В Белгия – на тиквите

(За журнализма и журналистите)

Един мой познат при всяка сгода споменава, че за да си изкарва човек прехраната в българска медия, задължително трябва да е с манталитет на проститутка. Човекът е университетски преподавател – бивш вестникар.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията. Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си?  Сигурно има. Тогава колко са?  Пет? Десет? Сто?

Неотдавна Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава. Държава – ухо.

Пишеш срещу агенти – за вестници, оглавявани от агенти; в република, населявана от агенти. После се чудиш къде са ти материалите.

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
с държавни чиновници от руския модел и необразовано
селско-пехливанско население,
подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и  невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския  съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно с някой друг литър „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи; основанието за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които приемат анонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията.

„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми – да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заяви германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух у нас?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му изръкопляскат?

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Всичко е вярно, но къде е решението?  – питат ме приятели, които прочетоха този текст. Единият възможен отговор е: а защо е нужно да има някакво решение? Тъй и тъй сме посяти тук, ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в Белгия. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви в Белгия, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Тогава журналистите ще си дойдат в родината, с тях и читателите, и вече никой няма да се навежда пред никого (най-малкото ще се спазва санитарния минимум на навеждане), а България няма да я съдят повече в Страсбург за потъпкване на свободата на словото.

Звучи наивно, нали?  Това ни е проблемът на нас, българите, и на журналистиката ни българска. Че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова не си направихме „пражка” революция, затова президентът ни е агент, затова агентите ни са бизнесмени, затова бизнесмените ни са престъпници, затова лафът, че другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава, стана нарицателен за страната.

Но нека завършим оптимистично и кажем, че изход има. В Белгия – на тиквите.

П.П.  (…) Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство. (Дирк Фьоргер, германски журналист, до неотдавна шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”).

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

3 Responses to В Белгия – на тиквите

  1. emaiv каза:

    Чудесна статия! Такива статии като вашата няма да срещнете никога в българските ежедневници, нито в едно списание, а аз съм щастлива, че ги има и се пишат на български език! Автори като вас трябва да бъдат оценявани и публикувани в ПРЕСАТА! Факт е, че всички чудесни неща за четене на български, на които попадам, са само в Интернет. Не е ли жалко, че хората без достъп до мрежата, които също биха искали да се образоват в тази дива страна, нямат достъп до гледна точка на мислене като вашата, само защото тези статии не се появяват никога на хартиени носители? Мечтая си за списание (хартиено издание) с добри автори – като вас, които да не са очернени от ежедневието и пошлостта на кретени, които да пишат така – искрено и с цялото си сърце за ДЕЙСТВИТЕЛНИ теми! Автори, които поставят свободата, независимостта и отстояването на личното си мнение над парите и политическото влияние (именно това, което казахте) и в същото време не са безкрайни идеалисти, загубили почва под краката си. Мечтая си за интелигентно (а не „интелектуално“, нито „ляво“ списание), което да има мисия – не по-голяма от „Time“ и „Foraign Policy“(хахаха). Всъщост бих се задоволила и просто със списание, в което по този начин (като във вашия текст) са засегнати някои основни истини за нашето, българско общество, което спешно се нуждае от ОГЛЕДАЛО на себе си… Целта разбира се (на моето мечтано списание) няма да бъде комерсиална. Ще се прави в името на чистата журналистика, в името на читателя, които се чуди понякога какво да си купи! И ще търси умни читатели, без да ги дели на пенсионери, работници, турци, роми, образовани и прости, без да ги обижда… Ех, мечти, мечти…!!! Толкова ли много искам!?!?! Поздравления за блога! Тук чета своите мисли! Радвам се!

  2. morningseeker каза:

    Аз също се радвам, че има читатели като вас! И не спирайте да мечтаете за списанието. Казано е: възможността винаги е налице. Но трябва да си като дърветата – изпълнен с търпение.

    П.П. България е на 96 място по свобода на словото в света. И на последно в ЕС!

  3. emaiv каза:

    Да, всеки който е работил в медия, знае това за „свободата на словото“… И ако случайно духът на журналистът се окаже свободен (не толкова рядко, но свирепо мъмрено поведение), то внезапно духът на „чорбаджията“ се оказва окован! 😦

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s