Бяло и черно

Декември сме, 2009. Сега накъде?
Надигна ли глава българският народ?
Намериха ли се смелчаци и идеалисти,
които да тръгнат срещу стрелците
на държавни разноски…?

„Новите демони на България” – помните ли тази книга? Няколко неща ме карат да пиша за нея сега, месеци след софийската й премиера.

Първо: фактът че българските следователи, прокурори и висши полицейски служители, съгласили се да разговарят с нейния автор, са поискали да останат анонимни и са уреждали срещите си на тайни места, от страх да не пострадат.

Този страх продължава.

Второ: песимизмът на Юрген Рот и събеседниците му. Според  него до такава степен България се е мафиотизирала, щото освен заплаха за самата себе си, тя вече е заплаха и за останалия свят.

Този песимизъм продължава.

Трето: омразата, която писателят срещна в България от страна на министри и журналисти. Нарекоха го „нагъл лъжец” и „безгръбначно мекотело” (думите са на бивш вътрешен министър, прославил държавата с махмурлука си). Дотам го възненавидяха, че от няколко места го заплашиха със съд.

Тази омраза продължава.

Ето някои факти и изводи от „Новите демони на България”, които не бива да бъдат подминати:

– По време на комунистическия режим различните полицейски и разузнавателни служби в България изграждат мрежа от над 250 000 агенти и събират документи за над 450 000 души. Няма представител на българската политическа върхушка, който да не е обременен от комунизъм.

– Групировката ТИМ, рекламирана като „новото лице на България”, управлява страната. В основата й са бивши войници и офицери от Шести специален разузнавателен отряд на военноморския флот;  хора, обучени да убиват, чиито връзки с правителството на БСП старателно се укриват. (Твърденията са на полицейска следователка, пожелала анонимност).

Държавата не може да им се противопостави, защото днес ТЕ са държавата. Никой предприемач няма шанс, ако не си сътрудничи с тях. „Това е черна дупка, горе-долу като при Коза Ностра. Ако нямах семейство, можех да говоря повече, можех да говоря открито. Пазете се“ – предупреждава варненски бизнесмен, имал вземане-даване със страховития холдинг.

„Светът е черен и бял. Това е разликата между нас и другите. Ние виждаме два цвята, хората виждат пет. За нас светът винаги е бил черен и бял”, издава философията на групировката един от босовете на ТИМ.

– Комунистическата диктатура е оставила дълбоки следи в манталитета и културата на българите, като ги е превърнала в наплашени хора с ниско самочувствие.

–   Цитиран е Ричард Палмър, шеф на представителството на ЦРУ в Русия през 1992-1994, който твърди, че „каквото и да се случва в Русия по време на преустройството и на политическия преход от комунизъм към псевдопазарна икономика, патрийните босове са се постарали и занапред да държат в свои ръце ключовите държавни ресурси и собственост”.

В книгата са още: Ахмед Доган, Румен Петков, Майкъл Чорни, Георги Гергов, Евгени Бакърджиев, Симеон Колбурготски, шефът на руската Федерална служба за сигурност и прочие вълци и черепи на българската демокрация.

Рот споделя опасения, че определени кръгове промиват българските мозъци, защото промитият мозък не създава проблеми. Той подсеща българите, че доброволно са се оставили да бъдат манипулирани, вместо да се възпротивят. Деликатно им намеква, че най-вероятно са искали да бъдат управлявани от мошеници и демагози, щом са им позволили да дойдат на власт. Казва им, че сигурно им харесва да живеят като роби, щом безропотно позволяват да бъдат третирани като такива.

Така подредени и разтълкувани нещата действително са за страх и песимизъм. А омразата към немския журналист става напълно обяснима – несвободните хора не обичат истината.

Прелиствайки страниците човек се пита: как Германия успя да преодолее последиците от фашизма и стана място, предпочитано за живеене от много българи, а България вече 20 години не може да преодолее последиците от комунизма и се е превърнала в свърталище на бандити?

Нима немският фашизъм се оказа по-лесен за превъзмогване, отколкото българския комунизъм? Какво бърка на българите да живеят като чистоплътни, възпитани и интелигентени хора, в спретната и добре поддържана държава? Има ли то име?

Някъде прочетох, че на входа на психиатричната клиника в Карлуково висял надпис – “Ние сме рожба на българо-съветската дружба”. Може би тук е ключа от бараката. И за да се разбере българският управленски модел, трябва добре да се изучи руският.

Ако българин беше написал „Новите демони…”, би могло да се приеме, че книгата е резултат на афектирана преднамереност: българите са ядосани на всичко и всички. Но когато авторът е чуждестранен журналист, посветил личната си сигурност, за да осветли случващото се в друга държава, това говори за нещо много сериозно.

По думите на германеца творбата му е „репортаж по подозрение”, като не отрича, че в нея могат да се открият фактологически грешки. Репортаж или не, по подозрение или не, едно е сигурно: България е безпрецедентно място, където политици и бандити са си плюли здраво на ръцете, за да превърнат страната в сборище на призраци.

Рот видимо се възмущава, дори страда заради българските неволи. Споменава предположението на Economist Intelligence Unit, че ще са ни необходими поне 100 години, за да достигнем европейското равнище. Тревожи се да не се случи най-лошото – европейското равнище да слезе на нивото на българското.

И завършва: „Българският народ ще продължава да живее под ударите на бандитите и арогантните политици, освен ако най-после не надигне глава”.

Мислил съм си: дори да приемем, че в България са останали смелчаци и идеалисти – как ще тръгнат те срещу обиграни стрелци, тренирани на държавни разноски, които биха гръмнали и собствената си майка, ако им наредят. Тук Юрген мълчи.

А на нас отново ни предстои да избираме. Бяло? Черно?

Май, 2009

П.П. Декември сме, 2009. Вече избрахме. Сега накъде? Надигна ли глава българският народ срещу бандитите? Намериха ли се смелчаци и идеалисти, които да тръгнат срещу стрелците на държавни разноски? Къде да ги търсим?

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: " Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник". Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди, вкл. за фотография.
Публикувано на uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s