ПАПИОНКА НА ТОЧКИ

Тази вечер доцент Костадин Свинаров имаше премиера на своя книга. Присъстваха близки и роднини, млади репортерки с преждевременно остаряли лица, студенти от факултета, където преподаваше, както и неколцина от постоянните муфтаджии, които винаги надушваха къде ще има безплатно пиене.

Най-напред започнаха с това, че човек като него не е нужно да бъде представян, защото е добре известен на всички. После дойде ред на кратко резюме за смисъла и достойнството на творбата. Общо взето клишета, които биха стояли еднакво добре на всяка премиера, без значение какво се представя. Накрая дадоха думата и на него.

Застана отпред, попипа с пръстите на дясната си ръка папионката на точки, сякаш да се увери, че е на мястото си, прокашля се няколко пъти, каза: „драги приятели, за мен е чест…” И млъкна. Той, който си изкарваше хляба с говорене, факирът на думите, който дори когато нямаше какво да каже не спираше да приказва; той, официалният говорител на всевъзможни формации, фондации и асоциации, преподавателят, медийният експерт, за когото нямаше тема, която да му се опре, сега стоеше с полуотворена уста, от която не излизаше нищо.

Гледаше втренчено лицата отпред и не знаеше какво става с него.

За да излезе някакси от положението, Костадин Свинаров разпери две ръце и опъна широко устни в подобие на усмивка, която трябваше да рече: „вижте, изкуството не се нуждае от приказки, затова нека пийнем”. Хората изглежда схванаха жеста му и взеха да ръкопляскат. „Браво”, извика някой, а студентите тутакси подеха „браво”, „браво”. Сетне всички се понесоха към мезенцата на клечка и пълните с червено вино чаши, които търпеливо ги очакваха на постланите с бели покривки сервизни маси. Както можеше да се очаква, муфтаджиите бяха най-отпред.

–  Стана много забавно, каза жена му, след като се прибраха.

–  Забавно, забавно, но си беше чист провал – отвърна кисело Свинаров.

От широката усмивка нямаше и следа. Сега никой не го гледаше и можеше спокойно да си излее мъката и най-вече яда от това, че за първи път искаше да сподели важни неща и не успя. Искаше да обясни на уважаемата аудитория защо тази книга е специална; че е нещо, в което е вложил най-доброто от себе си; че след нея животът му наистина придобива смисъл и не би съжалявал, ако оттук нататък не напише нито ред.

– Е, добре, беше забавен провал – продължаваше да настоява Марина, така се казваше втората му жена, хабилитирана психоложка с мощен задник.

Без да я погледне той се оттегли в кабинета и заключи вратата. Наля си чаша уиски и седна в дълбокия въртящ се черен стол, където през последната година прекарваше по-голямата част от времето, опитвайки се да сътвори разтърсващо четиво. И успя. Ако имаше нещо, което действително смяташе за свое постижение, това беше тази книга.

Започна да се самоуспокоява. Да, вярно, че си забрави речта. Провали се, така да се каже. И какво от това? Че може ли живот без провали? Само истинските глупаци превръщат провалите в драми. А той не беше глупак. Суетен и похотлив, може би. Но не и глупак.

Спомни си онази своя студентка, по която беше хлътнал здравата, и която го накара да я ревнува; дотам, че гастритът му премина в язва, а тя на всичко отгоре се обостри. Капакът беше, когато му каза, че е тъп.

Случи се на една международна конференция на преподаватели по журналистика. Беше уредил да го придружава, една вечер пийна повечко и се вмъкна в хотелската й стая. Хвана я отзад през кръста, стисна я силно и я целуна по шията.

– Доцент Свинаров, ама много сте тъп! – изломоти студентката, кривейки инфантилно устата си, пълна с дъвка. …

 
Откъс от книгата „Куци ангели”
Автор: Владо Трифонов. Издател: „Жанет 45”

*

Ако ви се струва, че е добре да прочетете целия текст, поръчайте „Куци ангели” на тел.: 0887269386, 0887857193 или я потърсете в книжарници „Хеликон”.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на истории, проза. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s