п.п. Снимките са от архива на Parnas Film House.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на истории, коментари и тагнато, , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s