Истината на един абсурд

Бъди безгрешен в словото си – говори честно.

Казвай само каквото мислиш.

Насочи силата на словото си към истината.

(Толтекската  книга на мъдростта)

Бивш президент от Източния блок, затвърдил авторитета на своята страна сред западните общества далеч преди падането на Берлинската стена и номиниран за Нобелова награда за мир, през 1991 оповести:

„Не ми остава друго, освен при различните си обществени изяви отново да обяснявам и да посочвам, че моралът присъства във всичко. Защото това наистина е така. С какъвто и проблем да се сблъскам в своята работа, винаги щом поискам да го разреша, установявам, че зад него е скрита някаква нравствена тема – било то човешко безразличие, нежелание да се признае собствената грешка или вина, завист, прекалена самоувереност и прочие.

Ако трябва да обобщя, ще кажа, че виждам единствения изход в стария и добре известен закон: „да се живее в истина”.

Моралът и истината като най-важно условие един народ да върви напред – за това говореше Вацлав Хавел преди 20 години. Моралът и истината като негово лично разбиране за властта, с което да даде пример на нацията и да я мотивира, за да не се чувстват хората самотни в битката с лъжата. За да не смятат, че ония „горе” са ги предали заради пари и постове.

Със словото и действията си Хавел показа какъв трябва да бъде държавният глава на  демократичната държава. Затова днес Република Чехия е добро място за живеене.

У нас нито един от президентите ни не обели й дума, че трябва да живеем в истина, а с поведението си всички показаха какъв не трябва да бъде държавният глава на демократичната държава. Затова днес Република България е лошо място за живеене.

В Чешката република приеха и приложиха пакет от декомунизационни и лустрационни закони, създадено бе Бюро за разследване на престъпленията на комунизма* и гражданите обединиха гнева си към отрепките, повикали съветските танкове през 68-ма.

В Българската република приетият през 2000 година Закон за обявяване на незаконността на комунистическия режим беше декларативен, без никакви правни последици, колкото да се отбие номера пред световната общественост, и вместо покаяние за извършените престъпления, продължават да се полагат венци пред паметниците на съветската армия.

С нежелание и много зор ни беше смутолевена някоя друга истина като тази, че българската демокрация е била предварително замислена и подготвена в канцелариите на Държавна сигурност, откъдето са се излъчвали и лидерите на неформалните сдружения.

Разбрахме също псевдонимите на копоите, които са ни подслушвали, клепали и промивали мозъците ни с лъжливи коментари и анализи.

Осведомихме се кои са унищожителите на българската природа – сред тях неколцина юпита, доставени тихомълком на политическия пазар като стока със съмнително качество. (Спомняте си: Милен Велчев, Николай Василев, Любка Качакова…).

Научихме имената на новоназначените българските капиталисти – до вчера възторжени строители на социализма.

И толкоз.

Не научихме защо не беше вкаран в затвора нито един от субектите, получили възможност да се разпореждат с откраднатите от народа пари, както и с чия задгранична благословия партията на комунистите продължи да се разпорежда с държавата като със своя собственост.

Не научихме защо след като правителството на „Герб” обеща крадците да си получат заслуженото, Ахмед Доган – един от най-обиграните партийни мошеници – вместо да е на хляб и вода в Софийския затвор, посръбва в сараите си 21-годишен Чивас Регал и замезва с черни трюфели. А ние се чудим кого още да излъжем, че сме демократична европейска държава.

Морал и истина! Кой да ни ги донесе, след като си нямаме Хавел? Къде да ги търсим? Какво да правим? „Да правим предсрочни избори”, чуват се подвиквания. Предсрочни избори, за да дойде правителството на кого? Пак на тройната коалиция? На новата партия на стария шпионин Гоце? На останките, артисали от Съюза на демократичните сили? Или на Алексей Петров и лисугерите от вестник „Галерия”? Да пази господ!

Тогава?

Колкото и да е безутешна ситуацията, мисля, че все пак има решение и то се състои от две части.

Първа част: да подкрепим Борисов през този мандат и през следващия, независимо от мутренския му бекграунд и нескопосаното му обкръжение. Независимо че пред българските емигранти в Чикаго изрази страстна омраза към комунистите (”толкова ги мразя…”), а година по-късно със същата страст превъзнесе управлението на Живков. Независимо че и той като предшествениците си не намери за нужно да се извини пред нацията за концлагерите и възродителния процес. Както и че не ме послуша, когато го съветвах да разкара от антуража си плужеци като Бареков, да не назначава за министри компрометирани хора като Вежди Рашидов и Божидар Димитров, да работи скромно и тихо, без да се бие в гърдите,  да нареди на чиновниците си да ходят на работа с велосипеди и преди да започне да строи магистрали, да направи от грозните социалистически панелки спретнати и приятни места за живеене; така както направиха с панелките си чехите.

Да го подкрепим, за да използваме премиерстването му при реализацията на втора част на решението. А тя е, че като му гарантираме два мандата, той ще може спокойно и без напрежение да започне преговори за внос на министри и население от Централна и Западна Европа.

Иначе казано, двата мандата ще дадат на българския министър-председател достатъчно време да покани официално германци, чехи, холандци, поляци, норвежци, финландци, унгарци и швейцарци да се заселят на нашата територия и да се възползват от нейната уникална природа и климат. Смисълът на такова преселение би бил, че като дойдат тук, чужденците ще се погрижат с опита на добри стопани за градовете, селата, планините, горите и езерата на тази красива, но занемарена земя. А българите ще се разселят по света и в досег с чужди култури и порядки ще престанат да вредят, псуват, трошат, тъпчат, мразят, претендират, кълчат и завиждат. Тогава е напълно възможно някъде да се появи гениален нашенец художник, писател, певец или журналист, когото няма да смачкат на секундата. А Франкфуртер Алгемайне няма да пише повече за България като за „труп на миналото, което продължава да гние и да трови държавата”.

Звучи ви като фантастичен разказ? Като пиеса на абсурда? Така е, но помислете:

Нима не е абсурд, че до ден-днешен България продължава да се управлява от морални и интелектуални запъртъци?

Че най-представителната фигура в държавата ни е човек с порочно минало?

Че картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1 млн. и 500 хиляди?

Че 90 процента от професорите и доцентите в Софийския университет са агенти на Държавна сигурност?

Че не друг, а Слави Бинев представлява България на лошо артикулиран български в Европейския парламент?

Тъй че един абсурд в повече няма да ни навреди. Напротив, може да ни помогне най-сетне да се прочуем с нещо досега нечувано и невиждано: как един народ си сменя родината и как една родина си сменя народа,  защото повече не се понасят.

Ако Борисов се запъне (а той ще се запъне и жалко, защото ще пропусне възможността да извърши велико и запомнящо се действие), тогава ще вземем нещата в свои ръце. Ще изготвим общо писмо до правителствата на европейските държави и ще ги запознаем с най-голямата истина, изричана някога за българите и България. Истината, че българите не заслужават родината си.

* Чешкото Бюро за документиране и разследване на престъпленията на комунизма до 1 февруари 2004 е разследвало 179 души в 92 дела. От тях 85 дела, отнасящи се до 107 души, са предадени на прокуратурата с предложение за предявяване на иск. На тази основа са повдигнати 64 обвинения срещу 86 лица.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s