Днес е 19 януари и новият президент на Република България полага клетва. Бързам да чуя думите, с които Росен Плевнелиев ще застане начело на най-бедната, корумпирана и престъпна държава в Европeйския съюз, каквато ни е славата из Европа.
(Преди това на площад „Гарибалди” поредните български бабаити са си спретнали поредната пукотевица – за сеир на отиващите рано сутрин на работа софиянци. Както се казва: да ни започне денят с хубаво).
„Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се” – тържествено изрича президентът, следва целуване на кръста, сетне патриарх Максим дава благословията си.
Да тръгнем оттук – от една духовна институция, фрашкана с доносници на Държавна сигурност, на които Неговото светейшество служеше за параван. Много исках новият държавен глава да откаже „честта” да целува ръка на хора от българската православна църква и му стисках палци да се престраши.
Щеше, разбира се, да стане скандал, и то какъв! Но пък това би била първата безапелационно заявена погнуса от българската ченгесария, заявена от най-високо място. Жест, достоен за аплодисментите на демократичния и самоуважаващ се свят. Не се случва.
„България трябва да надгражда своя успех, а аз ще го показвам по целия свят”, продължава Плевнелиев. Добре звучи, стига да има здрава основа, върху която да се надгражда. Кое у нас има такава основа? Кое е онова нещо, което стои здраво на земята и колкото и да го буташ и клатиш, то не помръдва? Моралът на нацията? Усетът на народа за естетика? Чувството за справедливост? Борбеността и свободомислието? Задоволството от националната принадлежност? Със сигурност – не. Ако беше обратното щяхме да се гордеем пред света със спретнатите си села и градове, и най-вече с хората: чисти, възпитани, образовани.
Можем да кажем, че в България единствено ДС и престъпността имат здрави основи – запазено е всичко старо и е научено много ново – например как да се използват няколко господари едновременно. Ето защо преди да се надгражда, трябва да започне да се разгражда.
Да се разгради:
– системата, която позволи на няколкостотин души да завладеят няколко милиона, да ги смачкат до аморфна маса, която е готова да гласува за всекиго срещу пълен тумбак и чифт нови гащи;
– страха, че ако критикуваш властта ще бъдеш глобен, уволнен, наказан, набит или убит;
– недоверието към партиите и схващането, че всички политици са един дол дренки (не че не са);
– бастионите в Бояна, Драгалевци и Симеоново и банковите сметки на техните собственици.
Това очакват българите от своя нов президент.
Както и признание за неговите слабости и зависимости, за да му повярват, че наистина изповядва принципите на прозрачността и модерната държавност.
Очакват да обясни причината да го свързват с клана „Живков”, как е получил квота за износ на строители в Германия и каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова и кръга „Капитал“. Достойно ще е. Така и магистралите, на които се е посветил, ще придобият смисъл, защото по тях ще пътуват европейски граждани, вдъхновени от морала на своя държавен глава, а не психопати със суициден комплекс.
Очакват също да не губи време, а отсега да призове премиера Борисов да си каже за всичките съмнителни връзки от близкото минало и се разкае. За да сме сигурни, че страната ни най-сетне е тръгнала по правилния път, с правилните хора отпред.
Да си президент е кауза – говори нататък Плевнелиев.
Добре е, че възприема себе си по този начин, но каузата се родее с мисията, тя пък със саможертвата. Жертваш удобства, ако трябва и живота си, за да решиш основния проблем на държавата – повсеместният бандитизъм, превърнал се във философия и стил на съществуване. След това мислиш за магистрали.
Тук обаче президентът мълчи.
Мълчи и по темата за някогашната тоталитарна върхушка, която съществува необезпокоявана, вече като капиталистически елит, и че е нужна високо морална фигура, за да поправи тази несправедливост.
Опитвам се да си представя как слага ръка на сърце и с проникновен глас казва: „аз съм тази високо морална фигура и не се съмнявайте дори за миг, че ще изпълня предназначението си”. Оставам си с представата.
…
Преди време посветих на Георги Първанов цял абзац в своя статия за това, какъв президент желая да имам. Подсещах го, че според българската Конституция той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната в мирно и военно време, назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР, тъй че стига да поиска може да обяви война на организираната престъпност и да я смачка за един ден.
Написах, че истинския президент би казал на народа си следното:
Знам кои са истинските бандити в Република България и ще направя всичко възможно те да идат там, където отдавна им е мястото.
Написах още, че това са думите, които искаме да чуем от него – аз и останалите българи, на които куфарите им стоят до вратата.
Тогава президентът Първанов не взе отношение по въпроса. Разбирам го – бандитите, които имах предвид, спонсорираха партията му.
Днес се обръщам със същите думи към президента Плевнелиев. Съветвам го също така при встъпването си в длъжност на 22 януари 2012 да призове българите да отдадат почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание. Защото който няма памет за миналото, неминуемо е обречен да го преживее отново.
Чак тогава можем да надграждаме.
Разочарован ли съм в крайна сметка? Не, не съм. Но продължавам да държа куфара си до вратата.
Владо Трифонов представя: 