ДАО

Като малка Елена беше слабичко същество с ръце като клечки, вечно сополива, с ококорени черни очи и сламена коса. Обичаше да ходи с дядо си по селските ливади, той беше овчар и често я вземаше със себе си за компания.

Наблюдаваше с еднакво любопитство когато се раждаха агънца, и когато ги колеха. Дядото беше майстор коляч и от малка я свикваше да не се трогва от чуждата болка. Когато печеше чеверме на нея даваше най-крехките и сочни мръвки, а за себе си избираше мазнинката. Двамата ядяха мълчаливо, далеч от очите на други деца и натрапници.

Пристигна да учи в София, понесла на гърба си недоволството и хитростта на няколко поколения избъхтени селяни. Първата й работа беше да се огледа за подходящ човек, на когото да се облегне. За приятелки щеше да му мисли после. „Първо гледай да си намериш един да ти помага, не някой беден пикльо, а солиден мъж, дето си има и уважението, и паричките” – посъветва я майка й,

„Да не се замешваш с женени мъже, баба, само в краен случай” – включи се в инструктажа бабата. Ако дядото беше жив, със сигурност щеше да й каже да си хапва скришно от хората и повече да се оплаква, отколкото да се хвали, че да не й завиждат.

На 20 години, вече студентка в Националната академия за театрално и филмово изкуство, се имаше за достатъчно корава млада дама, способна да се справи с всякакви предизвикателства. Притежаваше качества, които й позволяваха с лекота да ангажира хора, които можеха да й бъдат полезни. За една първокурсничка с амбиции това беше от особена важност.

Хилавкото някога момиченце стана добре оформена жена, която си имаше достатъчно от всичко.

Приеха я в класа на професор Крикорян.

Професорът беше класически женкар от старото поколение, с три развода и два инфаркта. Външно благовиден и вдъхващ респект, но свалеше ли маската на галантността, отдолу оставаше чистопробна похот и желание за всевъзможни плътски импровизации. За разлика от начина, по който създаваше постановките си, придържайки се към стриктна архитектоника и изчерпателно анализирани образи, на терена на секса беше пълен импровизатор. С възрастта желанието му за дяволии ставаше необуздано.

Беше я направил своя фаворитка още в началото, а във втори курс я взе със себе си да му помага в постановките. Уреждаше й участие в уъркшопове и ателиета в Цюрих, Ню Йорк, Мюнхен и навсякъде, където се отвореше привлекателна възможност.

Покани свои колеги от Колумбийския университет да я гледат в Чайка” на Чехов. Беше й дал ролята на Нина Заречная – пълна с ентусиазъм млада жена, мечтаеща да стане актриса в първата част на спектакъла, и отдадена на безнадеждността човешка руина в края. Американците я харесаха и подхвърлиха, че не е изключено тя, Ели, да кара стажа си при тях в Ню Йорк.

– Виждаш ли, как нещата ти отсега се нареждат – говореше професорът, закопчавайки дюкяна на панталона си. – Остава да си умна и да правиш, каквото трябва.

–  Какво трябва да правя?


Откъс от книгата „Куци ангели”. 
Автор: Владо Трифонов. Издател: „Жанет 45”.

*

Ако ви се струва, че е добре да прочетете целия текст, поръчайте „Куци ангели” на тел.: 0887269386, 0887857193 или я потърсете в книжарници „Хеликон”.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на истории, проза и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s