Мисия Лондон: Ай ми врътнеш един биг бен!


Мисия Лондон” счупи всички рекорди по посещаемост…, филмът се хареса от всички…

Бляскав филм…

Бляскава премиера…

Пригответе се за катаклизъм, който и маите не успяха да предскажат! Болезнен, шокиращ, патриотичен, смешен.

Безумно смешен химн на човешката глупост и суета.

Най-очакваният български филм на всички времена.

Отзивите от филма са изключително позитивни.

Режисьорът: Аз смятам, дори и да прозвучи нескромно, че той е на едно световно ниво в техническо отношение. Ако тази история сме успели да я направим достатъчно конвертируема, аз съм сигурен, че този филм може да намери място и да бъде разпространяван навсякъде по света.



Ще се опитам да коментирам горните бомбастики, с уговорката, че аз също се надявам ние, българите, да бъдем разпространявани навсякъде по света; ако не чрез качествени политици, то поне чрез качествени творци.

И така: хареса ли филмът на всички? На мен и на човека, с когото го гледах – със сигурност не. На неколцина мои приятели и познати, с вкус към талантливите и изпипани неща – също.

Бляскав филм ли е това? По-скоро шумно и агресивно рекламиран. Една незначителна част от предварително изречените и изписани суперлативи да отговаряше на реалността, тогава можеше и да заблести.

Безумно смешен химн на човешката суета и глупост? Да, суета и глупост има доволно, но от художествените типажи тя прескача в екипа на реализаторите и този „безумно смешен химн” се превръща в химн на едно силно подозрение: прави се филм срещу някакви хора, които посрамват България,  но и онези, които го правят, изглежда също не са стока.

Смешен? Тук трябва да изясним, за какъв смях става дума. Говорим ли за смешка, породена от външния вид на актьорите (дебилно-мутренския визаж на Павел Чернев или касапския финес на Любомир Нейков), то тогава имаме един разтеглен във времето виц и нищо повече.

Ако целта е била да се създаде сатирична комедия за човешките нрави в конкретно социално и политическо време, то тогава е редно да има пълноцени образи и хуморът да е следствие от тяхното вътрешното развитие. Това, което се е получило, са ескизни разработки навързани в хаотичен сюжет и натоварени с претенцията за „катаклизъм”, който, видите ли, и маите не били успяли да предскажат! Пар екселанс перчене от сорта „булгар”, „булгар”,  което срива и малкото хубаво в тази 104-минутна лента.

Разпространяван навсякъде по света? Възможно е, ако под световно разпространение се разбират републиките от бившия Съветски съюз и Югославия. За филмовия свят с изисквания за стил и запомнящо се екранно присъствие „Мисия Лондон”ще си остане поредния източен ерзац.

„Е ся си е*а майката!“

цепи екранно Любомир Нейков и тряска слушалката.

И пак майката.

И отново за майката.

В този филм се псува на килограм.

Колкото повече псувни, толкова по-сатирично и патриотично – може би така си е мислил режисьорът. И май се оказва прав – единствените неща, на които двайсетината души в киносалона се оживяват, са псувните.

Но и с тях нещо не е наред.

Иначе сочни и непосредствени на пет ракии в бара, на екрана звучат изкуствено и преиграно. Защо ли? Защото едно е да псуваш когато на теб ти се прииска, друго е да го правиш по нечия заявка. А когато не си от най-добрите, съвсем естествено е да се провалиш дори в такова просто нещо като псувнята.

С което не искам да кажа, че провалът е единствено по вина на актьорите. За да принадлежиш към „най-добрите”, трябва да си обучаван от най-добрите. Ако искаш изговорът ти да е естествен и да си впечатляващ като Робърт де Ниро, трябва да са ти преподавали Лутър Джеймс и Лий Страсбърг. Когато мотивацията избликва от най-дълбоките кътчета на душата, а не от носа или задника на актьора, тогава се раждат истинските постижения. Тогава и псувните ще звучат като псувни, а не като недомаслени копия на уличния оригинал.

Спомняйки си лично преживени ситуации, артистът не представя измислени емоции, а ги преживява и се идентифицира с тях, учи Страсбърг. Преди това е възприел от Станиславски, че творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре.

„Fuck yourself perverted bastards!“

– фучи А. Пападопулу с ужасно произношение, и ти се чудиш откъде бликат творческите й сили в този момент.  Умен режисьорски ход щеше да е, ако тя и проваленият политик Чернев в ролята на руски шарлатанин не си отваряха устата през целия филм, а Ернестина Шинова като първа дама беше минала опреснителни упражнения по дикция. За жалост това не се случва.

Доброто в цялата работа е, че има нова българска творба. Лошото е, че Митовски и сие са повярвали, че са сътворили „най-очакваният български филм на всички времена”. Още по-лошото е, че с всички средства се опитват да внушат същото и на зрителя, който, за зла врага, лесно се подава на внушения.

„Мисия Лондон” е поредния опит на българското кино да се измъкне от провинциалното си сетре и донякъде успява: с технически овладяната картина; със звука, който макар да е количествено раздут и стилово претрупан, създава илюзия за първа лига, както и с няколко добри попадения на артистите, когато се опитват да минат отвъд примитивността на своите герои. Оттам нататък идват диалозите – неловки и високопарни като в клип за кремвирши „Леки” и сбърканият подход при опита да се покаже какви какви жалки типове са българските политици и протежетата им.

– „Ай ми врътнеш един биг бен, ма” – изрича култовата си реплика актьорът Нейков, разпльокал култови телеса в реквизитната постеля.

– Не моа, боли ма главата” – култово отвръща актрисата Стефка Янорова.

В заключение: трябваше да бъде заснет само трейлър, а останалото да се прочете в книгата.


Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Мисия Лондон: Ай ми врътнеш един биг бен!

  1. achkar каза:

    Значи не съм само аз! Ура! Имаше смешни моменти, които обаче, разтеглени в 2 часа, си загубиха ефекта…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s