ОРГАНИЗИРАН ВСЕНАРОДЕН ОТПОР (3)

„И кой, ако не писателят,

ще порицае не само собствените си некадърни управници,

но и обществото с неговото страхливо унижение

или самодоволна слабост…?”

(Александър Солженицин, из „Нобелова лекция по литература”

 

Като изключим провокаторите, които със сигурност населяват форума на svobodata.com (впрочем смятам това за напълно нормално), в него се срещат и коментари на почтени хора. Такъв например е коментарът на една госпожа, живееща по всяка вероятност в Съединените щати, която с особена чувствителност реагира на следното изречение, свързано с покаянието: „Партия „Свободата” да се създаде заради акта на покаяние спрямо жертвите на комунизма, който тя ще извърши от името на цялата нация”.

Коментарът на госпожата съм транскрибирал на кирилица за по-лесното му възприятие и цитирам по-долу със съкращения:

…Досещам се един случай в България, когато млада жена беше похитена, затворена и разпитвана от Държавна сигурност и несправедливо обвинена политически, което и било истински ужас. Искам да ви попитам, според вашата теза за покаянието, ако тази българка стане член на пария „Свободата”, тя ще трябва ли да се покайва пред народа за пристъпленията на палачите си?

Нататък продължава:

Смятам за много голяма грешка една личност да се кае за греховете на другите. … Какво знаете вие за акта на покаяние? Как го разбирате?

Въпросите, които госпожата задава, са важни въпроси, които сам съм си задавал и имам категоричен отговор. Разбира се, че репресираната жена, за която става дума в цитата, не трябва да се извинява на никого. Разбира се, че на нея и на потърпевши като нея трябва да се извинят преките палачи (ако са живи), техните наследници (синове, внуци и правнуци), както и партията, от чието име са действали.

Но също така трябва да се извини и нацията; цялата българска нация, която е взимала участие волю или неволю, гласно или негласно, в престъплението, наречено „комунизъм”.

Ето какво казва Владимир Буковски, успял да оцелее след затворите, лагерите и психиатричните клиники на съветската система:

За разлика от “обикновената” диктатура, тоталитарният режим винаги се опитва да включи цялата нация в престъплението си. В крайна сметка, практически всеки е участник. Някои е трябвало да “поддържат” политиката на партията на събрания просто като вдигат ръка, други – да мълчат, когато техни съседи изчезват. Дори един обикновен работник, който произвежда жици във фабриката, е съучастник в престъплението „масови репресии”. Сега, когато такъв режим в крайна сметка падна, цялата нация трябва да се сблъска с реалността, т.е., че всички носят вина. Това е много мъчително. Повечето хора не могат да го приемат, те предпочитат да се придържат към старите си оправдания.

И точно заради това ние толкова отчаяно имаме нужда от СЪД, ТРИБУНАЛ над комунизма: без него хората няма да преоценят миналото, да се разкаят за своето съучастничество.

Аз, за разлика от прочутия политически дисидент, не призовавам към съд и трибунал, защото считам, че моментът е изпуснат. Но поне за покаяние не е късно. За покаяние никога не е късно. От него се нуждае като морална компенсация не само похитената, затворена и разпитвана от Държавна сигурност млада жена. Покаянието е необходимо за всички в държавата, ако искаме да стъпим на твърда почва и да продължим „на чисто”. Както направиха немците, както сториха чехите.

Говорейки за това, че тоталитарният режим винаги се опитва да включи цялата нация в престъплението си, Буковски има предвид бившата СССР. Но тъй като процесите у нас и там са едни и същи, думите му спокойно могат да се приложат към българската действителност. Пък и би ли могло да е иначе, след като лозунгът КПСС-БКП все още може да се види из българските градове, села и паланки.

Нуждата от покаяние е всеобща, особено в „съветизирани” страни като нашата, ако искаме хората по света да започнат да говорят за България и българите с уважение. И това е една от онези безусловни истини, до които всеки трябва да стигне – сам или с помощта на сайтове като този.

Няколко думи за партия „Свободата”. Тя трябва да има по-скоро културна мисия, отколкото да се занимава с чисто политическа дейност. Тя трябва да стане пример за подражание в република, изпитваща сериозни проблеми по отношение на нравствените норми и благоприличието. Защото шарлатани-политикани в България дал Господ, но културните, нравствените и благоприличните политически деятели са сериозен дефицит.

Много е важно също, кой ще е лидерът на партията. Говорихте ли с господин Сугарев? Аз бих предложила него, тъй като за вас не знам достатъчно – пише в коментара си госпожата от Съединените щати..

Не, госпожо, със Сугарев не съм говорил. Ако трябва, ще говоря.

Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да ставам лидер на партия, политик, министър-председател, нито дори президент. Обстоятелството обаче, че съм гражданин на тази страна и все още не съм емигрирал, ми дава правото да пиша за ставащото в нея така, както смятам за правилно. И да предлагам онова, което смятам за правилно, дори на определени хора то да изглежда наивно и неосъществимо.

Защото кой, ако не писателят, ще порицае не само собствените си некадърни управници, но и обществото с неговото страхливо унижение или самодоволна слабост?

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s