За егоизма с любов

Управниците не спират да говорят, че искат да повишат качеството на живота ни, защото имали „дълг към обществото”.

Лакърдии, присъщи на евтини хитреци. Евтини, но със степени и звания – закупени, изпросени или подарени. (Смята се, че България е сред най-неграмотните страни в Европа и най-много научни титли от глава на населението).

От заседание на Народното събрание:

– „Какво всъщност вълнува българите? Вълнува ги тяхната сигурност, вълнува ги икономическото развитие на страната, положението в социалната сфера, нивото на техните доходи… Затова промените са ориентирани именно към българските граждани”.

– „Ние предлагаме повече и по-съдържателни мерки на всички нива в управлението, насочени към сигурносттаи благополучието на отделния човек“.

– „Изразявам увереността на своята партия, че така предложените структурни и персонални промени ще имат за резултат нова динамика на управлението, нова негова ефективност и по-висок жизнен стандарт за всички български граждани”.

Българите, българските граждани, отделният човек… Колко по-достоверно е да кажат: к’ви граждани, к’ви пет лева, бе, хора! – правим го за себе си, на нас да ни е добре. Единственият стандарт, за който ни е грижа, е нашият собствен.

Популисти и техните приятели! Признанието, че дереджето на народа никога не е било важно за тях, можеше да им помогне да израстнат като капиталисти. Засега растат единствено като лъжци – лъжат себе си, лъжат другите, лъжат се и помежду си.

Не могат да се понасят, но стоят накуп (в колектива), защото там лъжата им е защитена.

Нежеланието в България открито да се говори за егоизма го превръща в бедствие. Потискан и прикриван, той винаги намира  начин да се измъкне навън – вече като агресивно чудовище.

Истината е, че днес се нуждаем от откровени егоисти повече, отколкото от валутен борд. Аз ще имам повече, когато направя така, че и ти да имаш повече. Ти ще направиш същото за мен не защото си много добър човек, а защото си разбрал, че твоето имане зависи от моето имане. От споразумението между нашите егоизми. От тяхната хармония.

Нужен ни е откровен егоизъм като национално образование: да действаш съобразно егоизма си означава да се научиш да отстъпваш от него. Отстъпваш, защото знаеш, че другият ще оцени това и също ще отстъпи.

Нужен ни е откровен егоизъм като държавно мото: за да печелиш за себе си, трябва да дадеш същата възможност и на другите.

Откровеният егоизъм създава правила – в негов интерес е да ги има и да се спазват. Приемам егоизма ти, защото ти приемаш моя и ще ги нагодим.

Признаването на егоизма учи хората на взаимност. Искаш да носиш на ръката си „Картие” за 18.000 лева? Добре! Но първо си кажи, че затова си отишъл в парламента, затова си станал премиер или президент. Кажи си и се надявай на разбиране. Но ако твоят егоизъм ощетява моя, ще направя живота ти черен.

Не може да притежаваш палати за стотици милиони и да лицемериш предизборно: „Ние знаем и можем да издигнем качеството на живот на всеки български гражданин”.

Нека си го кажем: единственото качество, което българските управници са издигнали, е тяхното качество на живот и това няма как да им се размине – все някога пренебрегнатият и подигран егоизъм на останалите ще ги стигне.

Когато човек признае себе си за най-голямата ценност на този свят, той започва да се самоуважава. Започне ли да се самоуважава, започва да уважава и хората наоколо. Не се перчи с яхти и скъпи проститутки. Не пали магазините на конкуренцията. Не поръчва убийци на конкуренцията.

Да си признаеш егоизма е успех. Успехът върви с богатството.

Само като си помислиш, при толкова егоизъм в резерв, колко успешни и богати хора би могло да има в държавата!

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s