НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ

Тази Нова година съпругът и съпругата Бучкови не заминаха никъде. Друг път се натоварваха на колата още по Коледа и отпрашваха към някой от швейцарските зимни курорти. Трошаха пари на воля и чукаха на дърво, че могат да си го позволят.

Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.

Трепереха над стотинката и цента.

Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.

Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежават. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.

„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в човките за после”, шегуваха се зад гърба им техни познати.

Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.

Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.

Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие, откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага й отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаеми, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.

После я изпрати да учи в Англия.

Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се, колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.

Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка”, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да й гледам сеира”, не спираше да се ядосва. Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите й? Кокона като майка си.

Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета. …

Read more by http://liternet.bg/publish25/vlado-trifonov/novata-godina.htm

От книгата „Куци ангели”, издател „Жанет45”

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на истории, проза, снимки и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s