Love.net: пуйчене и пуканки

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши”

– Аве, тва новата вълна си е…о майката. 

– Е, кво има толква, некви кифли, братле, некви педали…

Разговорът се води зад гърба ми. Място на действието е един от софийските мултиплекси. За сведение, става дума за „новата вълна” в българското кино – тъкмо е приключила прожекцията на Love.net.

Да видим какво толкова има във филма, наистина.

Има липса на любов, търсене на лесни заместители, падение и възход на виртуалните надежди.

Има наливане с уиски и текила, има чукане във фешън кенеф на фешън заведение ( в този филм всичко е фешън), има лъскави мацки с лъскави гащички ( в този филм всичко е лъскаво).

Има съобщителна техника – компютри, лаптопи, мобифони.

Има превозна техника – коли, мотори.

Има операторска и монтажна сръчност.

Има драматургично поназнайване – няколко паралелни истории са вкарани в сравнително добре разпознаваема структура.

Има много лукс на едно място, небрежно разпуснато поведение в небрежно елегантни (и подчертано скъпи) интериори, които трябва да създадат усещане за стандарт на няколко поколения, събрани в една лента. Само дето никой не споменава, че историята се случва в една оклюмала източно европейска страна, на която само претенциите са на ниво, останалото е ниска култура и мръсотия до шия.

Има парвенюшка показност, която дори участието на Джон Лоутън от Uriah Heep не може да смекчи.  Както и лош вкус, който от напудрените ателиета на кредитните парвенюта прескача на екрана като модел за подражание и за удоволствие на пуканкопотока в салона.

Възможно е сценаристите и режисьорът да обитават среда, подобна на тази във филма. Халал им вяра! Истината обаче е, че излъсканият интериор, населен с играещи го истеблишмънт персонажи, не подхожда никак на действителната българска картинка.

Има и един стар проблем, който днес се възпроизвежда с нова сила:  неумението на актьорите да си произнасят убедително думичките. Диалозите – уж модерни, изпълнителите – уж подбрани след прецизен кастинг, а репликите сякаш насила са им пъхнти в устата. Нали това е техният живот, тяхното всекидневие, техните страсти, техният сленг… – очакването е за естествена екранна реч. (Упрекът ми е предимно към режисьора, макар че един интелигентен артист не би допуснал да разпилее ролята си в зле интонирани фрази).

Какво още има? Има хепиенд, за който Холивуд само може да завижда. Една разпътена майка (Койна Русева) след няколко нервни труса оправя отношенията си със своята 14-годишна дъщеря (Лора Чешмеджиева). Един лайфстайл редактор (Захари Бахаров) открива ново професионално предизвикателство: оттук нататък ще се занимава с G-точката на интернетното си гадже (Диляна Попова). Младата героиня на Диана Добрева пък след дълго чатене най-сетне се среща със старата кримка Лоутън, който пристига в България специално заради нея и по всяка вероятност ще я отведе в английското си имение.

И, разбира се, историята на лекаря, осъзнал любовта към жена си и какъв простак е, че й е причинил толкова страдания.

Едра мъжка сълза се стича по бузата на Христо Шопов – героят му признава колко несправедливо е постъпил с брачната си половинка и добре че е интернет да му отвори очите, защото иначе щеше да продължи да я кара през просото, проваляйки своя и нейния живот. Съпругата (Лилия Маравиля) ридае връз рамото на завърналия се любим, а цялата сцена се отиграва в Стария град в Пловдив. Толкова е затрогващо, че съседката ми от ляво за миг спира да хрупа пуканки.

Това, което няма във филма, са политика, агенти на държавна сигурност, мутри с ланци, стачки, ДАНС, БОРКОР, цигани и дискредитирани евродепутати. Няма и комунизъм в тази иначе бивша комунистическа държава. (Ако го имаше спонсорите със сигурност щяха да се стиснат да дадат пари). И сигурно е добре да липсват подобни баналности, за да може пресата с основание да напише, че в Love.net „режисьорът и операторът Емил Христов са успели да покажат столицата като модерен европейски град и като добро място за живеене”.  Проблемът е, че София не е нито модерен европейски град, нито е добро място за живеене. Иначе казано режисьорът и операторът са послъгали, вероятно водени от познанието, че в днешно време ако кажеш истината, рискуваш да умреш от глад.

Русата перука на Йорданка Кузманова

Сега искам да обърна внимание на една на пръв поглед нищо и никаква руса перука.  Надяната обаче на главата на Йорданка Кузманова, тя се превръща в метафора на цяла прослойка, прикриваща цивилизационната си комплексираност с глуповати аксесори от гардероба на българоселския истеблишмънт.

Перуката на главата на Йорданка Кузманова е перука – откровение!

Перука – памет и предсказание!

Кичът и фалшът на системата са събрани в един предмет. Освен биографията на родителите под него прозира CV-то на децата им: надути лилипути в позата на великани. Лично аз бих развил тази мимолетна сцена в отделна сюжетна линия за родово обусловеното израждане на генерациите.

Филмът може да бъде погледнат и иначе:  на тази съсипваща със сивотата си българска действителност, очукани панелки, мръсно метро и грозни хора по улиците, защо да не противопоставим нещо по-засукано и маняшко, пък макар и опростено като за културмасовици. Нещо динамично и епидермално като живота в мола.

Секс, свирки, уиски, компютри – компютри, уиски, свирки, секс. Провинциалните комплекси са избити, таргет групата мърка доволно, в салона мирише на тестостерон. А навън н’екви глупаци се занимават с н’екво АЕЦ „Белене”. Вместо да дойдат на Love.net и пуканки.

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши” – чета в някакъв форум.  Е, имаме си!

 

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s