ТВОРЦИ НА КОНЦИ


на_конци

Имаше един професор (може още да го има), доктор на изкуствознанието, преподавател, лектор, телевизионен бос, председател на комисии… – смятаха го за голяма работа в кинаджийските среди. Говореше все за важни неща в областта на етиката и хуманността, за европейските достойнства, както и за драмата, съпътстваща смяната на режима в Централна и Източна Европа. Негово е изречението, че филмовата журналистика следва да познава актуалната ситуация в Европа и свободно да борави с цялостната ценностна система, към която се стремим да се присъедини. Нямах представа за връзките на този „авторитет” с Шесто управление на Държавна сигурност.

Когато на бял свят излезе поредната порция агенти, поредни въпроси получиха своя отговор. Например, защо определени лица бяха винаги начело в творческите съюзи, университетите, издателствата, списанията и вестниците. Заради необикновената им мъдрост? Заради вътрешната красота, която излъчваха? Заради уникалните им открития в областта на киното, телевизията, литературата и журналистиката? Заради изрядната им творческа хигиена?

Не, разбира се!

Творци на конци. Могат да бъдат безпогрешно разпознати по три основни белега: това са професори, преподават на студенти и са получили образование в Страната на Съветите.

По-лошото ми „аз” казва отук нататък да им бъде забранено да обучават млади хора. По-благосклонната част от мен е склонна да останат, но задължително да вкарат в репертоара си лекция на тема: КАК ОЦАПАХ СЕБЕ СИ И ВСИЧКО ОКОЛО МЕН.

Чувам гласове: това са уважавани хора, не трябва да ги пипаме, оставете ги на мира, те учат децата ни!

Именно – учат децата ви!

На какво биха могли да ги научат? Как биха могли да ги научат? Истинският учител учи другите с примера, който сам дава. Какъв пример могат да дадат те, чиято работа е била да шпионират и донасят?

Знаели били наизуст пасажи от трудовете на Айзенщайн, Андре Базен и Кристиан Мец. Умеели били да представят естетиката на „синема верите”, да коригират неточностите на Бела Балаж и да обяснят разликите между снимачен и монтажен кадър. Е, и? Това го може всеки (би трябвало да го може!), който е решил да си вади хляба по този начин.

А после? А оттам нататък?

Нередно е десетилетия да си служил в репресивен апарат, да си слухтял за политически „некоректни” изказвания и същевременно да проповядваш етични и естетически стандарти.

Покварено е.

Вместо да се извинят, взеха да се героизират. Не било доносничество онова, което правили, било изпълняване на дълг към родината. И пак щели да го правят, ако им върнели годинките.

Можеха да се измъкнат от ситуацията и да кажат: да, съгласихме се да доносничим, за да разберем отблизо психиката на издайника и механизмите на вербовка. Щеше да е далеч по-естествено и педагогическо от тяхна страна – не се сетиха.

Познаваха се по държанието. Началническо. Парвенюшко.

Смятаха българската култура и всичко свързано с нея за своя собственост. Нафукано пътуваха по конференции и симпозиуми и още по-нафукано се връщаха, за да разкажат на простия народ, какво са видели и колко са изяли.

Отличителната им черта беше бездарието и уникалното самочувствие. Високомерието спрямо „простосмъртните”, които не са учили в Москва. Пуешките походки.

Искаха да мълчиш, когато говориш с тях и търпеливо да чакаш благоволението им да те приемат в кабинета си. (Всички разполагаха с кабинети!)

Имаха се за знакови фигури. Харесваше им народът да ги припознава като най-качествените лица на нацията.

Получаваха титли, постове и правото да говорят на хората за добро и зло, за красиво и грозно. С активната им помощ днес България е такава, каквато е: морално деградирала, културно обезкостена, отчаяна и гневна.

Не се усмихваха. Да са строги беше част от длъжностната им характеристика. Така поддържаха необходимата властова дистанция. Въобразяваха си, че строгият вид ги прави по-мъжествени и най-много подхожда на кадесарската им битност.

Имаха свойството да подушват кой е от тяхната кръвна група и да правят живота на останалите непоносим. Мен ме изключиха от живота (а аз бях действен тип), болката ме превърна в съзерцател и – парадоксано – тогава видях живота, така го видях, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се превърна в съзерцател-обвинител. (Константин Павлов)

Повярваха си, че са морални стожери. Раздаваха правосъдие. Сваляха и качваха статии. Качваха и сваляха предавания. Приемаха и отхвърляха сценарии със самочувствието на последна инстанция. Резултатът беше недоносени филми и публикации, фрашкани с баналности и сервилен патос.

Буквално за часове станаха нови хора. Гиздеха се  с понятията „свобода” и „демокрация”, сякаш бяха техни откриватели.

Темите им се променихаи започнаха да говорят за „общочовешки ценности” и „европейска културност”. Отвътре обаче си бяха същите лъжци и лицемери:

„Такава работа не съм извършвал и не виждам да има данни”.

„Не е истина. Потресен съм”.

 „Не крия, че съм бил разузнавач, и се гордея с това“ .

„Това е затворена страница за мен отдавна”.

И още, и още.

Добре е, че са затворили страницата. Но не е добре, че забравиха да се извинят, преди да я затворят.

Цялата тази чернилка се появи от едно леко копване по повърхността. Какво ли ще излезе при по-дълбоко заораване?

Две неща са особено вредни.

Първо: с биографиите си на доносници тези персони доведоха до това, човек да се срамува да се нарече български журналист, критик, преподавател или писател.

Второ: поощриха цинизма на младите. Накараха ги да мислят, че не е важно какъв си, а за какъв се представяш.

Легитимираха лъжата, качиха я на катедрата и й дадоха статут на образователна дисциплина.

Разясняваха на аудиторията социалните реалии, но не разясниха своята собствена реалия:  Според мен, задачата на филмовата журналистика е да разпознава мрежата на социалните съответствия на екрана, да ги разкодира, да ги разяснява на аудиторията, а с тях и онези реалии, които стоят зад тях и които са ги породили. (агент Борисов – кинокритик)

Един човек би могъл най-добре да ги разбере Милан Кундера, който също беше уличен в доносничество. Напълно съм изненадан … това е удар под кръста… това не е истина… как се е появило там името ми е е загадка, която не мога да си обясня… – защитава се известният писател пред чешки журналисти, след като години отказваше интервюта.

Макар и с мъка, макар и със срам, чехите се произнесоха: не е лош писател, но като човек не струва, щом е донасял. Така на почтена възраст световната знаменитост изживя най-голямото си поражение.

Наистина ли Кундера е бил доносник? И на този въпрос чехите дадоха отговор: да, след като архивите го твърдят. Това мнение стана преобладаващо.

Българите тепърва има да се произнесат за своите компрометирани „знаменитости”.

Какво друго ли? Другото са конкретни истории, които чакат да бъдат разказани докрай. Един ден… Може би…

„Каждая дорога ведет к Богу, и он последний судья” 

(из филма „Покаяние”, реж. Тенгиз Абуладзе).

Текстът е включен в подготвяната за издаване книга с етюди, коментари и критика „СТИСКАЙ И НЕ УМИРАЙ”.

 

 

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, истории, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s