Удавени в лъжа и страх…

Днес всяко двукракоходещо, безперушинесто пише. Журналисти пишат, лекари пишат (отчети за здравната каса), политици пишат, полицаите също щели да пишат – актове на английски! И колкото повече пишат, толкова повече оредяват горите, изчезват растения и животни, променя се климатът, скриват се водите, намалява храната.

Безсмислено е. Не бива да се пише повече. Всичко важно, което е трябвало да се напише, отдавна е написано.

Написано е, че на човек никога не е било отредено да бъде напълно доволен.

Написано е, че със самото си пръкване на този свят хората са шизофренично раздвоени между свободата и желанието да са зависими.

Че не трябва да бъдем в неведение за величието и нищожеството си, а трябва да съзнаваме и едното, и другото.

Че алчността е породила и създала прекрасни правила за обществена сигурност, морал и справедливост, но в действителност грозната същност на човека е само прикрита, а не премахната.

Написано е дори това, че България щеше да е чудесна страна, ако в нея не живееха българи.

Оттук нататък писането е съсипване на остатъците от природа, без възможност за възстановяване. Трябва да спрем да пишем и да започнем да четем написаното досега. А то не е никак малко – стотици тонове книги, прашясали и пожълтели, дремят по рафтовете на библиотеките. Непрочетени, неотворени, неразлистени, в които е разказано всичко, което трябва да се знае.

Освен екологически въпросът с безсмисленото писане е и нравствен. Многото писане не прави хората по-мъдри и добронамерени. Обратното. Отъпява ги хептен и ги настървява да компенсират интимните си недоимъци с кариера на писачи. Куцо и сакато пише за бемката над лявото си ухо, за бели чаршафи и пот с миризма на лучена яхния, за лилави лебеди и черни гуменки.

А горите още повече се смаляват.

Поголовно будалкане и самозалъгване: пишещите и говорещите лъжат себе си, че казват нещо смислено, а четящите и слушащите – че им се казва нещо смислено.

Чакаш на светофара на червено и четеш с едно око, как роклята на булката на Валентин Златев била струвала 150.000 евро, а пък яхтата „Фарети”, дето й подарил, за да не скучае, отивала към милион и половина.

В трамвая заничаш в нечий чужд вестник, където прочиташ, че собственикът на „Петрол” Митко Събев съвсем случайно влязъл в бизнеса, случайно се сдобил с Международна ортодоксална банка, случайно купил „Евробанк”, после я продал и разни хотели купил, пристанищни терминали купил, самолети, вертолети, сега и тренировъчен център строял (нарекъл го „Гнездо на акули”) и случайно станал милиардер. А навремето човечецът бил един най-обикновен помощник-капитан на кораб.

Пускаш телевизора и чуваш, как някаква певица Милица се била разсъблякла дибидюс на Женския пазар, защото такава била концепцията на някаква рубрика, в някакво предаване. Пак от същото предаване се осведомяваш, че Бойко Борисов било много вероятно да е най-подслушваният човек в България, защото най-много си говорел с журналисти.

Научаваш също така думите на нов музикален шедьовър:

Пак сънувах луда страст,

Бате Бойко между нас.

Леле, знаеш ли Никол,

как си го представям гол.

Но не научаваш дали Емилия Масларова, Милен Велчев, Симеон Кобурготски, Ахмед Доган и компания са вече в затвора. Няма как да научиш, защото това още не се е случило и вероятно никога няма да се случи, докато затворите са  тяхна собственост и те решават, кой да лежи там.

Не научаваш къде е незаконно придобитата собственост от комисията „Кушлев”, защото самата комисия „Кушлев” е едно голямо преливане от пусто в празно. Нито в кои килии са господин Маджо и господин Вълка, защото такива килии не съществуват.

Не научаваш защо в България все бандити са на ръководни места. Както и какво означава „нов морал”, „нова култура”, „нова медия” в българския смисъл на думата и какви мушмороци се крият зад тези понятия.

Удавници. Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината“, приказва си наум героят на Ерих Мария Ремарк, разглеждайки лицата на хората, свряни в бомбоубежището. Сякаш някой е способен да опише състоянието ни по-образно и точно.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s