НИЕ СМЕ РОБИ

Преди време Александра Свиридова, руска журналистка, сценарист и режисьор на телевизионни филми, написа блестящо есе-критика за филма на Алексей Герман: „Хрустальов, колата!”.  По думите на Герман филмът е за руснаците – какво представляват, кои са, какви са. „Загадка” – споделя той. За Свиридова обаче няма загадка. „Ние сме роби. Това е първото, което следва от филма на Алексей Герман”, казва тя. „Роби сме не на нещо определено, а на абсолютно всичко: на каквото го има, на когото го има – негови роби ще бъдем. Защото това е единственото, което умеем да правим добре: отдавна сме свикнали”.

Цитирам Александра Свиридова, защото думите й със същата сила могат да се отнесат към българите: отдавна сме свикнали да бъдем роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар.

Робът е отмъстителен, когато му кажеш, че е роб. Минава зад гърба и те захапва коварно. И анонимно. Анонимен е, защото утре може да се наложи да смени господаря си – под друго име, с друга външност. Но със същата робска душа.

Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява.

Робът обича да подскача. Затова измисли слогана „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев прим и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците.

А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича.Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света.

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде.

В края на есето си за филма на Герман, Александра Свиридова припомня предсмъртните думи на грузинския философ Мераб Мамардашвили: „Народът трябва внимателно да се вгледа в себе си – в огледалото, да се засрами от своя облик, за своите робски реакции и стереотипи и да се замисли: Какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил? Народът трябва да изтръпне от отвращение и срам, и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата”.

Какъв по-хубав край и какво по-добро начало за нас, някога Велики българи!


Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s