КАКВО ОЧАКВАМ ОТ СВОЯ НОВ ПРЕЗИДЕНТ?

Днес е 19 януари и новият президент на Република България полага клетва. Бързам да чуя думите, с които Росен Плевнелиев ще застане начело на най-бедната, корумпирана и престъпна държава в Европeйския съюз, каквато ни е славата из Европа.

(Преди това на площад „Гарибалди” поредните български бабаити са си  спретнали поредната пукотевица – за сеир на отиващите рано сутрин на работа софиянци. Както се казва: да ни започне денят с хубаво).

„Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се” – тържествено изрича президентът, следва целуване на кръста, сетне патриарх Максим дава благословията си.

Да тръгнем оттук – от една духовна институция, фрашкана с доносници на Държавна сигурност, на които Неговото светейшество служеше за параван. Много исках новият държавен глава да откаже „честта” да целува ръка на хора от българската православна църква и му стисках палци да се престраши.

Щеше, разбира се, да стане скандал, и то какъв! Но пък това би била първата безапелационно заявена погнуса от българската ченгесария, заявена от най-високо място. Жест, достоен за аплодисментите на демократичния и самоуважаващ се свят. Не се случва.

„България трябва да надгражда своя успех, а аз ще го показвам по целия свят”, продължава Плевнелиев. Добре звучи, стига да има здрава основа, върху която да се надгражда.  Кое у нас има такава основа? Кое е онова нещо, което стои здраво на земята и колкото и да го буташ и клатиш, то не помръдва?  Моралът на нацията? Усетът на народа за естетика? Чувството за справедливост? Борбеността и свободомислието? Задоволството от националната принадлежност? Със сигурност – не. Ако беше обратното щяхме да се гордеем пред света със спретнатите си села и градове, и най-вече с хората: чисти, възпитани, образовани.

Можем да кажем, че в България единствено ДС и престъпността имат здрави основи – запазено е всичко старо и е научено много ново – например как да се използват няколко господари едновременно. Ето защо преди да се надгражда, трябва да започне да се разгражда.

Да се разгради:

– системата, която позволи на няколкостотин души да завладеят няколко милиона, да ги смачкат до аморфна маса, която е готова да гласува за всекиго срещу пълен тумбак и чифт нови гащи;

– страха, че ако критикуваш властта ще бъдеш глобен, уволнен, наказан, набит или убит;

– недоверието към партиите и схващането, че всички политици са един дол дренки (не че не са);

– бастионите в Бояна, Драгалевци и Симеоново и банковите сметки на техните собственици.

Това очакват българите от своя нов президент.

Както и признание за неговите слабости и зависимости, за да му повярват, че наистина изповядва принципите на прозрачността и модерната държавност.

Очакват да обясни причината да го свързват с клана „Живков”, как е получил квота за износ на строители в Германия и каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова и кръга „Капитал“. Достойно ще е. Така и магистралите, на които се е посветил, ще придобият смисъл, защото по тях ще пътуват европейски граждани, вдъхновени от морала на своя държавен глава, а не психопати със суициден комплекс.

Очакват също да не губи време, а отсега да призове премиера Борисов да си каже за всичките съмнителни връзки от близкото минало и се разкае. За да сме сигурни, че страната ни най-сетне е тръгнала по правилния път, с правилните хора отпред.

Да си президент е кауза – говори нататък Плевнелиев.

Добре е, че възприема себе си по този начин, но каузата се родее с мисията, тя пък със саможертвата. Жертваш удобства, ако трябва и живота си, за да решиш основния проблем на държавата – повсеместният бандитизъм, превърнал се във философия и стил на съществуване. След това мислиш за магистрали.

Тук обаче президентът мълчи.

Мълчи и по темата за някогашната тоталитарна върхушка, която съществува необезпокоявана, вече като капиталистически елит, и че е нужна високо морална фигура, за да поправи тази несправедливост.

Опитвам се да си представя как слага ръка на сърце и с проникновен глас казва: „аз съм тази високо морална фигура и не се съмнявайте дори за миг, че ще изпълня предназначението си”. Оставам си с представата.

Преди време посветих на Георги Първанов цял абзац в своя статия за това, какъв президент желая да имам. Подсещах го, че според българската Конституция той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната в мирно и военно време, назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР, тъй че стига да поиска може да обяви война на организираната престъпност и да я смачка за един ден.

Написах, че истинския президент би казал на народа си следното:

Знам кои са истинските бандити в Република България и ще направя всичко възможно те да идат там, където отдавна им е мястото.

Написах още, че това са думите, които искаме  да чуем от него – аз и останалите българи, на които куфарите им стоят до вратата.

Тогава президентът Първанов не взе отношение по въпроса. Разбирам го – бандитите, които имах предвид, спонсорираха партията му.

Днес се обръщам със същите думи към президента Плевнелиев. Съветвам го също така при встъпването си в длъжност на 22 януари 2012 да призове българите да отдадат почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание. Защото който няма памет за миналото, неминуемо е обречен да го преживее отново.

Чак тогава можем да надграждаме.

Разочарован ли съм в крайна сметка? Не, не съм. Но продължавам да държа куфара си до вратата.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s