ПОДЛИЗУРСТВОТО КАТО НАЧИН НА СЪЩЕСТВУВАНЕ

Бойко е политически и научен феномен от световна величина. В това е силата и чарът му”. (николай бареков)

(…) Подлизурството като начин на съществуване. Да подлизурстваш и шефът да те награждава, като ти дава онова, което е взел от кадърния и го е дал на бездарния. И понеже знаеш, че под теб гъмжи от още по-големи бездарници, които се надяват да бъдат възнаградени по същия начин, непрекъснато усъвършенстваш подлизурстването си. За да си конкурентен и да си в играта.

Надпреварата в това състезание никога не е спирала, развивала се е, за да видим днес брилянтни български образци; такива, пред които световното лакейско движение засрамено поглежда надолу.

Как да забравя редакциите, просмукани от миризма на угодничество и страх. Призрачните журналистически фигури, бродещи насам-натам по коридорите и високомерието на главните редактори и заместниците им.

Напусках на скорост наблъсканите с епинефрин пространства, но онези смачкани нещастници оставаха вътре; между тях имах и приятели. Бяха добри журналисти когато се запознахме. За има-няма десетина години се превърнаха в завършен слугинаж, развалиха писането си до неузнаваемост и се оттеглиха от професията, най-вероятно отвратени от самите себе си.

Продукцията на подмазвача не може да бъде друга, освен некачествена. Такъв никой автентичен капиталист не би го търпял дълго. Ако у нас той разцъфтява, то е защото системата ни няма нищо общо с капитализма, за когото иначе всички се надпреварват да говорят.

Капитализъм се прави от свободни хора, родени свободни, живяли свободно и забогатяли свободно. Хора, чиято работа не зависи нито от милостта на държавата, нито от прищявките на боса. Просто защото босът също е роден, живял и забогатял свободно. А това поражда навик за самоуважение и уважение към останалите.

Капитализмът е място на личности с воля и индивидуалност, придобили самочувствието си с талант, познания и характер. При него наколенките се слагат единствено на състезания по хокей и ръгби. При нас – по всяко време.

В България не може да има капитализъм поне още няколко поколения, така както не може да има демокрация. Демокрацията е изстрадана свобода, а капитализмът е нейна функция. Казвам изстрадана, защото има и подарена свобода, за която никой не си е мръднал пръста, и която рано или късно се изражда в дива всепозволеност.

Демокрацията е вкоренен модел на мислене, естествена част от личността, а не привнесени и автоматично внедрени уредби.

Откъде в главите български да има демократичен модел, щом той не е бил част от историческото ни развитие. В България това развитие е било кратко, прекъснато е със сила и това ни се отразява пагубно.

Изумителна е гъвкавостта на подмазвачите. Днес носиш букет на Бойко Борисов и търсиш очите му да срещнат твоите със същата преданост, с която утре ще занесеш цветя на следващия министър-председател.

Ако сме запазили традициите си в нещо, то това несъмнено е традицията на подмазването. Чутовната фраза: Другарю Живков, дори вие не можете да ми забраните да ви обичам” с автор Любомир Левчев, в ден-днешен звучи не по-малко идиотски:

„Бойко е политически и научен феномен от световна величина. В това е силата и чарът му”. (николай бареков)

Тодор Живков можеше да каже на придворния Левчев „я не ми ги пробутвай тия на мен бе, хитрец” и да го натири. Вместо това го произведе първи заместник-председател на Комитета за култура. Защото му е харесвало да го ласкаят.

Бойко Борисов можеше да забие едно „гяку цуки чудан” в букета на Бареков и да му каже „марш оттук и да не съм те видял повече да ми се лигавиш”. Но и той не го стори. Вероятно на него също му е харесало.

Ще го кажа кратко: всичко това се случва, защото комунизмът никога не си е тръгвал от нашите земи, а капитализмът изобщо не е пристигал. Ако беше обратното подмазвачите щяха да са под карантина, а да се търкаляш пред силните на деня щеше да се смята за позор.

Трагичното не е, че тези хора съществуват. Трагичното е, че другите започват да възприемат поведението им като единствен начин за просперитет. Копират маниерите на ласкателя и ги прилагат навсякъде, дори в семействата си.

„Много хубаво пееш, маминото”, казва сама не вярваща на думите си майка, след което изпраща глухата си щерка в шоуто на някой маниакален продуцент. Резултатът е, че днес България е страната на най-фалшивите и нескопосани певици.

Какво се случва с неумеещите да се подмазват? Повечето заминават там, където не е нужно да сервилничиш, за да си уредиш живота (статистиката сочи, че между 20.000 и 25.000 души годишно напускат България). Други остават, защото нямат смелост да започнат всичко отначало, работят без шанс да забогатеят и стискат със зъби малкото самоуважение, което им е останало. Накрая се разболяват от мъка и умират. Кой на трийсет, кой на четиресет.

Без да съм пророк провиждам държава, в която шепа призраци носят букети, но няма на кого да ги поднесат. …

 Откъсът е от подготвяната за издаване книга с етюди, коментари и критика „Време за пиене”.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s