България е в мъртвата хватка на самата себе си

Преди време попаднах на клип, заснет с мобилен телефон в българска провинциална гимназия. Момчета с животински физиономии мучат,  псуват, блъскат, обиждат и удрят млада жена, която има лошия късмет да им бъде учителка.

Докато учениците едновременно режисираха и играеха дебилния екшън, учителката пишеше в дневника. „Наричат ме курва”, „бият ме”… – нижеха се изреченията, а отзад пробиваше едно лигаво: „госпожооо, ма ний бийми ли та?

Жената не излезе да повика охраната. Не отиде да се оплаче на директора. Не се обади на полицията. Седеше на стола и пишеше.

Случаят, който описвам, не е изключение. И все пак в него имаше нещо, което ме изуми: примирението на тази учителка. Тя приемаше факта, че я малтретират, като напълно нормален. Като неотменна част от професията. Щом е учителка, значи съвсем в реда на нещата е с нея да се гаврят.

Какво е правил директорът през това време? Най-вероятно е утвърждавал график за контролни работи. Или се е запознавал с поредния правилник, спуснат от министерството. Или е измислял стратегия, как да не му закрият гимназията. Или просто си е бъркал в носа, гледайки вцепенено в празното.

Какво е правила охраната? Както всяка охрана в България – спотайвала се е в някой ъгъл и е внимавала да не се навира между шамарите. Дреме му на байчото (най-вероятно бивш милиционер или военен) за някакви ученици, дето били крещяли на учителката си „курво”. Той да вземе някой лев към пенсията, пък ония да крещят, каквото искат.

Ами училищните психолози? Както казва една позната лекарка: те не могат да се справят със собствените си проблеми, камо ли с проблемите на децата.

Опитах се да си представя майките и бащите на тези млади хора. И ги видях: намръщени и зли в градския транспорт. Разминаващи се на тротоарите като тайни убийци. Шофиращи по шосетата с решимост да прегазят всичко живо.

Какви да са децата им? Кой да им покаже живота отвъд бесовете? Те са научени, че в България се успява с арогантност – и точка! За кураж прибавят дрога, докато паднат и последните им задръжки. Сега вече да кажеш на учителката си: „кво искаш, ма, курво”, не е никакъв проблем. Не е проблем и следващата стъпка – да я пречукаш, ако много знае.

В друго общество такъв клип би предизвикал национален дебат. В друго общество такъв клип със сигурност би отнесъл главата на директора на училището. В нашето общество реакциите се движат между снизходително повдигане на рамене и усмивки, изразяващи презрение и досада: Били казали на учителката си „курва” – и какво от това? Ами представете си, че наистина е. Пък и в крайна сметка нали са я оставили жива; нали не са я разфасовали?

Тези ученици неслучайно са такива. Преди това са видяли от някого. Копирали са нечие поведение. Помислили са, че то може да им донесе така желаното усещане за значимост. Преценили са, че единственият им шанс да оцелеят, пък и нещо да припечелят, е да се научат да се държат като бандити. Като мама и тате, дето се млатят всяка вечер. Или като съседа Гошо, дето си носи пищова отпред, че да му се вижда.

Агресията осмисля съществуването им.  Какво биха били без нея? – безлични същества, които никой не възприема сериозно. Хора без биографии.

„Курвата” всъщност не е толкова конкретната учителка, колкото условията, в които растат, и които не понасят. „Курвата” е страната, в която живеят, и която мразят. Тя е обобщен образ на скапаното семейство, на скапаното училище, на скапаното общество – както сами ги наричат. Вероятно не знаят името на директора си. Сигурно не знаят и името на президента си.  За какво им е да ги знаят – някой да не би да им плаща, че да ги знаят?

Родителите предадоха на децата собствените си травми. Учителите направиха същото. Кой можеше да предложи на тези объркани момчета нещо повече от недоволство, страхове и кофти настроение? Компютърната игра Counter Strike, естествено – там можеш да трепеш на воля с автомат MP5-Navy и да се почувстваш значим.

„В момента да имаш образование в България не значи нищо. Може би единствено показва, че не си пълен олигофрен”, чета в някакъв форум.

Дали липсата на образование води до успех? Предпоставка за кариера ли е невежеството? Това ли е българската реалност? Да станат тъпи, но корави гангстери ли е бъдещето на младите българи?

Изобщо не твърдя, че в миналото училището е произвеждало морални образци. Днес, обаче, то откровено развращава. Процесът е двупосочен: учителите развращават учениците със собствената си безличност. Те им го връщат с арогантни клипове.

Учениците са като държавата. И обратното. После същите ученици ще живеят в същата държава, вече като възрастни, и ще я управляват. България е в мъртвата хватка на самата себе си.

По-скоро интуитивно, отколкото с разума си, тези момчета усещат, че в държавата няма правила и каквото и да направят, ще им се размине. Така, както се разминава на големите престъпници, към които подсъзнателно се стремят.

Щом учителката позволява да я пържим и никой не я защитава, значи ще я пържим. Врагът в нейно лице си е голям кеф. Пък и какъв по-безопасен начин да демонстрираш колко си пич. Ще правим каквото си искаме, защото никой не ни спира. Защото всички правят така.

А може би у нас се ражда началото на нова културност? Културност, за която все още нямаме нужното разбиране и затова ще бъде некоректно да я наречем „бандитска” или „безобразна”. Културност, за която Европа тепърва ще ни завижда? Не знам. Едно е сигурно: да си свободен в България е опасно. Още по-опасно е да си млад и свободен. Особено когато никой не те е учил на  свобода.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s