Тази Нова година съпругът и съпругата Бучкови не заминаха никъде. Друг път се натоварваха на колата още по Коледа и отпрашваха към някой от швейцарските зимни курорти. Трошаха пари на воля и чукаха на дърво, че могат да си го позволят.
Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.
Трепереха над стотинката и цента.
Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.
Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежават. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.
„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в човките за после”, шегуваха се зад гърба им техни познати.
Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.
Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.
Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие, откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага й отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаеми, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.
После я изпрати да учи в Англия.
Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се, колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.
Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка”, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да й гледам сеира”, не спираше да се ядосва. Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите й? Кокона като майка си.
Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета. …
От книгата „Куци ангели”, издател „Жанет45”
Владо Трифонов представя: 