„KISS MY ASS“ ATTITUDE

(…) Да не се лъжем: в сегашния си вид България е неприятно място за живеене. Майки бият деца, мъже бият жени, полицията бие журналисти, мафията се самоизбива, държавата бие всички.

Налагаме слабия и сервилничим пред силния. Плюем по улиците, мразим всичко и мърсим навсякъде. Чалга и комунизъм здраво са се оплели и не можеш да разбереш, къде свършва едното, къде започва другото.

„Аз съм мутра!” – изврещява едно 5-6-годишно полуидиотче, когато го питам, защо налага сестричето си. Сетне гордо се отдалечава с клатеща се походка и ръце на кръста.

Прегръдката на скорпиона

Наричат ни излагацията на Европа, second hand members, допуснати в ЕС единствено по политически причини. Тоест, членството ни няма нищо общо нито с културата, нито с качествата ни като нация.

Описват ни като държава, в която:

1) въоръжени до зъби бандити спокойно се стрелят, за кеф на дечурлигата;

2) плюенето по тротоарите и пикаенето в градинките се смята за върховен израз на независимост.

Германският експерт Клаус Янсен, изпратен от Брюксел за оценка на българския напредък обяви, че се е сблъскал със стопроцентова нагласа „целуни ми задника” (‘kiss my ass’ attitude).

Преди него Дейвид Джонсън от лондонската полиция мрачно съобщи, че разполагаме с жестока и неконтролируема мафия.


Сърдим се на другите, но през ум не ни минава да се разсърдим най-напред на себе си. Например затова че не разкарахме агентите на Държавна сигурност и ги оставихме да ни учат на демокрация вече толкова години! Или че направихме така, щото да сме по-известни като място на дебеловрати маймуни, отколкото като държава, в която се намират Боянската черква, Мадарския конник и Свещарската гробница.


Българинът се прехласва пред европейската култура, но тайно я ненавижда. Обича да я консумира навън, наготово, но не и да я отглежда в страната си. София превърна ли се в красив, приятен за живеене и разходки град? Дупките по улиците изчезнаха ли? Мафиотите влязоха ли в затвора? Хората започнаха ли да се усмихват един на друг и да се поздравяват? Не, разбира се!

– Ми, господине, като искате европейско обслужване, вървете да живеете в Европа, бе!” – изкряква насреща ми продавачка със синкава кожа и кило златни пръстени и гривни по ръцете.

И така: комплексите за малоценност и липсата на всякакво чувство за хумор отново ни подведоха. От 28 държави-членки на Европейския съюз, само една е като на погребение. Нашата.


Изпуснахме чудесния момент да се представим пред останалия свят като позитивна нация с чувство за хумор. Ако го бяхме сторили, това щеше да е знак, че българите най-сетне са тръгнали натам, където хората са весели и дружелюбни и по-малко мразят себе си и останалите.


Някога Константин Иречек, един от най-добрите приятели на България за всички времена, работил тук и прославил страната ни, написа: ”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си”.

Вместо да вземем поука от тия думи, ние решихме, че Иречек ни мрази и го натирихме.

photos by vlado-trifonov

photos by vlado-trifonov

За да се справи с проблемите, една бивша комунистическа държава задължително трябва да осмисли миналото си: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия, Полша и Унгария. Не и ние. Според Сергей Станишев в 21 век имало много по-интересни и важни за обществото теми за дискутиране, отколкото комунистическото минало. Например как да ускорим развитието на страната.

Кой да му кажеше на бившия премиер, че преди да умуваш по темата за икономическото развитие на България, трябва да си приключил с темата за нейния морален застой. Кой да го посъветваше да намери статиите на Дезмонд Туту и да ги чете в самолета на път за Москва. От тях щеше да научи за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.

Сергей Станишев го няма, няма го и правителството му. Отидоха си, без да се поучат. Заместиха ги други. Дойдоха с възможност да бъдат различни и със собствен пример да накарат нашенеца да повярва, че европейската цивилизованост е постижима за него.


Десетилетия наред българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Сега някой трябва да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.

В крайна сметка и в най-пропадналия народ има нещо свястно – в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение. …

Текстът е от подготвяната за издаване книга  с коментари и критика „Демокрация до поискване“.
Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари, снимки и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to „KISS MY ASS“ ATTITUDE

  1. Stoian Arabadjiev каза:

    Владо, много харесвам гледната ти точка и начина по който я изпълваш със съдържание

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s