БЯХ ЗАБРАВИЛ ЗА „МИСИЯ ЛОНДОН“ И ЕТО ЧЕ…

Бях забравил за съществуването на „Мисия Лондон“ и ето че в началото на юни (в деня на Ботев) bТВ реши да ми го припомни, по някакви нейни си критерии за повдигане духа на нацията. Сметнах, че няма да е зле и аз да припомня какво съм писал за това чудо на българската киноиндустрия заради баланса между различните естетики, пък и заради авторитета на изкуството, наречено кино. 

Misija London 

МИСИЯ ЛОНДОН: АЙ МИ ВРЪТНЕШ ЕДИН БИГ БЕН!

Владо Трифонов

... Филмът счупи всички рекорди по посещаемост и се хареса от всички.

… Бляскава премиера…

… Бляскав филм…

… Пригответе се за катаклизъм, който и маите не успяха да предскажат! Болезнен, шокиращ, патриотичен, смешен.

… Безумно смешен химн на човешката глупост и суета.

… Най-очакваният български филм на всички времена.

… Отзивите от филма са изключително позитивни.

Режисьорът:

Аз смятам, дори и да прозвучи нескромно, че той е на едно световно ниво в техническо отношение. Ако тази история сме успели да я направим достатъчно конвертируема, аз съм сигурен, че този филм може да намери място и да бъде разпространяван навсякъде по света.

Ще се опитам да коментирам горните бомбастики, с уговорката, че аз също се надявам ние, българите, да бъдем разпространявани навсякъде по света; ако не чрез качествени политици, то поне чрез качествени творци.

И така: хареса ли филмът на всички? На мен и на хората, с които го гледах – със сигурност не. На неколцина мои познати, с вкус към талантливите и изпипани неща – също.

Бляскав филм ли е това? По-скоро шумно и агресивно рекламиран. Ако една малка част от предварително изречените и изписани суперлативи отговаряше на реалността, тогава можеше и да заблести.

Безумно смешен химн на човешката суета и глупост? Да, суета и глупост има доволно, но от художествените типажи тя прескача в екипа на реализаторите и този „безумно смешен химн” се превръща в химн на голямо подозрение: прави се филм срещу някакви хора, които посрамват България, но и онези, които го правят, изглежда също не са стока.

Смешен? Тук трябва да изясним, за какъв смях става дума. Говорим ли за смешка, породена от външния вид на актьорите (дебилно-мутренския визаж на Павел Чернев или касапския финес на Любомир Нейков), то тогава имаме разтеглен във времето виц и нищо повече.

Ако целта е била да се създаде сатирична комедия за човешките нрави в конкретно социално и политическо време, то тогава е редно да има пълноцени образи и хуморът да е следствие от тяхното вътрешно развитие. Това, което се е получило, са ескизни разработки навързани в хаотичен сюжет и натоварени с претенцията за „катаклизъм”, който, видите ли, и маите не били успяли да предскажат! Пар екселанс перчене от сорта „булгар”, „булгар”, което срива и малкото хубаво в тази 104-минутна лента.

Разпространяван навсякъде по света? Възможно е, ако под световно разпространение се разбират републиките от бившия Съветски съюз и Югославия. За филмовия свят с изисквания за стил и запомнящо се екранно присъствие „Мисия Лондон” ще си остане поредния източен ерзац.

“Е ся си е*а майката!”, цепи екранно Любомир Нейков и тряска слушалката.

И пак майката.

И отново майката. В този филм се псува на килограм.

Колкото повече псувни, толкова по-сатирично и патриотично – може би така си е мислил режисьорът. И май се оказва прав – единствените неща, на които двайсетината души в киносалона се оживяват, са попържните.

Но и с тях нещо не е наред.

Иначе сочни и непосредствени на пет ракии в бара, на екрана псувните звучат изкуствено и преиграно. Защо ли? Защото едно е да псуваш когато на теб ти се прииска, друго е да го правиш по нечия заявка. А когато не си от най-добрите, съвсем естествено е да се провалиш дори в такова просто нещо, каквото е попържнята.

С което не искам да кажа, че провалът е единствено по вина на актьорите. За да принадлежиш към „най-добрите”, трябва да си обучаван от най-добрите. Ако искаш изговорът ти да е естествен и да си впечатляващ като Робърт де Ниро, трябва да са ти преподавали Лутър Джеймс и Лий Страсбърг. Когато мотивацията избликва от най-дълбоките кътчета на душата, а не от носа или задника на актьора, тогава се раждат истинските постижения. Тогава и псувните ще звучат като псувни, а не като недомаслени копия на уличния оригинал.

Спомняйки си лично преживени ситуации, артистът не представя измислени емоции, а ги преживява и се идентифицира с тях – учи Страсбърг. Преди това е възприел от Станиславски, че творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре.

„Fuck yourself perverted bastards!” – фучи Ана Пападопулу с ужасно произношение, а ти се чудиш откъде бликат творческите й сили в този момент. Умен режисьорски ход щеше да е, ако тя и проваленият политик Чернев в ролята на руски шарлатанин не си отваряха устата през целия филм, а Ернестина Шинова като първа дама беше минала опреснителни упражнения по дикция.

Доброто в цялата работа е, че има нова българска творба. Лошото е, че Митовски и сие са повярвали, че са сътворили „най-очакваният български филм на всички времена”. Още по-лошото е, че с всички средства се опитват да внушат същото и на зрителя, който, за зла врага, лесно се подава на внушения.

„Мисия Лондон” е поредния опит на българското кино да се измъкне от провинциалното си сетре и донякъде успява – с технически сносно овладяната картина, със звука (макар количествено раздут и стилово претрупан), както и с няколко добри попадения на артистите, когато се стараят да минат отвъд примитивността на своите герои. Оттам нататък идват диалозите: неловки и високопарни, както и сбърканият подход при опита да се покаже какви жалки типове са политиците и протежетата им.

– „Ай ми врътнеш един биг бен” – изрича култовата си реплика актьорът Нейков,  разпльокал култови телеса в реквизитната постеля.

– Не моа, боли ма главата” – култово отвръща актрисата Стефка Янорова.

Истерия Лондон

Искам да обърна внимание на три неща в създалата се истерия около този филм.

Рекламата

Стара истина е, че колкото една стока е по-съмнителна, толкова по-агресивна и претенциозна е нейната реклама. Авторите й обикновено разчитат на ниския праг на интелигентност на хората, към които е отправена, както и на ефекта „китайска капка”. Блъска те рекламата по обръснатото теме с такава настойчивост, че накрая пощуряваш, грабваш се и отиваш да си купиш мека мебел Коритаров. (Да не се бърка с агентa на ДС – Алберт).

„Мисия Лондон” не прави изключение. Изсипани са купища пари за реклама, които на фона на опърпаната ни държавица стряскат и респектират. Няма лошо, ще си каже човек, намерили продуцентите фирми с пари, кандардисали ги, онези се бръкнали, браво на продуцентите. Въпросът обаче е за какво са се бръкнали. За продукт, казват продуцентите. За продукт, повтарят сценаристите. За продукт, пригласят актьорите.

Крайно време беше в България да се направи комерсиален продукт. Комерсиално не е мръсна дума, проповядва от интервю в интервю режисьорът Митовски.

Продукт, продукт, продукт…. –  ето за какво ставало дума! Само за това ли? – задавам въпрос с целия си наивитет?  Че за какво друго, чувам гласчетата на екипа. Правиш филм, за да го продадеш и да спечелиш. В Холивуд да не би да правят филми за черните очи на публиката?

Но нали киното е изкуство, усилие на интелекта, изява на таланта…; нещо, което зарежда душата? Нали не е сапун, нито прах за пране… – пак  наивно питам аз. К’ъв талант, к’ва душа бе, душа? Душата е за поетите. Ние сме пичове…, търговци… – продължават гласчетата.

Толкоз с рекламата. Има ли решение на проблема? Няма. „Китайската капка” не случайно е измислена от китайците – народ изобретателен в техниките за мъчение.

Институцията

В отворено писмо до режисьора Димитър Митовски е написано следното: “Мисия Лондон” ще даде нов тласък за търсене на по-близък контакт със зрителите и от други наши филмови автори и в същото време значително ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино. НСК следи с голямо задоволство представянето на вашия филм в киносалоните. Огромният зрителски успех е забележително постижение на съвременната ни киноиндустрия, което разкрива нови възможности и поставя нови стандарти за общуването между българската публика и националното кино”.

Грамотният човек би се запитал, кой може да съчини подобна глупост в мухлясалата стилистика на соца, пък и да се подпише под нея? Ето кой: писмото е от Националния съвет за кино към НФЦ, а отдолу се мъдри името на неговия председател – професор. (Тук е редно да вметнем, че по свобода на словото България може да е последна в Европейския съюз, но по брой на професори със сигурност е първа).

Да твърдиш, че „Мисия Лондон” ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино е като да твърдиш, че рекламата на парфюм „Ефтерпа” ще направи нацията ни по-чистоплътна и приятно ухаеща.

Толкоз с институцията. Има ли решение на проблема. Няма. Институцията носи дефектите на човеците, били те режисьори, професори или най-обикновени селски тарикати.

Медията

Мазна и угодлива, щом иде реч за някой лев отгоре. Не останаха вестници и телевизии, които да не се пробват в хвалебствията. Ами ако филмът се беше сгромолясал финансово? Ако спонсорите му бяха мижави фирмички със скромни постъпления и без авторитет в бандитската ни икономика? Пак ли безнадеждно овехтяли киномислители щяха да се лезят по телевизора, че „Мисия Лондон” бил радвал широкото народно сърце и чупил всички рекорди за гледаемост? Не, разбира се.

Толкоз с медията. Има ли решение на проблема. Няма. Защото в медията, както и в държавата, келепирът определя патоса.

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме наши” – чета в някакъв форум.  Е, имаме си!

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s