VAFFANCULO! – ТРЯБВА ДА СЕ БЪРЗА

Бепе

Някои го наричат италианската версия на Майкъл Мур. Само дето е по-строен от него и по-темпераментен. С къдрава побеляла коса – удивително пъргав за възрастта си. Подскача по сцената, когато емоцията му дойде в повече, понякога гласът му задира от ярост към политиците в Италия, които са трън в очите му (впрочем и той в техните), после се укротява.

Публиката – тази на площадите и онази по стадионите – обича да го слуша. Говори верни неща и най-важното, говори ги със страстта на човек, на когото му пука за нацията. Хората усещат това и му се отблагодаряват с присъствие, с усмивки, с поощрителни викове „браво!“ и всевъзможни жестове на внимание. Например ще го спрат на улицата и ще му кажат: „супер сте!“. Или: „добре е, че ви има!“.

„Той е нашият човек в битката със скапаняците в парламента“, казва ми Марко на същия площад („Пиаца Кастело“ в Торино), където през април 2008 се бяха събрали към стотина хиляди души.

Според западните журналисти неговата хватка е доведеният до крайност хумор, с който се впуска да бори социалните проблеми на италианците. Според мен няма никаква хватка. Просто на човека му е дадено отгоре да бъде неформален лидер на свестните хора в Италия. А те, както съм се убедил, не са никак малко.

Негов любим декор: на голям екран да текат имената на депутати с криминални дела, а той да ги изчита на глас пред многохилядната аудитория.

Негов любим поздрав: два вдигнати пръста във формата на V – като „vaffanculo“. Иначе казано, като „вървете на майната си”.

Бепе Грило. Човекът, който без да е каратист, борец или щангист, накара италианските политици да се стряскат насън. Комедиен актьор по професия, той тормози оялата се политическа олигархия така, както никой друг досега.

Опитаха се да му затворят устата, като го лишиха от достъп до медиите. Пресата (почти изцяло във властта на Берлускони) го напъди окончателно. И решиха, че са се справили с тази напаст с добродушно кръгло лице и убийствен сарказъм. През ум не им минаваше, че Интернет ще стане едно от най-силните му оръжия (неговият блог спада към 10-те най-посещавани блогове в света).

Финансови акули водят срещу него дела за милиони, че им уронвал престижа и правил далаверите им достояние на хората. Политиците не остават по-назад: един министър на правосъдието го даде под съд, след като Бепе изнесе в Европейския парламент разобличаващи факти за корупция, в която онзи се беше забъркал.

Винаги е провокирал затъналата в измами и лъжливи обещания върхушка. И винаги я е поставял на място – като се почне от лидера на Социалистическата партия Бетино Кракси, обвинен във вземане на огромни подкупи, та се стигне до Силвио Берлускони, уличаван многократно в същото, включително и във вечна дружба с Коза Ностра.

Страхът от блогърската дейност на актьора стигна дотам, че кабинета на Проди излезе с предложение да подчинят сайтовете и блоговете на закона за клевета. Така политиците решиха да сложат ръка върху единственото пространство в Италия  за изразяване на свободно мнение.

Понякога му идва нанагорно и се ядосва на инфантилността на съотечествениците си. Негови са думите, цитирани от западната преса: „I can’t take all cases on my shoulders! You  people have to do some things by yourselves!”.

Много италианци се опитват да му бъдат в полза – често пъти успешно. В писмо до Бепе Грило капитан от полицията изпрати списък на депутати с издадени присъди, както и на престъпленията, които са извършили. „Хора, четете тези имена от време на време, за да не забравяте“, завършва писмото си италианският офицер.

С Марко разсъждаваме за неговия народ и моя народ.

– Приличаме си – казва Марко.

– Не, не си приличаме – казвам аз. – Вие конфискувате имуществото на мафията и го предоставяте за социални нужди.

Имате в биографията си съдиите Фалконе и Борселино.

Вкарахте капо ди тути капи Бернардо Провенцано в затвора. А нашите капо ди тути капита не само че не са в затвора, ами сме им раздали карти на сътрудници на МВР.

Във вашата държава има народ, който не иска да прилича на мафията. В нашата държава има народ, който държи да прилича на мафията.

Във вашата държава живее актьора Бепе Грило, когото младите наричат „светец“. В нашата държава актьорите ни рекламират салам и майонеза…

– Но вие имате демокрация, участвате в свободни избори – прекъсва ме Марко.

– Имаме bulshit. Не може да има  демокрация в страна, в която политиците са агенти на комунистическите тайни служби.

– Ела тук тогава. Ние разполагаме и с фашисти в добавка – казва Марко и споменава 13 септевмври 2003, когато Берлускони дръпнал тържествена реч в чест на Мусолини.

– Слушай – продължавам, – в България се гордеем, че сме надхитрили всички. Щастливи сме, когато прецакаме някого.

– Тогава ще те запозная с моите съседи – смее се Марко и сменяме темата.

Движим се от север на юг към долината Мингардо, трябва да стигнем до Челле ди Булгерия, където ще говорим с местните жители за българския произход на това малко италианско село. Марко сочи през прозореца на колата и разказва за  прабългарите от времето на Алцек – най-малкият син на Кубрат и брат на Аспарух, – как заселили Апенините в ранното средновековие. Слушам го с удоволствие, той е енциклопедист, който разказва сладкодумно и знае хиляди подробности, включително и от историята на българите.



В София бързам да се осведомя какво се е случило през последните две седмици. Преглеждам пресата, от която научавам, че всъщност в България изобщо нямало мафия. Тъй им се било привиждало на разни завистливи западняци, които нарочно ни ковладели и злепоставяли пред света.

Прехвърлям се в интернет-форумите и попадам на Марина, която пита:

Защо българският народ спи? Докога ще стоим безмълвни и безучастни? Кога ще започне истинската промяна, която ще върне вярата и надеждата, че все пак не сме безнадежден случай?

Включват се и други:

Кога ще започне истинската промяна? Може би никога. Колкото и правителства да падат резултатът ще е все един и същ.

Искам Брюксел да назначи служебно правителство, парламент и съдебна власт, членовете на които да нямат български корени.

От 7-8 години тотално загубих вяра, че някой ден нещата ще се оправят. Нямам доверие на нито един политик. Чакам с нетърпение детето да завърши 12 клас, за да изляза да работя в чужбина. България отдавна не е държава за интелигентните и възпитани хора. Знам, че все още се намират трезвомислещи, но не знам докога ще устискат.

Хората виждат добре и могат да преценяват, но нищо не могат да направят, защото пипалата на мафията са навсякъде. Ако искаме нещо да се промени, това е тоталната реформа. …

После пускам телевизора, а там предаване, от което става ясно, че у нас има към 10 процента (около 600.000 души), които мъкнат демокрацията на гърба си и не са престъпници. С други думи това са възпитани и грамотни българи, дето си вършат добре работата и още са живи.

Цели 600.000! Браво! – потупвам радушно телевизора. Ето с кого ще вдигнем едно грандиозно:

V като „ВЪРВЕТЕ НА МАЙНАТА СИ“

и ще изметем агентите и мутрите от държавата.

Ето с кого ще накараме народа да повярва, че орисията му не е цял живот да бъде нечий слуга. А сетне ще отидем да помагаме на Бепе Грило в Италия – продължавам да потупвам телевизора.

След което сядам да пиша оптимистично писмо на моя италиански приятел Марко.

Междувременно научавам, че социалистите имали амбиция да повишат качеството на живота на българите и това им давало основание да гледат към следващ мандат.

Vaffanculo! – значи трябва да се бърза.

Текстът е от подготвяната за издаване книга с етюди, публицистика и критика „Седмата нишка“.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s