ОТ ПИАЦАТА, В ТЕЛЕВИЗИЯТА…

От пиацата, в телевизията – това е българската журналистика!

Посвещава се на българската политико-финансова котерия
и нейните „независими” медии.

(…) Най съм се кефила да си представям как влизам в парламента, правя с узито един тегел по тавана и изкрещявам: горе ръцете, долу гащите! Ама еди-кой си бил от опозицията. Долу гащите, ти казвам, бе! Същата стока си като останалите, само чакаш да вземеш властта и да си покажеш магариите.

Или пък как влизам в Топлофикация и казвам: хайде сега връщайте парите, дето ги крадете от хората. Ама ние не крадем, госпожице, ама ние сме честни…! Честни ли? Сега ще ви кажа аз колко сте честни. И ги подпуквам с узито.

Или пък нахълтвам в полицията, строявам целия наличен персонал и ги почвам: Защо са ви мръсни обувките на вас, бе? Защо са ви мазни фуражките на вас, бе? А коремите ви защо са като на бременна в деветия месец? Как ще ловите бандити с тия шкембета бе, синковци? Как ще залавяте терористи, бе, гевезета? Я легни! Я стани! Легни-стани, легни-стани! Ама, госпожице, не можем, имаме високо кръвно. Ще ви дам аз на вас една госпожица. Като имате високо кръвно, чий го дирите в полицията – крещя аз и изпразвам един пълнител над главите им.

Или пък почуквам най-учтиво на вратата на данъчното……, но хайде да не се размечтавам прекалено. Истината е, че не съм си купила още узито, за което се мразя.

Иначе, както споменах, аз съм от провинцията. По-точно от село. С други думи, смятам се за народно-селска интелигентка. Понеже ако изобщо по тези географски ширини е имало интелигенти, те са били от село. И то си е нормално: в селска държава като нашата интелигенцията не може да е друга, освен народно-селска. Народно-селска интелигенция с феодален манталитет.

Вижте, ние от средновековието насам друга интелигенция, освен народно-селска, искам да кажа полуграмотна, не сме имали. Не, не се смейте, така е. То даже не е за смях, ами си е за плач. Но пък от друга страна щяхме ли да сме им толкова забавни на чужденците?

Дали ми дърпат конците? Естествено, че ми ги дърпат. Как иначе щях да работя във вестника, в който, между другото, вече не работя.

Да, напуснах го. Напуснах го след това интервю. По-точно накараха ме да напусна. Сега съм безработна журналистка и приемам всякакви оферти. Включително и за кранист. Имам документ, че мога да карам кран до 100 тона, с дължина на стрелата до 60 метра. Мога и да заварявам – квалифицирана съм на електрод първа степен и на аргон трета степен. Зидам също така. Мога да зидам с тухли, мога и с газобетон, мога и с кал. И мозайка мога да правя, ако се наложи.

Дали съм консумативист? Консумативист съм. Дали съм разочарована от обществения живот? Разочарована съм. Защо, вие не сте ли?

Понеже стана дума, че съм работила във вестник, нека ви кажа нещо за медиите по принцип. Медиите ни до една са корумпирани. До една. Вие го знаете, но нека и аз да ви го кажа. А собствениците до един са за затвора. И журналистите заедно с тях, да ме прощават колегите. Които, между другото, вече не ги броя за колеги. Щях да ги броя, ако бяха напуснали с мен в знак на солидарност. Тогава редакцията щеше да остане празна и баровците щяха да разберат, че не може безнаказано да си развяват байрака. Те обаче се свиха като охлюви, дори не ме изпратиха до вратата.

Като казах „баровците”, та се сещам за един такъв баровец. Беше ми главен редактор и непрекъснато се хвалеше, че когато му дойдел рождения ден, всички политици бързали да му донесат подарък – от президента и министър-председателя, до главния прокурор. На такъв нещастник какво му се вика, кажете ми. Вика му се пълен нещастник, нали така. Да не говорим, че той наистина беше пълен, какво ти пълен, направо си беше дебел. Дебел, мазен и грозен. Такъв може ли да ти бъде главен редактор, питам. Не може. Поне не и на мен.

Искаше да ме чука, тоя същият. В замяна обещаваше да ме направи шеф на отдел „Общество”. Ама отделът нали си има шеф, казвам му. Ти само се съгласи и не бери грижа, вика ми мазнякът и лигите му текат. Отказах под предлог, че съм боледувала от хепатит и мога да го заразя. Той обаче настоя, нямал да прониква в мен, щял само да ме пипа. Имала съм много хубава кожа, искал да я гали и да й се наслаждава. Твоята кожа обаче е отвратителна, нещастнико, говорех си наум, като същевременно му се усмихвах с най-широката си усмивка. Бедна ви е фантазията как се бях научила да лицемернича в тази редакция.

Остави ме на мира чак когато пъпчасах. Да, пъпчасах, при това съвсем целенасочено. Започнах да набивам шоколад и пасти в индустриално количество, докато се изприщих цялата и станах пъпка до пъпка. Чак на ушите ми се появиха. Нарочно ги стисках, за да станат още по-големи и по-червени. И взе, че се получи! Изведнъж ухажванията престанаха и довчерашният обожател на хубавата ми кожа престана да ме забелязва. Вече не само че не искаше да ме пипа, но не искаше и да ме вижда.

Ако трябва да съм искрена, не съм срещнала досега главен редактор или собственик на медия да изпита срам. Тия хора сякаш са направени от поцинкована ламарина. Виждали ли сте поцинкована ламарина да се срамува? Аз също не съм.

Да ви кажа ли още нещо за българската журналистика? Например как се правят журналистически разследвания. Ето как: сядаш пред компютъра и си изсмукваш от пръстите една много, ама много жълта история, слагаш вътре малко екшън, сетне събираш десетина измекяри, които срещу пет лева са готови да свидетелстват, че са участвали в троянската война, разбъркваш всичкото това и го сервираш на уважаемата аудитория. Която изобщо не е уважаема, защото ако наистина беше уважаема, нямаше да се гаврят така с нея.

Свобода на словото? – да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета самият ти си заприличал на абсолютен задник.

Като онази измислена водеща в една измислена телевизия, дето не разговаряла с хората, ако нямали по-малко от милион в банковите си сметки. А, бе, овцо друсана, викам й един ден – защото тя наистина се друсаше, – що не кажеш откъде са ти на теб парите, а? Що не кажеш колко свирки изсвири на пиацата и как си смени и името, и биографията, че и пластична операция си направи, за да не те разпознаят коя си. И хоп, изведнъж ми цъфваш на екрана, предаване да ми водиш, пример за подражание да ми ставаш.

От пиацата, в телевизията – ето това е българската журналистика!

Младите като мен? Младите като мен гледат старите и правят същото. Заничат ти под чаршафа и проверяват дали мъжът ти е с две топки. Аз съм изключение, което само потвърждава правилото.

Кажете ми, нормално ли е журналистите ни да приличат на бандити, а бандитите ни да приличат на журналисти?

Разполагам с данни, че деветдесет процента от колегите ми получават оргазъм, когато отразяват убийства, тежки катастрофи и изнасилвания. Ако през деня не се е случила нито една кървава драма, изпадат в тежка депресия. Както и че се надпреварват, кой ще зададе по-брутален въпрос на близките на пострадалите. Например: „Вие, госпожо, много ли съжалявате, че убиха дъщеря ви?” Или: „Мъчно ли ви е, господине, че ви запалиха къщата и ви откраднаха колата?”

Обичам си професията, имам завършена магистратура и съм специализирала в Белгия. Да, в Белгия! Можех да остана там, обаче нали съм от село, един вид гони ме селски патриотизъм, та се върнах, за да отдам на родината своите знания и младост.

Голяма глупост! Оказа се, че Родината изобщо не се интересува от моя селски патриотизъм, още по-малко я интересуват знанията ми. Родината я интересува аз да не знам нищо, защото колкото по-голяма селянка съм и не знам нищо, толкова повече ставам за всичко. И за министър ставам, и за евродепутат ставам, стига егото ми да е дълбоко и връзките ми да са високо.

Като казах егото. Да знаете, че като нашето его няма друго по света. Нашето его трябва да го изследват в лабораториите на НАСА и да го забранят като вредно за разпространение. Вечно недоволно откъм власт, пари и слава, нашето его иска реванш. Реванш сега! Right now! Животът е един, няма време за губене! Искам си парите сега! Искам си властта сега! Искам като ме видят на улицата, да ми свалят шапка! Господин професоре! Госпожо министър! Днес как сте? Снощи ви видяхме на телевизора, бяхте прекрасна!

Много его сме насъбрали ние, много глупост сме натрупали и нито грам мъдрост.

То, наистина, като погледнеш, кой да ни научи на мъдрост? Кои да ни бъдат учителите по помъдряване? Чиновниците в учрежденията, дето ги мързи да дишат ли? Политиците, дето бъркат столицата на Сирия с тази на Ливан ли? Или интелигентите, които почват да жулят пърцуца от сутринта и приключват с алкохолно отравяне вечерта?

По цял ден искаме и все не ни стига. Факири сме на искането! И като не ни дадат, си открадваме. Ако няма откъде да откраднем, ставаме кметове. Или президенти.

Освен това сме специалисти. Големи специалисти! От всичко разбираме, за всичко съвети даваме. Учим другите, само себе си не искаме да поучим. Животът ни е непрекъсната суетня и врява. Да останем насаме със себе си е нашият кошмар: кой ще ни слуша тогава, кого ще поучаваме?

Ние обичаме да се присмиваме на доверчивите и да ги наричаме балъци.

Не се стесняваме да присвоим чуждия труд и да го представим за свой. Подлагаме на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвеждаме, не изобретяваме. Вдъхновяват ни обирът на банкомати и източването на фондове.

Със светнали очи разказваме, как някакъв хайванин от парламента платил на някаква трътла 15 бона да му пеела на масата. Искаме и ние така: да плащаме на трътли да ни пеят на масата, да ядем сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я поливаме с шампанско за 300 лева бутилката. Искаме да минем на червено с голямата джипка и ченгетата да ни козируват. И после като си идем на село по празниците, да разказваме, да разказваме…

Нас не ни интересува изначалната ни същност. Когато ни кажеш, че сме дошли на този свят като съвършени създания, ние се почесваме отпред и се хилим.

Как ще я караме нататък? Ето какво ще ви кажа: доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората. Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Ти си просто един страдащ нещастник и славата ти, наред с милионите и джипката, са безсилни пред болестта. Тогава забравяш колко си важен и започваш безпомощно да се оглеждаш за помощ. Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал, ограбвал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение. Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш. Готов си да се разделиш със скъпото си его и фукарлъка завинаги, само да те вдигнат от леглото.

Не, не твърдя, че трябва да ни сполети масова епидемия, за да ни дойде акълът в главата. Би било твърде жестоко от моя страна, а журналистиката е хуманна професия. Поне тази журналистика, на която съм научена аз.

(Откъс от книгата „Куци ангели” – ИК ”Жанет 45”, 2013)

cover 1

http://liternet.bg/publish25/vlado-trifonov/piacata.htm
Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на истории, проза и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s