Описаното в писмото действително представлява великолепен сюжет за пълнометражен документален филм – като започнеш от генетичните връзки на държавата с престъпниците, минеш през убийството на знакови прокурори, които са си позволявали отклонения от мафиотската линия на Партията (да не се лъжем, Партията и нейните мутанти продължават да управляват живота ни) и стигнеш до явния непукизъм на корупционно обвързаните типове от правосъдната система.

Филм за най-новата история на страната ни и голямата подмяна, хитроумно наречена от партийната върхушка и службите на ДС „демократична промяна”.

Филм, в който Нанка Колева  –  вдовица на убития през 2002 прокурор от Върховна касационна прокуратура Николай Колев – повтаря веднъж вече казаното пред медиите, че поръчител на убийството на мъжа й e бившият главен прокурор Никола Филчев, а пресечната точка между него, Алексей Петров и Филко Славов (тогавашният шеф на баретите) е събирането на държавна власт, бизнес и силови методи. Както и че бившият президент Георги Първанов през цялото време е пазил Филчев и чадърът продължава.

Филм, в който се чуват думите на някогашния шеф на моряшкия синдикат Пламен Симов, че Николай Колев е убит по поръчка на Филчев, заради готовността му да представи във Висшия съдебен съвет документи за незаконната приватизация на „Океански риболов” и присвояване на държавно имущество на стойност близо 300 млн. долара.

„Дадох цялата документация на Колев и той реши, че ще я внесе във ВСС и ще поиска сваляне на имунитета на Филчев” – разказва Пламен Симов и допълва, че именно заради това Николай Колев е бил ликвидиран. Ден по-късно пък е „самоубит” Владимир Димов – психолог на баретите, който е бил близък на Колев и е съхранявал част от тези документи.

Филм, в който се срещаме с баретата Гълъбин Георгиев – прекият физически убиец на Николай Колев по думите на неговата вдовица. Наистина ли е гръмнал прокурора, по нареждане на Филчев ли го е сторил и дали си е струвало парите? А може би не е взел пари и е извършил убийството по идеологически причини. Или естетически (да речем Николай Колев му се е струвал грозен). И не е ли работа на баретите да убиват терористи, а не прокурори?

Тук намира място и премиерът Бойко Борисов, за да разкаже как когато е бил главен секретар на МВР Филчев му е наредил за три дни да арестува всички престъпници в България и той, Борисов, за тези три дни наводнил арестите с три хиляди арестанти. Но защо същите арестанти не са останали в ареста, а са били пуснати да си вървят? – питат авторите на филма.

Премиерът бива помолен също така да разтълкува думите си, че убийството на прокурор Николай Колев е било „оперативно изяснено”, а документите са били изпратени в прокуратурата и там потънали. Какво обаче значи „оперативно изяснено”? Не значи ли, че се знаят имената на извършителите? Щом са се знаели, защо не са изправени пред съда и осъдени? Документите потънали в прокуратурата! Кой ги е „потънал” и какви усилия е направил Борисов, за да изплуват отново?

Защо журналистите са толкова предпазливи, когато трябва да задълбаят в обвинителният акт по Дело № 3214/2010 г. срещу Алексей Петров, Антон Петров – Хамстера, Кирил Топалов, Марчело Джотолов, Янко Попов и бившия шеф на отдел “Следствен” във ВКП Цеко Йорданов?

„За да не гръмнат и нас” – отговарят журналистите .

Къде бяха българите през цялото време, докато политици и бандити крадяха парите им? – продължават въпросите.

„Бяхме в мазето да претакаме зелето” – отговарят българите.

Следва питане и към Едвин Сугарев: след като толкова време се занимава със случая на убития прокурор Николай Колев и субектите, имащи пръст в неговото убийство, и след като е наясно с отсъствието на морал у нашите правораздаватели, смята ли, че писмото му ще трогне главния прокурор Велчев и той, като един български Джовани Фалконе, ще обяви война  на гангстерите във всичките им превъплъщения?

Не липсва и дикторски текст на тема: роби ли сме, че търпим толкова години да ни се катерят по главите? Ето част от него:

… отдавна сме свикнали да бъдем роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар.

Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява.

Робът обича да подскача. Затова съчини „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев отгоре и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците.

А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича. Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света.

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде. …  (Откъс от „ НИЕ СМЕ РОБИ”, публикуван в svobodata.com).

О, да! – това наистина е един добър документален филм за българската демокрация. Остава да бъде заснет.

На въпроса, коя държавна институция ще даде пари за производството му, отговарям – никоя. Решението е бандитите сами да поискат такъв филм и да си го платят. Това би била най-добрата им инвестиция за деня на Страшния съд.

(Преди това на площад „Гарибалди” поредните български бабаити са си  спретнали поредната пукотевица – за сеир на отиващите рано сутрин на работа софиянци. Както се казва: да ни започне денят с хубаво).

„Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се” – тържествено изрича президентът, следва целуване на кръста, сетне патриарх Максим дава благословията си.

Да тръгнем оттук – от една духовна институция, фрашкана с доносници на Държавна сигурност, на които Неговото светейшество служеше за параван. Много исках новият държавен глава да откаже „честта” да целува ръка на хора от българската православна църква и му стисках палци да се престраши.

Щеше, разбира се, да стане скандал, и то какъв! Но пък това би била първата безапелационно заявена погнуса от българската ченгесария, заявена от най-високо място. Жест, достоен за аплодисментите на демократичния и самоуважаващ се свят. Не се случва.

„България трябва да надгражда своя успех, а аз ще го показвам по целия свят”, продължава Плевнелиев. Добре звучи, стига да има здрава основа, върху която да се надгражда.  Кое у нас има такава основа? Кое е онова нещо, което стои здраво на земята и колкото и да го буташ и клатиш, то не помръдва?  Моралът на нацията? Усетът на народа за естетика? Чувството за справедливост? Борбеността и свободомислието? Задоволството от националната принадлежност? Със сигурност – не. Ако беше обратното щяхме да се гордеем пред света със спретнатите си села и градове, и най-вече с хората: чисти, възпитани, образовани.

Можем да кажем, че в България единствено ДС и престъпността имат здрави основи – запазено е всичко старо и е научено много ново – например как да се използват няколко господари едновременно. Ето защо преди да се надгражда, трябва да започне да се разгражда.

Да се разгради:

- системата, която позволи на няколкостотин души да завладеят няколко милиона, да ги смачкат до аморфна маса, която е готова да гласува за всекиго срещу пълен тумбак и чифт нови гащи;

- страха, че ако критикуваш властта ще бъдеш глобен, уволнен, наказан, набит или убит;

- недоверието към партиите и схващането, че всички политици са един дол дренки (не че не са);

- бастионите в Бояна, Драгалевци и Симеоново и банковите сметки на техните собственици.

Това очакват българите от своя нов президент.

Както и признание за неговите слабости и зависимости, за да му повярват, че наистина изповядва принципите на прозрачността и модерната държавност.

Очакват да обясни причината да го свързват с клана „Живков”, как е получил квота за износ на строители в Германия и каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова и кръга „Капитал“. Достойно ще е. Така и магистралите, на които се е посветил, ще придобият смисъл, защото по тях ще пътуват европейски граждани, вдъхновени от морала на своя държавен глава, а не психопати със суициден комплекс.

Очакват също да не губи време, а отсега да призове премиера Борисов да си каже за всичките съмнителни връзки от близкото минало и се разкае. За да сме сигурни, че страната ни най-сетне е тръгнала по правилния път, с правилните хора отпред.

Да си президент е кауза – говори нататък Плевнелиев.

Добре е, че възприема себе си по този начин, но каузата се родее с мисията, тя пък със саможертвата. Жертваш удобства, ако трябва и живота си, за да решиш основния проблем на държавата – повсеместният бандитизъм, превърнал се във философия и стил на съществуване. След това мислиш за магистрали.

Тук обаче президентът мълчи.

Мълчи и по темата за някогашната тоталитарна върхушка, която съществува необезпокоявана, вече като капиталистически елит, и че е нужна високо морална фигура, за да поправи тази несправедливост.

Опитвам се да си представя как слага ръка на сърце и с проникновен глас казва: „аз съм тази високо морална фигура и не се съмнявайте дори за миг, че ще изпълня предназначението си”. Оставам си с представата.

…

Преди време посветих на Георги Първанов цял абзац в своя статия за това, какъв президент желая да имам. Подсещах го, че според българската Конституция той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната в мирно и военно време, назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР, тъй че стига да поиска може да обяви война на организираната престъпност и да я смачка за един ден.

Написах, че истинския президент би казал на народа си следното:

Знам кои са истинските бандити в Република България и ще направя всичко възможно те да идат там, където отдавна им е мястото.

Написах още, че това са думите, които искаме  да чуем от него – аз и останалите българи, на които куфарите им стоят до вратата.

Тогава президентът Първанов не взе отношение по въпроса. Разбирам го – бандитите, които имах предвид, спонсорираха партията му.

Днес се обръщам със същите думи към президента Плевнелиев. Съветвам го също така при встъпването си в длъжност на 22 януари 2012 да призове българите да отдадат почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание. Защото който няма памет за миналото, неминуемо е обречен да го преживее отново.

Чак тогава можем да надграждаме.

Разочарован ли съм в крайна сметка? Не, не съм. Но продължавам да държа куфара си до вратата.

Мислите, че това е бръщолевене на кварталния луд? Или на дрогирана мутра? На политик в пленарна зала? Разбира се, подхожда да е на всеки от тях. В случая обаче това е медиен пърформанс по повод протеста на земеделските производители през декември 2011. Автор е Николай Бареков, а медията е ТВ7.

Правя си труда да цитирам горното, защото в ланските приказки на този „журналист” е събрана цялата абсурдност на последните двайсетина години. Какво друго, ако не абсурд, е да твърдиш, че ще оглавиш гражданско общество срещу „пасмината от провинцията”. Квинтесенцията на родния селяндур по външен вид, поведение и правоговор, който изпя в долнопробна пловдивска чалготека „само да те гепна п…… щи цепна” и мяташе гюбеци пред местния криминален контингент – не желаел разюздани селяни в центъра на София!

Питам се, през какви драматични колизии трябва да е минал българският ген, за да се стигне до Бареков и барековщината? Какви катаклизми са се случили, за да се докара до това състояние човешкият индивид? Само природата ли е отговорна, или има и други причини… – това са все теми за научни изследвания. Едно обаче е видно и без помощта на науката: в българската журналистика нахълтаха безподобни двукракоходещи и успяха да я дискредитират дотам, че посланици на чужди държави у нас да напишат:

Българските медии са силно манипулирани и все повече и повече концентрирани в ръцете на няколко души. Репортери и издатели приемат подкупи, за да пишат различни материали, да печатат пропаганда под формата на новини и съответно да не печатат информация, която спонсорите им не одобряват. Очевидно е, че корупцията в медиите ограничава възможността им да служат като глас на гражданското общество. …. Новите собственици на местните, частни медии, които за разлика от предшествениците си нямат журналистически опит, използват медиите за да влияят на общественото мнение и да подпомагат бизнес интересите си чрез избирателното публикуване на информация и целенасочени атаки. (Класифицирана грама от посланик Макълдауни. Източник: Биволь)

Интересно е да се видят приятелчетата на този юнак, който открито заплашваше, че можел да реже гуми и да пали трактори. Попаднах на снимки от заведение край Сен Тропе, а там „гражданинът” Бареков в компанията на субекти с дебели пури, черни очила и бели гащи, игриво се пръска с шампанско за по 300 евро бутилката – щастлив и свободен. Готова звезда по бермуди и чаша в ръка в заведението Nikki Beach, любимо място на космополитни тузари! Какво обаче търси служителят на ТВ7 в това гнезденце, което отдалеч мирише на пачки със съмнителен произход?

По този повод разследващият журналист Асен Йорданов пише в своя сайт: Разследването (на Асен Йорданов, б.а.) стигна до много тесните и персонални контакти на Николай Бареков с олигархично-мутренски структури, които от много години върлуват по морето, но имат национална известност. Оказа се, че Бареков е близък познат с олигарха Чочо Александров, който стана известен като новобогаташ-милионер още на крехката възраст от 20 г. Аз от доста отдавна следя развитието на Александров, още когато се изживяваше като представител на ВИС в региона и верен човек на Георги Илиев…. Александров стана пръв гербер, неговата партия „Дела“ се вля в ГЕРБ, а личните му връзки с Министър-Председателя се афишират демонстративно, за да сплашват всеки, който дръзне да помисли нещо неудобно за бъдещия „феодален” владетел на Несебър. … Колко време прекара Александров с Николай Бареков в един от най-скъпите курорти на света „Ники бийч” в Сен Тропе и дали е плащал случайно разходите на журналиста? Би ли споделил колко струва почивката във въпросния оазис за милионери?

Само че Бареков не желае да сподели. А чуждите посланици продължават:

 Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се предоставя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората. … Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване става норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност и корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губещата. (Посланик Пардю, източник: Медиапул)

 …. Борисов изгради PR машина, която му спечели подкрепа във всички възрастови и социални групи. Журналистите споделят в частни разговори, че Борисов плаща в брой за позитивно отразяване и заплашва тези, които пишат негативни репортажи. (Посланик Байърли, източник: Биволь)

Бедният Николай Бареков! Кой да го научи, че истинската журналистика, онази, която се преподава и практикува от големите в тази професия,  няма нищо общо с подгъзуването на властта, маймунджилъците и хашлашкия речник.

Истинската журналистика е образована, интелигентна и се прави от почтени и независими хора. За фигури като Роберто Савиано, Анна Политковская и Ориана Фалачи тук дори не говоря – тяхното е с мащабите на опасна мисия и саможертва.

Кой да му каже на Николай Бареков, че стойностният журнализъм е спонтанен жест на мъдрост, а не калкулирана глупост.

Медиите по дефиниция диктуват ценностите в обществото. Каква ценност диктува Бареков с поведението си и биографията на чалгаджия?

Можем да обърнем перспективата и да кажем, че, да, той е журналист, доколкото телевизията, в която работи, е медия. Медия ли е ТВ7?

…

Политиците търсят сродни медийни собственици. Медийните собственици търсят сродни журналисти.  Качеството на едните обуславя качеството на другите. Политици, отдадени на демагогия и машинации, ще търсят съюз с медии, създадени с измамни капитали,  те пък ще назначават изфабрикувани журналисти.

…

Журналистиката притежава мощ. Носи признание и авторитет. Затова големи са мераците на случайни гастрольори, които искат да се възползват от нейното влияние и престиж. Наше е задължението да не им позволяваме, защото пораженията, които нанасят, засягат всички – от малолетния изтърсак с дистанционно в ръката, до дремещия пред телевизора пенсионер.

Послепис:

… Изумителна е гъвкавостта на подлизурковците. Днес носиш букет на Бойко Борисов и търсиш очите му да срещнат твоите със същата преданост, с която утре ще занесеш цветя на следващия министър-председател.

Ако сме запазили традициите си в нещо, то това несъмнено е традицията на подмазването. Чутовната фраза: „Другарю Живков, дори вие не можете да ми забраните да ви обичам” с автор Любомир Левчев, звучи не по-малко идиотски в авторство на Николай Бареков: „Бойко е политически и научен феномен от световна величина”.   

Тодор Живков можеше да каже на придворния Левчев „я не ми ги пробутвай тия на мен, бе, хитрец” и да го натири. Вместо това го произведе първи заместник-председател на Комитета за култура. Защото му е харесвало да го ласкаят.

Бойко Борисов можеше да забие едно „гяку цуки чудан” в букета на Бареков и да му каже „марш оттук и да не съм те видял повече да ми се лигавиш”. Но и той не го стори. Вероятно на него също му е харесало.

Ще го кажа кратко: всичко това се случва, защото комунизмът никога не си е тръгвал от България, а капитализмът изобщо не е пристигал. Ако беше обратното подлизурковците щяха да са под карантина, а да се търкаляш пред силните на деня щеше да се смята за позор.

Трагичното не е, че тези хора съществуват. Трагичното е, че другите започват да възприемат поведението им като единствен начин за просперитет. Копират маниерите на ласкателя и ги прилагат навсякъде, дори в семействата си. … (Откъс от статията „За подмазвачите, капитализма и демокрацията”)

Текстът е публикуван в коментарния сайт за политика, общество и литература svobodata. com

Не играеше с никого, не се усмихваше и по всичко изглеждаше, че не обича никого. Със сигурност не и своята майка-осиновителка. Нея мразеше. Мразеше я така, както може да бъде мразен човек, който непрекъснато иска да му благодариш, че ти е осигурил храна и спане, в неговия случай и добро образование – срещу безогледно използване.

Използваше го за каквото се сетеше: пазаруване, готвене, чистене на огромния апартамент веднъж седмично, миене на чинии… Дотам се увлече, че поиска всяка вечер да й прави масаж на ходилата с топъл зехтин.

…

Можеше да осинови момиче, но предпочете да е момче, като компенсация за изгубените двама сина. Загинаха при катастрофа с автомобил. Експертизата доказа, че били дрогирани, но тя мобилизира познанствата си, за да не излезе информацията на бял свят. Пък и вече имаше една дъщеря. За която обаче предпочиташе да не говори. (Според слуховете, навремето се омъжила за някакъв дребен мошеник, родила син, после мошеникът я напуснал, тя много страдала и влязла в болница, а онзи подмамил някаква норвежка и заминал при нея в Осло. )

След като изгони съпруга си, полковник от запаса (все пак го взе при себе си на работа), лявата партийка, настояща дясна собственичка, реши да осинови сина на своя пациентка. Да имало мъж в къщата. Беше навършил 13 години и майка му, хронично безработна в България, се стягаше за гурбет в Испания.

Направиха сделката без излишни сантименти и още същия ден Минко се премести от люлинската панелка в огромния мезонет на госпожа Стаменова в центъра на София.

Изтъргуваха го, без да го питат съгласен ли е. Госпожа Стаменова брои пари на ръка и обеща да направи Минко свой наследник. Минковата майка пък обеща повече никога да не се връща при сина си и да забрави за съществуването му. Споразумението закрепиха с подписи, а доверен нотариус го завери.

През цялото време момчето не каза дума, слушаше двете жени забил поглед между обувките си и чакаше сделката да приключи, с изражението на човек, комуто е безразлично, коя ще му бъде майка оттук нататък.

В новия си дом получи просторна стая, компютър и списък със задачи. И един кривоглед пинчер в добавка, когото трябваше да изхожда всеки ден – сутрин и вечер.

Смени досегашното училище за простосмъртни с елитна прогимназия, където децата учеха френски и английски. Всеки ден дотам го возеше личният шофьор на госпожа Стаменова, пенсиониран военен, който веднага се заяде с него: да не сяда отпред, да не пипа седалките с мръсни ръце, да не яде в колата, да не кашля и да не се секне. „А да дишам мога ли?”, искаше да попита, но с това рискуваше военният да се вбеси.

Скоро бе представен на приятелките на госпожата – заможни дами с дебели бутове и скъпи бижута, които се събираха всеки петък следобед да играят вист и да пият маркови ликьори.

Огледаха го отгоре до долу, една дори го щипна по задника и каза „браво”. Накрая всички се обединиха около мнението, че би било добре и те да го ползват понякога; да масажира и техните ходила с топъл зехтин.

- Нямате проблем – каза великодушно госпожа Стаменова. – Но въобще не си и помисляйте да го използвате за други работи.

След което дълго се смяха.

Минко наблюдаваше безучастен и мълчалив, сякаш не ставаше дума за него.

…

- Чеде, иди ни донеси една от специалните бутилки – каза госпожа Стаменова в разгара на виста и Минко отиде да донесе поредната бутилка ликьор на разгорещената дамска компания.

- Чедето ти е голям сладур. Малко е темерут, но ние ще го разработим – облиза начервените си устни най-тлъстата приятелка.

И го разработиха – ходеше им на гости в определен ден от седмицата, разтриваше им ходилата с топъл зехтин, после го караха да иде малко по-нагоре, и по-нагоре….

Масажираше ги в семейните им спални, седнал върху тях – бели купчини сланина – , докато мъжете им кръстосваха между офшорките в Малта, Монако и Маршаловите острови.

Пъшкаха, стенеха и писукаха, а той им рецитираше „Балада за дебелата Марго”:

Ако обичам тая дебелана,

нима съм тук последният глупак?

За нея ви прерязвам и гръкляна!

Чудесно сме си в нашия бардак,

щом дойдат гости — тичам с пълна кана,

че хляб, че сирене, вода; в мазата

търча за вино, не подвивам крак;

а щом платят добре, им викам: — Ей,

елате ни отново на софрата —

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Поощряваха го да продължи и той продължаваше:

Но ако вечер някой път пияна

Марго без пукнат грош ми дойде пак,

за гушата ми иде да я хвана;

готов съм да продам и за петак

едничката й хубава премяна.

А тя врещи, надува ми главата,

кълне Христа, нарича ме тъпак,

и Антихрист ми вика, и злодей,

дорде не я зашлевя през устата

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Най-много им харесваше краят:

След туй мирясва мойта повлекана,

пръдня ми пуска, ама по мерак.

Го-го ми гука, хваща ми кочана

и борим се на стария матрак,

а после спи до мен като заклана. (1)

Тресяха сланини и виеха от смях, а той балансираше отгоре им и внимаваше да не се катурне.

Даваха му пари, дискретно – истинските мъже трябвало да разполагат с пари. „Имам си”, казваше, но те настояваха. Истината беше, че по този начин искаха да го направят зависим от прищевките им.

Освен пари бяха готови да жертват и по някоя друга добра дума: колко умен бил за тази възраст и че такива интелигентни тийнейджъри като него били голяма рядкост.

Записа се да тренира бокс, а нощем сънуваше как им отмъщава по ред на номерата. Започваше от шофьора. Удряше го, докато онзи прибелеше очи и започнеше да моли за пощада. После се прехвърляше на дебеланите с бижутата. Новата си майка оставяше за десерт. Накрая убиваше всички, заравяше ги на някое усамотено място, сядаше встрани до гробовете и отново рецитираше:

… вкус на плява – каква благодат,

колко смел е превитият врат,

нежност има в сърцето от лед

и почтеност във злия пират… …

всяко бреме е пухен дюшек,

а простакът – духовно богат … (2)

Рецитираше напевно и отвреме-навреме потупваше с длан по прясно изкопаната пръст, сякаш да успокои мъртъвците, че в лицето на своя убиец са намерили една състрадателна и отзивчива душа. Накрая се събуждаше и дълго гледаше в тавана, като опитваше да си спомни току-що сънувания сън до най-малките подробности.

Толкова напредна в ученето, че вече можеше да чете френски стихове в оригинал и да ги сравнява с българските им преводи. Хвалеха го и се възхищаваха на усърдието му – не помнеха да са имали такъв ученик от създаването на училището.

Започна да си внушава, че е прероденият Франсоа Вийон, поетът, когото сам откри и носеше във вътрешния джоб на неизменното си дънково яке. Харесваше му не само защото и той е бил беден, но и заради бунтарския дух на французина, както и заради връзките му с престъпния свят на средновековен Париж.

Искаше да е като него: „поет и разбойник под съща премяна”. Да живее сред престъпници и да пише прокълната поезия. Именно прокълната, каквато смяташе, че е неговата съдба дотук.

…

Стана европейски шампион за юноши, а все още не беше набил шофьора-военен. Който продължаваше да се държи лошо. Дали от завист, че смотаният недорасляк бе ударил кьоравото с новата си майка, а той, военният с 30-годишен стаж в армията трябваше всеки ден да го вози до училището за елитни педалчета (така ги наричаше), дали заради спортните му успехи – не беше ясно. Факт обаче беше, че момчето все-повече го вбесяваше.

Минко не оставаше длъжен. Най-напред демонстративно взе да яде в колата и да си бърше ръцете в седалката. После започна продължително и шумно да кашля и да се секне. Държеше се все по-дръзко и за военният нямаше никакво съмнение, че го предизвикват. Трябваше обаче да е ясно, кой е господарят в тази кола, затова един ден, тъкмо когато „недораслякът” извади от раницата си завита в хартия милинка, военният отвори вратата и с най-строг глас му нареди да слезе.

- Слизай от колата.

- Защо да слизам – попита момчето дъвчейки. – Преча ли нещо?

- Слизай веднага от колата – повтори военният, този път с по-мощен и застрашителен глас.

- Колата не е твоя, а на майка ми.

- На майка ти ли? – вбеси се военният. – Теб майка ти те продаде и замина по чужбина да курварува, господинчо. Дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си….

Нататък всичко се разви за секунди. Неясно как Минко се озова навън, с главата напред, срещна нещо меко пред себе си, след което последва коляно в лицето на приклекналия военен и две крошета в слепоочията.

Тежкото тяло тупна на земята, килна се на една страна и така остана.

- А ти си един скапан, миризлив ботуш, изхвърлен на боклука. И не приказвай повече за майка ми – изрече на един дъх Минко, след което тегли един шут в корема на падналия мъж.

Хареса му как се гърчи, безпомощен, и го ритна още веднъж.

Хареса му и това, че наоколо гледаха, но никой не смееше да се намеси.

- Хайде, чупка, и вас да не заритам – обърна се към неколцината зяпачи.

Измъкна раницата от колата и махна на едно такси – не искаше да закъснява за училище.

Вечерта в леглото си мислеше за думите на шофьора. Какво искаше да каже с това: „дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си…..”. Кой е той?

Стана и облече дънковото яке.

(1) „Балада за дебелата Марго, Фр.Вийон, превод Кирил Кадийски

(2) „Балада за обратните истини”, Фр. Вийон, превод Васил Сотиров

Отиде си Хавел.  Вацлав Хавел. Буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение. От породата на Монтен!

Отиде си президентът, който искаше моралът да бъде определящ в действията на политиците и с това си спечели доста противници, но и немалко почитатели в новия политически живот на Чешката република.

Наричаха го политически идеалист. С основание: кой друг обяви от трибуната на президента, че в политиката в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието?

Струваше си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройваше непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:  „Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.”

По-долу публикувам откъси от „Летни размишления”, неговата „президентска” книга, която няма да се уморя да цитирам, за огромно неудоволствие на политическите партизани от всички цветове на дъгата.

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нараснаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно. И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.

И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

…

„Велик човек. Ще ни липсва” – каза в Полша Лех Валенса. През това време в България довчерашната еврокомисарка и кандидат за президент Меглена Кунева учреди сдружение „България на гражданите”, но не спомена и дума за кончината на чеха, станал символ на усилията за гражданско общество в (пост)комунистическа Европа. Сигурно така и трябва – Хавел не е за всяка уста лъжица.

Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените  ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.

Трепереха над стотинката и цента.

Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.

Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежаваха. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.

„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в гърлото”, шегуваха се зад гърба им техни познати.

Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.

Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.

Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага й отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаеми, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.

После я изпрати да учи в Англия.

Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.

Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка”, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да й гледам сеира”, не спираше да се ядосва.  Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите й? Кокона като майка си.

Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета.

„Простаци… абсолютни бездарници”… – превърташе нервно каналите. „И това ми били журналисти, и това ми било водещи. Слугинаж ниеден” – продължаваше да се нервира. Отсръба глътка от 15-годишното малцово уиски, примлясна шумно, погледна към тавана и отправи молитвата, която напоследък често си повтаряше: „Да е жив и здрав Запада, господи, че без него ни български комунизъм щеше да има, ни български капитализъм, ни уиски”.

Влезе жена му. Видя, че си е вдигнал краката върху скъпата масичка, която специално си беше докарала от Индия:

- Ако обичаш да си свалиш краката.

Той продължи да седи с крака на масичката, само демонстративно ги понамести за по-удобно.

- Помолих те да си свалиш краката. Празник е, дръж се прилично поне веднъж в годината  – продължи тя, без да го погледне. Намери каквото търсеше и излезе от хола, оставяйки го сам, втренчен в екрана, с чаша в ръката.

Така беше през повечето време. Рядко си разменяха по някоя дума, с незаинтересоваността на напълно отчуждени един от друг хора.

Живееха заедно по инерция, ходеха заедно на почивки по инерция и се хранеха заедно по инерция.

Колкото до секса – спяха в отделни спални. Той отвреме-навреме лягаше с някоя от асистентките си (така ги наричаше), тя пък назначи на работа една 20-годишна едрогърда брюнетка и уталожваше нагона си с нея.

…

Видяха се чак вечерта, когато трябваше да седнат на празничната трапеза. Дъвчеха мълчаливо, той не спираше да се налива, вече беше минал на ракия, по-късно щеше да продължи с вино и накрая щеше да завърши с кубински ром.

Тя проговори първа:

- Погледни назад. С какво ще ни запомнят хората? С какво ще ни запомни  дъщеря ни? С измислената ти банка и консервите с патладжан.

- Да, ама тази банка и патладжана я заведоха в Англия, нали?  И изобщо не ми пука дали някой ще ме помни или няма да ме помни. Не-ми-пу-ка! – произнесе бавно и на срички той.

- На теб изобщо пукало ли ти е някога?  Дъщеря ти е същата – и на нея не й пука за нищо и за никого.

- А теб с какво ще те запомнят? С непрекъснатото ти врънкане и капризи. Гражданката тя! Софиянката от София тя…!

-  Циник. Дебел български циник-алкохолик! – прекъсна го.

- Дебел алкохолик, значи! Български. Тогава защо се омъжи за мен?  Защо не си взе някой кльощав африкански трезвеник? Да ти кажа ли защо? Защото днес щеше да живееш в барака без вода и клозет и вместо на спортен „Лексус” щеше да се возиш на гърба на някое африканско магаре.

- Нямаше да ми е по-зле.

- Ами не е късно. Заминавай, не те задържам.

- Нещастник! Без моите грижи щеше да отдавна да си един пропаднал Господин Никой.

- Без твойте грижи? А какво щеше да си ти без моите пари? Една голяма Госпожа Нула.

 - Какво каза? Добре ли чух? Твоите пари? Ти нямаш твои пари, драги. Ти имаш чужди пари, които открадна от хората.

- Откраднах, значи! Ами ти защо живееш толкова години с откраднати пари, бе, госпожо? Защо не каза, че ти се гади от тях, ами си купуваше диамантени обеци и огърлици на килограм?  С моите откраднати пари.

- Страхливец. Как веднъж не намери смелост да кажеш, че си един най-обикновен крадец от село Бобораци. Един селски хитрец, който натика баща си в старчески дом.

- О, о, о, така ли било? А кой му викаше дъртак? Кой непрекъснато опяваше да сме му вземели апартамента и вилата, че и без това нямал  нужда от тях? Кой? Не беше ли ти?

- Ако бяхме една истинска държава, отдавна да си в затвора. Ти и цялата ти агентурна родά .

- Внимавай какво говориш!

- Ти внимавай. Изглежда през ум не ти е минавало, че и аз може да съм от нечия агентура. Идвало ли ти е на акъла, драги, че моята агентура може да е по-мощна от твоята? Кажи!

- Вдигай си тогава чукалата и отивай при твоята агентура! Аз оставам тук при моята.

- Ще си ги вдигна, само че заедно с къщата и банковите сметки – усмихна му се тя зловещо. – По-добре ти си вдигай чукалата, докато наистина не съм се ядосала.

- Искаш ли да живееш, а? – нервите не му издържаха, стана от стола и я стисна за гърлото. – Искаш ли дъщеря ти да си има жива майка, а? – стискаше я все по-силно.

Ударът, който получи с коляно в слабините,  го накара да изреве от болка и да я пусне на мига.

-  Кучко… мразя те – шепнеше, свит на две.

- И аз те обичам – ритна го тя още веднъж.

 …

Драги сънародници,

От векове хората посрещат Новата година с пожелания за здраве, късмет и успехи. Когато си пожелаваме късмет и успехи, нека да помним, че те не идват като новогодишен подарък, че благополучието на България е постижимо, ако имаме разбирателство и единение като народ, като общност.

В празничната вечер по традиция сме със семействата си, с приятелите, с любимите си хора. В тези мигове нека си пожелаем повече уважение и грижи за нашите възрастни родители; признание за техния труд…

Новогодишното поздравление на президента на републиката се точеше петмезено от екрана в хола на семейство Бучкови.

В старческия дом 85-годишният борец против фашизма и капитализма тъкмо предаде Богу дух, но все още никой не знаеше.

Новогодишната нощ ни изпълва с радостни очаквания и добри чувства. Иска ми се да вярвам, че ще запазим и пренесем напред тази добросърдечност, която като дебелите преспи на януарския сняг ще покрие грубостта, озлоблението, враждебността… – продължаваше президентът.

Малко преди края на поздравлението съпругът Бучков стана от масата, извади законно притежаваното си огнестрелно оръжие и го насочи към телевизора. „Бум”, рече. Засмя се и обърна оръжието към жена си, която тъкмо завърташе баницата с късмети. „Бум, бум”, рече. После опря дулото до главата си: „Бум, бум, бум”.

Драги сънародници, нека през новата година да се сбъднат желанията и мечтите ни!

Думите на държавния глава се сляха с фойерверките от съседните къщи.

Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.

Друг призовава да изразя възмущението си от „грабителските и пагубни за страната ни руски практики и проекти у нас”, както съм изразявал възмущението си срещу пагубните за страната ни американски практики. (Да беше се постарал будният гражданин, можеше да прочете най-малкото „Белегът на звяра”, публикуван в същия сайт. А във „Вижда ли се краят на духовното робство” можеше да открие дълъг списък на хора с пагубни за страната ни българо-руски практики).

П.П. За размисъл на всички десни хора тук, прилагам пълния текст на цитирания  в началото кретенски пост:

Другарю Владо Трифонов! Не ти ли се струва, че твърде много си позволяваш?  Къде с недомлъвки, къде и по-откровено, ти си написал един пасквил, който дискредитира нашите американски приятели – единствените, на които можем да разчитаме в този русофилски и про-евразийски свят. Бил опасен за екологията ни шистовия газ, с който нашите велики американски братя се опитват да ни спасят от ужасяващата руска угроза…
Запомни едно, другарю пасквилописец: щом американците поискат, те имат правото – ако потрябва – да превърнат Отечеството ни в Пустинята Сахара, или в нажежен вулканичен кратер! Те знаят какво трябва да се направи!
И го правят, ша знайш!…

Влезе в България с камион откъм Румъния, пред очите на митничарите, на техните началници и на началниците на началниците им. Влезе, сякаш си е вкъщи. Сякаш е подарък за Коледа, а не радиоактивни вещества за сондаж на шистов газ.

Дойде в село Рогозина със същата  наглост, с която опустоши земите в Съединените щати, направи маса поразии в Латинска Америка и предизвика ненавистта на стотици хиляди хора по света. Хора, на които от тръбопроводите шурна газ, вместо питейна вода, реколтата им беше унищожена, добитъкът им измря, а самите те се разболяха от рак.

Не допуснаха медии до мястото на разтоварването й. От какво се страхуваха?

Същият ден в новините Нона Караджова отрече да е чувала, че проучванията за шистов газ са започнали. „Не са започнали никакви проучвания за шистов газ. Ако това се случва, те са напълно незаконни“, рече екологичната министърка. И ако имало някой, който е чул подобно нещо, да й се бил обадил.

Министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайков не остана по-назад и потвърди (на „1000 процента”), че такива проучвания у нас не се извършват. Напротив, България била инициатор за създаване на общоевропейско екологично законодателство, свързано с технологията „хидравличен удар”.

Наистина ли тези двама министри не знаят, какво става в държавата ни, при това по тема, за която пряко отговарят?  Или нечия строга повеля е замразила мозъците им.

Проучват се възможностите за добив на конвенционален газ – това пък е версията на областния управител на Добрич Желязко Желязков.

Да приемем, че г-н Желязков казва истината и доставените радиоактивни изотопи в генералтошевското село Рогозина са за проучване на находища от конвенционален газ. Тогава защо обектът е строго охраняван и е забранен достъпът на журналисти?

Защо никой не даде разяснения на хората от селото; защо не ги успокои?

Защо специалисти твърдят, че сондите за конвенционален газ изглеждат по различен начин от тази край Рогозина?

Защо Атанас Атанасов, бивш  кмет на Генерал Тошево е категоричен, че според досега събраната от него информация, проучванията в района са за шистов газ?

…

Питат ме разни анонимни субекти, специалист по шистов газ ли съм, че да предупреждавам за опасността от производството му в България? Какво съм знаел аз за шистовия газ?

Отговорям: не, не съм специалист по шистов газ (който се интересува от специалността ми, да заповяда в Google). Знам обаче, че посягат на единственото ни богатство: хлябът и водата.

Знам, че когато вкараш радиоактивни вещества в почвата, тя никога повече няма да е такава, каквато е била.

Знам за поразиите, които шистовият газ нанесе на обикновените жители в районите на неговия добив и че ако беше безвреден, държави като Франция, Англия и Германия нямаше да наложат забрана за неговото проучване и производство.

Знам, че репортажите по CBC, BBC и CNN за шистовия газ са потресаващи.

Знам, че съдът в Еквадор осъди „Шеврон” да плати 8,6 милиарда за нанесени екологични щети, изразяващи се в отравянето на посевите и животните в района на замърсяването, както и в драстичното увеличение на раковите заболявания сред местнното население.

Знам, че са достатъчни само 5 минути от филмите Gasland на Джош Фокс и Crude на Джо Берлинджър, за да разбереш каква опасност представляват компании като „Шеврон”.

Преди време в статията си „ШИСТОВ ГАЗ-ПАРИ-ПОЛИТИКА” писах, че от една страна имаме правителство, което работи за бизнеса на американски индустриалци, а от друга – опозиция, която се възмущава, но с удоволствие би сторила същото, ако й падне сгода.

Писах също, че когато се въвеждат опасни технологии, управляващите са длъжни да уведомят населението за риска и да поискат съгласие. А не да решават вместо него.

И попитах: ако в „Резиденшъл Парк” открият  залежи от шистов газ, Росен Плевнелиев ще разреши ли да бият сонда в спалнята му? А министър-председателят Борисов ще допусне ли отпадната вода от добива на шистов газ да бъде складирана в двора му в Банкя?

Тогава не пропуснаха да ме обвинят във всички смъртни грехове, включително че съм минал на хранилка при Газпроп. (Онези, които ме познават и са чели достатъчно мои материали, знаят, че нямам отношение към хранилките).

Същите  въпроси задавам днес.

Нека сме наясно – тук не става дума дали противниците на шистовия газ в България работят за руски интереси, а привържениците на шистовия газ – за американски. Не става дума дали тия от БСП са взели суха пара, за да не допуснат отровата в страната ни, а ония от „Герб” – за да я допуснат.

Става дума за това, че престъпници печелят власт и влияние (защото какво друго, ако не престъпление, е да унищожаваш природа и население с радиоактивни технологии) в държави, където подобно престъпление се разрешава и поощрява.

Става дума за най-евтиния начин за получаване на максимална печалба, при пълна липса на прозрачност за последствията.

Сещам се за протестиращите през септември младежи в Добрич срещу добива на шистов газ. „Нищо няма да се случи, ако не ме дразните. Продължавайте така и може да подпишем на инат”, каза им тогава премиерът Борисов. Ето обаче че започна да се случва. Единствено от нас, които държат на хляба и водата си, зависи да го спрем.

Продължавам да смятам, че бъдещият президент на България трябва да е морална личност с чисто минало (особено ако досегашният е бил бракониер и доносник).

След втория тур на основните кандидат-президентски двойки, обаче, надеждата ми това да се случи съвсем заслабна.

Първо – нито един от тримата кандидати за президент не се постара да коригира своето поведение и позиции. Напротив, и тримата продължиха да се подкачат с клишета – всеки според степента на своята обиграност, – без поуки от предхождащия дебат. Същата грешна представа, че баналностите им могат да впечатляват. Същата убеденост в своята съвършеност и непогрешимост. Същата дразнеща грандомания.

Второ – не чух и намек, че президентът е смъртен, със слабости и грешки, и че в това няма нищо срамно, стига да го признаеш и да имаш желание да се поправиш.

Най-важното: не поставиха задача на предизборните си щабове да проучат обществените отзиви (особено онези, изразени във форумите), да отсеят ценното и да им го предоставят. Сетне да седнат, внимателно да прочетат какво искат избирателите от тях и с ръка на сърцето да разкажат за своите зависимости; за нещата, които са спестили на публиката, колкото и злепоставящи да са те.

Кунева – за зависимостта си от клана „Дойнов”; дали звеното, в което е работила преди промените, е било подчинено на 6-ти отдел на ДС; колко е спечелила досега от престоя си в Брюксел; какво е свършила като еврокомисар; как се е озовала в борда на директорите на БНП Париба и в какво точно се изразява нейното „независимо консултиране” там.

Калфин – защо го причисляват към клана „Луканов”; като как е следвал МИО в Москва; работил ли е в ЦК на ДКМС; „ухо” ли е на Георги Първанов и каква е връзката му с пирамидата МЦС, завлякла няколко хиляди българи.

Плевнелиев – каква е причината да го свързват с клана „Живков”; как завършилият „Изчислителна техника” млад специалист, без да има хал-хабер от строителство, е получил квота за износ на строители в Германия, с подписа на тогавашния министър на заетостта Емилия Масларова; каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова, с медийния магнат Иво Прокопиев и кръга „Капитал“.

…

Да премълчиш истината е форма на лъжата. Премълчаното от Кунева и Калфин по време на предизборните дебати не е болка за умиране – на тях двамата дънцето е лъснало отдавна, а и те никога не са настоявали, че са света вода ненапита, за да им се придиря.

С Росен Плевнелиев обаче нещата стоят иначе. Той заяви на всеослушание, че не е способен да лъже и това веднага го отдели от останалите. Направи го специален. Оттук нататък претенциите към него за съответствие между думи и реалност станаха много по-големи, отколкото към редовите лъжльовци. Най-адекватното поведение в тази ситуация беше да даде обяснение за предизвикващите съмнение факти в биографията си и да разсее убеждението, че българският политик е синоним на ментърджия.

Даде ли такова обяснение Плевнелиев? Не, и изпусна чудесната възможност да затвърди създаденото впечатление на self-made man, който сам е изградил кариера и сам е направил милиони – с почтеност, талант и работливост. Никакви куфарчета, никаква мафия, никаква българска комунистическа партия.

„Син съм на двама скромни учители, които ме научиха на труд и постоянство” – сподели преди време бившият строителен предприемач и много хора повярваха, защото искаха най-сетне някой син на скромни родители да успее да се издигне чрез труд.

„Аз досега не станах член на нито една партия толкова много години, нямам никакво намерение да ставам член и на ГЕРБ”.

- Ашколсун! – казах си. – Това е човекът, за когото ще гласувам.

Ами кланът „Живков”? Ами квотата с подписа на Масларова? Ами връзките с банкерката Бориславова и магнатът Прокопиев? – шепнеше ми гласче отвътре. Майната им, искат да го орезилят, по стар български обичай – заглушавах гласчето. И разпалено защитавах своя избранник пред приятели, които не вярваха и дума на приказките му.

Ето накратко разговорът с един от тях:

- Искал модерна България. Как точно си я представя? Като двуетажна къща с басеин в „Резиденшъл парк”, където пиле не може да прехвръкне? Като бяла спретната къщурка на брега на Черно море? Или като вила на Халкидики за  милион и половина?

- Толкова пари…, може да са слухове.

- Ако бяха слухове, да беше ги опровергал. Защо никой не попита работниците му в Германия, какви заплати са получавали? Защото ще стане ясно, че им е подхвърлял трохи, а за себе си е заделял големите хапки.

- Нямаш доказателства.

- Не ми и трябват. Доказателство са имотите и банковите му сметки.

- Човекът е кадърен, работил е здраво…

- Аз също съм кадърен и работя здраво, пък живея в „Младост”.

- Как си го обясняваш?

- Обяснявам си го, че не съм бил нито платен комсомолски секретар, нито баща ми е бил  функционер в Окръжния комитет на БКП в Благоевград.

- Може би нарочно го топят,  за да го компрометират пред избирателите.

- Тогава да ги разобличи. Да застане пред камерата и да каже: никога не съм бил щатен комсомолски секретар и баща ми никога не е бил партайгеносе. Така ще ме убеди, че наистина е почтен, за какъвто се представя; че съвестта и миналото му са чисти и спи спокойно.

Да каже: никога не съм познавал Цветелина Бориславова и нямам нищо общо с типовете от кръг „Капитал”. Обаче как да го каже, след като е потънал до ушите в схемата с дебелите пачки, а там мълчанието е закон. Позволяват ти да станеш богаташ и да се изживяваш като „голяма работа”, но те държат в ръцете си.

- Мразиш богатите.

- Не ги мразя. Мразя лицемерите, които подценяват интелигентността ми и двете ми висши образования.

В училище бил най-добър ученик. Решавал бил задачи до два през нощта. Тогава да обясни задачата 33-33-34.

- Какво е това?

- 33 процента за работниците, 33 процента за него и 34 процента за комисиони на ония, дето са му дали квотата за Германия.

- Кой го твърди?

- Медиите.

- Медиите за пари са готови на всякакви твърдения.

- Тогава да представи факти и документи, че сметките му са изрядни. Нали иска да надгражда. Да се надгражда може само върху здрава основа. Как ще обясни, например, че при Тройната коалиция фалиралите фирми на Васил Божков-Черепа строяха магистрали и продължиха да ги строят при правителството на Борисов?

Направиха си кръгове и обръчи, за да ни прекарват по-лесно. Крайно време е и ние да направим кръг и да ги вкараме в джаза, както те ни вкарват вече 70 години.

- Все пак за кого ще гласуваш?

- Ще гласувам за моя кръг: аз, жената и кучето. И мисля да спечелим на първи тур.

…

Връщам се на началото: „президентът е смъртен, със слабости и грешки, и в това няма нищо срамно, стига да го признаеш и да имаш желание да се поправиш”. Росен Плевнелиев пропусна да признае грешките и зависимостите си, но може да се поправи до избирането му за президент. Добре е да се поправи. За да не говорят, че и на тези избори отново е спечелила мафията, която разполага със своя Кунева, свой Калфин и, разбира се, свой Плевнелиев.

Водещ е Николай Бареков, или „Бойковият журналист”, както обичат да го наричат.

Присъстват ВИП-гости, предварително обявени в пресата като „отбрана публика от политическия, обществения и медийния елит”.

Левон Хампарцумян, Соня Колтуклиева, Огнян Стефанов, Петьо Блъсков, Мис България 2011, Весела Лечева, Анжел Вагенщайн, Любомир Левчев, Славка Бозукова, Йордан Мичев, Тити Папазов …..

С набеждаването на тези хора за елит започва голямата предизборна подмяна на истината с фалша, на оригинала с ерзаца. Направена е предварителна податка, че думите, изречени в това студио, ще бъдат неестествени и нереални, както всичко останало в него.

ЕЛИТИТЕ

По дефиниция това са даровити личности, които с постиженията и държанието си вдъхновяват хората да ги следват.

Елитите задават ценностите: как да бъдат степенувани и постигнати, и показват зрялостта на едно обществото.

Елитите са балансирани – не изпадат в истерия пред опонентите. Аскетични са – не преяждат. Благородни са – не тормозят падналия.

Елитите не пишат в жълтата преса и не участват в предавания на компрометирани телевизии.

Елитният човек е свободен човек и да се кичиш с титлата „елит” в държава като България е признак на тежък цинизъм и дебелоочие.

Българският елит е избит, избягал е зад граница или е натикан в ъгъла – заплашван и обезценяван.

Затова когато чуете да наричат някого „елит”, имайте едно на ум, че става дума за полуинтелигенти, продали и препродали себе си многократно срещу кокал от трапезата на господаря.

ТВ7

Елитният човек би се запитал: кои са хората, които притежават ТВ7? И когато разбере, че притежателят се казва Делян Пеевски („дясна ръка на Ахмед Доган”, „бивш заместник-министър на бедствията, освободен от поста заради съмнения в корупция”), а телевизията се финансира от Търговска корпоративна банка, чийто шеф Цветан Василев като малък бил много амбициозен, затова като голям взел, че станал собственик на банка, елитният човек бяга надалеч.

С не по-малко основание в предизборното студио на ТВ7, освен изброените по-горе персонажи, можеше да присъстват Йоло Денев, Гошо Тъпото, Пешо Сумиста, Маджо и Маргините. Тогава и търсеното от организаторите развлечение щеше да е в пъти по-ефектно, вероятно и по-смислено, ако, да речем, Маджо беше попитал двамата кандидати за президент, как смятат да се справят с организираната престъпност в България.

ПРЕТЕНДЕНТИТЕ

Калфин и Плевнелиев показаха, че не са глупави и дори е възможно да са умни. Но със сигурност не са мъдри. А България, след два мандата на президент-бракониер и агент на комунистическите тайни служби, има нужда от мъдрец на този пост.

И двамата претенденти се чувстваха уютно в осигурената им от ТВ7 обстановка. Как иначе! – никой не ги попита дали смятат, че върхушката на социалистите продължава съществуването си като арогантни капиталисти и какво биха сторили, за да поправят допуснатата несправедливост.

„Младите хора в България могат да успяват, те могат да стават дори и министри”,  с чувство изрече Плевнелиев. Но не каза, кои точно млади хора има предвид. Колцина са тези, които като транспортния министър Ивайло Московски могат да имат за баща известен плевенски номенклатурчик? Или като министъра на регионалното развитие Лиляна Павлова, с дядо партизанин от бригада „Чавдар” и татко зам. ректор на Варненския свободен университет, прочул се като люпилня на фалшиви доктори на науките?

„Няма да допусна, ако магистралите са приоритет на България, а те са вече такъв приоритет, някой да го замени с „Цанков камък“ на цената на две магистрали”, справедливо отсече Плевнелиев. Но не се сети да каже, че по-важни от магистралите са хората с европейски морал и поведение, и че примерът за такъв морал се дава от най-високото място в държавата.

Моралът и поведението! – нещо, за което кандидатите ни за президент не обелиха нито дума през тези 2 часа. Лично аз очаквах поне едно изречение, с което един от двамата да се ангажира да призове гражданите на България към покаяние заради жертвите на тоталитаризма. Основанието на такова обръщение би било, че всеки българин в някаква степен носи отговорност за случилото се в общество, оплетено от паяжината на лицемерие, съглашателство и компромиси. Без такова обръщение всякакво „надстрояване над вече постигнатото” ще бъде безполезен труд. Надстрояваш върху здрава основа, в противен случай надстроеното ще се клати, рони и пада.

„Аз искам да забравим миналото и да гледаме напред”, завършва Плевнелиев. Грешка! Ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново, пише Джордж Сантаяна.

„Не искам България да се превърне в такава държава, която връща тоталитаризма и плаче по него” –  завършва Калфин.  Тогава, казвам аз,  покай се заради престъпленията на партията, която е издигнала кандидатурата ти.

ИЗВОДИ

Предизборното студио на ТВ7 за кандидат-президенти беше панаир на амбиции и комплекси; арена на противопоставяне, без респект към конкуренцията.

Повечето от гостите бяха самовлюбени позьори, дошли най-вече да представят новите си дрешки (и зъбки), както и да оригиналничат с овехтяли пози и клишета.

Имаше дефицит на интелигентност при дебатиращите и при коментиращите.

Тъй и не се разбра дали парите на здравната каса отиват за строеж на магистрали (по Калфин) или истината е, че парите идват 80 процента от Оперативна програма „Транспорт“ и 20 процента от Европейската инвестиционна банка (по Плевнелиев).

Затова пък стана ясно, че ако бъдат избрани, първото посещение и на двамата ще е в Брюксел. Плевнелиев – за да се представи, Калфин – за да види приятелите си.

И никой не сети да ги пита: не е ли по-добре бъдещият президент поне в началото да не пътува никъде, ами да си седне на задника и като оглавяващ Конституционния съвет по национална сигурност да обяви извънредно положение  за справяне с мафията.

Бяхме свидетели на клиширана реторика, говорене заради самото говорене и загриженост по-скоро за ефекта пред аудиторията, отколкото за бедите  в страната.

Може би най-адекватен на случилото се беше Тити Папазов. Неврастеничен и невнятен, треньорът по баскетбол и бивш управител на казино на „Мултигруп” онагледи блестящо онова, което ни очаква при следващия президент, както и да се казва той.

Текстът е публикуван в svobodata.com