КАКВО МИ Е МНЕНИЕТО ЗА НОСЕНЕТО НА ОРЪЖИЕ?

(…) Какво ми е мнението за носенето на оръжие ли? От една страна много положително. Аз например се почувствах човек чак след като си купих патлака. Има обаче и друго: на българина не бива да му се разрешава да носи оръжие. Още не е дорасъл той за оръжие. За да носиш оръжие, трябва да си с акъла си. А българинът не е с акъла си.

Ще ме питаш дали аз съм с акъла си, след като съм осакатил толкова народ. Така е, осакатил съм ги. Но как иначе ще озаптиш тия разпасани оногундури, дето изтърбушиха държавицата ни и я обърнаха на психодиспансер? Как ще ги накараш да не бият децата, да не си бърникат в носовете, да не плюят на тротоарите и да не си оставят калеврите пред вратата. Чрез възпитаване в училище? Не, моето момиче. Минало им е отдавна на тях времето за училище. Само моето възпитаване ги оправя.

Какво ти разправях? За онзи с джипката, дето го надупчих. Да. Изведнъж придобих глад за гърмене. Мине едно денонощие, две, и вече ме засърбяват ръцете. Ставам посред нощ, вземам книга, уж да се разсея, но акълът ми все там, в пищова.

Четях Библията, дано ми мине меракът за трепане. Ама не. Засилваше се.

За мен светът се раздели на две: човеци, заслужаващи куршум незабавно и други, търпящи отлагане.

След няколко месеца половината град ходеше гипсиран и куцаше. Голям джумбуш. Но пък улиците станаха спокойни. Вървеше се леко. Дишаше се леко. Колите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Хората започнаха да си дават път. Да видиш ти вежливост, да видиш ти отношение.

Изпълних се с чувство за отговорност. Иконите ми станаха по-красиви. Взеха повече да ги търсят.

Връзката ми с Господ заякна. Вече можеше да си говорим като приятели. Преди между нас имаше разстояние. Нито аз разбирах него, нито той разбираше мен. Сега нещата се оправиха.

И отношението към жертвите ми се промени. Не ги приемах враждебно, като хора, които мразя. Напротив, развих приятелско отношение към тях. Вярно, трепех ги, но с добро чувство.

Виждах колко са болни и си казвах, спокойно, ще се оправите. Ей сега ще ви пусна един-два куршума и работата е готова. Ще започнете да страдате, а страданието лекува. Доближава ни до Бога. Кара ни да се развиваме.

Казано иначе, страданието ни учи как да спрем да страдаме, като потиснем желанията си и лакомията. Защото колкото по-лакоми сме, толкова по-нещастни сме. Колкото повече мислим само за себе си, толкова повече бедите ни следват по петите.

Разбираш ли, карах ги да страдат не само за да ги накажа, но и за да облекча съществуването им.

Баровци, небаровци, трошах им краката подред и им помагах да чистят и възпитават душите си. Да израснат духовно и да се възвисят нравствено. Защото това очаква от нас животът: да се научим да страдаме, за да се научим да се радваме.

Сигурно ти се струва отвеяно това, дето ти го разправям? Може би си мислиш, тоя какво е тръгнал да ме баламосва? Добре, погледни се. Ти защо си дошла при мен? Да разбереш живота ми, нали така? А защо искаш да разбереш живота ми? За да откриеш нещо важно. Например защо си се отчаяла от себе си и от хората около теб, и как можеш да се спасиш. Искаш да ти помогна един вид, но не го осъзнаваш.

Онези хора също не го осъзнаваха, но аз усещах, че имат нужда от мен и правех, каквото мога, за да им помогна. Както преди ти казах, трепех ги, за да ги накарам да открият смисъла на мъката и да се изпълнят с надежда.

Така и на себе си помагах – ставах все по-добър художник. Усъвършенствах се. Придобих вяра. За да рисуваш икони, трябва да имаш вяра.

Аз ли в какво вярвах? Вярвах в това, че Господ си знае работата.

Вярвах, че едни ги е създал да задминават отдясно с черните джипки, а други като мен – да ги вкарват в правия път.

Вярвах, че българинът е много объркан човек и някой трябва да му помогне. Защото само много объркан човек може да каже, че Господ е българин.

Ти разбираш ли, госпожице, Господ бил българин! По-голямо богохулство от това не бях чувал. Как може Господ да е българин, след като българинът не спазва нито един от Божиите закони? Второ: Господ никога не е бил пехливанин, че да е българин. Трето: Господ не носи ланци и не се секне на улицата. Не го е ударил на плюскане и разврат, и не пикае в градинките.

Един голям пердах ни трябва на нас, да ни опуха Господ хубаво, че да ни уврят кратуните и да престанем да се хвалим каква голяма работа сме били, че нямало по-умни от нас и че сме единствената държава на планетата, в която щяло да се ходи на ски с метро. А че мръсотията ни е стигнала до шията? За това никой дума не обелва. Резил.

Иначе знаем да се приспособяваме. О-о-о, и още как знаем! По приспособяване нямаме равни в света. Вдигнат ли ни цените на храната, правим буркани вместо въстание. Спрат ли ни тока, палим огън в средата на хола. Днес сме русофили, утре англофили, вдругиден германофили. Речем ли и африканци ще станем, и китайци, нищо не може да ни се опре.

Топло ми е чувството към българите, разбира се. Какво друго да е? Нали и аз съм българин. Топло ми е чувството, друг път е жежко, а понякога направо прегаря. …

 Откъс от книгата „Куци ангели”
Автор: Владо Трифонов. Издател: „Жанет 45”

*

Ако имате усещане, че е добре да прочетете целия текст, поръчайте „Куци ангели” на тел.: 0887269386, 0887857193 или я потърсете в книжарници „Хеликон”.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на проза и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s