МЕДИИТЕ – ДЕПО ЗА РАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЛАСТ И СРЕДСТВА

Текстът по-долу внася известни разяснения относно българската медийна обстановка, и тъй като съм го писал преди време, възможно е някои да са го чели.  Лошо няма, препрочитането му със сигурност не би навредило.

Мой познат – университетски преподавател и бивш вестникар – обича да повтаря, че за да си изкарва човек прехраната в българска медия, трябва да има манталитет на магистрална проститутка.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира каква ми е професията, промърморва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на медиите бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията. Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си? Сигурно има. Тогава колко са? Пет? Десет? Сто?

Преди време от комисията по досиетата довериха две важни неща.

Първото: че българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

Ще кажете, че тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Достатъчно е обаче да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-разбойник, затова то мечтае един ден да стане като него.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
с държавни чиновници от руския модел и необразовано
селско-пехливанско население,
подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

медийни собственици

Промени ли се българинът след членството си в Европейския съюз към по-добро? Не, разбира се. Захапа дебела пура, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи и е основание за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които водят почти анонимен начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият дух продължава да съществува.

Това е същият онзи дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че един министър на вътрешните работи е изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията. „В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми: да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря”. (Германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.)

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението? Единият възможен отговор е: а защо е нужно да има някакво решение? Тъй и тъй сме посяти тук, ще си стоим, ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: редовите журналисти да спрат да пишат и да заминат да берат тикви зад граница.

Редовите читатели да спрат да купуват вестници.

Да загасят телевизорите.

Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите.

Така агентите-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато постепенно агентите-собственици изчезнат, а техните внучета и правнучета си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Тогава всички ще се върнат в родината и няма да ни съдят повече в Страсбург за потъпкване свободата на словото. (Със съкращения.)

п.п. „Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство“. (Дирк Фьоргер, бивш шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”).

http://liternet.bg/publish25/vlado-trifonov/index.html

http://frontalno.com/?p=169421

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s