Питам моята земя…

„Питам моята земя – какво ни остава?  Отговорете ми. Да плуваме по течението? Да се преструваме, че нищо не се е случило? Да търкаме болничните стълбища, измити от техните фирми по чистотата, да зареждаме по бензиностанциите бензин, изпомпан от техните помпи? Горди ли сте… да си прекарвате времето в заведения, притежавани и управлявани от тях? Да седите в баровете редом с техните деца, с децата на техните адвокати?

Още колко трябва да чакаме? Колко още трябва да гледаме как най-добрите си отиват, емигрират, а остават примирените? Сигурни ли сте действително, че това е правилният начин да живееш? Че наистина са достатъчни вечерите, прекарани в ухажване, смях, закачки, кавги и няколко разменени приказки и проклятия за отвратителната миризма от изгорял боклук? … Как успяхме да ослепеем до такава степен? Толкова сервилни, примирени, прекършени?

Не мога да повярвам, че само няколко изключителни личности успяват да се противопоставят. … А останалите? Останалите са кротки и тихи, смачкани от страха. Страхът – най-сериозното алиби. Той позволява на всички да се чувстват прави – нали трябва да пазят семейството, близките, собствения праведен живот, личното свещено право да съществуват и да създават.

Колко трябва да се мъчите вие, за да вземете заем за къщата си, докато директорите на банките са изключително отзивчиви с онези, които командват? Когато се сблъскате с всичко това, ще разберете, че няма къде да се скриете, не съществуват защитени зони, ще ви стане ясно, че поведението, което смятате за мъдро и лишено от излишни илюзии, всъщност е смазало душата ви, трупайки толкова негодувание и скрита злоба, че сте загубили всякакъв вкус към живота.

Питам земята си – успява ли все още да си представи, че има избор? Питам дали все още е в състояние да направи поне първата стъпка към свободата – да се види различна, да мисли за себе си като за свободна? Да не се предава, приемайки като събда онова, което всъщност е дело на хора.

Тези хора могат да те откъснат от родните ти места, от миналото ти, да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом, да пишат по оградите на познатите ти от детството улици гадости за теб, да създадат пустиня наоколо. Но не могат да изтръгнат, да унищожат едно убеждение, което всъщност е и надежда – че не е справедливо, абсолютно неестествено е една земя да бъде изоставена във властта на насилието и непрекъснатия грабеж; че не може да продължава така само затова, защото винаги така е било. Още повече не е вярно, че нещата са си все същите открай време – напротив, всичко става все по-лошо.

Защото разрухата се увеличава право пропорционално на техните сделки, а земята е необратимо отровена заради безграничната им алчност. … Защото това, което цари днес в тези земи, е тяхната представа за нещата и прилича на тях. И това ни очаква утре, вдругиден, занапред. Трябва да намерим сили за промяна – сега или никога”.

·

Къде е тази земя? Какви са тия хора, които могат да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом и да превърнат страната ти в пустиня? Уточнявам: става дума за една красива държава, някога известна на света със своите поети, художници, архитекти, певци и музиканти, а днес – със своята мафия. И макар това да не е България, приликите са толкова правдоподобни, че човек би казал: който е писал горното, ще да е някой много препатил нашенец. Но не е. Написал го е неаполитанецът Роберто Савиано, вбесил местните босове достатъчно, за да му издадат смъртна присъда.

Цитатите са от книгата „Красотата и адът”. И тъй като звучат твърде близко и родно, започваш да си мислиш, дали като споменава за ”власт на насилието и непрекъснат грабеж”, авторът не е имал предвид нашите бандити и изпосталялата ни от страх, кражби и далавери България. Ами народът – сервилен, примирен и прекършен – за италианците ли става дума наистина?

Страшновато и много „българско” е онова, което описва Савиано. И същевременно различно.

Различно, защото италианците имат техните достойни и смели мъже-магистрати, които успяха дълбоко да разстроят комфорта на клановете, а ние… Ние си останахме с нашите филчевци, велчевци и кокиновци – балсам за очите на всеки бандит и престъпник – и няма перспектива да се появят нашите Джовани Фалконе и Паоло Борселино.

Различно, защото мафията на италианците е уж като българската, само че не съвсем. Тяхната например си знае мястото: крие се от полицията, живее в изоставени къщи в дълбоката провинция и не парадира с имущество. Нашата – наопаки: колкото повече престъпления е извършила, толкова по-голяма арогантност и недосегаемост демонстрира. Живее в замъци в полите на Витоша, пазарува си църковни санове, научни титли, депутатски постове и обикаля света с накраденото от държавата.

Италианските мафиоти получават доживотни присъди и умират в затвора. Българските мафиоти дефилират с лимузини за по половин милион лева из софийските улици и ако случайно попаднат зад решетките, бързо излизат по „здравословни причини”.

Италианските мафиоти произхождат от семейства с по 10-12 деца. Нашите – от тайните служби на Държавна сигурност.

Италианската мафия не афишира, че върши злодеяния заради „благоденствието на народа” – иначе любима мантра на българските им колеги.

Италианската мафия не се интересува от идеологии, докато българската е идеологическа с пръкването си.

Италианската мафия корумпира държавните служители. Българската – самата тя е държавен служител.

В италианската полиция ако имаш близки, за които се предполага, че поддържат връзки с мафията, не можеш да започнеш работа. В българската полиция да си мешаш капата (и пачките) с мафията е въпрос на престиж.

В Италия за главата на сицилианския магистрат Алфонсо Сабела мафията даваше 3 милиона евро. Да сте чули за главата на българския главен прокурор Борис Велчев някой мафиот да е поискал 3 милиона евро? 300.000? 300? Или поне 30? Няма и да чуете. Защото това е онзи главен прокурор, който заявява, че гражданите, за разлика от държавата, не проявяват в нужната степен нетърпимост към корупцията и пречат на работата на прокуратурата. (Схващате ли? Гражданите пречат на прокуратурата да си върши работата!) Това е онзи главен прокурор, който позволява на прокуратурата да продължава да се държи като част от организираната престъпност? Онзи, при когото Младен Михалев-Маджо влизаше с въоръжена охрана и усмивка на национален герой.

Там, в Италия, семиотикът-философ и литературен критик Умберто Еко отправи призив към правителството да се заеме сериозно с охраната на заплашвания със смърт Роберто Савиано. „Не трябва да оставяме Савиано сам като Фалконе и Борселино“, каза той по националната телевизия и властите го послушаха.

Тук, в България, политологът и think tank специалист Иван Кръстев, който според класацията на Foreign Policy е сред 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, дума не обели нито преди, нито след убийството на Георги Стоев. Може би защото подобен проект е нямало да се превърне в mainstream, както вероятно би обяснил „прагматичният и интелектуално гъвкав”  Кръстев.

Още: италианските интелектуалци се обявиха срещу премиера Силвио Берлускони и подписаха петиция в защита на свободата на пресата. Българските интелектуалци празнуват 3 март с Путин и правят подписки в защита на Георги Първанов и паметника на съветската армия.

Но да се върна на началото. В „Красотата и адът” Савиано пита неговата земя дали е горда да седи в баровете с децата на мафиотите? Да гледа как най-добрите италианци емигрират, а остават примирените? И предупреждава, че нещата отиват все по на зле, затова тя трябва да намери сили за промяна.

Тъй като започнах този материал с отлики и прилики, аз също питам моята земя: ще намери ли сили да се промени, за да не заприлича на един голям мафиотски клан на площ  110 910  квадратни километра, със 7 576 751 души членска маса?

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s