Депресивно за София

photo by morningseeker

Размишлявам за нея. Напоследък все по-често и депресивно. Един приятел разправя, от глобалното затопляне ще да е. Не ще да е от глобалното затопляне, братко, му казвам, ами е от очите и от носа. От очите, които виждат неща, дето не са за гледане. И от носа, който надушва разваленото даже в бакалниците на Ковачки. (Впрочем този вкараха ли го вече в затвора?)

И от сърцето, разбира се; най-вече от него. Но не от онова „сърце юнашко, дето не трае да гледа турчин, че бесней”, ами от моето скромно софийско сърце, което би изтраяло на всичко, само не и на мръсотията. А мръсотията върви с простотията, тя пък с бесотията и тринките тъй удобно са се разположили в генокартата на българина, че не щат да мръднат оттам.

Днес излизам отрано, празник е, тоест единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. София без бълващи пушек брички. София без зли и нахални физиономии. София без „софиянци”.

Няма ги. Изнесли са се. Заминали са да цапат другаде. Утре пак ще са тук, но днес ги няма, и аз се наслаждавам на всяка секунда тяхно отсъствие.

Градът, в който съм се родил и продължавам напук да обитавам, си поема въздух. Опитва се да покаже най-хубавото, с което все още разполага. Нещо, което хуните не са сколасали да му отнемат. Нещо, което макар и да не е Нотр Дам или Тински храм, да те накара да се зарадваш.

Вървя и зяпам изследователски по върховете на олющените едновремешни постройки. Ето един орнамент на сграда от 30-те в някогашния еврейски квартал! Ето глава на богиня, запазена по чудо върху фасадата на стара кооперация при „Женския пазар”! Ето там още…!

Поглеждам се отстрани: със сигурност приличам на сбъркан турист, който на всяка цена е решил да открие следи от развита цивилизация.

Празник е. Единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. Утре хуните ще нахлуят, и аз отново ще размишлявам за нея. И за себе си в нея. Напоследък все по-често и депресивно. Това обаче няма нищо общо с глобалното затопляне, както казах в началото.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s