Братиславска нощ

Пристигам непредвидено рано – някъде към два и половина сутринта. Ще дойдат да ме вземат в 5 и да ме закарат в малко градче на около 45 километра от Братислава. Трябва да реша какво да правя дотогава.

Тръгвам към Стария град. Вече е студено, ноември, главата ми се вкочанява, слагам вълнената шапка; добре.

Вървя и снимам познати местенца, които сега изглеждат различно. Като тази уличка например, в дъното на която специално като за среднощна снимка позира камбанарията на катедралата „Св. Мартин”.

Отвреме-навреме се отварят врати и на едновремешната каменна настилка се изсипват подпийнали веселяци.

Усещането го бива: някъде съм, където хората не си устройват „автомобилна руска рулетка”, където пият, ядат и се забавляват, без  да се питат „ти мен уважааш ли ма?”, където не мачкат с глава кошчетата за боклук и не трошат пейките с ритници.

Някъде съм, където хората не тормозят живота с инфантилни претенции.

По едно време не вярвам на ушите си – “Only The Lonely” на Рой Орбисън. После звуците изчезват, но съм сигурен, че ги чух.

Сам съм в тясното, поглеждам часовника – три. От горната страна се задават двама мъже и една жена. Вървя бавно срещу тях и чувам да ме коментират на висок глас: луд ли съм, че се разхождам сам… по това време… и какво толкова снимам… наред ли съм. Фирнали са.

Вече съм под леко напрежение и се подготвям за евентуален проблем, току-що идвам от България и балканските ми обсесии определено действат. Апаратът влиза в чантичката, ръцете остават свободни.

Доближаваме се. Спирам, за да се разминем някакси. Единият ме заговаря на словашки. Отговарям, че не съм оттук и не разбирам езика. Другият се включва с уличен английски и ме пита откъде съм. От Европа, казвам. Без майтап, откъде сте, пита оня. Използва учтива форма. „Чакай, аз ще позная”, намесва се с по-добър английски жената. „Вие сте от …., не сте японец”.

Почваме да се смеем, най-вече аз.

„Не съм”.

Този, който не говори английски, нарежда на жената: „Кажи му да каже откъде е”. „От Чехия, приятел”, изведнъж изтърсвам на чешки. „Пристигнах по никое време, след два часа ще дойдат да ме вземат, дотогава реших да се поразходя и да поснимам.” Впечатлени са от моя чешки и озадачени, защото изобщо не им приличам на чех. „Но всъщност съм от София”, продължавам аз. „А вие?”

Споглеждат се. Съвсем се объркват. „Тоест българин съм, но имам Чехия за втора родина. Живял съм в Прага, но харесвам и Братислава. А вие?”

Аха, сега вече им е ясно.

Оттук нататък нещата тръгват бързо. „Хайде с нас да се черпим”, казва онзи, дето не знае английски. Не се опъвам, имам достатъчно време, защо не.

Тръгваме и докато вървим, те се опитват да си спомнят нещо хубаво за България. Например как баща му на единия преди много години бил там и донесъл дървени шишенца с парфюм, който миришел на рози. Жената пък като малка я завели на Черно море, май че било Варна, там някакъв чичко й турил сламена шапка на главата и я качил на камила.

Слушам ги и се сещам за историка Марко в Италия, мой приятел, който преди време по същия начин се опитваше да измисли нещо хубаво за България, само и само да ми достави удоволствие. Да не се чувствам зле, че съм гражданин на държава, която се мъкне на опашката на Европа.

В кръчмата е нагъчкано и весело. Дошли са всякакви, местни, чужденци, разпиват глобално, един свири на китара, никой не се ежи на никого, няма ланци, няма вратове, няма джипове пред входа нито потни гърли, качени на маса.

Моите хора моментално намират места за сядане, видно е, че са от постоянните клиенти, настаняват първо мен.

Вече си говорим на „ти”, самата обстановка го предполага.

Поръчвам си чаша червено вино, те бира с ром. Сега имам възможност да ги огледам по-внимателно. Жената е под трийсетте, красива, впрочем в Братислава трудно се намират грозни жени, облечена е в пухкаво яке с качулка, пуловер и дънки; непретенциозно, но стилно и най-важното, отива й на фигурата.

Мъжете са дружелюбни, без да фамилиарничат.

Питат ме с какво се занимавам, аз им обяснявам, питат ме как е животът в България, пак обяснявам. Какво мисля за световната икономическа криза – казвам, че е поредната голяма измама на трансконтиненталните финансови октоподи, а малките риби като нас го отнасят. Съгласяват се и допълват, че на тях тримата изобщо не им пука.

По някое време жената изчезва. Поръчвам си втора чаша. Сега си приказваме за пътешествия.

photos by morningseeker

Време е да тръгвам, вадя пари да си платя сметката, кротко ми казват да ги прибера. Кротко ги прибирам и се разделяме без ритуали, сякаш утре ще се видим отново.

Вървя по улицата към мястото на моята среща и изведнъж я виждам срещу себе си. Връща се отнякъде. Жената с пухкавото яке с качулка.

„Тръгна ли? Гледай да не се загубиш някъде”, смее се с уморена усмивка. „И пак ела”.

Да не забравя, беше проститутка.

Advertisements

About vlado-trifonov

Владо Трифонов е български журналист и кинодокументалист. Завършил е Философския факултет на Карлов университет в Прага – „Театрални и филмови науки”. Специализирал е масмедии и сценарно писане. Театрален, филмов и телевизионен критик. Преводач - Summer Meditations by Vaclav Havel, etc. Автор на публицистични и есеистични текстове, репортажи, интервюта, пиеси и разкази, публикувани в българската и чуждестранна преса и специализирани издания. Сценарист, режисьор и продуцент на документални филми с международни участия и отличия: „Хабери до поискване”, „Приказка от камък и дърво, „Белият град”, „Черна стъпка-бяла длан”, „Мъртва зона” „Маестро Аличко”, „Раят с две лица”, "От билото на планината", "Протести-2013" ... Почитател на китарите Fender Stratocaster; на Блез Паскал, Херман Хесе, Йожен Йонеско, Милош Форман, Антъни Мингела..., както и на един от героите в книгата "Куци ангели", заради следното откровение: "Свобода на словото? Да, има. Свободно бършеш дупето на тъпия началник, после той си отива и ти бършеш дупето на следващия тъп началник, после той също си отива и като се обърнеш по някое време назад, гледаш, че от много бърсане на дупета, самият ти си заприличал на абсолютен задник." Носител на Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing For Central and Eastern Europe. И на други награди (вкл. за проза, поезия и фотография), ако това изобщо е от значение.
Публикувано на истории. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s