РЕВОЛЮЦИЯ, ЛУСТРАЦИЯ, ТРИБУНАЛ!

Статията по-долу е писана през март, 2013 година – протестите срещу кабинета „Орешарски” още не бяха започнали. Официозните медийни лисугери не я публикуваха. Пет месеца по-късно видях заглавието й да дефилира из софийските улици, изписано върху плакат – протестите срещу кабинета „Орешарски” вече бяха в ход. За да са в крак с ентусиазма на народните маси, „лисугерите” изведнъж взеха да цитират същото заглавие – от „24 часа”, та до „Труд”. Да видиш ти усърдие, да видиш ти проява на внимание! Но само към заглавието – за повече не им стигна въздух.

Чак толкова ли ги притесни този иначе кратък текст, та не го публикуваха тогава? Чак толкова ли продължава да ги притеснява, та няма да го публикуват сега? Едно може да се каже със сигурност: за зла участ и тогава, и сега, не се случи нито революция, нито лустрация, нито трибунал.

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%80%d0%b0%d1%89                                                

                                    РЕВОЛЮЦИЯ, ЛУСТРАЦИЯ, ТРИБУНАЛ!

Надигна ли глава българският народ?
Намериха ли се смелчаци и идеалисти,
които да тръгнат срещу стрелците…?

„Новите демони на България“ – помните ли тази книга на немския разследващ журналист Юрген Рот? Няколко неща ме карат да пиша за нея сега, доста време след софийската й премиера.

Първо: фактът че българските следователи, прокурори и висши полицейски служители, съгласили се да разговарят с нейния автор, са поискали да останат анонимни и са уреждали срещите си на тайни места, от страх да не пострадат.

Този страх продължава.

Второ: песимизмът на журналиста и неговите събеседници. Според него до такава степен България се е мафиотизирала, щото освен заплаха за самата себе си, тя вече е заплаха и за останалия свят.

Този песимизъм продължава.

Трето: омразата, която немецът срещна в България от страна на министри и журналисти. Нарекоха го „нагъл лъжец“ и „безгръбначно мекотело“ (думите са на бивш вътрешен министър, прославил държавата с тежкия си махмурлук). Дотам го възненавидяха, че от няколко места дори го заплашиха със съд.

Тази омраза продължава.

Ето някои факти от „Новите демони на България“, които не е зле да припомним:

– По време на комунистическия режим полицейските и разузнавателни служби в България изграждат мрежа от над 250 000 агенти и събират документи за над 450 000 души. Няма представител на българската политическа върхушка, който да не е обременен от комунизъм.

– Групировката ТИМ*, рекламирана като „новото лице на България“, де факто управлява страната. В основата й са бивши войници и офицери от Шести специален разузнавателен отряд на военноморския флот; хора, обучени да убиват, чиито връзки с правителството на БСП старателно се укриват. (Твърденията са на полицейска следователка, пожелала анонимност.)

– Държавата не може да им се противопостави, защото днес ТИМ са държавата. Никой предприемач няма шанс, ако не си сътрудничи с тях.

– Неофициално се говори, че Варна принадлежи на ТИМ. Зад групировката обаче стоят и политици от София. Другите групировки взаимно се изключиха от борбата. Остана ТИМ. Става дума за висока степен на корупция и това е единственото обяснение на стремглавото им и успешно развитие. Те извличат изгода от това, че съдилищата са малко или повече корумпирани, или са неспособни да приключват сложни производства за обозрим период от време.

– „Това е черна дупка, горе-долу като при Коза Ностра. Ако нямах семейство, можех да говоря повече, можех да говоря открито“ – казва в разговор с немския журналист бизнесмен от Варна, имал отношения със страховития холдинг.

– „Те са много затворена структура. И ние сме си задавали въпроса, откъде идват парите. Дори държавата няма толкова пари, колкото имат те“ – споделя с притеснение за сигурността на семейството си прокурор от провинцията.

Рот изразява опасение, че определени кръгове промиват българските мозъци, защото промитият мозък не създава проблеми.

Според него ние, българите, доброволно сме се оставили да бъдем манипулирани, вместо да се възпротивим.

Деликатно ни намеква, че най-вероятно сме искали да бъдем управлявани от мошеници и демагози, щом сме им позволили да дойдат на власт.

Подозира, че сигурно ни харесва да живеем като роби, щом безропотно позволяваме да бъдем третирани като такива.

Пише още, че комунистическата диктатура е оставила дълбоки следи в манталитета и културата ни, като ни е превърнала в наплашени хора с ниско самочувствие.

Така подредени и разтълкувани нещата, действително са за страх и песимизъм. А омразата към журналиста става напълно обяснима: несвободните хора не обичат истината.

Прелиствайки страниците, човек се замисля как Германия успя да преодолее последиците от фашизма и стана място, предпочитано за живеене от много българи, а България вече толкова години не може да преодолее последиците от комунизма и се е превърнала в инкубатор на престъпници?

Нима немският фашизъм се оказа по-лесен за превъзмогване, отколкото българския комунизъм? Какво пречи на българите да живеят като нормални хора, в нормална държава? Има ли то име?

Някъде прочетох, че на входа на психиатричната клиника в Карлуково висял надпис: „Ние сме рожба на българо-съветската дружба“. Може би тук е решението на загадката и за да се разбере българският модел на поведение, трябва добре да се изучи руският.

Ако българин беше написал „Новите демони…“, би могло да се приеме, че книгата е резултат на афектирана преднамереност: българите сме ядосани на всичко и всички.

Но когато авторът е чуждестранен журналист, пожертвал личната си сигурност, за да осветли случващото се в друга държава, това говори за нещо твърде сериозно и автентично.

По думите на германеца творбата му е „репортаж по подозрение“, като не отрича, че в нея е възможно да се открият определени фактологически грешки. Репортаж или не, с грешки или без грешки, едно е сигурно: България е безпрецедентно място на европейската карта, където политици и бандити са си плюли здраво на ръцете, за да превърнат страната в територия на призраци.

Рот споменава предположението на Economist Intelligence Unit, че ще са ни необходими поне 100 години, за да достигнем европейското равнище. Тревожи се да не се случи най-лошото – европейското равнище да слезе на нивото на българското. И завършва: „Българският народ ще продължава да живее под ударите на бандитите и арогантните политици, освен ако най-после не надигне глава“.

Мислил съм си: да приемем, че в България са останали смелчаци. Как ще тръгнат те срещу организирани и обиграни стрелци, които биха гръмнали и собствената си майка, ако им наредят? Тук Юрген Рот мълчи. Може би защото му е неудобно да каже в прав текст, че българите трябва да поемат риск и този риск се нарича „революция“.

РЕВОЛЮЦИЯ – оглавявана от водачи, готови да пренебрегнат собствените си изгоди, да приложат Лустрация и да поискат Трибунал.

ЛУСТРАЦИЯ – за свързаните с тоталитарните служби субекти, които продължават да владеят страната.

ТРИБУНАЛ – за всички участници в схемата полицай-магистрат-политик-бандит, за да не изгубим напълно вяра в справедливостта, пък била тя и закъсняла.

Тогава разпиляната ни по света нация ще се събере отново у дома, където й е мястото.

п.п. Има и резервен ход: закриваме държавата и заедно с демоните й се изнасяме в пустинята.

* ТИМ присъства като символ на модел, зад който надничат всички трибуквени групировки (и техните мутации), които си присвоиха страната.
Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s