Да ни е честита Новата стара…

photo by morningseeker

Рано сутрин – наближавам България откъм Сръбско.

На границата се оглеждам за радикалните мерки на новото правителство, тъй че България да заприлича на европейска държава.

Плацът пред контролно-пропусквателните пунктове е позачистен, няма явно въргалящи се боклуци и шайки бездомни псета. (Те са малко по-натам). Няма и пияни митничари с провиснали до земята шкембета и мазни фуражки. За сметка на това има двама типа с ръце в джобовете и каубойска разкрачка, като единият за по-голяма представителност джвака дъвка и отвреме на време си я изкарва навън.

Останалото е както си го знам открай време: сиви, попукани бетонни стени и мръснозелена ламарина, които ти смачкват настроението, преди да си влязъл в страната.

По тясното, мърляво шосенце към столицата София започвам да правя неволни сравнения. Не с подстъпите към Будапеща, Виена или Прага, а към едно най-обикновено южно-моравско селце, да речем, на което шосето му е опънато като конец и ти е драго да се движиш по него, чак ми се пее.

По нашето ми се вие.

Не поглеждам към канавките отстрани, защото знам какво ще видя и настроението ми съвсем ще иде по дяволите. Но вече се развиделява и колкото и да не искам, ги виждам: пълни са с всички видове отпадъци, които промишлеността е произвела. Като капак местата за отбивка са превърнати в смрадливи боклукчарници. Ей тъй, досами шосенцето, за да му стане съвсем гнусно на човек от мизерията на тези първи километри в европейска  България.

Появяват се грозни и криви къщи на някакви безименни села, и накрая тих ужас: апокалиптичните панелки на Люлин. Опитвам да си представя чувствата, които изпитва чужденецът, влизайки за първи път в държавата ни. Горкият чужденец! Нямам предвид турчина или сърбина, въпреки че ако питате тях, ще кажат, че по всички показатели са далеч пред нас и не ние, а те трябва да са в Европейския съюз.

Вероятно са прави.

Бързам да науча новини от страната. Може би това, което се вижда с прости очи, да не е цялата истина за България. Може би през тези дни, в които ме е нямало, нещо хубаво да се е случило; нещо, което е повдигнало духа на българина и го е накарало да погледне на себе си като на европейско същество.

Но по-напред влизам в кварталния магазин, където имам няколко доверени продавачки. Заварвам ги да коментират новогодишния хонорар от 110.000 евро на Горан Брегович и неговия Orkestar za svadbe i sahrane. – Догодина може и албанци да ни докарат. И водещи от Афганистан, изрича набързо едната, докато ми пълни кутийка с руска салата.

Научавам също, че България щяла да си има Лувър. Мисля си, на България първо й трябват вежливи хора, чисти улици и интелигентно правителство. Трябват й граждани, които се гордеят със себе си, с държавата и със своите политици. Чак тогава Лувър.

Не го казвам на продавачките.

По-късно сядам да изгледам пълен запис на новогодишния концерт. Наблюдавам лицата, дошли да се веселят на площад „Батенберг”: вяли, безрадостни, неестествено приповдигнати.

Не знам чий повреден мозък е поканил Горан Брегович, но метафората си я бива: „Оркестър за сватби и погребения” забавлява българите навръх 2010! Юговичът прибира стоте бона, взети от пробитата кесия на брата бугарин, намигва тарикатски, сетне отива да празнува с паричките му. Бугаринът остава на площада да се почесва с подозрение, че пак са го прекарали.

Там, откъдето идвах, също живеят човешки същества, ходят на два крака и празнуват Коледа и Нова година. Но концертите им са други. Пеят свои песни, при това ги пеят красиво и с вдъхновение. Няма пошлост в тях и не става дума за калашници.  Пее се естетично, затова и пиенето им е естетично. И домовете им са естетични. И избите им с младо и старо вино, което всеки е произвел със собствените си ръце, са естетични. И никой не се думка в гърдите, че е велик и че Господ бил чех.

Един приятел ме пита защо Чехия е на светлинни години пред България, нали и те като нас бяха комунистическа държава?

Защото Чехия никога не е била 16-та република на СССР. Но пък е била част от империята на Хабсбургите, отговарям.

Защото там хората се управляват сами. Не чакат и не искат правителството да ги управлява. Сами правят така, че в автобусите и трамваите шофьори и пътници да се поздравяват като добри приятели. Сами правят така, че улиците, площадите и градинките и в най-забутаното чешко село (а в Чехия забутани села няма) да са чисти и поддържани. Сами учат децата си, що е то разделно събиране на смет и защо е важно да се ходи на църква.

Защото два дни преди Нова година чехите отпразнуваха 20 години от падането на комунизма и си спомниха със симпатия за своя първи некомунистически президент.

Защото чехите имаха Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по  призвание и Нобелов лауреат, а ние имахме Желю Желев.

Защото драматургът от Прага продължава да е най-уважаваната политическа фигура в държавата, макар някои да му се сърдят. Сърдят се заради прекалено интелектуалното му отношение към чехословашката комунистическа партия. „Трябваше да я забрани със закон, веднъж завинаги”, казва ми католическият  свещеник в Микулчице. Което не му пречи да смята Хавел за значима фигура, на която Чехия дължи до голяма степен уважението на останалия свят.

Ето, заради всичкото това чехите са на светлинни години от нас и ще продължат да бъдат, говоря на моя приятел. Той се съгласява, макар и с неохота.

А на другия ден гръмнаха радиоводещ в центъра на София. Да ни е честита Новата стара…

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на анализи, коментари. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s