БЪЛГАРСКОТО ЕГО И ЧУМАТА

снимка в.т.

Зен-учителят Сузуки-роши казва: „Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста – много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупости глава, чуваш повече. Баба ми, чокойка от Тулча, отдавна се спомина, но в следващия си живот нищо чудно да е лама.

За българина едно нещо със сигурност може да се твърди, и то е, че той не обича да слуша. Слушането го затруднява. Тормози го. Българинът обича да бъде слушан. Колкото по-малко са истинските неща, които знае, толкова повече иска да го слушат. Настоява да бъде чут. И приказва ли, приказва. До изнемога. Приказва, за да насити ненаситното си его.

Българското его! Колко нещо изписа българинът, заради това свое его! Колко никому ненужни книги! Романи… Трактати…. Безброй изхабени листове и малко мъдрост. Но много претенция и посредственост!

Всъщност, кой да го научи на мъдрост? Кои да му бъдат учителите по помъдряване? Доносниците от парламента? Чиновниците от БАН, затънали до ушите в безделие и мрънкане, че не са достатъчно оценени? Интригантите в университетите, които са се хванали за гушите и гледат, кой кого да прецака. Интелигентите, на които интелигентността започва с помпозни брътвежи и свършва с алкохолно отравяне?

Пуснете която и да било телевизия, отгърнете какъвто и да било вестник – думи, думи, думи… Никой не иска да помълчи поне за малко. Да се позамисли, да поразсъждава. Всеки напира да говори и да пише, защото е решил, че това, което иска да каже, е много мъдро. Но за да кажеш или напишеш нещо мъдро има поне едно условие: да си мъдрец.

Не може да си се докарал до подобие на неандерталец и да очакваш от себе си мъдрост. Както не е възможно да си облазил стотици стълбища, докато изкрънкаш някоя професура, и от това да помъдрееш. Най-много да се превърнеш в сбръчкано и зло човече.

Българското его! Очукано като войнишко канче от нереализирани амбиции за власт, пари и слава, то иска реванш. Реванш сега! Реванш с цената на всичко! Животът е един, при това толкова кратък, няма време за губене! Искам си парите! Искам си властта! Искам като ме видят на улицата, да ми свалят шапка! Каква ти шапка, направо да ми се кланят! Господин професоре! Господин министре! Днес как сте? Снощи ви видяхме на телевизора, бяхте прекрасен!

Искам, искам, искам….! Българинът иска. Като не му го дават, си го открадва. Като няма откъде да открадне, влиза в политиката – там за крадене, дал Господ.

Какво ли няма в това българско его. Като почнеш от завистта и злобата, минеш през алчността и лакомията, та стигнеш до фукнята. Уникалният български фукарлък, който може да се мери само с още по-уникалната българска мърлящина! (Погледни улиците, градинките, чешмите и обществените тоалетни в София, помириши въздуха в градския транспорт и повече не ти трябва.)

Българинът е специалист. От всичко разбира, за всичко съвети дава. Непрекъснато учи другите, само себе си не иска да поучи. Животът му е суетня насам-натам и врява. Постоянна врява. Да остане насаме със себе си е неговият кошмар. Кой тогава ще го слуша? Кого ще поучава?

Българинът обича да се присмива на доверчивите и да ги нарича балъци. Уверен е, че само той знае истината, но не се стеснява да си присвои чужд труд и да го представи за свой. Подлага на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвежда, не изобретява. Вдъхновяват го обирите на банкомати, източването на фондове, тъпите вицове в ”Шоуто на Слави”, ръчният часовник на Станишев и охраната на Маджо. Иска да бъде като тях.

С блеснали очи разказва, как някакъв политик платил на Ивана 15 бона да му пее на ухо. Дали пък не били трийсет? Иска и той така: да плаща на Ивана, на Драгана, да яде сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я запива с „Дом Периньон”. Да спре пред „Червило” с голяма черна джипка, а ченгетата да не смеят да го доближат. И като си иде на село по празниците, да разказва, да разказва…

Не го е еня българинът за изначалната му същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е създаден войнстващ, крадлив и фуклив, и като такъв трябва да избута някак земните си дни.

Как ще я караме нататък ли? Доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората. Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Ти си просто един страдащ нещастник и славата ти, наред с милионите и джипките, са безсилни пред болестта. Тогава забравяш колко си важен и започваш безпомощно да се оглеждаш за помощ.

Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал, ограбвал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение.

Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш.

Готов си да се разделиш със скъпото си его и фукарлъка завинаги, само да те вдигнат от леглото.

Господ да ме прости, но трябва ли да ни сполети чумата?

б.а. Написах този текст преди време. Днес го публикувам отново, заради устойчивата тревожност на темата: патологичното его и комплексите на нашенеца, бил той недоносен политик, изфабрикуван медиен собственик или най-обикновен селски хитрец.
 
Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s