„УБИЙСТВОТО НА ПРОКУРОРА“ – ЕДИН ДОБЪР ФИЛМ ЗА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

По повод на откритото писмо от 24.01.2012 на Едвин Сугарев до Борис Велчев – главен прокурoр на България, с копия до посланиците от ЕС и медиите, ще кажа:  готов филм!

Описаното в писмото действително представлява великолепен сюжет за пълнометражен документален филм – като започнеш от генетичните връзки на държавата с престъпниците, минеш през убийството на знакови прокурори, които са си позволявали отклонения от мафиотската линия на Партията (да не се лъжем, Партията и нейните мутанти продължават да управляват живота ни) и стигнеш до явния непукизъм на корупционно обвързаните типове от правосъдната система.

Филм за най-новата история на страната ни и голямата подмяна, хитроумно наречена от партийната върхушка и службите на ДС „демократична промяна”.

Филм, в който Нанка Колева  –  вдовица на убития през 2002 прокурор от Върховна касационна прокуратура Николай Колев – повтаря веднъж вече казаното пред медиите, че поръчител на убийството на мъжа й e бившият главен прокурор Никола Филчев, а пресечната точка между него, Алексей Петров и Филко Славов (тогавашният шеф на баретите) е събирането на държавна власт, бизнес и силови методи. Както и че бившият президент Георги Първанов през цялото време е пазил Филчев и чадърът продължава.

Филм, в който се чуват думите на някогашния шеф на моряшкия синдикат Пламен Симов, че Николай Колев е убит по поръчка на Филчев, заради готовността му да представи във Висшия съдебен съвет документи за незаконната приватизация на „Океански риболов” и присвояване на държавно имущество на стойност близо 300 млн. долара.

„Дадох цялата документация на Колев и той реши, че ще я внесе във ВСС и ще поиска сваляне на имунитета на Филчев” – разказва Пламен Симов и допълва, че именно заради това Николай Колев е бил ликвидиран. Ден по-късно пък е „самоубит” Владимир Димов – психолог на баретите, който е бил близък на Колев и е съхранявал част от тези документи.

Филм, в който се срещаме с баретата Гълъбин Георгиев – прекият физически убиец на Николай Колев по думите на неговата вдовица. Наистина ли е гръмнал прокурора, по нареждане на Филчев ли го е сторил и дали си е струвало парите? А може би не е взел пари и е извършил убийството по идеологически причини. Или естетически (да речем Николай Колев му се е струвал грозен). И не е ли работа на баретите да убиват терористи, а не прокурори?

Тук намира място и премиерът Бойко Борисов, за да разкаже как когато е бил главен секретар на МВР Филчев му е наредил за три дни да арестува всички престъпници в България и той, Борисов, за тези три дни наводнил арестите с три хиляди арестанти. Но защо същите арестанти не са останали в ареста, а са били пуснати да си вървят? – питат авторите на филма.

Премиерът бива помолен също така да разтълкува думите си, че убийството на прокурор Николай Колев е било „оперативно изяснено”, а документите са били изпратени в прокуратурата и там потънали. Какво обаче значи „оперативно изяснено”? Не значи ли, че се знаят имената на извършителите? Щом са се знаели, защо не са изправени пред съда и осъдени? Документите потънали в прокуратурата! Кой ги е „потънал” и какви усилия е направил Борисов, за да изплуват отново?

Защо журналистите са толкова предпазливи, когато трябва да задълбаят в обвинителният акт по Дело № 3214/2010 г. срещу Алексей Петров, Антон Петров – Хамстера, Кирил Топалов, Марчело Джотолов, Янко Попов и бившия шеф на отдел “Следствен” във ВКП Цеко Йорданов?

„За да не гръмнат и нас” – отговарят журналистите .

Къде бяха българите през цялото време, докато политици и бандити крадяха парите им? – продължават въпросите.

„Бяхме в мазето да претакаме зелето” – отговарят българите.

Следва питане и към Едвин Сугарев: след като толкова време се занимава със случая на убития прокурор Николай Колев и субектите, имащи пръст в неговото убийство, и след като е наясно с отсъствието на морал у нашите правораздаватели, смята ли, че писмото му ще трогне главния прокурор Велчев и той, като един български Джовани Фалконе, ще обяви война  на гангстерите във всичките им превъплъщения?

Не липсва и дикторски текст на тема: роби ли сме, че търпим толкова години да ни се катерят по главите? Ето част от него:

… отдавна сме свикнали да бъдем роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар.

 

Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява.

 

Робът обича да подскача. Затова съчини „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев отгоре и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците.

 

А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

 

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича. Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света.

 

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде. …  (Откъс от „ НИЕ СМЕ РОБИ”, публикуван в svobodata.com).

 

О, да! – това наистина е един добър документален филм за българската демокрация. Остава да бъде заснет.

На въпроса, коя държавна институция ще даде пари за производството му, отговарям – никоя. Решението е бандитите сами да поискат такъв филм и да си го платят. Това би била най-добрата им инвестиция за деня на Страшния съд.

КАКВО ОЧАКВАМ ОТ СВОЯ НОВ ПРЕЗИДЕНТ?

Днес е 19 януари и новият президент на Република България полага клетва. Бързам да чуя думите, с които Росен Плевнелиев ще застане начело на най-бедната, корумпирана и престъпна държава в Европeйския съюз, каквато ни е славата из Европа.

(Преди това на площад „Гарибалди” поредните български бабаити са си  спретнали поредната пукотевица – за сеир на отиващите рано сутрин на работа софиянци. Както се казва: да ни започне денят с хубаво).

„Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се” – тържествено изрича президентът, следва целуване на кръста, сетне патриарх Максим дава благословията си.

Да тръгнем оттук – от една духовна институция, фрашкана с доносници на Държавна сигурност, на които Неговото светейшество служеше за параван. Много исках новият държавен глава да откаже „честта” да целува ръка на хора от българската православна църква и му стисках палци да се престраши.

Щеше, разбира се, да стане скандал, и то какъв! Но пък това би била първата безапелационно заявена погнуса от българската ченгесария, заявена от най-високо място. Жест, достоен за аплодисментите на демократичния и самоуважаващ се свят. Не се случва.

„България трябва да надгражда своя успех, а аз ще го показвам по целия свят”, продължава Плевнелиев. Добре звучи, стига да има здрава основа, върху която да се надгражда.  Кое у нас има такава основа? Кое е онова нещо, което стои здраво на земята и колкото и да го буташ и клатиш, то не помръдва?  Моралът на нацията? Усетът на народа за естетика? Чувството за справедливост? Борбеността и свободомислието? Задоволството от националната принадлежност? Със сигурност – не. Ако беше обратното щяхме да се гордеем пред света със спретнатите си села и градове, и най-вече с хората: чисти, възпитани, образовани.

Можем да кажем, че в България единствено ДС и престъпността имат здрави основи – запазено е всичко старо и е научено много ново – например как да се използват няколко господари едновременно. Ето защо преди да се надгражда, трябва да започне да се разгражда.

Да се разгради:

- системата, която позволи на няколкостотин души да завладеят няколко милиона, да ги смачкат до аморфна маса, която е готова да гласува за всекиго срещу пълен тумбак и чифт нови гащи;

- страха, че ако критикуваш властта ще бъдеш глобен, уволнен, наказан, набит или убит;

- недоверието към партиите и схващането, че всички политици са един дол дренки (не че не са);

- бастионите в Бояна, Драгалевци и Симеоново и банковите сметки на техните собственици.

Това очакват българите от своя нов президент.

Както и признание за неговите слабости и зависимости, за да му повярват, че наистина изповядва принципите на прозрачността и модерната държавност.

Очакват да обясни причината да го свързват с клана „Живков”, как е получил квота за износ на строители в Германия и каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова и кръга „Капитал“. Достойно ще е. Така и магистралите, на които се е посветил, ще придобият смисъл, защото по тях ще пътуват европейски граждани, вдъхновени от морала на своя държавен глава, а не психопати със суициден комплекс.

Очакват също да не губи време, а отсега да призове премиера Борисов да си каже за всичките съмнителни връзки от близкото минало и се разкае. За да сме сигурни, че страната ни най-сетне е тръгнала по правилния път, с правилните хора отпред.

Да си президент е кауза – говори нататък Плевнелиев.

Добре е, че възприема себе си по този начин, но каузата се родее с мисията, тя пък със саможертвата. Жертваш удобства, ако трябва и живота си, за да решиш основния проблем на държавата – повсеместният бандитизъм, превърнал се във философия и стил на съществуване. След това мислиш за магистрали.

Тук обаче президентът мълчи.

Мълчи и по темата за някогашната тоталитарна върхушка, която съществува необезпокоявана, вече като капиталистически елит, и че е нужна високо морална фигура, за да поправи тази несправедливост.

Опитвам се да си представя как слага ръка на сърце и с проникновен глас казва: „аз съм тази високо морална фигура и не се съмнявайте дори за миг, че ще изпълня предназначението си”. Оставам си с представата.

…

Преди време посветих на Георги Първанов цял абзац в своя статия за това, какъв президент желая да имам. Подсещах го, че според българската Конституция той е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната в мирно и военно време, назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР, тъй че стига да поиска може да обяви война на организираната престъпност и да я смачка за един ден.

Написах, че истинския президент би казал на народа си следното:

Знам кои са истинските бандити в Република България и ще направя всичко възможно те да идат там, където отдавна им е мястото.

Написах още, че това са думите, които искаме  да чуем от него – аз и останалите българи, на които куфарите им стоят до вратата.

Тогава президентът Първанов не взе отношение по въпроса. Разбирам го – бандитите, които имах предвид, спонсорираха партията му.

Днес се обръщам със същите думи към президента Плевнелиев. Съветвам го също така при встъпването си в длъжност на 22 януари 2012 да призове българите да отдадат почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание. Защото който няма памет за миналото, неминуемо е обречен да го преживее отново.

Чак тогава можем да надграждаме.

Разочарован ли съм в крайна сметка? Не, не съм. Но продължавам да държа куфара си до вратата.

БЕДНИЯТ БАРЕКОВ!

„Този боклук, който тук беше стоварен под формата на трактористки машини, а-а-а, да се омита още днес от а-а-а, столицата, където сме дошли, пак казвам, да си изкарваме хляба, защото в противен случай аз ще оглавя едно гражданско общество срещу тази а-а-а, развилняла се пасмина от провинцията и не се знае ний кво можем да напрайм, можем да режем гуми, можем да палим, кво? – трактори. Аз не желая някакви разюздани селяни наистина в центъра на София да ми пречат да си изкарвам хляба. Извинявай, но аз съм на 40 години…. и съм тука от 20 години вече в София и искам да си изкарвам наистина хляба и не желая такива хора да идват тука на а-а-а, моя територия и да ми пречат аз да работа”. (Запазен е оригиналният изговор на думите)

Мислите, че това е бръщолевене на кварталния луд? Или на дрогирана мутра? На политик в пленарна зала? Разбира се, подхожда да е на всеки от тях. В случая обаче това е медиен пърформанс по повод протеста на земеделските производители през декември 2011. Автор е Николай Бареков, а медията е ТВ7.

Правя си труда да цитирам горното, защото в ланските приказки на този „журналист” е събрана цялата абсурдност на последните двайсетина години. Какво друго, ако не абсурд, е да твърдиш, че ще оглавиш гражданско общество срещу „пасмината от провинцията”. Квинтесенцията на родния селяндур по външен вид, поведение и правоговор, който изпя в долнопробна пловдивска чалготека „само да те гепна п…… щи цепна” и мяташе гюбеци пред местния криминален контингент – не желаел разюздани селяни в центъра на София!

Питам се, през какви драматични колизии трябва да е минал българският ген, за да се стигне до Бареков и барековщината? Какви катаклизми са се случили, за да се докара до това състояние човешкият индивид? Само природата ли е отговорна, или има и други причини… – това са все теми за научни изследвания. Едно обаче е видно и без помощта на науката: в българската журналистика нахълтаха безподобни двукракоходещи и успяха да я дискредитират дотам, че посланици на чужди държави у нас да напишат:

Българските медии са силно манипулирани и все повече и повече концентрирани в ръцете на няколко души. Репортери и издатели приемат подкупи, за да пишат различни материали, да печатат пропаганда под формата на новини и съответно да не печатат информация, която спонсорите им не одобряват. Очевидно е, че корупцията в медиите ограничава възможността им да служат като глас на гражданското общество. …. Новите собственици на местните, частни медии, които за разлика от предшествениците си нямат журналистически опит, използват медиите за да влияят на общественото мнение и да подпомагат бизнес интересите си чрез избирателното публикуване на информация и целенасочени атаки. (Класифицирана грама от посланик Макълдауни. Източник: Биволь)

Интересно е да се видят приятелчетата на този юнак, който открито заплашваше, че можел да реже гуми и да пали трактори. Попаднах на снимки от заведение край Сен Тропе, а там „гражданинът” Бареков в компанията на субекти с дебели пури, черни очила и бели гащи, игриво се пръска с шампанско за по 300 евро бутилката – щастлив и свободен. Готова звезда по бермуди и чаша в ръка в заведението Nikki Beach, любимо място на космополитни тузари! Какво обаче търси служителят на ТВ7 в това гнезденце, което отдалеч мирише на пачки със съмнителен произход?

По този повод разследващият журналист Асен Йорданов пише в своя сайт: Разследването (на Асен Йорданов, б.а.) стигна до много тесните и персонални контакти на Николай Бареков с олигархично-мутренски структури, които от много години върлуват по морето, но имат национална известност. Оказа се, че Бареков е близък познат с олигарха Чочо Александров, който стана известен като новобогаташ-милионер още на крехката възраст от 20 г. Аз от доста отдавна следя развитието на Александров, още когато се изживяваше като представител на ВИС в региона и верен човек на Георги Илиев…. Александров стана пръв гербер, неговата партия „Дела“ се вля в ГЕРБ, а личните му връзки с Министър-Председателя се афишират демонстративно, за да сплашват всеки, който дръзне да помисли нещо неудобно за бъдещия „феодален” владетел на Несебър. … Колко време прекара Александров с Николай Бареков в един от най-скъпите курорти на света „Ники бийч” в Сен Тропе и дали е плащал случайно разходите на журналиста? Би ли споделил колко струва почивката във въпросния оазис за милионери?

Само че Бареков не желае да сподели. А чуждите посланици продължават:

 Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се предоставя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората. … Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване става норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност и корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губещата. (Посланик Пардю, източник: Медиапул)

 …. Борисов изгради PR машина, която му спечели подкрепа във всички възрастови и социални групи. Журналистите споделят в частни разговори, че Борисов плаща в брой за позитивно отразяване и заплашва тези, които пишат негативни репортажи. (Посланик Байърли, източник: Биволь)

Бедният Николай Бареков! Кой да го научи, че истинската журналистика, онази, която се преподава и практикува от големите в тази професия,  няма нищо общо с подгъзуването на властта, маймунджилъците и хашлашкия речник.

Истинската журналистика е образована, интелигентна и се прави от почтени и независими хора. За фигури като Роберто Савиано, Анна Политковская и Ориана Фалачи тук дори не говоря – тяхното е с мащабите на опасна мисия и саможертва.

Кой да му каже на Николай Бареков, че стойностният журнализъм е спонтанен жест на мъдрост, а не калкулирана глупост.

Медиите по дефиниция диктуват ценностите в обществото. Каква ценност диктува Бареков с поведението си и биографията на чалгаджия?

Можем да обърнем перспективата и да кажем, че, да, той е журналист, доколкото телевизията, в която работи, е медия. Медия ли е ТВ7?

…

Политиците търсят сродни медийни собственици. Медийните собственици търсят сродни журналисти.  Качеството на едните обуславя качеството на другите. Политици, отдадени на демагогия и машинации, ще търсят съюз с медии, създадени с измамни капитали,  те пък ще назначават изфабрикувани журналисти.

…

Журналистиката притежава мощ. Носи признание и авторитет. Затова големи са мераците на случайни гастрольори, които искат да се възползват от нейното влияние и престиж. Наше е задължението да не им позволяваме, защото пораженията, които нанасят, засягат всички – от малолетния изтърсак с дистанционно в ръката, до дремещия пред телевизора пенсионер.

Послепис:

… Изумителна е гъвкавостта на подлизурковците. Днес носиш букет на Бойко Борисов и търсиш очите му да срещнат твоите със същата преданост, с която утре ще занесеш цветя на следващия министър-председател.

Ако сме запазили традициите си в нещо, то това несъмнено е традицията на подмазването. Чутовната фраза: „Другарю Живков, дори вие не можете да ми забраните да ви обичам” с автор Любомир Левчев, звучи не по-малко идиотски в авторство на Николай Бареков: „Бойко е политически и научен феномен от световна величина”.   

Тодор Живков можеше да каже на придворния Левчев „я не ми ги пробутвай тия на мен, бе, хитрец” и да го натири. Вместо това го произведе първи заместник-председател на Комитета за култура. Защото му е харесвало да го ласкаят.

Бойко Борисов можеше да забие едно „гяку цуки чудан” в букета на Бареков и да му каже „марш оттук и да не съм те видял повече да ми се лигавиш”. Но и той не го стори. Вероятно на него също му е харесало.

Ще го кажа кратко: всичко това се случва, защото комунизмът никога не си е тръгвал от България, а капитализмът изобщо не е пристигал. Ако беше обратното подлизурковците щяха да са под карантина, а да се търкаляш пред силните на деня щеше да се смята за позор.

Трагичното не е, че тези хора съществуват. Трагичното е, че другите започват да възприемат поведението им като единствен начин за просперитет. Копират маниерите на ласкателя и ги прилагат навсякъде, дори в семействата си. … (Откъс от статията „За подмазвачите, капитализма и демокрацията”)

Текстът е публикуван в коментарния сайт за политика, общество и литература svobodata. com

ЧЕДЕТО

Беше осиновен от лява партийка (бивш директор на специализирана болница) и настояща дясна собственичка на верига от магазини за хранителни стоки.

Не играеше с никого, не се усмихваше и по всичко изглеждаше, че не обича никого. Със сигурност не и своята майка-осиновителка. Нея мразеше. Мразеше я така, както може да бъде мразен човек, който непрекъснато иска да му благодариш, че ти е осигурил храна и спане, в неговия случай и добро образование – срещу безогледно използване.

Използваше го за каквото се сетеше: пазаруване, готвене, чистене на огромния апартамент веднъж седмично, миене на чинии… Дотам се увлече, че поиска всяка вечер да й прави масаж на ходилата с топъл зехтин.

…

Можеше да осинови момиче, но предпочете да е момче, като компенсация за изгубените двама сина. Загинаха при катастрофа с автомобил. Експертизата доказа, че били дрогирани, но тя мобилизира познанствата си, за да не излезе информацията на бял свят. Пък и вече имаше една дъщеря. За която обаче предпочиташе да не говори. (Според слуховете, навремето се омъжила за някакъв дребен мошеник, родила син, после мошеникът я напуснал, тя много страдала и влязла в болница, а онзи подмамил някаква норвежка и заминал при нея в Осло. )

След като изгони съпруга си, полковник от запаса (все пак го взе при себе си на работа), лявата партийка, настояща дясна собственичка, реши да осинови сина на своя пациентка. Да имало мъж в къщата. Беше навършил 13 години и майка му, хронично безработна в България, се стягаше за гурбет в Испания.

Направиха сделката без излишни сантименти и още същия ден Минко се премести от люлинската панелка в огромния мезонет на госпожа Стаменова в центъра на София.

Изтъргуваха го, без да го питат съгласен ли е. Госпожа Стаменова брои пари на ръка и обеща да направи Минко свой наследник. Минковата майка пък обеща повече никога да не се връща при сина си и да забрави за съществуването му. Споразумението закрепиха с подписи, а доверен нотариус го завери.

През цялото време момчето не каза дума, слушаше двете жени забил поглед между обувките си и чакаше сделката да приключи, с изражението на човек, комуто е безразлично, коя ще му бъде майка оттук нататък.

В новия си дом получи просторна стая, компютър и списък със задачи. И един кривоглед пинчер в добавка, когото трябваше да изхожда всеки ден – сутрин и вечер.

Смени досегашното училище за простосмъртни с елитна прогимназия, където децата учеха френски и английски. Всеки ден дотам го возеше личният шофьор на госпожа Стаменова, пенсиониран военен, който веднага се заяде с него: да не сяда отпред, да не пипа седалките с мръсни ръце, да не яде в колата, да не кашля и да не се секне. „А да дишам мога ли?”, искаше да попита, но с това рискуваше военният да се вбеси.

Скоро бе представен на приятелките на госпожата – заможни дами с дебели бутове и скъпи бижута, които се събираха всеки петък следобед да играят вист и да пият маркови ликьори.

Огледаха го отгоре до долу, една дори го щипна по задника и каза „браво”. Накрая всички се обединиха около мнението, че би било добре и те да го ползват понякога; да масажира и техните ходила с топъл зехтин.

- Нямате проблем – каза великодушно госпожа Стаменова. – Но въобще не си и помисляйте да го използвате за други работи.

След което дълго се смяха.

Минко наблюдаваше безучастен и мълчалив, сякаш не ставаше дума за него.

…

- Чеде, иди ни донеси една от специалните бутилки – каза госпожа Стаменова в разгара на виста и Минко отиде да донесе поредната бутилка ликьор на разгорещената дамска компания.

- Чедето ти е голям сладур. Малко е темерут, но ние ще го разработим – облиза начервените си устни най-тлъстата приятелка.

И го разработиха – ходеше им на гости в определен ден от седмицата, разтриваше им ходилата с топъл зехтин, после го караха да иде малко по-нагоре, и по-нагоре….

Масажираше ги в семейните им спални, седнал върху тях – бели купчини сланина – , докато мъжете им кръстосваха между офшорките в Малта, Монако и Маршаловите острови.

Пъшкаха, стенеха и писукаха, а той им рецитираше „Балада за дебелата Марго”:

Ако обичам тая дебелана,

нима съм тук последният глупак?

За нея ви прерязвам и гръкляна!

Чудесно сме си в нашия бардак,

щом дойдат гости — тичам с пълна кана,

че хляб, че сирене, вода; в мазата

търча за вино, не подвивам крак;

а щом платят добре, им викам: — Ей,

елате ни отново на софрата —

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Поощряваха го да продължи и той продължаваше:

Но ако вечер някой път пияна

Марго без пукнат грош ми дойде пак,

за гушата ми иде да я хвана;

готов съм да продам и за петак

едничката й хубава премяна.

А тя врещи, надува ми главата,

кълне Христа, нарича ме тъпак,

и Антихрист ми вика, и злодей,

дорде не я зашлевя през устата

в дома ни, в нашия прочут бордей.

Най-много им харесваше краят:

След туй мирясва мойта повлекана,

пръдня ми пуска, ама по мерак.

Го-го ми гука, хваща ми кочана

и борим се на стария матрак,

а после спи до мен като заклана. (1)

Тресяха сланини и виеха от смях, а той балансираше отгоре им и внимаваше да не се катурне.

Даваха му пари, дискретно – истинските мъже трябвало да разполагат с пари. „Имам си”, казваше, но те настояваха. Истината беше, че по този начин искаха да го направят зависим от прищевките им.

Освен пари бяха готови да жертват и по някоя друга добра дума: колко умен бил за тази възраст и че такива интелигентни тийнейджъри като него били голяма рядкост.

Записа се да тренира бокс, а нощем сънуваше как им отмъщава по ред на номерата. Започваше от шофьора. Удряше го, докато онзи прибелеше очи и започнеше да моли за пощада. После се прехвърляше на дебеланите с бижутата. Новата си майка оставяше за десерт. Накрая убиваше всички, заравяше ги на някое усамотено място, сядаше встрани до гробовете и отново рецитираше:

… вкус на плява – каква благодат,

колко смел е превитият врат,

нежност има в сърцето от лед

и почтеност във злия пират… …

всяко бреме е пухен дюшек,

а простакът – духовно богат … (2)

Рецитираше напевно и отвреме-навреме потупваше с длан по прясно изкопаната пръст, сякаш да успокои мъртъвците, че в лицето на своя убиец са намерили една състрадателна и отзивчива душа. Накрая се събуждаше и дълго гледаше в тавана, като опитваше да си спомни току-що сънувания сън до най-малките подробности.

Толкова напредна в ученето, че вече можеше да чете френски стихове в оригинал и да ги сравнява с българските им преводи. Хвалеха го и се възхищаваха на усърдието му – не помнеха да са имали такъв ученик от създаването на училището.

Започна да си внушава, че е прероденият Франсоа Вийон, поетът, когото сам откри и носеше във вътрешния джоб на неизменното си дънково яке. Харесваше му не само защото и той е бил беден, но и заради бунтарския дух на французина, както и заради връзките му с престъпния свят на средновековен Париж.

Искаше да е като него: „поет и разбойник под съща премяна”. Да живее сред престъпници и да пише прокълната поезия. Именно прокълната, каквато смяташе, че е неговата съдба дотук.

…

Стана европейски шампион за юноши, а все още не беше набил шофьора-военен. Който продължаваше да се държи лошо. Дали от завист, че смотаният недорасляк бе ударил кьоравото с новата си майка, а той, военният с 30-годишен стаж в армията трябваше всеки ден да го вози до училището за елитни педалчета (така ги наричаше), дали заради спортните му успехи – не беше ясно. Факт обаче беше, че момчето все-повече го вбесяваше.

Минко не оставаше длъжен. Най-напред демонстративно взе да яде в колата и да си бърше ръцете в седалката. После започна продължително и шумно да кашля и да се секне. Държеше се все по-дръзко и за военният нямаше никакво съмнение, че го предизвикват. Трябваше обаче да е ясно, кой е господарят в тази кола, затова един ден, тъкмо когато „недораслякът” извади от раницата си завита в хартия милинка, военният отвори вратата и с най-строг глас му нареди да слезе.

- Слизай от колата.

- Защо да слизам – попита момчето дъвчейки. – Преча ли нещо?

- Слизай веднага от колата – повтори военният, този път с по-мощен и застрашителен глас.

- Колата не е твоя, а на майка ми.

- На майка ти ли? – вбеси се военният. – Теб майка ти те продаде и замина по чужбина да курварува, господинчо. Дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си….

Нататък всичко се разви за секунди. Неясно как Минко се озова навън, с главата напред, срещна нещо меко пред себе си, след което последва коляно в лицето на приклекналия военен и две крошета в слепоочията.

Тежкото тяло тупна на земята, килна се на една страна и така остана.

- А ти си един скапан, миризлив ботуш, изхвърлен на боклука. И не приказвай повече за майка ми – изрече на един дъх Минко, след което тегли един шут в корема на падналия мъж.

Хареса му как се гърчи, безпомощен, и го ритна още веднъж.

Хареса му и това, че наоколо гледаха, но никой не смееше да се намеси.

- Хайде, чупка, и вас да не заритам – обърна се към неколцината зяпачи.

Измъкна раницата от колата и махна на едно такси – не искаше да закъснява за училище.

Вечерта в леглото си мислеше за думите на шофьора. Какво искаше да каже с това: „дъщеря ми е курва, баба ти е мръсница, а ти си…..”. Кой е той?

Стана и облече дънковото яке.

(1) „Балада за дебелата Марго, Фр.Вийон, превод Кирил Кадийски

(2) „Балада за обратните истини”, Фр. Вийон, превод Васил Сотиров

ВЕЛИК ЧОВЕК – ЩЕ НИ ЛИПСВА!

Отиде си Хавел.  Вацлав Хавел. Буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение. От породата на Монтен!

Отиде си президентът, който искаше моралът да бъде определящ в действията на политиците и с това си спечели доста противници, но и немалко почитатели в новия политически живот на Чешката република.

Наричаха го политически идеалист. С основание: кой друг обяви от трибуната на президента, че в политиката в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието?

Струваше си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройваше непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:  „Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.”

По-долу публикувам откъси от „Летни размишления”, неговата „президентска” книга, която няма да се уморя да цитирам, за огромно неудоволствие на политическите партизани от всички цветове на дъгата.

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нараснаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно. И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.

И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

…

„Велик човек. Ще ни липсва” – каза в Полша Лех Валенса. През това време в България довчерашната еврокомисарка и кандидат за президент Меглена Кунева учреди сдружение „България на гражданите”, но не спомена и дума за кончината на чеха, станал символ на усилията за гражданско общество в (пост)комунистическа Европа. Сигурно така и трябва – Хавел не е за всяка уста лъжица.

 

 

 

 

 

 

 

НОВАТА ГОДИНА НА СЕМЕЙСТВО БУЧКОВИ

Тази Нова година съпругът и съпругата Бучкови не заминаха никъде. Друг път се натоварваха на колата още по Коледа и отпрашваха към някой от швейцарските зимни курорти. Трошаха пари на воля и чукаха на дърво, че могат да си го позволят.

Сега нещата се бяха променили. Не че нямаха пари – имаха поне за още два живота напред. Скъперничеството обаче така ги беше завладяло, че и най-малкият намек за финансова дестабилизация и увеличение на цените  ги караше да започнат тревожно да изчисляват и преизчисляват наличностите си в пари и недвижимо имущество.

Трепереха над стотинката и цента.

Толкова излишни вещи бяха насъбрали, че ако човек застанеше в центъра на живота им и се огледаше, щеше да види всичко друго, но не и тях самите. Дотам се бяха изгубили насред цялото си имане. Въпреки това не спираха да искат още и продължаваха да се затрупват.

Понякога спираха и се питаха (всеки сам за себе си), за какво им е всичкото това. После си отговаряха (всеки сам за себе си), че по-добре тъй, отколкото да скръстят ръце и да се задоволят с нещата, които притежаваха. Каква щеше да е тогава мотивацията да са живи? Как щяха да я карат, ако изведнъж престанеха да трупат? Пък и защо другите да го правят, а те не.

„Като пеликани са – каквото не могат да погълнат, си го събират в гърлото”, шегуваха се зад гърба им техни познати.

Той печелеше добре благодарение на героичното минало на своя баща, който сега изживяваше дните си в дом за възрастни. Беше го настанил там въпреки протестите му – по този начин можеше спокойно да се разпорежда с къщата и вилата на 85-годишния склерозирал старец. Не изпитваше никаква жалост нито към лигите, които течаха от устата на някогашния елитен партиец, нито към смачканото подобие на усмивка. Така го беше възпитал някогашният борец против фашизма и капитализма: милост никому! И синът спазваше указанията.

Притежаваше банка, която успешно се самофалира, прибираше наемите от голям туристически комплекс и делеше приходите от няколко фабрики за консерви с един изпедепцан мошеник, бивш негов състудент от Москва.

Имаше дъщеря, на която разчиташе, че ще поеме бизнеса. Щом навърши пълнолетие откри на нейно име фирма за производство на съвременни биологични продукти и веднага й отпусна кредит на стойност 5 милиона щатски долара, невъзвръщаеми, с фиктивни гаранции. Направи го от провинциалните клонове на банката си, за да прикрие роднинската връзка. След което изнесе валутата зад граница. Половината се върна при него, другата половина остана за нея, да я ползва както иска, за каквото иска.

После я изпрати да учи в Англия.

Още на края на първата година тя престана да пише. Обади се колкото да съобщи, че нямала намерение да се връща обратно. Не изпитвала никаква носталгия към България. Нямала там нищо, за което си струвало да се връща.

Присви го под лъжичката. „Неблагодарничка”, ръмжеше ядно. „Без мен нямаше да помирише Англия, а сега ми се прави на принцеса. Келешка! Трябваше да я оставя да мухляса в някой български университет и после да й гледам сеира”, не спираше да се ядосва.  Ето и за тази Нова година нямаше да си дойде. Щяла да кара с приятели, били се уговорили отдавна. А той какъв е, да не би да е по-малко важен от приятелите й? Кокона като майка си.

Напълни чашата за трети път. Пусна телевизора и седна в кожения фотьойл в хола, с вдигнати крака върху махагоновата масичка с нарисувани слончета.

„Простаци… абсолютни бездарници”… – превърташе нервно каналите. „И това ми били журналисти, и това ми било водещи. Слугинаж ниеден” – продължаваше да се нервира. Отсръба глътка от 15-годишното малцово уиски, примлясна шумно, погледна към тавана и отправи молитвата, която напоследък често си повтаряше: „Да е жив и здрав Запада, господи, че без него ни български комунизъм щеше да има, ни български капитализъм, ни уиски”.

Влезе жена му. Видя, че си е вдигнал краката върху скъпата масичка, която специално си беше докарала от Индия:

- Ако обичаш да си свалиш краката.

Той продължи да седи с крака на масичката, само демонстративно ги понамести за по-удобно.

- Помолих те да си свалиш краката. Празник е, дръж се прилично поне веднъж в годината  – продължи тя, без да го погледне. Намери каквото търсеше и излезе от хола, оставяйки го сам, втренчен в екрана, с чаша в ръката.

Така беше през повечето време. Рядко си разменяха по някоя дума, с незаинтересоваността на напълно отчуждени един от друг хора.

Живееха заедно по инерция, ходеха заедно на почивки по инерция и се хранеха заедно по инерция.

Колкото до секса – спяха в отделни спални. Той отвреме-навреме лягаше с някоя от асистентките си (така ги наричаше), тя пък назначи на работа една 20-годишна едрогърда брюнетка и уталожваше нагона си с нея.

…

Видяха се чак вечерта, когато трябваше да седнат на празничната трапеза. Дъвчеха мълчаливо, той не спираше да се налива, вече беше минал на ракия, по-късно щеше да продължи с вино и накрая щеше да завърши с кубински ром.

Тя проговори първа:

- Погледни назад. С какво ще ни запомнят хората? С какво ще ни запомни  дъщеря ни? С измислената ти банка и консервите с патладжан.

- Да, ама тази банка и патладжана я заведоха в Англия, нали?  И изобщо не ми пука дали някой ще ме помни или няма да ме помни. Не-ми-пу-ка! – произнесе бавно и на срички той.

- На теб изобщо пукало ли ти е някога?  Дъщеря ти е същата – и на нея не й пука за нищо и за никого.

- А теб с какво ще те запомнят? С непрекъснатото ти врънкане и капризи. Гражданката тя! Софиянката от София тя…!

-  Циник. Дебел български циник-алкохолик! – прекъсна го.

- Дебел алкохолик, значи! Български. Тогава защо се омъжи за мен?  Защо не си взе някой кльощав африкански трезвеник? Да ти кажа ли защо? Защото днес щеше да живееш в барака без вода и клозет и вместо на спортен „Лексус” щеше да се возиш на гърба на някое африканско магаре.

- Нямаше да ми е по-зле.

- Ами не е късно. Заминавай, не те задържам.

- Нещастник! Без моите грижи щеше да отдавна да си един пропаднал Господин Никой.

- Без твойте грижи? А какво щеше да си ти без моите пари? Една голяма Госпожа Нула.

 - Какво каза? Добре ли чух? Твоите пари? Ти нямаш твои пари, драги. Ти имаш чужди пари, които открадна от хората.

- Откраднах, значи! Ами ти защо живееш толкова години с откраднати пари, бе, госпожо? Защо не каза, че ти се гади от тях, ами си купуваше диамантени обеци и огърлици на килограм?  С моите откраднати пари.

- Страхливец. Как веднъж не намери смелост да кажеш, че си един най-обикновен крадец от село Бобораци. Един селски хитрец, който натика баща си в старчески дом.

- О, о, о, така ли било? А кой му викаше дъртак? Кой непрекъснато опяваше да сме му вземели апартамента и вилата, че и без това нямал  нужда от тях? Кой? Не беше ли ти?

- Ако бяхме една истинска държава, отдавна да си в затвора. Ти и цялата ти агентурна родά .

- Внимавай какво говориш!

- Ти внимавай. Изглежда през ум не ти е минавало, че и аз може да съм от нечия агентура. Идвало ли ти е на акъла, драги, че моята агентура може да е по-мощна от твоята? Кажи!

- Вдигай си тогава чукалата и отивай при твоята агентура! Аз оставам тук при моята.

- Ще си ги вдигна, само че заедно с къщата и банковите сметки – усмихна му се тя зловещо. – По-добре ти си вдигай чукалата, докато наистина не съм се ядосала.

- Искаш ли да живееш, а? – нервите не му издържаха, стана от стола и я стисна за гърлото. – Искаш ли дъщеря ти да си има жива майка, а? – стискаше я все по-силно.

Ударът, който получи с коляно в слабините,  го накара да изреве от болка и да я пусне на мига.

-  Кучко… мразя те – шепнеше, свит на две.

- И аз те обичам – ритна го тя още веднъж.

 …

Драги сънародници,

От векове хората посрещат Новата година с пожелания за здраве, късмет и успехи. Когато си пожелаваме късмет и успехи, нека да помним, че те не идват като новогодишен подарък, че благополучието на България е постижимо, ако имаме разбирателство и единение като народ, като общност.

В празничната вечер по традиция сме със семействата си, с приятелите, с любимите си хора. В тези мигове нека си пожелаем повече уважение и грижи за нашите възрастни родители; признание за техния труд…

Новогодишното поздравление на президента на републиката се точеше петмезено от екрана в хола на семейство Бучкови.

В старческия дом 85-годишният борец против фашизма и капитализма тъкмо предаде Богу дух, но все още никой не знаеше.

Новогодишната нощ ни изпълва с радостни очаквания и добри чувства. Иска ми се да вярвам, че ще запазим и пренесем напред тази добросърдечност, която като дебелите преспи на януарския сняг ще покрие грубостта, озлоблението, враждебността… – продължаваше президентът.

Малко преди края на поздравлението съпругът Бучков стана от масата, извади законно притежаваното си огнестрелно оръжие и го насочи към телевизора. „Бум”, рече. Засмя се и обърна оръжието към жена си, която тъкмо завърташе баницата с късмети. „Бум, бум”, рече. После опря дулото до главата си: „Бум, бум, бум”.

Драги сънародници, нека през новата година да се сбъднат желанията и мечтите ни!

Думите на държавния глава се сляха с фойерверките от съседните къщи.

 

Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.

„ДЕСНИ“ ХОРА

Гняв и омраза последваха материала „Отровата е тук”, публикуван в svobodata.com. След бисери, че като съм против шистовия газ, значи съм на хранилка в Газпром (виж „Шистов газ-пари-политика”), сега направо ми заявяват: щом американците поискат, те имат правото да превърнат Отечеството ни в Пустинята Сахара, или в нажежен вулканичен кратер!

Друг призовава да изразя възмущението си от „грабителските и пагубни за страната ни руски практики и проекти у нас”, както съм изразявал възмущението си срещу пагубните за страната ни американски практики. (Да беше се постарал будният гражданин, можеше да прочете най-малкото „Белегът на звяра”, публикуван в същия сайт. А във „Вижда ли се краят на духовното робство” можеше да открие дълъг списък на хора с пагубни за страната ни българо-руски практики).

Гняв и омраза – защото не желая да инжектират с радиоактивни вещества земята, от чийто хляб се храня. Защото еднакво противни са ми както американските индустриалци, за които единственият смисъл са властта и печалбата, така и руските. Но не! Аз, видите ли, трябва да заема страната на американците, защото са американци; да кажа, че номинираният за „Оскар” филм Gasland e комунистическа пропаганда, и че сондажите за шистов газ са толкова безвредни, колкото производството на боза.

Само защото така им се приискало на нашите „десни” хора.

И като казвам „десни” хора нека се знае, че десният човек е преди всичко образован и интелигентен. Пише грамотно. Мисли грамотно. Десният човек разполага с морален минимум, който не му позволява да си сменя перушината при всяко подухване на политическия и икономически вятър – вчера руски, днес американски, утре бог знае какъв.

Десният човек отхвърля тровенето на земята от американски индустриалци със същата безапелационност, с която отхвърля изкупуването на българското Черноморие от руски олигарси и превръщането му в игрище за голф.

…

Гняв и омраза. Възприемам я като гняв и омраза на тези хора преди всичко към себе си. А това е по-лошо и от шистов газ.

П.П. За размисъл на всички десни хора тук, прилагам пълния текст на цитирания  в началото кретенски пост:

Другарю Владо Трифонов! Не ти ли се струва, че твърде много си позволяваш?  Къде с недомлъвки, къде и по-откровено, ти си написал един пасквил, който дискредитира нашите американски приятели – единствените, на които можем да разчитаме в този русофилски и про-евразийски свят. Бил опасен за екологията ни шистовия газ, с който нашите велики американски братя се опитват да ни спасят от ужасяващата руска угроза…
Запомни едно, другарю пасквилописец: щом американците поискат, те имат правото – ако потрябва – да превърнат Отечеството ни в Пустинята Сахара, или в нажежен вулканичен кратер! Те знаят какво трябва да се направи!
И го правят, ша знайш!…

За кожата на Тошко

Спомняте ли си Тошко от Бургас? Онзи маниакален субект, когото избраха за депутат от листата на „Герб”. За кратко, тъй като веднага го разкараха.

А спомняте ли си защо го разкараха? Да припомня: защото момчето се прие насериозно, взе да ръси глупости пред медиите и да излага работодателите си.

Но не за гафовете на Тошко ми е думата, а за хората, които в рапъра видяха себе си от вчера, когато правеха кариера, и от днес, когато са в последния вагон на последния влак.

Образът, който години наред лъскаха и все не успяваха да излъскат докрай, изведнъж се изпъчи отпреде им в подобие на бургаски аутсайдер с катастрофален речник и ужасен диалект.

Това никак не им хареса, защото освен за техния съмнителен правоговор, Тошко ги подсети, че все още не са взели полагаемото от този живот.

И побесняха.

Нахално рападжийче! Значи неговата неграмотност е достатъчна, за да бъде избран за депутат, а нашата грамотност не е, така ли? Няма да я бъде тая! – ревнаха кримките от „доброто старо време”.

И го възненавидяха.

Защото Тошко им напомни за собствената им убогост, преди да стъпят в София, с намерение да я покорят. (Апропо, от промените насам, същите изръчкаха де що има партии в България, някои по два пъти).

Дотук нищо неестествено – у нас е доказано, че колкото по-безопасна е жертвата, толкова по-яростно я нападат. Не една и две медийни хиени построиха живота си, следвайки имено тази тактика. По-интересна е реакцията на тошковата партия. А тя, тошковата партия, побърза да стъкми писмо и да накара младия пишман депутат да го подпише и внесе от свое име.

„Фактът, че няколко поред правителства оставиха нас младите хора по улиците и никой не мислеше за бъдещето ни ме накара да изпея песните, които вече седмица някои медии не спират да показват със злонамерени коментари. … Не мога да допусна с манипулации по мой адрес да бъда пречка за работата на новата управляваща партия и бъдещия министър-председател ген. Бойко Борисов. Затова моля да бъда отзован от листата за народни представители на ПП ГЕРБ”.

На пръв поглед всичко е наред: спазен пълен член, търпима пунктуация и що-годе приличен синтаксис. Само че  рапърите не пишат така. Така пишат лица, вряли и кипяли в съчиняването на докладни и отводи. Така пишат чиновници, за които сърфирането по корем пред началството се е превърнало в начин на съществуване.

„Не мога да допусна с манипулации по мой адрес да бъда пречка за работата на новата управляваща партия и бъдещия министър-председател ген. Бойко Борисов”. Трогателно!

Щатните писачи на бъдещия министър-председател се постараха в най-добрите традиции на партийното сервилничене, а Тошко го отнесе вместо тях. Върху бедната му глава, освен неговата лична недодяланост, се стовари и раболепието на новите му приятели.

Изложилият се активист незабавно беше  покрит на сянка, за да не дразни. Разбираемо: Бойко Борисов идва да смени статуквото и екипът му не бива да бъде подозиран в примитивизъм.

Тук обаче недоверчивото българско ухо със сигурност ще се наостри: а защо не са преценили акъла на Тошко, преди го пуснат пред камерите? Защо не са разгадали същинските му мераци, преди да го тропосат за депутат?  Защо не са го тествали за интелект, преди да качат бомбастичната му биография в мрежата?

Ще пита българинът и ще се опасява, че щом такъв като Тошко се е намърдал в управлението на страната, значи там има къде по-хитри лисици от него, които тепърва ще си показват рогата.

Точният ход беше рапърът от Бургас да остане в парламента.

Сгафил – сгафил, щом веднъж си го допуснал да те представлява, дръж го пред очите на избирателите. Обучи го в крачка. Направи от него личност, която освен че ще говори смислено и членоразделно, ще действа като възпитан и морален политик. Тогава може и да ни признаят, че и ний сме дали нещо на света. Освен бандити.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – пише чехът Хавел в „Summer Reflections. Българите нямахме късмет да си отгледаме свой Хавел; политик, с когото да се гордеем и когото да цитираме, но все още имаме очи да четем. И мозък да мислим.

Преди да управляваш, прочети това!

(Летните размишления на един президент)

„Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение.

От породата на Монтен!

Струва си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройва непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:  „Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.”

(Из послеслова към „Летни размишления”)

Когато през 1992 се заех с превода на така наречената  „президентска” книга  на Вацлав Хавел, нямах идея, че 17 години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото.

Ето че времето ме опроверга – „Летни размишления” продължава да е перфектното четиво за политици и избиратели, особено в държави като нашата.

Написана от демократ с доказан надпоколенчески и надпартиен авторитет, книгата дава възможност за точна ориентация във взаимоотношенията между групи и личности по време на сложни политически събития.

По-долу предлагам пасажи от нея с надежда, че думите на чешкия Нобелов лауреат за мир ще стигнат до всички нашенци, които не са се предали напълно на апатията и отчаянието от случващото се в България.

Тъй като мислите на Хавел ще бъдат валидни и след тези избори, най-вероятно и след следващите, добре е да ги четем и препрочитаме. Ние, българите.

•

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Разбира се, не съм толкова самонадеян, че да се смятам за единствения справедлив човек в тази страна. Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му е приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Хората искат да бъдат публично уверявани, че елементарните правила на човешкото съжителство имат смисъл. Искат да знаят, че „ония горе” са на тяхна страна. Така се чувстват подкрепени и обнадеждени.

Те искат да чуят, че приличието и смелостта си струват; че в схватката с мерзостта трябва и да се рискува. Искат да знаят, че не са самотни, забравени и отписани.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена.

Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

(Из „Летни размишления”)

КРИСТИАНЕ ЗИНГЕР

(ЖЕНАТА, С КОЯТО НЕ СЕ ЗАПОЗНАХ, А ТРЯБВАШЕ)

Неотдавна научих, че жената, за която бях решил да правя филм, е починала. Съжалих не само защото един изключителен човек си е отишъл от този свят, но и защото не успях да се срещна с нея и да осъществя замисъла си: документален филм за графиня Кристиане Турн – Валзасина.

Казвам „изключителен човек” без да я познавам, съдейки единствено от книгата й „НАКЪДЕ ТИЧАШ? Не знаеш ли, че небето е в теб?”, както и от едно дълго интервю. Напълно достатъчно, за да бъда убеден, че Кристиане Зингер принадлежеше към хората, които човек е длъжен да познава приживе.

Е, аз не успях да се запозная! И съжалявам, трябвало е да бъда по-настоятелен. Така или иначе продължавам да си мисля за нея; за амбицията й да даде на човеците усещане за смисъл от съществуването, както и да ги научи да живеят според истинското си предназначение.

Има много идеализъм, но и много научност в мислите и практиката на Кристиане Зингер. И което е най-важното: реално въздействие върху останалите. Добро въздействие. Лечебно! Смея да твърдя, че лично на мен ми подейства по този начин, без да имам пряк контакт; повлиян единствено от прочетеното. И това ме кара да мисля, че макар да си е отишла, нейната работа трябва да стане достояние на повече хора.

Намерението да направя филм за нея не ме напуска и сега. Кристиане Зингер я няма, но остават онези, на които е помагала. Учениците й. Нейният съпруг – граф Джордж Турн Валзасини. Нейното творчество – многократно преиздавано. И още куп неща, които със сигурност е оставила за ползване от всички.

Да, смятам, че наистина си струва усилието. Дори само за да бъдат чути мисли като тези:

… В съвременния живот стената между видимия и невидимия свят е бетонна или стоманена; тя не пропуска нито капка. Дишането между двата свята е прекъснато. Смисълът вече не диша. Всичко става безсмислено.

Нека спасим света незабележимо, без знанието на когото и да било, дори и на себе си.

Естественото състрадание е оковано. Човек си казва: каквото и да направя, е напразно. Виждаш, но не бива да показваш, какво си видял. Свидетел си на ужаси, но трябва да отминеш, защото ако се намесиш, сам ще се окажеш жертва на насилието.

Всички смисли на живота, от най-тежката: да изкарваш пари, да станеш могъщ, прочут, да служиш на идея, да бъдеш ангажиран, ако дълго продължават да бъдат най-важното в живота, се изпълват със злина, пораждаща се от усилието да победиш на всяка цена.

В съвременния ни метастазирал свят, напълно подвластен на меркантилността, онова, което трябва да бъде избягвано, е дълбочината и интензивността. Всичко е поставено на мястото му, конструирано е така, че да ни отблъсне от любовта. Естествено, не любовта е застрашена. Застрашена е нашата способност да обичаме.

Нашето общество няма да успее да изтръгне любовта от Творението, както няма да загаси и светлините на Млечния път. Но като нищо ще успее да отстрани самото себе си. Лагерът на мъртвите и на зомбитата разширява периметъра си.

Бихме могли, по силата на водещия си порив, да се съберем, да създадем едно поле на съзнание на всички земни индивиди, които не се задоволяват да съществуват като зомбита.

Непрестанно залитам от разочарование към разочарование. Докато накрая изкрещявам: „Нима мечтаният от мен свят на светлината не съществува никъде? Къде е изправеният човек? Как да го разпозная?” И внезапно чувам шепот в ухото си: – Какво чакаш, та не се превърнеш в Този, когото очакваш?

Трябва да тръгна на път, за да се опитам да създам мястото, което не съществува.

Паралелно с помощта за жертвите, искрено бих желала да се създаде мрежа за взаимопомощ за легионерите на Ирод, които искат да се изтръгнат от своя ад. Нещо, с което се захвана будисткият монах Тих Нат Хан, общуващ с американските войници, които разрушиха страната му и подложиха на клане народа му.

Талмудът казва: „Във всяко тяло цялата вселена си възпроизвежда за пореден път”. Нека осъзнаем смисъла на тази фраза! Колцина от нас биха могли да посрещнат отговорностите, които това прозрение предполага?

Съзерцавайте морето. Проникнете в това пространство на вечността. Трябва да вдъхнем на нашия свят паметта за неговата и за нашата божествена същност. Именно това е целта на преминаването ни през земята.

Най-важното е да се опитваме непрекъснато (без да се тревожим, дали ще успеем) да върнем на света за миг онова, което е изчезнало.

Онова, което придава царско достойнство на нашето приключение, е поривът, който живее в нас. Желанието, което ни движи. Нека не се надяваме, че ще успеем наистина.

Кристиане Зингер – жената, с която не се запознах, а трябваше.

Депресивно за София

Размишлявам за нея. Напоследък все по-често и депресивно. Един приятел разправя, от затоплянето ще е. Не ще е от затоплянето, братко, му казвам, ами е от очите и носа. От очите, които виждат неща, дето не са за гледане. И от носа, който надушва разваленото даже в супермаркетите на Ковачки. (Апропо, този вкараха ли го вече в затвора?)

И от сърцето, разбира се; особено от него. Не от онова „сърце юнашко, дето не трае да гледа турчин, че бесней”, ами от моето скромно софийско сърце, което би изтраяло на всичко, само не и на мръсотията. А мръсотията върви с простотията, тя пък с бесотията и тринките тъй удобно са се разположили в генокартата на българина, щото не щат да мръднат оттам

Днес излизам отрано, празник е, тоест единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. София без бълващи пушек брички. София без зли и нахални физиономии. София без „софиянци”.

Няма ги. Изнесли са се. Заминали са да цапат другаде. Утре пак ще са тук, но днес ги няма, и аз се наслаждавам на всяка секунда тяхно отсъствие.

Градът, в който съм се родил и продължавам напук да обитавам, си поема въздух. Опитва се да покаже най-хубавото, с което все още разполага. Нещо, което хуните не са сколасали да му отнемат. Нещо, което макар и да не е Нотр Дам или Тински храм, да те накара да се зарадваш.

Вървя и зяпам изследователски по върховете на олющените едновремешни постройки. Ето един орнамент на сграда от 30-те в някогашния еврейски квартал! Ето глава на богиня, запазена по чудо върху фасадата на стара кооперация при „Женския пазар”! Ето там още…!

Поглеждам се отстрани: със сигурност приличам на сбъркан турист, който на всяка цена е решил да открие следи от развита цивилизация.

photos by morningseeker

Празник е. Единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. Утре хуните ще нахлуят, и аз отново ще размишлявам за нея. И за себе си в нея.

Напоследък все по-често и депресивно.

Имам идея, господин премиер

Чета неотдавна: „Голяма задача пред администрацията и, защо да не кажем, пред българското общество, е да възстановим позитивния образ на страната ни и да го утвърдим. Не бива да забравяме, че всеки от нас, когато пътува в друга страна членка по каквато и да е работа, е част от България и със всички свои действия се превръща в елемент, който изгражда репутацията ни”. (Румяна Желева – министър на външните работи, в. „Капитал”).

Че е тъй, тъй е, образът на страната ни е печален, знаем го ние, знаят го шепата ошашавени от българската гледка чуждестранни туристи, знаят го и чиновниците в Брюксел. Въпросът е как да се иде отвъд констатациите (българските политици винаги са били силни на думи и слаби на действия), за да дръпнем напред.

Всъщност работата не е дотам сложна. Просто една вечер правителството си ляга рано, става на другия ден с изгрева на слънцето и си казва: от днес започваме да се стараем за външния вид на градовете, селата и хората в нашата държава. Плисва правителството две шепи вода на лицето и тръгва да възстановява репутацията на България.

Първо я отрупва с кошчета за боклук, боядисани с цветовете на ЕС, да ти е драго да си хвърлиш вътре хартишката от баница. След това организира просещо-крадящата циганска популация и й възлага национална поръчка: денонощно чистене.

Ходят и чистят. В другите страни успешно го прилагат, а там, където си нямат цигани, наемат имигранти от Африка и Южна Америка.

Второ: министерският съвет топтан слиза от лимузините, навежда се и вдига по едно боклуче, може и две. Останалият народ като види тая работа, също ще се наведе. Защото са човеци и защото човешката природа е подражателна. (Ценностната система на децата се гради чрез подражание на родителите, които от своя страна подражават на началниците).

Някой ще каже, че не му отива на един министерски съвет да дава личен пример като се навежда. А на един журналист отива ли му? Дори не си задавам такъв въпрос и затова мястото, където паркирам, е винаги чисто.

Трето: министрите напускат кабинетите и излизат на улицата при цапаното. Говорят с хората, записват си какво ги боли, какво ги ядосва и вземат мерки. Там, на улицата е истинската политика.

Четвърто: слагат край на „служебните” обяди и започват да се хранят скромно и въздържано. „Служебните” обяди са залудо харчене на народна пара.

Пето: съобщават на всеослушание, че спират всякакви задгранични пътувания и гостувания, докато не сложат в ред чистотата в страната. Защото ако страната е зарината с конски фъшкии, каква Европа, какво уважение! – ти си президент, премиер или министър на една оакана територия и нищо повече. Колкото и да се пъчиш, че си имал богата история и излаз на три морета, по-уважаван няма да станеш.

Защо съм се вкопчил тъй в хигиената ли? Защото всяка цивилизация оттам тръгва и там свършва. Напълно съм наясно, че България никога няма да бъде Швейцария, но може да стане поносимо място за живеене. А това не е никак малко.

За да има този текст поанта, реших да драсна няколко реда на премиера Борисов. Нали беше казал, че заедно трябва да си почистим къщата.

И така:

Здравейте, господин премиер!

Сигурно знаете, че обществата, в които властовото разстояние е малко и хората се третират като равни, независимо от тяхните постове, са най-проспериращи. И тъй като наистина ви смятам за равен, адресирам редовете по-долу специално към вас. Преди това, обаче, искам да ви разкажа един случай с шведския крал. През 1988 година Карл Густав влязъл в някакъв гастроном да си напазарува, свършила му била храната вкъщи. Пазарувал той каквото пазарувал, дошло време за плащане и човекът установил, че не си носи чековата книжка. Коронован, некоронован, трябвало да върне продуктите там, откъдето ги бил взел. В този момент хората в магазина го разпознали, гарантирали пред продавачката, че това е кралят на Швеция, и тя, продавачката, великодушно му разрешила да си отнесе покупките вкъщи. Крал Густав благодарил и си тръгнал с пълната чанта. После, разбира се, си платил.

Хубава история, нали?

Но да не се отплесвам. Думата ми е за хигиената в България и ако сте прочел този материал от началото, ще разберете тревогата ми. Вземете проблема присърце, господин премиер, и съм убеден, че всичко останало ще си дойде на мястото. Когато човек живее на чисто и подредено място, сред чисти и подредени хора, мислите и действията му също стават чисти и подредени.

Колкото до боклукчиите, ако не им харесва да са боклукчии, нека ги нарекат „експерти по чистотата”. Или „мениджъри по сметта”, без значение. Важното е да чистят и през петдесетина метра да има кошче. А до всяко кошче – по един „експерт”.

В България живеят към 370 000 цигани, представяте ли си какъв хигиенен тайфун е това, стига да се задвижи!

Не казвайте, че няма пари в хазната за подобна акция. Пък дори да няма – ще вземете назаем от Николай Банев или от Гриша Ганчев. Без да им ги връщате, разбира се, (зер те като са вземали, са връщали).

Господин премиер, имам идея! Обадете ми се някой ден и заедно да тръгнем по улиците на София (вие дегизиран, за да не се набивате на очи). Най-напред с моята нелимузина ще се повозим по софийските булеварди, да ви покажа това-онова. После ще слезнем от моята нелимузина и ще тръгнем по кривите и разбити тротоари. Сетне ще се качим в градския транспорт, хем да се потресем от миризмите там. Накрая се грабваме и заминаваме за провинцията, тъй както сте дегизиран. Да видите как ми отговарят хората, когато ги попитам защо са такива, каквито са. Със сигурност ще кажат: защото рибата мирише от главата и ние сме такива, каквито са ни управниците. Те ако са вмирисани, и ние ще сме вмирисани. Те ако цапотят, и ние ще цапотим.

Тогава сам ще се убедите колко важно е онова, за което отварям тук дума.

Гледах ви преди време в „Панорама”. Говорехте, че поемате отговорност за администрацията, че ще си върши работата, но не можете да гарантирате за манталитета на българина.

Аз пък ви казвам, че манталитетът на българина ще се промени, когато се промени манталитетът на онези, които го управляват. Упражнете властта си върху висшите администратори и като начало ги накарайте да отиват на работа с колело. Впрочем така ще проверите и предаността им към каузата, на която твърдят, че са се посветили.

В същата „Панорама” споменахте, че искате да ви запомнят с добро. Според мен историята може и да не ви запомни със софийското метро, но ако наистина успеете да накарате министрите да се качат на велосипеди, ако за всеки изхвърлен на улицата фас постановите драконовска глоба и ако принудите полицаите да си извадят ръцете от джобовете и да си лъснат чепиците, тогава наистина имате шанс да останете с добро в историята.

Смята се, че народите със слаби хигиенни навици са лоши демократи. Затова давайте да оправяме нещата, защото да ви призная, едвам се удържам да не хвана и аз емигрантските пътеки.

Бъдете жив и здрав!

П.П. И не чакайте да минат 100 дни. Хубавите работи се правят от първия ден, стига човек да има желание. Ще ми се да вярвам, че вие имате. В тази връзка – време е да вкарате поне един тлъст български мошеник в затвора. Хигиенично е.

Няма го Инджето

Живее в края на селото. Дворът му е осеян с дънери, стволове и коренища. Изправени, полегнали, търкулнати – създават усещане за филмова приказка. Бели ярета, двайсетина патки, зайци и свистене на вятър донагласят картината.

Откривам го заврян под един навес да се труди. Христо – ваятел на дърво, поет мечтател, овчар и философ. Каскетчето му, дребното лице отдолу и домашно плетеният пуловер са в прах и стърготини. Разбира кой съм, що съм и сядаме по средата на този чудноват декор.

Преди време се върнал от Щатите. Богат американец го поканил в град Рипли. Платил му пътя, осигурил му храна, предоставил му обзаведена къща, ателие и дървен материал от собствената си гора.

Единствената задача на Христо била да дялка дървени фигурки, които веднага ставали собственост на боса. Удивил всички със съчетания от негърска култура и български фолклор. След три месеца и половина си взел шапката и се върнал при мизерията. Визата му била за 10 години.

Оставил на американеца към 80 пластики от дърво.

Като поглеждал от Рипли към родното си село, първо му се явявала природата. Тогава си казвал, че не дава и педя земя от България за цяла Америка. После си спомнял за хората и патриотизмът му отивал по дяволите.

„Раздорен народ, който страда от егоизъм, завист и сквернословие, това сме ние. Такъв народ не може да я кара дълго”, казва нервно Христо и перва едно заиграло се наоколо яре. „Крак връз крак по кръчмите и суха пара – това иска българинът.  Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?”

Вярва, че духовният храм човек може сам да си го направи, не е нужно да ходи на църква. Църквата е станала лъжовно място; най-големите безбожници взели да я посещават. Идват да се покажат, не да се покаят. Търговците пак са в храма. Всъщност излизали ли са някога от него? – пита ядосано Христо.

За него десетте Божи заповеди са в дърветата наоколо. Който има очи, ще види в тях и Бог, и себе си, и света от Сътворението насам.

Нехранимайковци изсекли орехите в района, продали ги на италиански мафиоти на безценица. Останали парчетии. Христо ги събира и се опитва да им даде живот.

България се е превърнала в страна на бандити. Ще дойде време, обаче, когато младите изцяло ще я напуснат, старците ще измрат, а дебелите вратове ще се изтрепят помежду си. Тогава щяла да настъпи неговата демокрация.

Сега българинът го грабят отвсякъде. Държавните разбойници му дерат кожата за ток и вода, а катилите с дебелите ланци му прибират останалото. Помощ отнийде.

Няма го Инджето да дойде,

въздиша ваятелят. Ранима душа е. Става му мъчно винаги, когато си отиват добри хора. Дядо му, баща му, приятелите… – за всички тях страда, помни ръцете им. Все повече му липсват.

Има се за успял човек. Щом досега не е протегнал ръка за просия, значи не се е издънил. Нищо че пуши „Арда” без филтър и нагъва боб със сланина.

Харесва компанията на скромни и уметни хора като поета Борис Христов, кавалджията Теодосий Спасов, Янка Рупкина… Политиците го изморяват с глупостите и бездарието си.

На една изложба в НДК Радой Ралин му казал, че неговото изкуство, Христовото, идвало от корените на земята. Тези думи са от най-хубавите, които е чувал за себе си.

Отличията, на които държи, са златна статуетка, златна значка и диплом със златен печат от международната асоциация „Феномен”.

Не се смята за нещо повече от невзрачните на пръв поглед пънове и коруби, които мъкне отвсякъде. Нито за по-красив от тях, нито за по-съвършен. В изкривените им форми търси своята същност; така започва закачката помежду им. Те го омайват с безброй гатанки, той се захваща да ги разгадава. От тази почти любовна игра се пръкват овчари с геги, самодиви, кукери и какво ли не още.

В двора на къщата иска да направи малък етнографски музей. За следващите поколения, ако изобщо ги има. Че то глобализацията така е олигавила понятията на българите, щото вече не могат да различат казан за ракия от казан за розово масло.

Алчен за работа, инат и мечтател, така го определя жена му Василка. За 38 години семеен живот са ходили на почивка два пъти. Слабото място и на двамата било, че не могат да крадат.

- Ами научете се, де! Че то май само вие останахте.

И двамата ме поглеждат с видимо възмущение.

- Шегичка, казвам.

Понякога вижда, че хората стоят дълго пред пластиките, галят ги, но нямат пари да си ги купят. Тогава сваля от цената или ги подарява.

На изпроводяк заръчва да напиша, че който не вижда красотата на България, не заслужава да живее в нея.

Всички сме в батака…

(Но някои гледаме към звездите)

Сам нарича себе си „средна ръка”, въпреки че помни времена, когато е правил и големи удари.

Смята бандитизма за професия като всички останали. Дали е почтена или не зависи от начина, по който я практикуваш. Може да си професор в университет и да си по-голям престъпник от онзи в затвора, осъден на доживот.

В родословното му дърво няма членове на ЦК на БКП, нито борци против фашизма и капитализма. Родителите му са обикновени хора – баща му е техник, дълго време работил на летище, майка му и до днес е счетоводителка в предприятие.

Отличен шахматист, можел е да стане знаменитост при подходящи условия. Не по-лош математик, известно време е учил ядрена енергетика, има завидни познания по компютри. Ако съжалява за нещо, то е, че не се е сетил навреме да отпраши за Силициевата долина. Там също имало бандити, но на друго ниво, щели да намерят общ език и да се потрудят за спасяването на планетата.

Досега никой не се е сетил да му даде куфарче. Те не даваха куфарчета на такива като мен. Трябваше да си човек от „наблюдаваните фамилии”, казва. Всъщност и той бил наблюдаван, но по други критерии – от кого купува и на кого продава злато и валута.

Виждали сме се инцидентно през последните години, но сега го потърсих съвсем умишлено. Имах конкретен повод – публикувано в пресата изказване на един прокурор, според когото българските мафиоти заемали доста високи места в йерархията на групите в Западна Европа, но той и останалите от Върховната касационна прокуратура щели да стигнат до корена на злото и да разкрият, кой пере скришом парите си в България.

Юнашко изказване, натопорчено. Не можах обаче да схвана бавноразвиваща се ли е тази прокуратура, че досега не е разбрала кои са перачите в България. И как по-точно смята да стигне до корена на злото. Затова реших да се допитам до моя човек; видял е немалко прокурори и съдии в живота си.

…

- Всичко знаят, но се правят на снощни. Нали са в същата игра. Полиция, прокуратура и съд – там са се завряли едни от най-големите нехранимайковци на държавата.

Тия трябва някой яко да ги раздрънка и чак сетне да се занимава с обикновените гангстери. Защото обикновените като видят, че на големите им падат главите, ще се позамислят. А иначе си викат, щом ония  муцуни в прокуратурата и полицията се гушат безнаказано, аз да не съм по-прост.

Там е истинската престъпност – на върха: полиция, прокуратура и прочие. Резни им сметанките и ще видиш как държавата ще се нормализира. В Норвегия също има лоши момчета, но са под контрол и си знаят мястото.

Борис Велчев да вземе да се самосезира и да подкара цялата тая гнилоч към затвора – съдии, прокурори и полицаи. Истинската мафия. И себе си най-отпред.

Затворите са пълни с цигани-кокошкари и тук-таме някой педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор.

Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи: ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ, БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ!

Малките бандити се учат от големите бандити. В България големите бандити са във властта. А кой стои зад тях вече е друга работа – там са брюкселските тупалки с бели якички. Дали става дума за световна конспирация? Естествено! Както и за световни кинти. Нашите ганьовци са също част от тази конспирация. Без значение леви ли са, десни ли са.

Гледам във вестника някакъв шкембест фатмак извил зад гърба ръката на една жена. Тя му стига до половината, обаче оня направил физиономия, сякаш е хванал Ал Капоне. Що не дойде да извие моята? Обаче са страхливци, повечето. Те затова са на работа в полицията. У нас на когото не му стиска да е бандит, става полицай. Така хем си взима държавна заплата, хем прибира комисион от дилърите и сутеньорите.

Най-мърлявата и неефективна полиция е нашата. Факт. Обиколил съм Европа няколко пъти, като тукашната полиция никъде не видях.  Това трябва специална мая, за да замесиш такова чудо. Омотали са се на кълбо от най-смотания сержант до генерала.  Вътре в далаверата са топтан. Който отказва да участва, бият му шута и вън. „Серпико” с Ал Пачино гледал ли си? Умножи го по сто и ето ти я ситуацията тук.

Ако някой иска да бори престъпността в България, нека тръгне отгоре, от големите крадци и мошеници – прокурори, съдии, полицаи. Да започне наказателни производства без оглед на това, кой на кого бил роднина. И постепенно да слиза надолу.

Тогава и моята работа ще се улесни. Защото сега, ако щеш вярвай, много ми е трудно. Разбирай го така: има бандити и бандити. За да си истински бандит трябва да имаш ум, сърце и морал. Да спазваш правила. Да уважаваш родителите си и да не се заиграваш с ченгета – това не съм го измислил аз. А иначе с два грама акъл и сърце на мишка, освен за милиционер, за друго не ставаш.

Еди-кой си имал медийна империя, защото от малък бил дете-чудо, вундеркиндче бил. Тия иди да ги разправяш на Барозу, не на мен. Абе, кажи си, така и така, обслужвам едни хора и те ми се отплащат. Бъди мъж. Бъди истински бандит. Но това не са мъже. Това са селски потурковци с претенции.

Хич да не се изненадват тия от Европейския съюз, че сме били крадливо племе; с тяхна помощ сме такива. Изгодно им е да сме такива, ако беше обратното, щяха да ни окупират и да ни превъзпитат. Сега обаче и на тях им дойде нанагорно.  Хванаха се за главата: „леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме”. Хак да ви e, лицемери!

Имам оръжие, за да защитавам имота и живота си, като се наложи. Иначе кой да се погрижи за мен. Човек обаче не съм убивал.

Всички сме в батака. Само че някои гледаме към звездите. Това е.

Австрийска награда за български текст!

Lady Magdalena

До  редакцията на „България 21 век” – Чикаго

Здравейте!

Новината научих снощи, сега я съобщавам и на вас; предполагам, че ще ви зарадва, тъй като съм свързан и с вашия вестник. Става дума за материала „Госпожа Магдалена”, който беше номиниран за участие в международния журналистически конкурс на  Austria Press Agency and Bank Austria – „Writing For Central and Eastern Europe”.

Резултатите вече са налице, изпращам ви два приложени файла.

Поздрави,
Владо Трифонов

---

Г-н Трифонов,

 

Сърдечни поздравления за заслужената награда и пожелания за бъдещи успехи!

Редакция „България 21 век”

---

 

Read more

GET WINNER’S LIST

Berliner Zeitung, 2008-08-16

Klenk Florian, Austria

Behind the wire

The EU keeps refugees at bay in Ukrainian camps. Border-zone inhabitants denounce a new bureaucratic curtain. A journey to the other side of the new Schengen border.

[ read on ] [ get pdf ]

www.public-republic.com, 2008-12-12

Trifonov Vlado, Bulgaria

Lady Magdalena

A few years ago, when I first started shooting the movie about Lady Magdalena, I had no idea what kind of events would follow. Now I guess that if I had known I wouldn’t have written this account. Or maybe, I would have written it despite everything, in homage to the valuable time I spent behind my camera in her small flat.

[ read on ] [ get pdf ]

© APA – Austria Presse Agentur eG. (Imprint/Disclosure)

Lady Magdalena – Recognition Award!

Journalistenpreis „Writing for CEE“

Der Vize-Chefredakteur der Wiener Zeitung „Falter“, Florian Klenk, ist mit dem Journalistenpreis Writing for CEE“ 2009 ausgezeichnet worden, ein Anerkennungspreis ging an den bulgarischen Schriftsteller Vlado Trifonov. Der mit 5.000 Euro dotierte und bereits zum sechsten Mal von der Bank Austria und APA – Austria Presse Agentur vergebene Award erhielt Florian Klenk für eine Reportage, die im August 2008 in der „Berliner Zeitung“ erschienen ist.

ГОСПОЖА МАГДАЛЕНА

Когато преди няколко години започнах да правя филм за нея, нямах представа какво има да се случи. Сега си мисля, че ако знаех, може би нямаше да се захващам. Не, сигурно пак щях; най-вече заради смисленото време, прекарано зад камера в малкото й братиславско апартаментче.  

Всичко тръгна от едни плашила. От ония, дето селяните са  ги забучвали в градината или на полето, да плашат с тях гарги, косъри и зайци. Обикаляла Магдалена словашките села, лекувала раните си от Освиенцим (до последния си ден не можа да ги излекува напълно) и попаднала на тях. Не повярвала на очите си, че толкова прости и красиви неща могат да съществуват: примитивно изкуство, родено от фантазията на селски гении. Започнала да ги снима, наснимала много, направила изложба. После заминала за Израел, там също снимала, каквото снимала, за да се появи 30-тина години по-късно една красива книга с черно-бели фотографии.

По времето, когато разбрах за съществуването й, аз също имах колекция от плашила; абсолютни източно-родопски уникати. Казах си, колко добре ще е да съберем на едно място словашки и български плашила, хем да видим, кои са по-плашещи. И тръгнах да я издирвам. Открих я в Братислава. Видях нейните „страшаци”, видях израелските й черно-бели снимки, чух историята й, и ми щракна: това си плаче за филм! Филм за една оживяла по чудо концлагеристка, влюбена в простите неща на този свят и – да не повярваш – в хората! След всичкото, което са й сторили.

Писах, дописвах, пътувах до Братислава, появи се продуцент, снимахме на части, със собствени средства, очаквайки отнякъде да дойдат пари. И те наистина дойдоха: сценарият спечели субсидия, достатъчна, за да завършим филма. Междувременно Магдалена напусна този свят. След нейната смърт продуцентът изчезна и повече не се вясна.  Парите също.

Набутах аз касетите в най-долното чекмедже на бюрото си, съвсем на дъното, да не ги виждам и да не се ядосвам за трите попиляни години. После взех да се самоуспокоявам: „голяма работа, една стара еврейка, някакви стари фотографии, Освиенцим, плашила, Израел, интервюта, дрън-дрън …, на кой му пука? Пък и щом не е станало, значи не е трябвало. Толкоз!”

Мина близо година, позабравих за случката, докато една нощ не я чух да ми се кара. „Е, какво, предаде ли се? Много лесно било! Хайде ставай…” - нареждаше Магдалена, тропайки заплашително с двете патерици.

Изрових касетите от дъното на онова най-долно чекмедже. Спомних си как, вече тежко болна, с мъка излезе в парка, седна на една пейка и там продължихме да си говорим. Последният ни разговор. Болеше я, но стискаше зъби и до последно не се отказа от снимките.

Отиде си без да е влизала нито в църква, нито в синагога. Смяташе, че онзи, който наистина вярва, носи Господ в себе си и не е нужно да се перчи. И Библията не беше чела. Достатъчни били наставленията на баща й, преди да издими през комина на Освиенцим: да не лъже, да не краде и да не убива. Беше вярващ атеист, ако въобще има такова понятие.

Притесняваха я новите генерации. Според нея някой умишлено ги учеше да мразят и ненавиждат. Дразнеше се, че младите отричат съществуването на концентрационни лагери и газови камери, и че смятат всичко това за еврейски измишльотини. Изпитваше ужас от „бръснатите глави”, както и от факта, че правителствата подценяват тяхната заплаха.

Не успя да види интервютата ми с млади хора, заснети по братиславските улици. Исках да я зарадвам, като чуе какво мислят Джулия от Австралия, Олсен от Нова Зеландия, Кели от Щатите, Ото от Германия и много други. Седмица след като се прибрах в София със заснетия материал, тя почина.

Мразеше телевизията. Смяташе я за дяволско творение, което видиотява народа.

Много не й се говореше за днешен Израел. Искаше да го запомни такъв, какъвто го беше видяла през 1967-ма: „свят на чудесата”, както го наричаше. Страхуваше се, че ако отиде сега, илюзиите, които с такава упоритост беше съхранявала през всичките тия години, щяха за рухнат. А тя държеше на тях.

Голям чешит – отказала да даде интервю на хората на Спилбърг. Рекла им: синковци, къде бяхте досега, че не ме попитахте?

Та седя аз посреднощ, гледам отново на монитора Магдалена с нейните 40 кила плюс две патерици и взимам решение: след като филма не мога да го покажа, то поне мога отчасти да го  разкажа. Ама кой щял да чете за някаква стара еврейка, стари фотографии, Освиенцим, плашила, Израел, дрън-дрън?

Който иска.

…

Чака ни усмихната: смесица от въздържаност и доволство, че екипът е на линия. Спретната и нагласена. Макар че едвам се движи, малкото й апартаментче е уютно и подредено.

М.Робинсонова: Аз съм словачка. Жена вече на възраст, лека-полека отиваща си от този свят, с доста опит зад гърба. Преживях големи трагедии, имах и красиви мигове. Даже успях да стана фотограф.

От еврейско семейство съм. Като съвсем млада обикаляхме с приятели планините и изобщо не се питахме, кой какъв е и откъде е. Не понасям подреждането на хората по народност и религия. Мисля, че най-сетне е време да се научим да бъдем търпими един към друг. Не се ли научим на това, както и да поддържаме клозетите си чисти, не можем да претендираме за културна нация.

До днес имам проблем с понятието „евреин”. Проклятие или благословия е да си евреин? Във всеки случай евреите са народ, който винаги е бил бит и винаги е живял с книгите. Образован народ. И затова ненавиждан от другите.

Радован (Словакия): Много добри търговци! Хора, които умеят да се оправят с парите. Знаят им цената и как да ги завъртят.

Oлсен (Нова Зеландия): Смятам, че успехът им идва от това, че умеят здраво да работят. И че държат един на друг, където и да са по света. Евреите умеят да създават мрежа.

Джулия (Австралия): Уважавам ги заради качеството им да се поддържат.

Maртин (Словакия): Имам ги за много интелигентни хора, които знаят, какво искат.

Глен (Англия): Пламенни хора, със силна воля и трудна история.  Народ, съсредоточен върху целите си. Мисля, обаче, че трябва да се променят и да намерят точното си  място в днешния сложен свят.

Ото (Германия): Много са организирани, много учат и живеят като една голяма фамилия.

Maртин: Космополитен народ, който разбира от солидарност. Евреин помага на евреина, където и да е.

Ото: Дисциплинирани са, което им помага да бъдат успешни.

Мистър Банк: (Словакът държи да е анонимен и понеже учи за банкер, ние го нарекохме Мистър Банк.) Имат супер чувство за търговия. Изключителен усет, как от малко пари да направят много пари. Това качество им е дадено от Бога. Мисля, че всеки евреин го притежава. И като прибавиш това тяхно трудолюбие  и упоритост!

Oлсен: Исторически погледнато, евреите винаги са били принуждавани да търгуват. Затова днес са най-добрите търговци. Носят си го от хиляди години.

Мистър Банк: Холокостът ги обедини още-повече. Стигна се дотам, че овладяха световната икономика. Нека признаем, това са едни от най-големите бизнесмени в света.

Магдалена е на 20, когато немците застрелват майка й пред очите. Натоварват я заедно с тежко болния й баща в конски вагон, и ги откарват в Освиенцим. Той заминава директно в газовата камера.  Тя – в бараките.

М.Робинсонова: От момента, в който трябваше да се съблека гола пред непознати мъже, аз, едно младо момиче, възпитано в морал, изгубих представа за себе си. Станах число.

Отделиха ни към 2000 жени и ни подкараха към крематориума. Стояхме отпред и не знаехме какво ни чака. Придържахме се едни други, защото паднеше ли някой на земята, край с него. После ни натикаха в банята и видях душовете над главата си. Знаех, че вместо вода немците пускат газ. Спомням си до ден-днешен  колко много ми се живееше. Казах си, че това е краят, взех си сбогом с живота и… потече топла вода.

Кели (САЩ): За немските концентрационни лагери знам, каквото сме учили в училище. И от филмите: Спилбърг – „Списъкът на Шиндлер”.

Ото: Немец съм, но умът не ми го побира. Всичко е било много добре планирано. Германците са се страхували от бедността, дошъл Хитлер, дал им бачкане, кльопачка, и вече не ги е било грижа за нищо. Правили са всичко, каквото им се заповяда.

Oлсен: Извършени са жестокости, каквито никога до тогава не са били вършени. Но си мисля, че има и някаква конспирация в цялата работа. Защо евреите не са предотвратили ужаса? Могли са.

Очукана кръчма-хамбар на брега на Дунава. В дъното са се събрали 10-тина teens в черно. Уверяват ни, че нямат нищо общо с нео-фашистите. Зузана се съгласява да каже две думи пред камера.

Зузана (17): Било е гнусно избиване на хора. Онзи, Хитлер, имал е кофти идея за висша раса; че немците са висши, а евреите – нули. Голям тъпак!

Писателят-преводач Лубомир Фелдек намираме в едно малко кафене в Стария град. Седнал е с трима стари авери да пият младо червено вино и да обсъждат международното положение.

Лубомир Фелдек: На този ужасен свят всеки си има някого, когото не харесва. Светът не би могъл да съществува, ако хората не се избиваха взаимно. Както и ако не се търпяха взаимно.

Защо стадото върви след самеца? Никой не знае. Обаче стадото си върви. Този феномен съществува и при човеците. Най-често водачите са психопати; хора, които не разпознават граматическите лица. За себе си говорят в трето лице. Това е патология. Много опасна работа.

Кели: Немците наистина са изтребвали евреи и не мисля, че това е еврейска пропаганда.

Андреа: И през ум не ми е минало, че случилото се с евреите през Втората световна война може да е измислица.

М.Робинсонова: Станах на доста години и още се треса от ужас, като видя тези голи глави и размириците наоколо. Злото отново се надига. Някой съзнателно възпитава следващите поколения в ненавист.

Същото е в Дания. Такова е във Франция. Групират се и започват да стават много силни. Това е умишлена тактика. Чия? – не знам.

Чудя се, че повечето хора са спокойни. Наивници! Ние също не вярвахме, че немците ще стигнат толкова далеч. Да, трябва да говорим за тези неща. Изпитвам ужас, че всичко ще се повтори, ако продължаваме да се държим страхливо и  да мълчим.

Мистър Банк: Неотдавна на метри оттук неонацисти пребиха до смърт едно момче. Нищо не им беше направил, просто имаше дълга коса и свиреше на китара. До ден-днешен полицията не е открила убиеца. Мисля, че полицаите просто ги е страх.

М.Робинсонова: Започнах да уча фотография в Прага през 1947. Срещах се с най-различни хора и от всекиго по нещо научавах. После дойде 1948 – изведнъж ни беше казано, че трябва да снимаме оптимистично. Че трябва да обичаме тракторите, чуковете и знамената. От цялата тая работа на мен ми стана зле и спрях да снимам. После си казах, Господи, така ми се снима, не трябва да се отказвам.

Тръгнах да откривам своя път във фотографията и понеже самата аз съм дребна  на ръст, търсех по-простички неща. Така се озовах в северна Словакия. Обикалях насам-натам из нивите и изведнъж гледам – плашила насреща ми. Не можех да повярвам – това си бяха истински произведения на изкуството!

От старинен гардероб изважда две кутии, препълнени със снимки и ги разстила на масата. Нейните плашила. Започва да разказва историите им поотделно, като гледа да не пропусне някой: всички са й скъпи.

М.Робинсонова: Селяните ме гледаха подозрително: добре ли е тая, да харесва парцали на пръчка. Естествено не всеки можеше да ги схване като нещо, което заслужава да му се възхищаваш. Корифеите във фотографията ме ругаеха, че се занимавам с чучела. - Чучела ли? – бях страшно възмутена. – Вие сте чучела!

Отдавна не снимам. Но не очаквайте да се отчая, като пресметна годините. Защото аз все още виждам с очите на фотограф.

Оптимист съм. Не бих могла да се справя с живота, ако не се погаждах някакси с него. Сигурно много хора биха си казали, що за живот е това нейното, щом вече дори не снима. Там е работата, че на мен и малкото ми стига. Например да дишам. А на вас?

Чакайте да ви покажа едно нещо. Истинско чудо!

Надига се с мъка от креслото, отваря чекмедже и изважда миниатюрна стъклена кутийка. Вътре има две сухи клечки с топчици накрая, които не мязат на нищо.

М.Робинсонова: Толкова са изключителни, че трябва да ви ги покажа. Това са рози от Негевската пустиня. Сега ще ги намокря и малко ще почакаме.

Потапя двете клечици в чаша с вода, възбудена от чудото, което ще се случи. След малко сухите клечки наистина разцъфват.

М.Робинсонова: Ето, отвориха се! Това си е истинско перпетум мобиле. Какъв цвят само! Красиво, нали?

Заминала за Израел, за да заснеме серия от репортажи, по поръчка на английско издателство. Дали и 30 долара командировъчни за 3 месеца. Едвам ги изхарчила.

М.Робинсонова: Когато пристигнах в Израел всичко беше абсолютно различно, не като у нас. Спира ме един човек на улицата, изобщо не го познавам, пита ме не съм ли случайно Робинсонова. „Аз съм”, казвам. Оказа се, че като малки сме живяли на една улица. Покани ме в Ерусалим. После отидохме в Тел Авив. После реши, че имаме някакви общи познати в Хайфа и заминахме за Хайфа. Там ме поеха други хора и ме заведоха в Назарет. И тъй чак до Ейлат на брега на Червено море. Щипех се да съм сигурна, че не сънувам. На края на пътешествието установих, че моите 30 долара си стоят непокътнати.

Това беше друг свят. Приказен свят. С фотоапарат на шията и една чанта с филми обиколих Израел от единия край до другия. Бях като омагьосана: хората изглеждаха иначе, отнасяха се един към друг иначе. Но най-много ме впечатлиха петъчните вечери – „сабат”. Всички мъже тичаха с цветя в ръцете към празнично наредените маси. Тези, на които семействата бяха разделени, канеха онези, които си нямаха никого. Такова нещо не бях виждала дотогава.

Чувствах се еднакво добре между познати и непознати. Хората бяха невероятно любезни. Всичко беше естествено. Просто и спонтанно! Не бих заминала отново. Чувам, че животът там отдавна не е такъв, какъвто аз го знам. Не искам да убия красотата, която тогава изпълни живота ми.

Глен: Дали ме е страх от евреите? Не ме е страх!

Aндрea: Мисля, че ние никога няма да разберем, какво става сега в Израел; кой крив, кой прав. Обикновени хора като нас не могат да знаят какви ги вършат онези по върховете; какво се  договарят помежду си и прочие.

Радован: Сигурен съм, че хората там са напълно нормални и не изпитват нужда да се избиват помежду си. Според мен всичко е работа на политиците.

Мистър Банк: Както се развиват нещата на Изток, ако и Ливан се включи в конфликта, и Сирия, и да не дава господ Иран, планетата ни може да изчезне.

М.Робинсонова: Накъде върви светът ли? Със своята надменност той вече не е способен да вижда дори пред носа си. Навсякъде агресия и жестокост. В такива моменти се питам: какво значи Господ за тези хора? И се връщам към заръките на покойния ми баща. За него беше все едно, каква религия ще изповядвам, стига да ги има 10-те Божи заповеди.

Което не значи да се мъкнеш на църква, а да живееш богоугодно. Етично. По човешки.

Смешно е да се казва, особено в днешно време, че ако те замерят с камък, трябва да отвърнеш с хляб. Смешно-несмешно, но аз наистина така живях. И не съжалявам.

За всяко късче щастие в моя живот се е налагало да заплащам скъпо и прескъпо. Щастието ми винаги изискваше някаква жертва.

Изпитах ужасни неща, изпитах красиви неща, живях пълноценен живот. Не го намразих. Обичам хората, вярвам в доброто и с тази вяра най-вероятно ще си замина от този свят.

Не стана съвсем така. Магдалена си отиде от този свят разтревожена и доста ядосана на човеците.

Магдалена Робинсонова

П.П. Наричаха я „изключителна фигура на словашката фотография”. Нейни снимки са показвани в Стокхолм, Копенхаген, Берлин, Париж, Варшава, Лозана, Будапеща, Виена, Музея на Модерното изкуство в Ню Йорк и на още много места по света.

Бяло и черно

Декември сме, 2009. Сега накъде?

Надигна ли глава българският народ?

Намериха ли се смелчаци и идеалисти,

които да тръгнат срещу стрелците

на държавни разноски…?

„Новите демони на България” – помните ли тази книга? Няколко неща ме карат да пиша за нея сега, месеци след софийската й премиера.

Първо: фактът че българските следователи, прокурори и висши полицейски служители, съгласили се да разговарят с нейния автор, са поискали да останат анонимни и са уреждали срещите си на тайни места, от страх да не пострадат.

Този страх продължава.

Второ: песимизмът на Юрген Рот и събеседниците му. Според  него до такава степен България се е мафиотизирала, щото освен заплаха за самата себе си, тя вече е заплаха и за останалия свят.

Този песимизъм продължава.

Трето: омразата, която писателят срещна в България от страна на министри и журналисти. Нарекоха го „нагъл лъжец” и „безгръбначно мекотело” (думите са на бивш вътрешен министър, прославил държавата с махмурлука си). Дотам го възненавидяха, че от няколко места го заплашиха със съд.

Тази омраза продължава.

Ето някои факти и изводи от „Новите демони на България”, които не бива да бъдат подминати:

- По време на комунистическия режим различните полицейски и разузнавателни служби в България изграждат мрежа от над 250 000 агенти и събират документи за над 450 000 души. Няма представител на българската политическа върхушка, който да не е обременен от комунизъм.

- Групировката ТИМ, рекламирана като „новото лице на България”, управлява страната. В основата й са бивши войници и офицери от Шести специален разузнавателен отряд на военноморския флот;  хора, обучени да убиват, чиито връзки с правителството на БСП старателно се укриват. (Твърденията са на полицейска следователка, пожелала анонимност).

Държавата не може да им се противопостави, защото днес ТЕ са държавата. Никой предприемач няма шанс, ако не си сътрудничи с тях. „Това е черна дупка, горе-долу като при Коза Ностра. Ако нямах семейство, можех да говоря повече, можех да говоря открито. Пазете се“ – предупреждава варненски бизнесмен, имал вземане-даване със страховития холдинг.

„Светът е черен и бял. Това е разликата между нас и другите. Ние виждаме два цвята, хората виждат пет. За нас светът винаги е бил черен и бял”, издава философията на групировката един от босовете на ТИМ.

- Комунистическата диктатура е оставила дълбоки следи в манталитета и културата на българите, като ги е превърнала в наплашени хора с ниско самочувствие.

-   Цитиран е Ричард Палмър, шеф на представителството на ЦРУ в Русия през 1992-1994, който твърди, че „каквото и да се случва в Русия по време на преустройството и на политическия преход от комунизъм към псевдопазарна икономика, патрийните босове са се постарали и занапред да държат в свои ръце ключовите държавни ресурси и собственост”.

В книгата са още: Ахмед Доган, Румен Петков, Майкъл Чорни, Георги Гергов, Евгени Бакърджиев, Симеон Колбурготски, шефът на руската Федерална служба за сигурност и прочие вълци и черепи на българската демокрация.

Рот споделя опасения, че определени кръгове промиват българските мозъци, защото промитият мозък не създава проблеми. Той подсеща българите, че доброволно са се оставили да бъдат манипулирани, вместо да се възпротивят. Деликатно им намеква, че най-вероятно са искали да бъдат управлявани от мошеници и демагози, щом са им позволили да дойдат на власт. Казва им, че сигурно им харесва да живеят като роби, щом безропотно позволяват да бъдат третирани като такива.

Така подредени и разтълкувани нещата действително са за страх и песимизъм. А омразата към немския журналист става напълно обяснима – несвободните хора не обичат истината.

…

Прелиствайки страниците човек се пита: как Германия успя да преодолее последиците от фашизма и стана място, предпочитано за живеене от много българи, а България вече 20 години не може да преодолее последиците от комунизма и се е превърнала в свърталище на бандити?

Нима немският фашизъм се оказа по-лесен за превъзмогване, отколкото българския комунизъм? Какво бърка на българите да живеят като чистоплътни, възпитани и интелигентени хора, в спретната и добре поддържана държава? Има ли то име?

Някъде прочетох, че на входа на психиатричната клиника в Карлуково висял надпис – “Ние сме рожба на българо-съветската дружба”. Може би тук е ключа от бараката. И за да се разбере българският управленски модел, трябва добре да се изучи руският.

Ако българин беше написал „Новите демони…”, би могло да се приеме, че книгата е резултат на афектирана преднамереност: българите са ядосани на всичко и всички. Но когато авторът е чуждестранен журналист, посветил личната си сигурност, за да осветли случващото се в друга държава, това говори за нещо много сериозно.

По думите на германеца творбата му е „репортаж по подозрение”, като не отрича, че в нея могат да се открият фактологически грешки. Репортаж или не, по подозрение или не, едно е сигурно: България е безпрецедентно място, където политици и бандити са си плюли здраво на ръцете, за да превърнат страната в сборище на призраци.

Рот видимо се възмущава, дори страда заради българските неволи. Споменава предположението на Economist Intelligence Unit, че ще са ни необходими поне 100 години, за да достигнем европейското равнище. Тревожи се да не се случи най-лошото – европейското равнище да слезе на нивото на българското.

И завършва: „Българският народ ще продължава да живее под ударите на бандитите и арогантните политици, освен ако най-после не надигне глава”.

Мислил съм си: дори да приемем, че в България са останали смелчаци и идеалисти – как ще тръгнат те срещу обиграни стрелци, тренирани на държавни разноски, които биха гръмнали и собствената си майка, ако им наредят. Тук Юрген мълчи.

А на нас отново ни предстои да избираме. Бяло? Черно?

Май, 2009

П.П. Декември сме, 2009. Вече избрахме. Сега накъде? Надигна ли глава българският народ срещу бандитите? Намериха ли се смелчаци и идеалисти, които да тръгнат срещу стрелците на държавни разноски? Къде да ги търсим?

Журналисти-чекисти

Появи се поредната партида агенти на ДС, този път от средите на журналисти в печатните медии. До предишните Мурад, Сава, Ивайло, Страхил се наредиха Аспарух, Телериг, Борис, Кирил… –  все  юнаци с имена на  ханове, царе и философи. Изборът не случаен – ако не друго, поне псевдонимът да има тежест.

Майка му го кръстила Милен, но човекът се е нарекъл Аспарух. Или в паспорта е Божидар, а иначе – Телериг. Звучи къде по-достойно и мъжествено. Така и ролята на доносник придобива своеобразен героически отенък. Клепаш, но клепаш като ювиги кан, а не като измекяр, продал душата си за кариера и някой лев отгоре.

Освен това като си с такова име отпада задължението да се срамуваш и притесняваш заради глупостите, които си вършил.

Ама аз не съм правил нищо нередно! Аз служех на родината! Изпълнявах дълга си на патриот и вардех страната от противните империалисти! – чувам гласчетата на олисялите мъжки кокони.

„Не се срамувам, не съм доносник, не съм клепал!” – коментира пред „Дневник” социологът и анализатор Асланов. Напротив – ще се срамуваш и още как! Защото ако ти, образованият агент-анализатор не се срамуваш, какво да очакваме от необразования.

Питам се, как се чувстват тези хора, когато останат насаме със себе си. Става ли им неудобно пред тях самите? Съжаляват ли? Един познат казва: „тия са обучени да не съжаляват за нищо”. Ще ми се да не е напълно прав.

Тук няма да разсъждавам кога, защо и до каква степен човек си удря печата на продажник. Нито ще поставя под съмнение желанието за промяна. До вчера е бил агент, днес иска да е демократ – добре, негово право. Но също така негово право е да се извини, задето е топил приятелите от квартала, колегите от редакцията и съседа от отсрещния апартамент.

Нали така?

Щом е така, защо Пенчо – Максим чака докато опре ножа в кокал и чак сега обяснява, че го били  вербували, защото бил израснал на село и нямало кой да го защити.

Всичко при Пенчо започнало с това, че му обещали софийско жителство, а в замяна поискали информация за турски терористи. И Пенчо кандисал, но хабер си нямал каква страшна машина е това Държавна сигурност. Пък и ако откажел щели да го сметнат за лош патриот и безотговорен човек. Така започнала кариерата му на донасяч.

Само който е имал проблеми със софийското жителство, знае за какъв нерешим казус става дума – продължава закъснялата си изповед журналистът и ти аха-аха да започнеш да му съчувстваш. Но си спомняш непристъпните физиономии на всичките тия Пенчовци, тежкото им стъпване по коридорите на властта, погледите им изпод вежди, поведението им на богоизбрани и съчувствието ти се изпарява.

Позволяваха си да се държат по този начин, защото знаеха фактическото си предназначение и кой стои зад гърба им. Чрез тях цялата държава беше вкарана в капана на подчинението и неясния страх. И това е най-голямият им грях.

Твърдя, че ако има някой, който да е сто процента виновен за хала на българската журналистика, това са журналистите-чекисти. Казвам го с абсолютна увереност, защото те възпроизвеждаха себеподобни навсякъде, където се появяваха.

Нахалното им поведение, държанието им на хора, които са убедени, че България им принадлежи, увереността, с която се изказваха по всички проблеми на вътрешната и външната политика, караха останалите интуитивно да им подражават. В тяхно лице колегите им разпознаха „избранниците на времето”, приеха модела за работещ и раболепно ги търпяха.

Още по-вредни ставаха, когато се срещаха с обикновените хора из страната. Приписваха им измислени реплики, описваха несъществуващ ентусиазъм, прибираха си хонорарите и бавно се алкохолизираха по пътя към шефския кабинет с портрети на Тато и Левски.

Унищожаваха нравствено себе си, но и всичко живо наоколо. Наглостта на някои стигаше дотам, че правеха журналистически проучвания за орисията на емигранти, прокудени от Държавна сигурност. Да паднеш! – агенти на ДС пишеха прочувствени статии и книги за жертви на ДС.

Много от доносниците ще се потулят, но и тези стигат, за да направим заключение: браншът е пробит за години напред, а примерът на журналистите-чекисти се оказа заразителен. И тъй като е наивно да мислим, че ще се покаят и ще станат нови хора, не остава друго, освен да ги насметем в ъгъла.

Заради честта на професията, доколкото е хартисала.

За егоизма с любов

Управниците не спират да говорят, че искат да повишат качеството на живота ни, защото имали „дълг към обществото”.

Лакърдии, присъщи на евтини хитреци. Евтини, но със степени и звания – закупени, изпросени или подарени. (Смята се, че България е сред най-неграмотните страни в Европа и най-много научни титли от глава на населението).

От заседание на Народното събрание:

- „Какво всъщност вълнува българите? Вълнува ги тяхната сигурност, вълнува ги икономическото развитие на страната, положението в социалната сфера, нивото на техните доходи… Затова промените са ориентирани именно към българските граждани”.

- „Ние предлагаме повече и по-съдържателни мерки на всички нива в управлението, насочени към сигурносттаи благополучието на отделния човек“.

- „Изразявам увереността на своята партия, че така предложените структурни и персонални промени ще имат за резултат нова динамика на управлението, нова негова ефективност и по-висок жизнен стандарт за всички български граждани”.

Българите, българските граждани, отделният човек… Колко по-достоверно е да кажат: к’ви граждани, к’ви пет лева, бе, хора! – правим го за себе си, на нас да ни е добре. Единственият стандарт, за който ни е грижа, е нашият собствен.

Популисти и техните приятели! Признанието, че дереджето на народа никога не е било важно за тях, можеше да им помогне да израстнат като капиталисти. Засега растат единствено като лъжци – лъжат себе си, лъжат другите, лъжат се и помежду си.

Не могат да се понасят, но стоят накуп (в колектива), защото там лъжата им е защитена.

Нежеланието в България открито да се говори за егоизма го превръща в бедствие. Потискан и прикриван, той винаги намира  начин да се измъкне навън – вече като агресивно чудовище.

Истината е, че днес се нуждаем от откровени егоисти повече, отколкото от валутен борд. Аз ще имам повече, когато направя така, че и ти да имаш повече. Ти ще направиш същото за мен не защото си много добър човек, а защото си разбрал, че твоето имане зависи от моето имане. От споразумението между нашите егоизми. От тяхната хармония.

Нужен ни е откровен егоизъм като национално образование: да действаш съобразно егоизма си означава да се научиш да отстъпваш от него. Отстъпваш, защото знаеш, че другият ще оцени това и също ще отстъпи.

Нужен ни е откровен егоизъм като държавно мото: за да печелиш за себе си, трябва да дадеш същата възможност и на другите.

Откровеният егоизъм създава правила – в негов интерес е да ги има и да се спазват. Приемам егоизма ти, защото ти приемаш моя и ще ги нагодим.

Признаването на егоизма учи хората на взаимност. Искаш да носиш на ръката си „Картие” за 18.000 лева? Добре! Но първо си кажи, че затова си отишъл в парламента, затова си станал премиер или президент. Кажи си и се надявай на разбиране. Но ако твоят егоизъм ощетява моя, ще направя живота ти черен.

Не може да притежаваш палати за стотици милиони и да лицемериш предизборно: „Ние знаем и можем да издигнем качеството на живот на всеки български гражданин”.

Нека си го кажем: единственото качество, което българските управници са издигнали, е тяхното качество на живот и това няма как да им се размине – все някога пренебрегнатият и подигран егоизъм на останалите ще ги стигне.

Когато човек признае себе си за най-голямата ценност на този свят, той започва да се самоуважава. Започне ли да се самоуважава, започва да уважава и хората наоколо. Не се перчи с яхти и скъпи проститутки. Не пали магазините на конкуренцията. Не поръчва убийци на конкуренцията.

Да си признаеш егоизма е успех. Успехът върви с богатството.

Само като си помислиш, при толкова егоизъм в резерв, колко успешни и богати хора би могло да има в държавата!

Едно голямо „Маджо“

Да продължавам ли да се тревожа, че държавата ни става все по-отвратителна за живеене и да го доказвам с примери от всекидневието? Помага ли това някому? Става ли им по-леко на онези, които четат написаното? Не, естествено. Става им по-тежко. Защото продължават да не виждат спасение от стрелбите по улиците, хаоса в училищата и допотопното обществено обслужване. От циганията, която не свърши и с новото правителство; напротив, улиците ни стават все по-безобразно мръсни. От моралното деградиране на населението, дотам, че всеки да иска да прилича на гангстер. От пълното преимущество на мутрата.

Мутрата, прочула страната ни по цял свят с уникалния си облик!

Тази, която срина за  двайсетина години доброто име на България, което киселото мляко, саламуреното сирене, зеленчуците и червеното вино създаваха десетилетия наред.

Предварително подготвено, целенасочено и организирано, тя ни подреди сред най-непривлекателните и опасни туристически места в света.

Направи така, че да ни отбягват и презират. Направи го с нашето мълчаливо и услужливо съучастие.

Преди известно време една приятелка от чужбина съвсем сериозно попита, как се придобива такъв външен вид. Имаше предвид публикувана в пресата снимка на неколцина дебили в черни фланелки, черни панталони и черни очила, които охраняваха погребението на поредния отстрелян „бизнесмен”. След едноседмична разходка из страната жената притеснено сподели, че всъщност повечето българи приличали по този начин.

Не желаех да споря.

Отдавна съм се отказал да обяснявам надълго и широко генеалогията на това уникално българско творение – мутрата. Вече изчерпвам темата кратко:

По времето на комунизма България развъждаше огромно количество борци и щангисти,
обучаваше ги на йерархия и лагерно подчинение,

всички бяха на държавна заплата,
имаха милиционерски чинове, лапаха безплатно печени мръвки
и си дояждаха с буркани домашна мас.

Оттам са физиономиите им.

Днес същите хора и наследниците им управляват държавата,
а медиите и гражданите ги обслужват.Затова гражданско общество
на тази географска ширина няма и не може да има.

Толкоз.

Първанов стоял зад руските интереси, Борисов стоял зад американските – вятър и мъгла! Интересите и в двата лагера са еднакви: пари и власт, а по средата, разперил дружелюбно двете си ръце стои борецът Маджо като задкулисен разпределител, съсобственик на България и „наш  човек” на службите, на президента П. и премиера Б.

„Малко по-късно мой информатор ми разказа, че в изискания хотел „Кемпински“, в ресторанта на последния етаж, видял Борисов в компанията на една от водещите фигури на подземния свят Младен Михалев–Маджо… ( Юрген Рот, „Новите български демони”)

- Всичко е едно голямо „Маджо” в тази държава, братле. Какво гражданско общество искаш от нас, като то граждани няма. Гражданинът отива на барикадата, за да си заслужи свободата, а ние сме шматки и такива ще си останем,. Ами да слагаме там Маджо за премиер, Бойко да става президент и най-сетне нещата да си дойдат на мястото – казва ми лице от ъндърграунда.

Макар думите му да звучат налудничаво, в държава като нашата налудничавото е най-смислено. С избирането на Маджо за премиер и Борисов за президент могат да се решат две неща наведнъж. Първо: България ще сложи край с неяснотите около своята най-нова идентичност. Второ: ще отпаднат веднъж завинаги догадките около същността на българската демокрация. Това е демокрация от мафиотски тип, мирише едновременно на свински пръжки и Armani, и на който на му харесва, да заминава в Холандия.

Маджо е хитър, як (в „Олимпийски надежди” хранеха здраво), участвал е в не една и две битки, и познава правилните генерали.

Без да е чел Паскал схваща, че човек е по-близък до животното, отколкото до ангела и че нищожна е човешката природа: егоистична, суетна и славолюбива.

Само с такъв премиер България има шанс да се изчисти от мръсотията, защото този човек е наясно, че единствено чиста държава ще привлече туристи. А повече туристи означават повече парички, които след това той ще раздели с българите „по братски”.

Нямал подходяща диплома? Въпросът не е да имаш диплома, а пипе. Той го има, щом е успял да организира най-показните убийства в България (според твърдението на медиите) и да остане невредим и неосъден. Само хора с пипе могат да си построят малка спретната къщурка в полите на Витоша върху 3910 квадрата разгъната площ и да я нарекат „Учебен център”.

Пък и колко са тези, които разполагат с такава мила и предразполагаща усмивка?

Избирането му ще повлияе положително и на подрастващите. Така от София до Бургас и обратно децата ще знаят, че е добре да трупат маса, да пестят пари за стероиди, да шиткат кока и да мечтаят за S-класа, за да станат един ден като чичо си Маджо.

Не е изключено дори да започне да превъзпитава мафията, защото ще иска да е в крак с политиците от ЕС, защото е господин с костюм и вратовръзка и защото, както казах, нищожна е човешката природа – суетна и славолюбива.

…

Да продължавам ли да се тревожа, че държавата ни става все по-отвратителна за живеене и да го доказвам с примери от всекидневието? Олеква ли им на онези, които четат написаното?

След този спекулативен дискурс, може и да им олекне.

Текстът е публикуван в последния брой на вестник „Гласове”.

Eastern Rhodope Mountain

Online portfolio for temporary (office) use

Eastern Rhodope Mountain is a tale where one would go to be forgotten or overlooked.

Or – то revive.

The moral of this Eastern Rhodope tale is that people must not be ignorant of their greatness or nullity.

They must realize both.

Eastern Rhodope scarecrows are something seen nowhere else. Primitive art of anonymous people disappeared forever for lack of work and money, leaving scarecrows here as a memorial of themselves.

I wouldn’t have believed I would miss this “hole-in-the-wall” region as much as I did

- but I did!

personal photo archive

В Белгия – на тиквите

(За журнализма и журналистите)

Един познат не пропуска да спомене, че за да си изкарва човек прехраната в българска медия, задължително трябва да е с манталитет на проститутка. Човекът е университетски преподавател – бивш вестникар.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията. Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си?  Сигурно има. Тогава колко са?  Пет? Десет? Сто?

Неотдавна Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава. Държава – ухо.

Пишеш срещу агенти – за вестници, оглавявани от агенти; в република, населявана от агенти. После се чудиш къде са ти материалите.

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
с държавни чиновници от руския модел и необразовано
селско-пехливанско население,
подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и обезчести, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и  невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския  съюз към по-добро? Не, и не може да се промени. Еманципира се външно с някой друг литър „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи; основанието за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които приемат анонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

…

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията.

„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми – да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заяви германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.

 

Как стоят нещата с независимия и опозиционен дух у нас?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му изръкопляскат?

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Всичко е вярно, но къде е решението?  - питат ме приятели, които прочетоха този текст. Единият възможен отговор е: а защо е нужно да има някакво решение? Тъй и тъй сме посяти тук, ще си стоим,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в Белгия. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви в Белгия, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.

Тогава журналистите ще си дойдат в родината, с тях и читателите, и вече никой няма да се навежда пред никого (най-малкото ще се спазва санитарния минимум на навеждане), а България няма да я съдят повече в Страсбург за потъпкване на свободата на словото.

Звучи наивно, нали?  Това ни е проблемът на нас, българите, и на журналистиката ни българска. Че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова не си направихме „пражка” революция, затова президентът ни е агент, затова агентите ни са бизнесмени, затова бизнесмените ни са престъпници, затова лафът, че другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава, стана нарицателен за страната.

Но нека завършим оптимистично и кажем, че изход има. В Белгия – на тиквите.

П.П.  (…) Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство. (Дирк Фьоргер, германски журналист, до неотдавна шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”).

 

Най-голямото зло на България

„Ще ловим вещици и ще ги даваме на правосъдието, за да възтържествува правдата”, рече премиерът Борисов, но вещиците продължават си стоят в сараите и нито една не е усетила правдата на гърба си.

Министър Дянков направи изявление, че президентът Първанов не бил млад милиардер, президентът се обиди, а шестакът „Наско” (Нидал Алгафари) обобщи надлежно спора им в „Здравей, България”.

Името на Иван Костов се спряга в докладна записка на Националната служба за сигурност заради контрабанден внос на сурово кафе.

Нататък:

„Наглите” стават още по-нагли.

Улиците още по-издупчени.

Метрото – мръсно и тягостно.

Медиите – лигави и услужливи.

Полицията – разпантена и криминализирана.

Бюрокрацията –  високомерна и хищна.

А хората? Хора няма. Има пепелява маса, която западната преса не спира да иронизира и подиграва.

След изреденото дотук се сещам за онази жена на европейското летище, която без да е социолог или политолог, направи най-безкомпромисния (и дискусионен) анализ на българската действителност, който някога съм чувал.

Публикувам отново нашия разговор с убеждението, че осъзнаването на един народ идва от непрекъснатото повторение на истините за него, колкото и горчиви да са те. Особено ако този народ никога не е имал своята унгарска революция или „пражка” пролет.

∙

Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Един с вид на фирмен счетоводител пише на лаптоп, като си мърда пръстите и устата едновременно. Мъж и жена се държат за ръцете и нещо си бъбрят, по-точно жената разказва, а мъжът я слуша и отвреме навреме усмихнато се съгласява. Застаряващ бонвиван дискретно флиртува с някого по телефона. Друг чете книга, внимателно разлиства страниците и, колко странно! – не си плюнчи пръстите.

Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Острите движения, изправената стойка и жизнеността на жената са в пълен контраст с кротката и непретенциозна зала. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.

В този момент съобщават за закъснения на полетите поради лошото време. Дамата бързо се осведомява за ситуацията, поглежда си часовника, клати недоволно глава, сетне сяда на свободното до мен място, с изглед към пистите. Прави бърз преглед на присъстващите в салона, не й е интересно. Бръква в голямата си чанта и изважда…! – измачкан български вестник. Преглежда го хаотично, на една от страниците спира за малко, измърморва „Боже, Боже” и продължава нататък. Изведнъж чувам собствения си глас:

- По едно време пишех в този вестник.

- А така-а-а! Ама вие българин ли сте? – реагира светкавично възрастната жена. Сетне поглежда пренебрежително към вестника:

- Комунистически! Тук имам още един – казва тя и изважда друг вестник. –  И той е комунистически. Ами то в България само такива вестници продават.

- И в него съм писал. Имах страница за свестните българи – пак се похвалвам.

- А така-а-а! Ама да не сте и вие… ?

- Не съм – изпреварвам края на въпроса й.

От дума на дума се заприказваме. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.

- Казвате, за свестните българи сте бил писал. Че къде ги видяхте тия свестни българи? Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи, господине. И до един са комунисти. То в България май други няма, освен цигани и комунисти? А пък онези, дето ужким не бяха комунисти, излязоха по комунисти от комунистите. Сега обаче всички станаха капиталисти. И бодигарди. Не им цепя басма аз. Бодигарди били! И кого пазят? Пикльовци са това, никакви бодигарди. Викам му на един, какво, ще ме набиеш ли? С мен ли ще се биеш, пикльо с пикльо? Със старата жена. Пикльо с пикльото, му викам, защо не отидеш да се биеш с Холифийлд? Защо не отидеш с Шварценегер да се биеш? Защото не ти стиска. Защото ще те смачкат.

Българите са проблемът на България, господине!

Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която още ми е жал и винаги ще ми е жал.

Знаете ли на колко години съм? На 80. Ако бях останала в България отдавна нямаше да съм жива. Щях да съм умряла от яд, господине.

Не общувам с българи аз. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.

Ами те всички тлъсти комунисти кажи-речи вече са в чужбина. И паричките им са там – в швейцарските банки, в английските банки, в американските банки. В България крадоха, крадоха и отидоха навън да си ядат и да си пият.

Кои останаха ли? По-дребните риби. На тях в България им отърва, защото още има какво да се реже от баницата. Много вкусна излезе тази българска баница, господине. Много вкусна и много евтина. Бях на Банско – него вече са го излапали. Бях и на Черно море – и то е отишло. Ами това Рила, това Пирин, Стара планина – всичко ще унищожат.

Онези дърти бандити от бекапе-то, с мечешките физиономии. Техните синове, дъщери и внуци. И бодигардите им. Всички са за затвора. Политиците – до един! Деморализираха народа. Увлякоха хората да заприличат на тях – алчни и развратни.

Моят баща беше фабрикант, свиреше на пиано, 5 езика говореше. От него знам: колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява. Ето това е сега България. Направиха от българина едно глупаво, недоволно и грозно същество. Крадливо и нечестно. Без капка достойнство.

Кой днес става богат в България? Бандитът става богат. Търговецът на наркотици става богат. Всичките тия с мечешките физиономии – те стават богати. И да искаш да печелиш честно, не можеш, няма да те оставят. Насила ще те накарат да станеш като тях. Иначе – ето ти куршум.

Как да се бори човек? Не знам. Аз не мога да се боря с тях, затова заминах. Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.

Западът ли?

Аз чета, господине, и на немски, и на английски, и на френски. Всички вестници пишат, че в България комунистите все още дърпат конците, ама дума не обелват, къде са им парите на тия комунисти. Не са ли в западните банки? Там са. А защо са там, като и кучетата знаят, че това са крадени пари? Ще ви кажа защо. Защото на Запада му е все тая крадени ли са тези пари, или не са. Важното е, че са пари, и че са влязли в неговите банки.

Хайде да ви питам, вашите читави българи, те какво направиха? Направиха ли революция и да натирят комунистите; вдън земя да ги натирят? Не направиха. И няма да направят. Защото на българина не му трябва демокрация. Той не знае какво да прави с демокрацията. На българина му дай господар, тогава му е най-добре. Господарят да решава, българинът да изпълнява.

Не става от българина европеец, разберете. Невъзможно е. На българина и душата му е различна, и възпитанието му е различно. На Европа й трябват паричките на България, и пазарите. Българите не й трябват.

Какво да кажа за интелектуалците? Не може да си интелектуалец просто така. Трябва да си аристократ. Да имаш свободен дух и усет към изящното. Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата, господине. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите. Моята приятелка Дора Валие, тя беше истинска интелектуалка, бог да я прости. Днес такива няма. Днешните, които се имат за интелектуалци, са произведени. Назначили са ги. Казали са им: от днес те назначаваме за интелектуалец! Драскай там, каквото ще драскаш, и си налягай парцалите.

Младите?

Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.

…

Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница.

Разделяме се.

- Пък ако решите да пишете, напишете, че една възрастна госпожа е казала: “българинът е най-голямото зло на България”. Беше ми драго.

 

Бележки на автора:

1.  Материалът е отпечатан в австрийския сборник Which road to Europe.

2. Интервюто с емигрантката от дюселдорфското летище предизвика изненадващо откровена, оспорвана и смислена (с малки изключения) полемика във форума на в. „Капитал”, и това е най-ценното, което можеше да се случи с него. По-долу прилагам малка част от тази полемика:

- За всичко е права жената. Ние и нашите познати, които не сме нито комунисти, нито бандити, нито политици, нито сме на прага на бедността, продължаваме да живеем в заринатата от боклуци и неодухотвореност, надупчена България, без нищо да можем да променим. А на всичкото отгоре намаляваме и като дял, и като абсолютна стойност. Може би и държавите като хората си имат своя жизнен цикъл и трябва да започнем да се примиряваме, че и държавите умират. На пръв поглед звучи прекалено негативно и ужасно, но като се замислиш няма нищо по-реалистично от това, че надежда за живот в случая няма.

- Заключенията на старата жена са, извинете, пълни глупости – плод на отчаяние, невроза и самота, а не на логика. Да мислиш, че „българинът е най-голямото зло на България“ е също толкова тъпо, колкото да вярваш в „световния заговор срещу българите“.

- Точно хората, които най-много мрънкат, допринасят най-малко за увеличението на стандарта на живот в България. Вместо да подобрят по някакъв начин нещата – да създадат нов продукт за износ или да прекопаят градинката пред блока; каквото и да е – тези инертни и страхливи мързеливци само се оплакват и се опитват да оплюят и принизят и чуждите начинания и успехи, че да не се чувстват толкова провалени в собствения си тъжен и скучен живот.

- Що не сложиш първо дъно на кацата, пък после да ни пращаш да наливаме в нея и градинки да прекопаваме! Нито има държава, нито свободен пазар и никой не ще да бачка за мутри и бюрократи, дето ни точат кръвчицата „под чадър“. Те душат България – можехме да сме много по-напред. И сега единствената им грижа е да спасят краденото и да се откупят ЕВТИНО.

- Напълно е права госпожата. Браво за хубавата статия. За жалост винаги има хора, които да казват как това са глупости. Винаги ще ги има. Все външни сили били на пътя, а българинът – най-великия народ. Бил е. Преди да бъде изтрепан от комунистите.

Ако можеше България да се върне на нивото си от времето на Стамболов, или Фердинанд, за нула време ще ги стигне европейците. Но уви. В бг вече са само комунисти и изкривени аристократи. Интелектуалцте са забити в миши дупки и едвам оцеляват. И няма как. Никой с мозък в главата няма да оцелее при четенето на жълта преса, слушането на чалга и комунистически мутри навсякъде по улиците.

- Татко й бил фабрикант, говорил пет езика, свирил на пиано, сигурен съм че и европейските мурафети е изучил до съвършенство. Мъдро е казала, че „колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява“. Да я питам, обаче, татко й как се е отнасял към работниците си? От европейските ценности ли се е водил, като е организирал работата им по цеховете. Заплати като Хенри Форд ли е плащал?

- Съжалявам, мила госпожо, но ми омръзна да слушам българи от чужбина да хулят държавата и народа ни. Истината е, че вашите хора са били изтикани от властта след девети, а след десети не можахте да се завърнете.

- А бе! Не бе! Ма разбира се! Бабето е виновно. И велосипедистите.

Чета тука оптимизми и се удивлявам!

Лечков не е виновен.
Той е прекалено велик, за да е виновен!
Лечков е народен герой! Футболеро!

Утре вашите синове ще му подражават.
Ще бъдат футболероси!
Ще псуват полицията. (като вас)
И ще й бутат. (като вас)
И ще викат „Ми кво са..“ (като вас)
А вий ще викате: „БАБАТА, БАБАТА! ОНАЯ БАБА Е ВИНОВНА!“

Не се променяйте за нищо на света!
Промяната боли! Иска зор!

Затворете очи,
обърнете 100 грама
псуйте на майка
и се удряйте по косматите гърди
патриотично скандирайки
„Булгар, Булгар!“

- Мнозина българи по-горе възхитено прозряха, че представляват най-голямото зло на България. Мислех си да обясня с примера на двете Кореи (един и същ народ хем в тоталитарен ад, хем в богата демокрация), че социалният ред в една държава не е функция от вътрешната природа на народа, а е често резултат от исторически случайности.

Мислех после да ви дам пример с Гърция и причините тази ужасяващо бедна през 70-те страна да дръпне толкова бързо напред. Мислех си след това да разгледаме Сърбия и да видим техните грешки, че да се поучим от тях. Всуе. Колегите по-горе разнищиха въпроса. Лоши сме, тъпи сме, миришем и крадем. Лош човешки мат’риал, това е. И мамка им на оптимистите.

- Евала за статията!!! Рядко хората казват такива неща, а още по рядко се намират журналисти да ги напишат. Браво!

- Тц! Тц! Тц! Каква патриотка! Ама, в чужбина! Не ще да се бори с мутри и комунисти! Що дири там? Как е попаднала в този свят и се е вградила в него?

- Виновен ли е българинът, че е с притъпени възприятия, изкривена ценностна система, липса на борбеност в обществен план, натоварен с егоизъм и егоцентризъм? Самата госпожа казва, че не може да се бори с това и емигрирала. Защо обвинява другите, че също не могат? Защото са още тук ли?Опитвали ли сте да хванете с пръсти топче живак и да го преместите, или почистите? Не става, нали?

- След 2 месеца заминавам да уча в чужбина. По-рано поне природата в България ми харесваше, но вече я няма. Приятелите ми и те са в чужбина. Аз имам един живот и искам да го живея. Съгласен съм напълно с написаното, включете го моля ви в печатния си вариант…

 

 

Да бяхте се поизмили, поне

В „Най-голямото зло на България“ писах, че го публикувам с убеждението, че осъзнаването на един народ идва от непрекъснатото повторение на истините за него, колкото и горчиви да са те. Материалът по-долу е своеобразно продължение на темата.

•

Винаги, когато почувствам, че много ми се е насъбрало, посягам към неговите книги. По инстинкт. Инстинкт за баланс, след като тялото тръгне да занася насам-натам, отвявано, блъскано, избутвано и на свой ред отвяващо, блъскащо, избутващо.

Инстинкт да успокоиш душата, че нещата не са чак толкова лоши…, или че могат да бъдат още по-лоши…, и че може да се устиска, щом той е успял: сам, смълчан и опушен от цигарите в утробата на кита.

Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност „спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: „България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.

Константин Павлов. Чувствам го етично близък и е естествено да имам предпочитано негово стихотворение.

Ама да бяхте се поизмили, поне.

Изобщо, формално поне.
Или, поне, само мърлявите си генитали,
дето… и с които ни… и след смъртта ни…
Или, поне, зъбите си измийте,
дето са още кървави от кръвта
(нашата!).

Ъъъх,
дъхът ви мирише на Старо, на Кисело…
и Зловещо.

Па измийте се поне мъничко,
па тогава тропнете хорцето,
па тогава викнете сърцато
(над труповете ни):

“Да живей Новото Време!”

(„Новото време на старовремците”)

Неговите „старовремци” ми напомнят персонажите на Юрген Рот. Те са татковците на „Новите български демони”.

Наредил съм го сред неколцината, към които поглеждам, за да не забравя главното: че и аз имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. Особено с колективната.

Беше пич и такъв си отиде. Другите около него също искаха да са пичове, но нямаха достатъчно мая за това. Сол нямаха достатъчно; и пипер.

Награждаваха го да не е без хич, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, и те си го знаеха. Всъщност, беше ничий.

Гледам му профила от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанарите да го управляват.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си докара. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по морал и поведение в изкуството и живота. И щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. И на по-малко надувки. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни клишета, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин:

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Особено са вредни за деца.
И възрастни.

Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

(”Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки”)

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така и слава Богу!

„Странно е, че мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр.). Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота – и винаги можех по тази романтично струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да усетя”.

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него по форумите:

- „Благодаря на Господ, че го имаше! Дано намери сили там горе да ни почувства братя! И в отвъдното трябва да не е толкова страшно, когато той и такива като него са там. Пък може и пак да пише …”.

- „Хората като Константин Павлов ни правят значима нация, а не политиците-боклуци”.

- „Мир на душата му! Отърва се от българското не-битие”.

П.П. Излизах от „Ухото” на Карел Кахиня и отстрани на киното видях некролог на Коста. Попитах неколцина, знаят ли кой е този човек. Не знаеха. Бяха студенти.

Превключи на „Анимал планет“ – сега!

„Два дни след като министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов посъветва Съвета за електронни медии „да прояви повече активност по отношение на подобни предавания“, регулаторът изпрати писмо до Нова телевизия по повод „Биг брадър фемили“” – така започва дописка в сайта вести.бг от 16.04.2010.

Да видим какво точно пише в писмото.

ДО
Г-Н КАРЛ ЯКОБ АНДЕРСОН
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА
“НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ – ПЪРВИ ЧАСТЕН КАНАЛ” АД

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН АНДЕРСОН,

На заседанието си на 14 април 2010 г. Съветът за електронни медии обсъди и прие междинни констатации в доклад на дирекция “Мониторинг” за наблюдението на риалити предаването “Биг Брадър фемили”. Установено е, че са излъчени сцени, съдържащи прояви на вербална и физическа агресия между участници в предаването, както и аудиовизуално съдържание в противоречие с общоприетите морални норми и схващането за добрите нрави. Подобни епизоди са заплаха за физическото, психическото и моралното развитие на децата – участници в предаването и потенциални негови зрители.

В рамките на своите правомощия по надзора върху дейността на доставчиците на медийни услуги /съгласно чл.32 и чл.33 от ЗРТ/ и в духа на европейските изисквания за нарастващата роля на саморегулацията и корегулацията в съвременната медийна среда Съветът за електронни медии Ви обръща внимание за необходимостта от стриктно спазване на законовите разпоредби, защитаващи децата от вредно медийно съдържание.

Съветът настоява елементи от програмата с възможно вредно
въздействие върху детската аудитория да не бъдат излъчвани преди 23,00 часа.

Съветът за електронни медии изразява убеждението си, че в качеството си на доставчик на медийни услуги, с отговорността за тяхното съдържание /съгласно чл.17, ал.1/ от ЗРТ, “Нова телевизия – Първи частен канал” АД в съответствие със законовите разпоредби ще съобрази предаванията от поредицата “Биг Брадър Фемили” с обществените нагласи и произтичащите от тях общоприети морални норми. В полза на това ще е и по-балансираният подбор на участниците, който да отговори на предварителна заявка на предаването, че ще е представително за българското семейство
днес.

В случай, че продължаващото наблюдение не установи промяна в медийното поведение на операторите, включващи предаването в програмите си / “Нова телевизия” и “Диема Фемили”/ Съветът ще пристъпи към административнонаказателни действия, предвидени в Закона за радиото и телевизията.

ДОЦ. ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЕМ

Излиза, че до 14 април 2010 г. Съветът за електронни медии е нямал понятие, какво се върши в предаването „Биг Брадър фемили”. Ако беше обратното мониторингът щеше отдавна да е направен, предаването щеше да бъде санкционирано и спряно, а хората, които са го допуснали във вида, в който съществува до момента, щяха да си понесат последствията.

Защо СЕМ не се посъветва сам, а чака Цветан Цветанов да го стори?  Не можа ли доцентът Лозанов  да се размърда без намесата на министъра на вътрешните работи? Да се възправи срещу кича като един истински „медиен експерт”, който знае, що е то телевизия и каква е вредата от екранното насилие и разврат?

Излиза също, че ако не беше министърът на вътрешните работи, членовете на СЕМ щяха да продължат да чоплят семки, да прибират по 2 бона месечно на калпак и брадърът да си тече поживо- поздраво.

Сега нека обърнем внимание на интонациите. Те са досущ като папионката на Георги Лозанов – меки и любезни. „Съветът за електронни медии Ви обръща внимание за необходимостта от стриктно спазване на законовите разпоредби, защитаващи децата от вредно медийно съдържание”.

Нова телевизия нарушава закона пар екселанс, а Съветът за електронни медии й обръща внимание. Каква толерантност!  Каква деликатност!

По-нататък: „Съветът за електронни медии изразява убеждението си, че в качеството си на доставчик на медийни услуги, с отговорността за тяхното съдържание /съгласно чл.17, ал.1/ от ЗРТ, “Нова телевизия – Първи частен канал” АД в съответствие със законовите разпоредби ще съобрази предаванията от поредицата “Биг Брадър Фемили” с обществените нагласи и произтичащите от тях общоприети морални норми”.

Ами ако Нова телевизия въобще не се интересува от убеждението на СЕМ и още по-малко от общоприетите морални норми? Ако единственото, от което Нова телевизия се интересува са парите, само парите и нищо друго, освен парите – тогава какво?  Е, тогава „Съветът ще пристъпи към административно-наказателни действия, предвидени в Закона за радиото и телевизията”. Ще. Ама по-вероятно е да не ще.

И тъй като отколешна е поуката, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи – бойкот, дами и господа! Повсеместен бойкот на телевизиите в България, до техния пълнен фалит. Когато започнат да гърмят една след друга, ченгетата (собственици и рекламодатели) ще се усетят, че така повече не бива.

Единственият шанс да се поправят тези хора е да почувстват застрашени паричките си. Тогава ще започнат да ухажват етически и естетически своя зрител и да разчистват ефира от брадъри, брадърки, никикънчевци, никотупаревци и сие. Но първо зрителят трябва да го поиска. А то остави ли на СЕМ да свърши тази работа, ще продължи да слуша витиеватите недомислия на всевъзможни „експерти”, които използват всяка възможност да си чешат езиците. Просветени многознайковци в България дал Бог. Сега трябват куражлии хора на действието, надвили малко от малко суетността си и ограничили алкохола до хигиенични количества.

От Нова телевизия знаят, че ниските страсти носят големи пари и не се помайват –  произвеждат на бързи обороти упадък и зрелища.  Следва да им се признае, че работят добре, защото добре са ги обучили и защото са наясно, че колкото по-зомбиран е един народ, толкова по-лесен е за мачкане. После се питаме защо комунисти и агенти (вече капиталисти!) продължават да манипулират държавата. Много просто – защото други в нея почти не останаха. Освен ако не докажем противното.

Затова превключи телевизора на „Анимал планет”! Сега!

П.П. Попаднах на форум, в който Елица от Варна е написала: Ники Кънчев и цялото мръсно котило от „брадъра”, трябва да бъдат натикани в затвора по члена от НК „за склоняване към разврат“ на телевизионната аудитория. Досега трябваше да ги глобят поне 200.000 за идиотизмите, които показват!

Аз ще добавя: СЕМ да върне до стотинка заплатите, които членовете му са получавали бадява в продължение на години.

Мисия Лондон: Ай ми врътнеш един биг бен!

Мисия Лондон” счупи всички рекорди по посещаемост…, филмът се хареса от всички…

Бляскав филм…

Бляскава премиера…

Пригответе се за катаклизъм, който и маите не успяха да предскажат! Болезнен, шокиращ, патриотичен, смешен.

Безумно смешен химн на човешката глупост и суета.

Най-очакваният български филм на всички времена.

Отзивите от филма са изключително позитивни.

Режисьорът: Аз смятам, дори и да прозвучи нескромно, че той е на едно световно ниво в техническо отношение. Ако тази история сме успели да я направим достатъчно конвертируема, аз съм сигурен, че този филм може да намери място и да бъде разпространяван навсякъде по света.

…

Ще се опитам да коментирам горните бомбастики, с уговорката, че аз също се надявам ние, българите, да бъдем разпространявани навсякъде по света; ако не чрез качествени политици, то поне чрез качествени творци.

И така: хареса ли филмът на всички? На мен и на човека, с когото го гледах – със сигурност не. На неколцина мои приятели и познати, с вкус към талантливите и изпипани неща – също.

Бляскав филм ли е това? По-скоро шумно и агресивно рекламиран. Една незначителна част от предварително изречените и изписани суперлативи да отговаряше на реалността, тогава можеше и да заблести.

Безумно смешен химн на човешката суета и глупост? Да, суета и глупост има доволно, но от художествените типажи тя прескача в екипа на реализаторите и този „безумно смешен химн” се превръща в химн на едно силно подозрение: прави се филм срещу някакви хора, които посрамват България,  но и онези, които го правят, изглежда също не са стока.

Смешен? Тук трябва да изясним, за какъв смях става дума. Говорим ли за смешка, породена от външния вид на актьорите (дебилно-мутренския визаж на Павел Чернев или касапския финес на Любомир Нейков), то тогава имаме един разтеглен във времето виц и нищо повече.

Ако целта е била да се създаде сатирична комедия за човешките нрави в конкретно социално и политическо време, то тогава е редно да има пълноцени образи и хуморът да е следствие от тяхното вътрешното развитие. Това, което се е получило, са ескизни разработки навързани в хаотичен сюжет и натоварени с претенцията за „катаклизъм”, който, видите ли, и маите не били успяли да предскажат! Пар екселанс перчене от сорта „булгар”, „булгар”,  което срива и малкото хубаво в тази 104-минутна лента.

Разпространяван навсякъде по света? Възможно е, ако под световно разпространение се разбират републиките от бившия Съветски съюз и Югославия. За филмовия свят с изисквания за стил и запомнящо се екранно присъствие „Мисия Лондон”ще си остане поредния източен ерзац.

„Е ся си е*а майката!“

цепи екранно Любомир Нейков и тряска слушалката.

И пак майката.

И отново за майката.

В този филм се псува на килограм.

Колкото повече псувни, толкова по-сатирично и патриотично – може би така си е мислил режисьорът. И май се оказва прав – единствените неща, на които двайсетината души в киносалона се оживяват, са псувните.

Но и с тях нещо не е наред.

Иначе сочни и непосредствени на пет ракии в бара, на екрана звучат изкуствено и преиграно. Защо ли? Защото едно е да псуваш когато на теб ти се прииска, друго е да го правиш по нечия заявка. А когато не си от най-добрите, съвсем естествено е да се провалиш дори в такова просто нещо като псувнята.

С което не искам да кажа, че провалът е единствено по вина на актьорите. За да принадлежиш към „най-добрите”, трябва да си обучаван от най-добрите. Ако искаш изговорът ти да е естествен и да си впечатляващ като Робърт де Ниро, трябва да са ти преподавали Лутър Джеймс и Лий Страсбърг. Когато мотивацията избликва от най-дълбоките кътчета на душата, а не от носа или задника на актьора, тогава се раждат истинските постижения. Тогава и псувните ще звучат като псувни, а не като недомаслени копия на уличния оригинал.

Спомняйки си лично преживени ситуации, артистът не представя измислени емоции, а ги преживява и се идентифицира с тях, учи Страсбърг. Преди това е възприел от Станиславски, че творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре.

„Fuck yourself perverted bastards!“

– фучи А. Пападопулу с ужасно произношение, и ти се чудиш откъде бликат творческите й сили в този момент.  Умен режисьорски ход щеше да е, ако тя и проваленият политик Чернев в ролята на руски шарлатанин не си отваряха устата през целия филм, а Ернестина Шинова като първа дама беше минала опреснителни упражнения по дикция. За жалост това не се случва.

Доброто в цялата работа е, че има нова българска творба. Лошото е, че Митовски и сие са повярвали, че са сътворили „най-очакваният български филм на всички времена”. Още по-лошото е, че с всички средства се опитват да внушат същото и на зрителя, който, за зла врага, лесно се подава на внушения.

„Мисия Лондон” е поредния опит на българското кино да се измъкне от провинциалното си сетре и донякъде успява: с технически овладяната картина; със звука, който макар да е количествено раздут и стилово претрупан, създава илюзия за първа лига, както и с няколко добри попадения на артистите, когато се опитват да минат отвъд примитивността на своите герои. Оттам нататък идват диалозите – неловки и високопарни като в клип за кремвирши „Леки” и сбърканият подход при опита да се покаже какви какви жалки типове са българските политици и протежетата им.

- „Ай ми врътнеш един биг бен, ма” – изрича култовата си реплика актьорът Нейков, разпльокал култови телеса в реквизитната постеля.

- Не моа, боли ма главата” – култово отвръща актрисата Стефка Янорова.

В заключение: трябваше да бъде заснет само трейлър, а останалото да се прочете в книгата.

Истерия Лондон

За самия филм няма да отварям повече приказка – каквото имаше да кажа, го казах в „Мисия Лондон”: Ай ми врътнеш един биг бен! (Текстът е публикуван в западната преса, в Интернет и в личния ми блог. Затова пък нито едно от печатните издания в България, на които беше изпратен,  не рачи да го отпечати. Нейсе, проблемът не е от вчера. Страната ни е на 96-то място по свобода на словото в света и на последно в ЕС).

Сега искам да обърна внимание на три пункта от продължаващата истерия около филма на Митовски-Попов.

Рекламата

Стара истина е, че колкото една стока е по съмнителна, толкова по-агресивна и претенциозна е нейната реклама. Авторите й обикновено разчитат на ниския праг на интелигентност на хората, към които е отправена, както и на ефекта „китайска капка”. Блъска те рекламата по обръснатото теме с такава настойчивост, че накрая пощуряваш, грабваш се и отиваш да си купиш мебели „Коритаров”.

С „Мисия Лондон” нещата не са по-различни. Изсипани са купища пари за реклама, които на фона на опърпаната ни държавица стряскат и респектират. Няма лошо, ще кажеш, намерили продуцентите фирми с пари, кандардисали ги, онези се бръкнали, браво на продуцентите. Въпросът обаче е за какво са се бръкнали. За продукт, казват продуцентите. За продукт, повтарят сценаристите. За продукт, пригласят актьорите. Крайно време беше в България да се направи комерсиален продукт. Комерсиално не е мръсна дума, проповядва от интервю в интервю режисьорът Митовски.

Продукт, продукт, продукт…. –  ето за какво ставало дума! Е само за това ли? – питам с целия си наивитет?  Ами за какво друго, чувам гласчета от екипа. Правиш филм, за да го продадеш и да спечелиш. В Холивуд за какво правят филми, да не би за черните очи на публиката?

Но нали киното е изкуство, усилие на интелекта, изява на таланта; нещо, което зарежда душата? Не е сапун, нито прах за пране… – пак питам наивно. К’ъв талант, к’ва душа, бе, душа? Душата е за поетите. Ние сме пичове търговци – продължават гласчетата.

Толкоз с рекламата. Има ли решение на проблема? Няма. „Китайската капка” е  измислена от китайците – народ изобретателен в техниките за мъчение.

Институцията

В отворено писмо до режисьора Димитър Митовски е написано следното: “Мисия Лондон” ще даде нов тласък за търсене на по-близък контакт със зрителите и от други наши филмови автори и в същото време значително ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино. НСК следи с голямо задоволство представянето на вашия филм в киносалоните. Огромният зрителски успех е забележително постижение на съвременната ни киноиндустрия, което разкрива нови възможности и поставя нови стандарти за общуването между българската публика и националното кино”.

Грамотният човек би се запитал, кой може да съчини подобна глупост в мухлясалата стилистика на соца и да се подпише под нея? Ето кой: писмото е от Националния съвет за кино към Националния филмов център, а отдолу се мъдри името на председателя – професор. (Тук е редно да вметнем, че по свобода на словото България може да е последна в ЕС, но по брой на професори със сигурност е първа).

Да твърдиш, че „Мисия Лондон” ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино е като да твърдиш, че рекламата на парфюм „Ефтерпа” (помните: Котеее… Мяуу… и онази вдебилена фолклористка) ще направи нацията ни чистоплътна и приятно ухаеща.

Толкоз с институцията. Има ли решение на проблема. Няма. Институцията носи дефектите на човеците, били те режисьори, професори или селски певачки.

Медията

Мазна и угодлива, щом иде реч за някой лев отгоре. Не останаха вестници и телевизии, които да не се пробват в хвалебствията. Ами ако филмът се беше сгромолясал финансово? Ако спонсорите му бяха мижави фирменца със скромни постъпления и без авторитет в бандитската ни икономика? Пак ли безнадеждно овехтяли критици щяха да се лезят по телевизора, че Мисията била радвала широкото народно сърце и чупила всички рекорди да гледаемост? Не, разбира се.

Толкоз с медията. Има ли решение на проблема. Няма. Защото в медията, както и в държавата, интересът определя патоса.

Но баста, днес е празник и аз отивам да вдигна наздравица за свободния печат.

П.П. Свободен ли рекох?

3 май, 2010

София

Голям оптимист съм и виждам надежда в човеците

В eлектронната ми поща дойде писмо. Някакъв човек цитира предаването „Панорама”, където Бойко Борисов бил казал, че в България не е имало преход, защото децата на членовете на политбюро са били премиери през тези 20 години и са заемали всички длъжности в държавата. И че преходът едва сега започва. Под „сега” разбирай управлението на новото правителство. Човекът явно не е съгласен с чутото по националната ни телевизия и иска допълнителен коментар.

Наемам се да го направя, защото аз също смятам, че у нас преходът, поне такъв, какъвто го видяхме в Чехия, Полша, Словакия и Унгария, все още не се е състоял. Това, което се случи беше, че българските партайгеносета вече не можеха да гледат как колегите им от Запад карат крайслери, а те търкалят руски катафалки. И си казаха баста, ставаме и ние капиталисти! Светна им, че при капитализма повече се яде, повече се пие, а възможностите за трупане на богатства са неограничени, затова инсценираха промяна, направиха държавното богатство своя собственост, след това я прехвърлиха в ръцете на внучетата и се оттеглиха в Женева и Виена на заслужена почивка.

Ако това е имал предвид Борисов под нереализиран преход, то той е безусловно прав. Ние обаче няма как да знаем, защото водещият на „Панорама” не го е питал.

А щеше да е добре да го попита, защото след това по естествен път идва ред на друг въпрос: сегашните, които заемат длъжности в държавата и не са синове и дъщери на членове на политбюро, какви са? Те свестни хора, които са натрупали милиони  благодарение на своите способности ли са? Те симпатяги сполучили единствено с почтен и упорит труд ли са?

Да речем, че са такива. Но защо народът говори за Румяна Желева (помните онази жена, която за малко да стане еврокомисар), че най-голямото й качество е приятелството с олигарха Валентин Златев, който пък от своя страна е близък с Бойко Борисов и едни мощни руски таварищи. И че изобщо краят не се вижда в тази плетеница от обвързаности, в която не знаеш къде свършват съветските интереси и къде започват американските.

Да приемем, че народът злослови и това изобщо не е вярно. Тогава какво пречи същите тези другари да кажат, кое е вярно. Вратите на телевизиите са им отворени, изправят се пред камерите и разказват всичко за себе си, от игла до конец, опровергавайки клеветите. Звучи наивно? Изобщо не е наивно, защото именно капиталистическата система е измислила този начин на поведение.

Ако наистина преходът в България започва с идването на новото правителство на власт, не трябва ли то да се запита за произхода на Корпоративна банка, да речем, която раздава кредити като топли кюфтета на Ирена Кръстева.

А чий го дири Светослав Спасов като съветник на Бойко Борисов, след като му се носи славата на вярно куче на всички властимащи?

Още: не трябва ли всички виновни за днешното състояние на България да са вече в затвора?

И по-нататък: bТВ на Мърдок ли е или на Красимир Гергов? Пречи или допринася тази телевизия за демокаритизрането на българското общество? Ако пречи защо не я разкарат? Ами Нова телевизия – тя за каква точно демокрация работи?

Щом ще осъществяваме истински преход, защо никой от новите управляващи не се е извинил за лагерите в Белене и Скравена? За старите знаем.

Защо БКП и наследницата й не са лустрирани?

Защо Доган продължава да е непокътнат?

Тези и подобни на тях въпроси не се задават от иначе спретнатия и прилежно сресан водещ на „Панорама”. И няма как да се задават, тъй като в БНТ по стара рецепта знаят какво трябва да се пита, до каква степен трябва да се пита и по кое време.

Аз ги задавам и веднага отговарям: защото дали ще е „преходът” на предишните от политбюро или на сегашните от „Герб”, става дума все за едно и също – пари и власт, угодливост и агресивно бездарие. (България традиционно не допуска даровити хора във властта).

Ще завърша обаче с думите на шампиона по демокрация Хари Белафонте: „Голям оптимист съм и виждам надежда в човеците. Това е единствената  причина да ставам всяка сутрин. Ако не бях такъв, отдавна да съм умрял”.

И ние така!

Играч

„Ти него не го мисли, той е в играта”. „Играч е той, неговата е лесна” – такива и подобни на тях приказки се чуваха всеки път, когато станеше дума за Първолет Матанчев. Самият Първолет обичаше да казва, най-често сутрин пред огледалото, удряйки третата контра (държеше винаги да е гладко избръснат), че Бог го е избрал да е сред печелившите и не трябва да го разочарова. Сетне се пляскаше доволно по бузите, вземаше бизнес чантата „Petek” и излизаше от новата си къща, построена в квартала на играчите.

Как това тантуресто човече с къси крачета и събрани в средата на челото миши очички се озова при големите интриги, пари и власт? Номерът му беше елементарен, но работеше перфектно – човечето беше заложило на хорските слабости. Знаеше, че освен да мразят и да завиждат, хората обичат да бъдат хвалени.

И той ги хвалеше – конкретни хора, в зависимост от конкретните нужди.

Уцелваше безпогрешно дозата ласкателство, от която се нуждаеха и я даваше. Не   псуваше пороците им, напротив, уверяваше ги, че са по-добрата част от човечеството, което се крепи на такива като тях. Вярно, че тъкмо заради пороците цивилизациите се сгромолясват една подир друга, но остават постиженията. Къде щеше да е светът днес, ако ги нямаше алчността, апетитът за слава и желанието за мъст? Щеше ли да има световни стокови борси и Международен валутен фонд?  Не, разбира се. Така им говореше той, на тях им харесваше и затвърждаваха доверието в него.

Въртеше бизнеса си с изкусно двуличие и участваше в далавери за милиони. В редките случаи, когато съвестта му се обаждаше,  влизаше в някоя църква, палеше дебела свещ и казваше „прости ми греховете, Господи”.

Имаше собствено мнение за всичко, но никога не го изразяваше. Отваряше широко мишите си очички (доколкото едни миши очички могат да се отварят широко), слухтеше в четирите посоки на света и внимателно наблюдаваше разпределението на силите.

Беше си осигурил съпруга по неговата мярка: коварно същество с красотата на габонска усойница и амбиции до небето, чието най-добро дело досега беше, че веднъж пусна два лева в консервената кутия на някакъв бездомник. Двамата се разбираха без да си говорят; всеки беше наясно защо е с другия.  И чукането им беше такова – безмълвно и пресметнато. Правеха го, защото така е прието и защото трябва да оставят наследници.

Веднъж се изпусна да я пита добре ли се чувства. Погледът, с който го погледна, беше достатъчен никога повече да не й продума по време на секс.

Вкара и нея в играта. Да му пази гърба, пък и да демонстрира мъжкото начало във връзката им. (В леглото тя винаги беше отгоре и от това самочувствието му страдаше, макар да не го показваше).

Лъжеха, крадяха и трупаха движимо и недвижимо имущество с настървението на хора, за които никога нищо не е достатъчно.

Бизнесът му просперираше, приятелите се множаха, отвори се пътека в политиката. Когато го поканиха да води депутатска листа стана неспокоен и измърмори нещо като ”не ме бива за тази работа”, очаквайки да възразят, че напротив, много го бива. И те възразиха: „напротив, много те бива, имаме нужда точно от такива като теб, отговорни и верни хора”.

Изпълни се с доволство, но не бързаше да даде отговор. Изчакваше поканата да дойде от онази политическа сила, за която наистина си струваше човек да пропилее няколко години.

- Трябваше веднага да приемеш и да не се помайваш – скастри го жена му, когато й съобщи новината.

-  Имам тактика – защити се той.

- Ти имаш тактика, докато другите вече имат по два самолета. А ние още се кандилкаме с някакво нещастно хеликоптерче.

-  Изобщо не е нещастно хеликоптерче, а чудесен „ Робинзон клипер 2”.

-  Клипер, млипер, ама Доналд Тръмп кара „Боинг 727”, нали? Защото не е мухльо, а е играч. И не е от село  – клъвна го габонската усойница и тръшна вратата.

Не понасяше да му напомнят, че се е родил на село. Дори най-безобидния намек за потеклото му го караше да се гърчи в себе си от яд и неудобство. Реши да направи нещо впечатляващо, за да й докаже, че не е мухльо; че той също е играч, при това играч от класа.

Започна да пресмята всичките си пари, които беше разпръснал в различни банки по света. Докара ги до стотина милиона долара и нещо. Трябваха му още четиристотин, за да купи един стратегически бомбардировач Б-52 от американците. Нека тогава да дойдат да разправят, че бил от село. От село, ама с Б-52!

„Доналд Тръмп…, патка с патката”, нареждаше той наум, стиснал малките си юмручета, докато „патката” се друсаше отгоре му.

Как и откъде можеше да вземе този почти половин милиард? С партийни далавери и приватизации тая нямаше да стане. Нещо много едро трябваше да се открадне, сетне да се продаде много скъпо, но какво можеше да е то, в тази нещастна държавица, в която и без това не беше останало почти нищо за крадене. АЕЦ „Белене” щеше да  свърши добра работа, помисли си, но още не е построена, за да бъде открадната. Тогава какво, какво? Събуждаше се през нощта с бучаща глава, изяждаше купа черни боровинки и продължаваше да мисли.

Сети се, че името му Първолет не ще да е случайно. От майка си знаеше, че е кръстен така, защото се е родил в началото на пролетта, сега обаче потърси друг смисъл. Първолет няма да е първа пролет, а първи полет – това са имали предвид родителите му, без да го осъзнават. Първият българин полетял на свой собствен страгегически бомбардировач. Какво ти българин, първият човек изобщо! Ще лети в стратосферата, а Тръмп ще му диша отдолу керосина.

Свърза се с подходящите хора, за да се осведоми за възможностите. Уведомиха го, че макар покупката да е крайно нетипична, биха могли да му продадат някой по-старичък Б-52. Без ядрените ракети, естествено.

Съвсем престана да спи. Продължаваше да хрупа боровинки за стимулиране на мозъка и чакаше онази мисъл, дето щеше да му донесе четиристотин милиона долара кеш.

Една нощ се унесе и както беше с отворени очи му се привидя собствения образ. Това не беше тантурестото човече с миши очички, а плейбой с тяло на лекоатлет, който уверено управляваше собствения си стратегически бомбардировач, а до него седеше жена му, галеше го по ръката и шепнеше: „моят голям играч, той”.

Излезе от унеса с усещане, че знае как да намери парите. После седна да пише писмо до президента на САЩ. Започна със сдържана прочувственост: Уважаеми г-н Президент на Съединените американски щати. Пише ви един български бизнесмен, за когото дружбата с великия американски народ е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество…

As the sun and air to any living creature!  Повтори на глас тази фраза няколко пъти,  всеки път с различна интонация, остана доволен и мишите му очички засияха (доколкото едни миши очички могат да сияят). Погълна наведнъж цяла шепа боровинки, избърса си ръката в потника, и продължи да пише. Обясняваше на президента, че едно от основните предназначения на бомбардировача ще бъдат полети с благотворителна цел. На борда му ще бъдат канени български и американски богаташи (за момент се замисли дали да не сложи и руски, но реши да не прекалява), които ще посещават двете страни, ще се запознават с техните забележителности, а получените средства ще отиват за нуждите на просяци, бездомни кучета и сираци.

Защото единственото, което има смисъл, е да се помага на изпадналите в беда, а той, Първолет Матанчев, по примера на американските бащи-основатели, е посветил живота си на хуманността.

Написа още, че в бомбардировача са предвидени два ансамбъла – за български и американски песни и танци, а в ресторанта ще се сервират само американски и български храни и напитки. По този начин смятам, господин Президент, че нашите  две братски държави ще се сближат още-повече, което лично аз желая от цялото си сърце и душа.

Накрая бизнесменът дискретно питаше президента на Щатите, дали не е възможно да получи бомбардировача като любезно дарение от страна на американското правителство. От своя страна той, Първолет Матанчев, ще се ангажира да изпише с едри букви върху корпуса на самолета надпис: БЪЛГАРИЯ И АМЕРИКА – ХУМАННОСТ БЕЗ ГРАНИЦИ”.

- Прибави, че искаш и няколко бази – намеси се жена му, след като прочете черновата.

- Много нагло ще стане. Няма да ми даде.

- И да не ти даде, длъжен си да опиташ. Нищо не губиш в крайна сметка.

„Защо не опиташ ти, като си толкова ербап”, помисли той, но не показа раздразнението си.

- Напиши му още, че прадядо ти е бил приятел на Линкълн и се е сражавал за свободата на негрите.

- Ще проверят, тия не се шегуват.

- А ти бъди играч и играй ва банк – тросна се усойницата.

…

Отиде да пусне писмото собственоръчно.

Шмугвайки се през кордона от дебелогъзи момчета с двойни гуши, към него се спусна кльощав човечец с дрипаво сетре. “Помогнете, господине, с някое левче, ако можете” изломоти човечецът с ръка на устата, вероятно за да не се види, че в нея има само един зъб.

Охраната се окопити и с енергични действия неутрализира натрапника. Първолет Матанчев влезе в бронираната лимузина, след него заеха местата си дебелогъзите и отпрашиха с пищящи гуми.

Проснат на улицата дрипльото държеше единствения си зъб и внимателно го разглеждаше.

Парижанки

Заведението за бързо хранене беше празно. Вън градусите достигаха 36 на сянка и в тази жега на хората не им се ядеше.

Първо влезе възрастната, имаше към 70 години и отгоре, с тъмни очила и сърдито изражение. Попита персонала дали разполагат с нещо постно, тъй като тя била вегетарианка. Едно от момичетата, преодолявайки нежеланието си за работа, вероятно и вродения си мързел, вяло обясни, че имат. Това и това. Какво ще обича госпожата? Възрастната направи крива физиономия и попита къде е тоалетната. Посочиха й – направо и вляво.

Малко след това се появи и другата – към четиридесет годишна жена с бяло като тебешир лице, съпровождана от сина си – длъгнест мутант с огромни маратонки. Застанаха пред щанда с ястия. Това тук какво е? А онова там?  Аха. Това пиле с картофи ли е, да не е много солено? А супата ви каква е? А-а, имате и бобена?! Дали е хубава…? Докато майката разпитваше за съдържанието на манджите и вкусовите им качества, възрастната се върна обратно.

- Абе каква е тая българска работа, защо имате мъже в тоалетната?

Одряманите момичета проявиха леки признаци на живот.

- Какви мъже? – попита най-пълничката.

- Откъде да го знам какъв е, мъж някакъв… и ме пита кого търся. Що за нахалство?

- Ми щото сте влязла в мъжката тоалетна, бе, госпожо.  Да бяхте влязла в женската.

- Вие ли ще ми кажете къде съм влязла? Много добре знам къде съм влязла. Защо нямате табели на вратата, да пише: тука е за жени, тука е за мъже?

- Ми има знаци, бе, госпожо. Да ги бяхте видяла – продължи най-пълничката.

- Видяла съм… Аз живея 30 години във Франция, каквото съм видяла вие не сте го и сънували.

При споменаването на Франция 40-годишната рязко се обърна, измери възрастната отгоре надолу и обратно, след което започна да й говори на френски. Онази я гледаше, без да реагира.

- Попитах ви на френски къде живеете във Франция, защото аз също живея във Франция, и сина ми и цялото ми семейство живеем във Франция? Кажете вие къде живеете.

- Моа…, моа… –  започна възрастната, след което се приближи почти до лицето на младата. – Вижте какво, аз…, о, извинете че започнах да ви говоря на български…, моа сава…

- Моа, моа, ама май изобщо не разбрахте какво ви приказвам – прекъсна я младата.

- Хайде бе, вие ще ми кажете – дръпна се назад възрастната и повиши глас. – Аз 30 години живея във Франция, ясно ли ви е?

- Ами говорете тогава на френски. Кажете: „Аз 30 години живея във Франция”.

- На вас ли да ви го казвам?  Че каква сте ми да ви го казвам? Видяла сте вие Франция друг път.

- Аз дали съм била видяла Франция?! –  облещи очи възмутено младата. – Ама изобщо чувате ли се?! – продължи да се блещи и взе да рови в чантата си. – Това тук какво е? Виждате ли го добре? – тържествено размаха паспорт. – Това френски паспорт ли е? Френски. А тази снимка на кого е, моята ли е? Моята. А това пък е паспортът на сина ми – говореше възбудено, изваждайки от чантата втори паспорт. – А вашият къде е? Я ми покажете паспорта си!

Изненадана от неочакваното развитие на нещата, възрастната стоеше без да обели дума. Бързо обаче се окопити и премина в контраатака, решила в никакъв случай да не се предава. Тя също бръкна в чантата си и извади оттам някакъв документ.

-  Да имате нещо против, моля? – каза ехидно, клатейки документа под носа на младата.

- Дайте да видя – безцеремонно го дръпна тя от ръцете й. – Това въобще не е френски паспорт. Това си е едно най-обикновено разрешение за пребиваване.

- Я да ми върнете паспорта! Кой знае в кое френско село сте емигрантка и сега ми се правите на важна. Напълнихте Франция

….

- Френско село!  Аз живея в центъра на Париж, драга. В цен-тъ-ра – натърти младата и тебеширеното й лице поруменя от възмущение.

- И аз живея в центъра на Париж, драга. Внук ми е жандармерист във френската полиция, ясно ли ви е на вас?

Момичетата зад щанда се събудиха окончателно и с нескрит интерес слушаха разправията.  Едно дотам се беше захласнало, че забрави да си затвори устата и така си стоеше зяпнало.

- Яжте си там боба и не ми говорете за Франция – продължаваше възрастната, опитвайки се да възстанови разклатените си позиции.

- А да ви го сипя на главата искате ли? – попита младата, като повтори въпроса си и на френски.

- Хи-хи-хи – радваше се спонтанно персоналът на всяка произнесена реплика.

- Кой знае как са ви го дали този паспорт. Ще питам аз внука как са ви го дали този паспорт – не спираше да се форсира възрастната.

- Божичко! – прекръсти се младата. – Ама вие съвсем откачихте. Няма ли да дойде някой да ви прибере?

- Вас трябва да ви приберат с този боб дето го ядете. Да си бяхте седяла в Париж, защо се върнахте тук? Да ядете боб. Аз боб не вкусвам, аз ям единствено флейки на скара.

Едно от момичетата понечи да се намеси, че как така ще яде флейки, нали е вегетарианка, но колежките й я сръгаха да мълчи.

- Нагъвате ми боб, пък ще ми говорите на френски. Нещо много фалшива ми се вижда вашата работа. Той сигурно и паспортът ви е фалшив – заключи победоносно възрастната.

- А вие само се вижте на какво плашило приличате. На ваше място изобщо нямаше да се показвам на улицата – контрира младата. Вероятно имаше предвид грамадните жълти обеци на ушите на опонентката си.

Този спор щеше да продължи още, ако не бяха влязли нови клиенти. Възрастната използва случая и напусна заведението, а младата и синът й седнаха на масата зад мен.

- Мамо, не трябваше да се месиш.  И без това тя не те разбра.

- Да я оставя да се прави на французойка ли?

- Добре, но можеше да не й обръщаш внимание – държеше на своето тийнеджърът.

- Ще ми разправя, че съм била живеела в село. Откачена селянка!

-  Мамо…

- Добре, добре! Млъквам.

Доядох и станах. След десетина минути имах среща в едно кафене до градската градина.

Влязох точно навреме, наредих се да си взема кафе и в този момент я видях… – възрастната от Париж. Държаха пред нея дървена кутия с различни видове чай, но тя поиска точно онзи, който нямаха. От лайкучка. Действал отлично срещу спазми в стомаха, които пък се получавали вследствие на стреса, който ни тормози.

- Във Франция, където живея, има всякакви чайове. Аз 30 години съм във Франция, каквито чайове съм пила, вие не сте ги и сънували.

Така и не си поръча чай. Излезе навън, огледа се във витрината на кафенето, след което прекоси улицата и влезе в градината. По асфалтовата алея срещу нея една майка буташе бебешка количка.  Изравниха се и възрастната я заговори.

„На мен внук ми е жандармерист във френската полиция……” – сякаш чувах думите й.

После си помислих колко ли чужбини трябва да изброди българинът, за да се почувства добре в собствените си очи и в очите на другите. Ще му стигнат ли чужбините?

Разказът е от подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.

Приятелката

photo by morningseeker

… Разбира се, че е комунистка! В България всеки е бил комунист, а най-големите комунисти са тези, които твърдят, че са нямали нищо общо с комунистите. Не, не пресилвам нещата. Ти само се огледай из Европа. Там хората имат паметници на композитори, писатели и художници, а ние имаме паметник на съветската армия, издигнат от признателния български народ.

Признателен за какво?

Знаеш ли защо запазиха властта си до ден-днешен. Защото действаха не толкова чрез пряка принуда, а благодарение на всекидневните лъжи, с която мътеха главите на хората. Оплитаха дяволската си мрежа широкомащабно, така че никой да не остане отвън.

Искаш да ти разкажа за нея – добре. Военeн трибунал за такива! Работата е там, че и войската е нейна. Нейна и на нейните покровители.

Ако му бях бутнала на онзи мазен генерал от Държавна сигурност навремето и на още няколко олигофрена като него, днес и аз щях да имам един контейнер с милиончета. Не го направих, защото ме беше гнус. И защото съм от сой. А тя още като ученичка не се гнусеше от нищо.

Написа си биография за чудо и приказ, лично ми е давала да я проверявам за грешки: произхождам от бедно, но честно работническо-селско семейство… от малка съм закърмена с дружбата между народите… Че беше закърмена, беше, но с дружбата на ония, дето дърпаха конците на мафията.

Никой не може да избяга от съдбата си, а нейната съдба оттук нататък е затвор и конфискация до девето коляно. Предписа всичко на дъщеря си, но катастрофата ще я стигне, предрекла съм й го.

Била член на тайно общество. Някога може да е било тайно; вече не е. Дърти маймуни от някогашните служби, които обичат да изнасилват малки деца и да се правят на мъже – това е тайното им общество.

Защо не дойдат да се правят на мъже пред мен? Защото не смеят. Страх ги е да не станат за смях. Един ми четеше хайку на ушенце; въобразяваше си, че много ще ме впечатли. Напротив, отврати ме, защото освен че беше грозен, вонеше на пор. И му го казах: „извинете, генерале, но воните на пор”.

Такива като нея изкупиха България, продадоха я и я препродадоха. В пъкъла й е мястото.

Сега е тръгнала за Кейптаун. То кой ли не замина за Кейптаун. Да не мислиш, че като отиде там, ще спре да краде? Няма да спре краде. Нея са я обучавали да не спира да краде.

Как кой я е обучавал? Обучаваха я онези, които й дадоха възможност да направи милиони. Задай й въпрос как е станала милионерка, да видим какво ще ти отговори. В цивилизованите държави милионери стават талантливите. А тя беше слаба ученичка и посредствена студентка.

Като я видиш искам да я питаш, как се чувства, след като ме завлече с пари и още не ми ги е върнала. Не й пука на нея за мен. За никого не й пука. И в ресторанта беше такава. Алчна егоистка.

Какъв ресторант ли? Ресторантът на баровците от бекапето. Ти си малък, не го помниш. Работеше там и отвреме навреме ме канеше, за да се изфука. Един вид – виж ми клиентелата; виж с какви хора имам приказка и ми завиждай. Аз обаче не й завиждах, защото ония, с които имаше приказка, не бяха хора.

Джефри ван Орден дойде в България за няколко часа и каза, че това не е държава, а блато, пълно с алигатори. Абсолютно прав е. А тя е от най-опасните.

Иначе никак не прилича на алигатор; хубавичка една такава, фина… Докато не те докопа за гърлото.

През банките й минава почти целия държавен бюджет – и пак не й стига! Няма насищане нежната й фигурка. За кражбите от европейските фондове изобщо да не отварям дума.

Обича да приказва за хармония и духовност. Това е част от тактиката й за набавяне на обществено признание. Да я почитат е мечтата й.  Знаеш ли причината? Причината е, че няма собствено признание и всяка секунда се нуждае от външни заместители.

Наясно е колко пари струва и непрекъснато търси доказателства, че е нещо повече. А ласкатели, които да й свалят звезди срещу някоя друга привилегия, винаги се намират. Сред този продажен народ особено… – извинявай за силните думи.

Току вземе някого под крилото си, уреди му изложба, издаде му роман, докато нещастникът не направи гаф. Тогава го изпъжда на студа точно както прави квачката с непослушното пиленце.

Сега чакам да видя кога ще си купи футболен отбор.

Защо не се намери някой, който да я сложи на място ли? Заради страха. Защото онези, които я създадоха, могат да убиват, ако някой им бърка сметките.

Някъде бяха писали, че дамата, тоест тя, като малка била свирела на цигулка и искала да стане музикант. Дамата…! Откога взеха да наричат партийните шантонерки дами? Освен това никога не е свирила на никаква цигулка. Нали заедно раснахме, ако беше свирила, щях поне веднъж да съм я чула.

Само не ми говори, че й завиждам, защото е по-богата. Или защото е по-интелигентна? Няма как да е по-интелигентна, тъй като не аз преписвах от нея, а тя от мен.

Откъде е натрупала тези огромни средства и имущество? Вече ти обясних: всичките й фирми са създадени с благоволението на другарите. Те й позволиха да печели, те ще я ликвидират.

Защо ще я ликвидират? Защото има много срамни и престъпни тайни между тях. А най-добре пазят тайна мъртвите, нали така?

Тя си мисли, че като натрупа милионите и проблемите ще свършат. Напротив, едва тогава започва истинското главоболие. Ще иска да се оттегли, за да остане жива, но няма да може. Защото не знае кога да пусне кокала.

Цялата работа идва от работническо-селската й семка и комплексите, че е втора ръка човек. Искам да ме разбереш правилно: нямам нищо против работниците и селяните, стига да не превръщат произхода си в борса. При нея е така: веднъж флиртува с биографията си и я вади на показ, друг път я крие дълбоко под тезгяха като развалена стока. В зависимост от търсенето.

Любов? Боже, ти луд ли си! Виждал ли си хищник да обича някого, освен своята жертва? И тя така. Когото не е обикнала, него не е изяла.

Добре, нека да ти разкажа един случай, пък сам си направи изводи. Беше след поредния й развод, взе си нов личен шофьор, впрочем сменяше си шофьорите през няколко месеца, този беше може би двайстият. Идваше някъде от Североизточна България, бивш чейнчаджия, бивш спасител, бивш моряк, когото й препоръчаха нейни познати.

Хареса го, назначи го и веднага го заведе в Дубай. Да го пробвала на дълги разстояния, както сама се изрази. Какво е ставало там само мога да се досещам, но като се върнаха нямаше нищо, което да напомня за предишния нахакан гларус. Беше станал кожа и кости и я гледаше предано в очите, готов да изпьлни най-налудничавата й прищявка.

Унизяваше го непрекъснато, като гледаше това да се случва пред хора. Стигна дотам, че го караше да лъска обувките й със специална четчица от абисинска котка, преди да се качи в колата. И човекът лъскаше. Зад гърба му се подиграваха, но той не обръщаше внимание и продължаваше да доказва лоялност към патронката си.

Позволи му да разполага с луксозен апартамент в един от собствените й курорти на морето и онзи съвсем се побърка. През деня я возеше, през нощта я чукаше и хлътваше все по-безнадеждно.

Най-лошо ставаше, когато смесваше дрога с алкохол. Тогава всичките й дяволи изскачаха наведнъж и започваше буквално да го малтретира. Докато един ден морякът не издържа и я нарече мафиотка. Тя побесня.

- Няма да ме наричаш мафиотка! – крещеше и хвърляше по него пълни бутилки с уиски. – Не съм мафиотка, а патриотка, нещастнико! А ти си едно тъпо, селско говедо.

Застреля се пред вратата на спалнята й. Отвратителна мелодрама, нали? Но е истина.

Чудя се защо си решил да се срещнеш с нея. Може би очакваш да ти се разкрие. Да се разкае за безсмисления си живот и чрез теб да поиска прошка от онези, на които е смъкнала по сто кожи. Не вярвам да си дотам наивен. Тези хора нямат навик да говорят истината, защото животът им е пълен с лъжи и измами. Предпочитат сладникавите интервюта, където могат на воля да си съчиняват глупости. Например как са започнали с два лева и 40 стотинки в джоба, докато натрупат първия милион.

Ако погледнеш фирмите й, всичко свети от чистота. Едно мръсно петънце не можеш да откриеш върху репутацията им. Бръкнеш ли навътре обаче, ще се изумиш на какво е способно това ефирно създание върху петнайсет сантиметрови токчета.

Едно нещо обаче не мога да не й призная: умението да превръща хората в безропотни сенки. Непрекъснато се движи заобиколена от тумба лигльовци, който се чудят как да й угодят.

И други плебеи са ставали милионери, светът е пълен с такива, но при нея случаят е малко по-особен. Тя не е обикновен плебей. Тя е плебей, който съзнава плебейщината си и прави всичко възможно тя да не личи.  Понякога успява. Например преодоля ужасния провинциален диалект и усмивката на Фантомас, с която стряскаше чуждестранните си партньори.

В едно интервю беше казала, че не подражава на никого. Че работи, блъска се и всеки лев, който е изкарала, се дължи на огромното й трудолюбие и дисциплина. Била войник, който знаел какво е морал и дълг. Представяш ли си, тази жена говори за морал и дълг и никой не се сеща да я пита, откъде го е взела този морал. От спалните на генералите? От ресторанта?

Непрекъснато парадира с това, че не се крие от никого. Е, от кого да се крие, когато тези, които би трябвало да проверяват нечистите й сделки, са при нея на угояване.

Знам отговора на въпроса, който все още не си ми задал: защо продължавам да съм приятелка с нея, след като не я понасям? Защото злото е заразно, драги! Защото в лицето й разпознавам най-лошото в себе си и то ме тегли. Слава на Господа, че се държа в ръце и все още съм на повърхността! Факт е обаче, че нямам сили да се откъсна и да забравя, че съм я познавала. Тази моя слабост ме измъчва.

Приятелка е с всички правителства от демокрацията насам. Колко смешно звучи: „от демокрацията насам”. Сякаш е имало демокрация и друго правителство, освен едно.

Това, което демокрацията трябваше да направи от самото начало, беше да накара  нацията да се покае. Да се покае, че е участвала в най-голямата лъжа на всички времена. Тогава всичко можеше да започне на чисто и всеки щеше да си знае мястото и вината. Да, и вината. Когато хората живеят със съзнание за злото, което са сторили, шансът да заживеят нормално – те и децата им – винаги е по-голям. Кажи ми, че сега българите живеят нормално. Можеш ли да го кажеш?

Няма нищо по-комично от това, комунист да се преструва на демократ. Разбира се, човек има право да се развива. Разбира се, човек може да се променя към по-добро. При едно условие обаче: да не е бил партиец никога през живота си. Бил ли си веднъж, расъл ли си в такава среда, отровата е в теб завинаги.

Но, хайде да оставим комунизма, че вече не е модерно да се говори за него. Удобно, нали? Обявяваш темата за немодерна и всички си отдъхват.

Само че ме чуй добре: часовникът тиктака за всички, а другарите с милионите ще го чуят последни. И тогава ще се ужасят.

Депресивно за София

photo by morningseeker

Размишлявам за нея. Напоследък все по-често и депресивно. Един приятел разправя, от глобалното затопляне ще да е. Не ще да е от глобалното затопляне, братко, му казвам, ами е от очите и от носа. От очите, които виждат неща, дето не са за гледане. И от носа, който надушва разваленото даже в бакалниците на Ковачки. (Впрочем този вкараха ли го вече в затвора?)

И от сърцето, разбира се; най-вече от него. Но не от онова „сърце юнашко, дето не трае да гледа турчин, че бесней”, ами от моето скромно софийско сърце, което би изтраяло на всичко, само не и на мръсотията. А мръсотията върви с простотията, тя пък с бесотията и тринките тъй удобно са се разположили в генокартата на българина, че не щат да мръднат оттам.

…

Днес излизам отрано, празник е, тоест единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. София без бълващи пушек брички. София без зли и нахални физиономии. София без „софиянци”.

Няма ги. Изнесли са се. Заминали са да цапат другаде. Утре пак ще са тук, но днес ги няма, и аз се наслаждавам на всяка секунда тяхно отсъствие.

Градът, в който съм се родил и продължавам напук да обитавам, си поема въздух. Опитва се да покаже най-хубавото, с което все още разполага. Нещо, което хуните не са сколасали да му отнемат. Нещо, което макар и да не е Нотр Дам или Тински храм, да те накара да се зарадваш.

Вървя и зяпам изследователски по върховете на олющените едновремешни постройки. Ето един орнамент на сграда от 30-те в някогашния еврейски квартал! Ето глава на богиня, запазена по чудо върху фасадата на стара кооперация при „Женския пазар”! Ето там още…!

Поглеждам се отстрани: със сигурност приличам на сбъркан турист, който на всяка цена е решил да открие следи от развита цивилизация.

…

Празник е. Единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. Утре хуните ще нахлуят, и аз отново ще размишлявам за нея. И за себе си в нея. Напоследък все по-често и депресивно. Това обаче няма нищо общо с глобалното затопляне, както казах в началото.

България-атрактивна туристическа дестинация

На 27 септември всяка година Световната организация по

туризъм отбелязва

СВЕТОВНИЯТ ДЕН НА ТУРИЗМА

И тази година той е  повод за провеждането на онлайн фотоконкурс за снимка на тема:

„България- атрактивна туристическа дестинация“

Крайният срок за участие (17 септември 2010 г.) мина и журито вече е подбрало фотосите за изложбата.

Откриването й и награждаването на участниците ще се състои на 27 септември 2010 г. от 18 ч. на Летище София, терминал 2.

За участие в изложбата журито избра следните тридесет фотографии:

„По билото на пл. Беласица”, Васил Митов; „Волност и красота”,  Виолета Жейнова ; „Есен”, Цветослава Цекова; „Селска кошара”, Мария Димитрова; „Японска туристка на събора в Копривщица”, Владимир Янев; „По следите на изгубеното време”,  Владимир Г. Трифонов; „Посрещане…” , Стефан Стефанов; „Рила”, Евгения Шиварова ; „Зимни спортове”, Боян Христов; „Почивка в кану”, Боян Христов; „Усмихни се, пролет е!”, Даяна Тончева; „Дворец  -  Балчик”,  Пенкин Генривич ; „Кукери”, Радослав Илиев; „Поколения”,  Радослав Илиев; „Натюрморт”,  Радослав Илиев ; „Късно вечерта”, Виктор Петров; “Сънищата на лодките ”,  Радостин Димитров; „Червената църква край Перущица”, Елена Йоскова– Стефанова; „Недовършена молитва”, Елена Йоскова–Стефанова; „Лакатнишките скали”,  Надежда Николова; „Шарено семейство”, Мария Петрова ; „Родопска приказка”, Бедрос Азинян ; „Каменно гнездо”,  Бедрос Азинян ; „Каменните гъби”, Надя Недева; „Етъра”,  Надя Недева; „Каварна – концертен туризъм”, Боби Борисов; „Национален фестивал на етносите”,  Блага Стайчева; „Светещата занаятчийска вратичка …”, Десислава Найденова; „Царевец – зимата”,  Емил Михов ; „July morning”, Михаела Грабева.

На официална церемония за отбелязване Световният ден на туризма на 27 септември бяха отличени и наградени следните снимки и техните автори:

Първа награда

- плакет на скулптора Георги Чапкънов и парична награда от 500 лв.

„По следите на изгубеното време”,  Владимир Г. Трифонов

Втора награда

десетдневна почивка за двама във Ваканционно селище „Русалка“

и парична награда от 300 лв.

„Посрещане…” , Стефан Стефанов

Трета награда

уикенд за двама в спа комплекс „Селект Велинград“ и парична награда 200 лв.

„Рила”, Евгения Шиварова

"По следите на изгубеното време" снимка: Вл. Трифонов

За да не дойде краят на държавата

„Аз съм изпълнил всички ангажименти, които съм обещал. …

Най-успешното нещо на правителството е борбата с престъпността. …

Направихме така, че много от нещата тръгнаха….

Полагам огромни усилия, повече от това не мога. Толкоз мога”.

( Б. Борисов в предаване по „Канал 3”)

Ходили ли сте скоро на „Копитото”? А разхождали ли сте се из уличките на квартал „Бояна”? Ако не сте, нека опиша две картини и задам няколко въпроса.

Картина 1

Огромен комплекс, заграден с високи дувари. Вишки с охрана, капепета и толкова камери за наблюдение, колкото няма около парламента, президентството и министерски съвет, взети заедно. Гледаш, дивиш се и се питаш: какви хора живеят вътре? Хора ли са изобщо? От кого се пазят така ревностно? Защо се пазят? Слухове под сурдинка нашепват, че това е база на руската мафия и вътре пиле не можело да прехвръкне. И ако прехвръкнело, там си оставало.

Дворци и хотели за стотици милиони превземат Витоша и са на път да стигнат до върха на планината. Що за извратеняци строят тези мегаломански постройки? Кой им е разрешил? Откъде са взели парите, за да ги построят? Имат ли (естествено, че имат!) нещо общо с бандитската икономика, която процъфтява в държавата?

Знае ли Бойко Борисов, че само на няколкостотин метра от правителствената резиденция, съществува паралелна резиденция със странни обитатели, напук на морала, реда и законите? Не може да не знае – нали се движат по едно и също шосе. Тогава какво е предприел тези чернодрешковци да не се разполагат в страната ни, все едно че е тяхна собственост и да демонстрират незачитане към всичко и всекиго?

Картина 2

На споменатото вече шосе огромен джип с тъмни стъкла бива спрян от полицейски патрул. Шофьорът е превишил многократно позволената скорост на движение и основанието за строга санкция е очевадно. Онзи отвътре пуска стъклото и показва тайнствена карта. Полицаят дори не я взема, за да я разгледа, махва с ръка и се обръща на другата страна, най-вероятно засрамен от малодушието си. Джипът отсвирва с мръсна газ.

Къде е неподкупният и безстрашен пазител на реда, който ще спре возилото на престъпника, ще му състави акт и ще му отнеме шофьорската книжка затова, че кара по средата на платното, на всичко отгоре надува сирена?

Защо тези типове си позволяват подобна наглост пред очите на всички? Най-вероятно защото се чувстват силни и недосегаеми. А защо се чувстват силни и недосегаеми? Най-вероятно защото им позволяваме да се чувстват такива. Най-вероятно защото разполагат с цели легиони от държавни служители, на които плащат, за да си траят. И защото имат отлично въоръжени частни армии, от които на полицаи  и политици им треперят гащите.

Борисов дойде на власт, защото хората видяха в негово лице авторитета, който познавайки престъпността отвътре, ще сложи престъпниците на мястото им или поне ще ограничи арогантната им самодоволност. Ако премиерът наистина е решил да върви напред и да бори мафията във всичките й разновидности, трябва да тръгне от най-простички неща. Например от отрочетата на някогашния партиен елит и техните гавази, шофьори, градинари, митничари и руски таварищи, които здраво са се омешали в боянско-симеоновско-драгалевското семейство на българската псевдодемокрация.

Обикновеният човек се нуждае от потвърждение, че премиерът му е такъв, за какъвто се представя: смел и неустрашим, милеещ за народа не по-малко, отколкото за себе си. Тогава той също ще поиска да бъде смел и неустрашим – във фирмата, където работи; в магазина, в който пазарува; на пешеходната пътека, когато пресича.

Личният пример е заразителен и ако министър-председателят действително прояви непоносимост към гангстеризма в неговата многоликост, има голяма вероятност останалите да го последват.

Като начало може да започне с едно всенародно обръщение:

Аз, Бойко Борисов и моят екип, партията и правителството, ще конфискувам имуществото на всички крадци в държавата, като започна от района, в който живея и свърша с най-близките ми приятели и приятелки!

Аз, Бойко Борисов и моят екип, партията и правителството ще се постарая да блокирам сметките им във всички банки по света!

Аз, Бойко Борисов и моят екип, партията и правителството, ще използвам цялата мощ на държавата и лично ще се погрижа мега-мошениците да започнат да пишат мемоарите си в килиите на затвора! Ама нямало достатъчно доказателства?  Имуществото им е доказателство.  Муцуните им са доказателство.

След което да пристъпи към действие. Тогава подкупните, оядени чиновници в държавните учреждения също ще се замислят дали да продължат да я карат както досега.

И полицаите ще се замислят.

Още прокурорите и съдиите.

А ние ще можем да кажем, че реформата у нас най-сетне е тръгнала, след двайсет застойни, криминални години.

…

„Голяма задача пред администрацията и, защо да не кажем, пред българското общество, е да възстановим позитивния образ на страната ни и да го утвърдим. Не бива да забравяме, че всеки от нас, когато пътува в друга страна членка по каквато и да е работа, е част от България и със всички свои действия се превръща в елемент, който изгражда репутацията ни”.

(Румяна Желева – бивш министър на външните работи)

Че е тъй, тъй е – образът на страната ни е печален, знаем го ние, знаят го шепата отвратени от българската действителност чуждестранни туристи, знаят го и чиновниците в Брюксел. Въпросът е как да се иде отвъд констатациите (българските политици винаги са били силни на думи и хилави на действия) и да минем напред.

Всъщност работата не е дотам сложна. Просто една вечер правителството  си ляга по-ранко, става на другия ден с изгрева на слънцето и си казва: от днес започваме да се стараем за външния вид на градовете, селата и хората в републиката. Плисва правителството две шепи вода на лицето и тръгва да възстановява репутацията на България.

Първо: отрупва я с кошчета за боклук, боядисани с цветовете на ЕС, да ти е драго да си хвърлиш вътре мазната хартишка от баница. След това организира просещо-крадящата циганска популация и й възлага национална поръчка: денонощно чистене.

Ходят и чистят. В другите страни успешно го прилагат, а там, където си нямат цигани, наемат имигранти от Африка и Южна Америка.

Второ: министерският съвет слиза целокупно от лимузините, навежда се и вдига по едно боклуче, може и две. Останалият народ като види тая работа, също ще се наведе. Защото са човеци и защото човешката природа е подражателна. (Ценностната система  на децата се гради чрез подражание на родителите, които от своя страна подражават на началниците).

Някой ще каже, че не му отива на един министерски съвет да дава личен пример като се навежда. А на един журналист отива ли му? Дори не си задавам такъв въпрос и затова мястото, където паркирам, винаги е чисто.

Трето: министрите напускат кабинетите и отиват на улицата при цапаното. Говорят с хората, записват си какво ги боли, какво ги ядосва и вземат мерки. Там, на улицата се прави истинската политика, а не в кабинетите от махагон.

Четвърто: слагат край на служебните обяди и започват да се хранят скромно и въздържано.

Пето: съобщават на всеослушание, че спират всякакви задгранични пътувания и гостувания, докато не сложат в ред чистотата в страната. Защото ако страната е зарината с конски фъшкии, каква Европа, какво уважение! – ти си президент, премиер или министър на една оакана територия и нищо повече. Колкото и да се хвалиш, че си имал богата история и излаз на три морета, по-уважаван няма да станеш.

Защо съм се вкопчил тъй в хигиената ли? Защото всяка цивилизация оттам тръгва и там свършва.

За финал реших да драсна няколко реда лично до премиера Борисов, верен на убеждението си, че обществата, в които властовото разстояние е малко и хората се третират като равни, независимо от тяхните постове, са най-проспериращи.

Та, здравейте, господин премиер!

Думата ми е за окаяната българска хигиена. Накратко: решите ли този проблем,  другото ще си дойде на мястото. Когато човек живее на чиста и подредена територия, сред чисти и подредени хора, мислите и действията му също стават чисти и подредени.

Колкото до боклукчиите, ако не им харесва да ги наричат боклукчии, нека им казват иначе –  „експерти по чистотата”. Или „мениджъри по сметта”, без значение. Важното е да чистят. В България живеят близо 370 000 цигани, представяте ли си какъв хигиенен тайфун е това, стига да се задвижи. А като прибавим към тях и министрите…!

Не казвайте, че няма пари в хазната за такова действие. Пък дори да няма – ще вземете назаем от Николай Банев. От Гриша Ганчев ще вземете. От Доган. От Цветелина. Без да им ги връщате, естествено. (Зер те като са вземали, са връщали).

Г-н премиер, имам една идея! Обадете ми се някой ден и заедно да тръгнем по улиците на София (вие дегизиран, за да не се набивате на очи). Най-напред с моята нелимузина ще се повозим по софийските булеварди, да ви покажа как българите задминават от всички страни, при това без мигач, с вирнат среден пръст като самарското знаме. После ще слезнем от моята нелимузина и ще тръгнем по кривите и разбити тротоари. Сетне ще се качим в градския транспорт, за да се потресем от  миризмата. Накрая ще се грабнем и ще заминем за провинцията. Там ще чуете какво отговарят хората, когато ги питам защо са такива недодялани мърльовци. Със сигурност ще кажат: защото рибата мирише от главата и ние сме такива, каквито са ни управниците. Те ако са вмирисани и изглеждат зле, ние също ще сме вмирисани и ще изглеждаме зле.

Видях ви преди време на телевизора. Говорехте, че поемате отговорност за администрацията, че ще си върши работата, но не можете да гарантирате за манталитета на българина. Аз пък ви казвам, че манталитетът на българина ще се промени, когато се промени манталитетът на онези, които го управляват. Упражнете  властта си върху вашите чиновници и като първа стъпка ги накарайте да отиват на работа с колело. Впрочем така ще проверите и предаността им към вашата кауза да направим България средна европейска страна.

Пак там споменахте, че искате да ви запомнят с добро. Според мен историята може и да не ви запомни със софийското метро, но ако наистина успеете да накарате министрите да се качат на велосипеди, ако за всеки изхвърлен на улицата фас наложите „германска” глоба и ако накарате полицаите да си извадят ръцете от джобовете и да си лъснат чепиците, тогава наистина имате шанс да останете с добро в историята.

Смята се, че народите със слаби хигиенни навици са лоши демократи. Затова давайте да чистим, каквото има за чистене, защото да ви призная, едвам се удържам да не хвана и аз емигрантските пътеки. Направя ли го, значи е дошъл краят на държавата.

photos by morningseeker

Българското его

photo by morningseeker

Зен-учителят Сузуки-роши казва: „Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста – много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупостите си глава, чуваш повече. Баба ми, чокойка от Тулча, отдавна се спомина, но в следващия си живот нищо чудно да е лама.

За българина едно нещо със сигурност може да се твърди, и то е, че той не обича да слуша. Слушането го затруднява. Тормози го. Българинът обича да бъде слушан. Колкото по-малко са истинските неща, които знае, толкова повече иска да го слушат. Настоява да бъде чут. И приказва ли, приказва. До изнемога. Приказва, за да насити ненаситното си его.

Българското его! Колко нещо изписа българинът, заради това свое его! Колко никому ненужни книги! Романи. Трактати…. Безброй изхабени листове и нищо мъдро. Но колко претенция и неграмотност!

Всъщност, кой да го научи на мъдрост? Кои да му бъдат учителите по помъдряване? Доносниците от парламента? Чиновниците от БАН, затънали до ушите в безделие и мрънкане, че не са достатъчно оценени? Интригантите в университетите, които са се хванали за гушите и гледат, кой кого да прецака. Интелигентите, на които интелигентността започва с помпозни брътвежи и свършва с алкохолно отравяне?

Пуснете която и да било телевизия, отгърнете какъвто и да било вестник – думи, думи, думи…  Никой не иска да помълчи поне за малко. Да се позамисли, да поразсъждава. Всеки напира да говори и да пише, защото е решил, че това, което иска да каже, е много мъдро. Но за да кажеш или напишеш нещо мъдро има поне едно условие: да си мъдрец. Не може да си се докарал до подобието на неандерталец и да очакваш от себе си мъдрост. Както не е възможно да си облазил стотици стълбища, докато изпросиш някоя професура, и от това да помъдрееш. Най-много да се превърнеш в сбръчкано и зло човече.

Българското его! Очукано като войнишко канче от нереализирани амбиции за власт, пари и слава, то иска реванш. Реванш сега! Реванш с цената на всичко! Животът е един, при това толкова кратък, няма време за губене! Искам си парите! Искам си властта! Искам като ме видят на улицата, да ми свалят шапка! Каква ти шапка, направо да ми се кланят! Господин професоре! Господин министре! Днес как сте? Снощи ви видяхме на телевизора, бяхте прекрасен!

Искам, искам, искам….! Българинът иска. Като не му го дават, си го открадва. Като няма откъде да открадне, става кмет. Или президент.

Какво ли няма в това българско его. Като почнеш от завистта и злобата, минеш през алчността и лакомията, та стигнеш до фукнята. Уникалният български фукарлък, който може да се мери само с още по-уникалната българска мърлящина. (Погледни улиците и градинките в София, помириши въздуха в градския транспорт и повече не ти трябва.)

Българинът е специалист! От всичко разбира, за всичко съвети дава. Непрекъснато учи другите, само себе си не иска да поучи. Животът му е суетня насам-натам и врява. Постоянна врява. Да остане насаме със себе си е неговият кошмар. Кой тогава ще го слуша? Кого ще поучава?

Българинът обича да се присмива на доверчивите и да ги нарича балъци. Уверен е, че само той знае истината, но не се стеснява да си присвои чужд труд и да го представи за свой. Подлага на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвежда, не изобретява. Вдъхновяват го обирът на  банкомати, източването на фондове, тъпите масали в ”Шоуто на Слави”, костюмите на Милен Велчев, ръчният часовник на Станишев и охраната на Маджо. Иска да бъде като тях.

С блеснали очи разказва, как някакъв политик платил на Ивана 15 бона да му пее. Дали пък не били трийсет? Иска и той така: да плаща на Ивана, на Драгана, да яде сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я запива с „Дом Периньон”. Да спре пред „Червило” с голяма черна джипка, а ченгетата да не смеят да го приближат. И като си иде на село по празниците да разказва, да разказва…

Не го е еня българинът за изначалната му същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е създаден войнстващ, крадлив и фуклив, и като такъв трябва да избута някак земните си дни.

Как ще я караме нататък ли?

Доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората. Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Ти си просто един страдащ нещастник и славата ти, наред с милионите и джипката, са безсилни пред болестта. Тогава забравяш колко си важен и започваш безпомощно да се оглеждаш за помощ. Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал, ограбвал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение. Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш. Готов си да се разделиш със скъпото си его и фукарлъка завинаги, само да те вдигнат от леглото.

Господ да ме прости, но трябва ли да ни сполети епидемия?

Белегът на звяра

„Надявам се, че като отвори раните и ги почисти, Комисията ще ги предпази от загнояване. Не бива да бъдем отстъпчиви и да кажем, че миналото е погребано, защото то няма да е погребано и ще ни преследва…”

(Епископ Дезмонд Туту, по повод назначаването му за председател на Комисията за истина и помирение в ЮАР – 30 ноември, 1995)

„Бакшиш” с почерняло от тютюн и алкохол лице се хвали, че като бил в Германия, лягал на газта и предизвиквал стрес по пътищата. Тъкмо си мислел как хубаво се е позабавлявал с „балъците шваби”, когато на границата с Австрия го поздравили с трицифрена глоба. Не знае „бакшишът” на себе си ли да се възхищава повече, или на немците, че имат изрядна система за санкциониране на кретени.

Депутат и национален далавераджия разказва, че в родното му село го посрещали с духова музика, а нощем лично кметът го вардел като спял.

Телевизионерка с гротесков макиаж разпалено ме убеждава, че за колегите й било чест да работят с нея, и трябвало да са й благодарни, задето е между тях. (Това, разбира се, не й пречи в едно изречение да прави минимум две грешки.)

И още, и още….., място нямам в бележника.

Защо българите са такива, каквито са? Защо, на който и социален терен да копнеш, попадаш на хвалипръцковци и тарикати?

Защо държавата се е превърнала в място на хора с убога външност и психика; бабаити пред по-слабия и сервилни пред по-силния?

Били ли сме някога културен и гостоприемен народ, или това е един от многото митове на пропагандата?

(Целият текст виж в www. svobodata. com)

Подмазвачите, капитализма и демокрацията

Кабинет на програмен директор на телевизия. „Демократка” на средна възраст е разположила крака върху бюрото на шефа си и го омайва с приказки за неговата изключителност като началник и писател. Човекът е притеснен, мига на парцали, но му харесва да го четкат и великодушно оставя лъстиво-угодливата тирада на подчинената да се лее на воля.

Народно събрание. Столична журналистка се е привела над  главата на народен представител от партията на управляващите, гука му на ушето и нежно го докосва по рамото. От галерията гледат завистливо колежката си и мислено я проклинат: „е, то бива, бива наколенки, ама чак пък толкоз!”. Впоследствие тази партия излезе от управление и журналистката отиде да гука на други ушета.

Подлизурството като начин на съществуване. Да подлизурстваш и шефът да те награждава, като ти дава онова, което е взел от кадърния и го е дал на бездарния. И понеже знаеш, че под теб гъмжи от още по-големи бездарници, които се надяват да бъдат възнаградени по същия начин, непрекъснато усъвършенстваш подлизурстването си. За да си конкурентен. За да си в играта.

Надпреварата в това състезание никога не е спирала, развивала се е, за да видим днес брилянтни български образци; такива, пред които световното лакейско движение засрамено поглежда надолу.

Как да забравя редакциите, просмукани от миризма на угодничество и страх. Призрачните журналистически фигури, бродещи насам-натам по коридорите и високомерието на главните редактори и заместниците им. Напусках на скорост наблъсканите с епинефрин пространства, но онези смачкани нещастници оставаха вътре; между тях имах и приятели. …

(Виж целия текст в svobodata.com)

Eднокраки ангели

Препоръчвам тази книга с разкази, защото в нея както се смееш на нещо наистина смешно, току гледаш си се натъжил до сълзи. Препоръчвам я също, защото във времена, когато ерзацът е предприел масирана атака срещу битието ни, ето че се появява нещо,  което те кара сериозно да се замислиш кой си, какво ти е отнето и как можеш да си го възстановиш.

„Еднокраки ангели” участва в конкурс за намиране на издател, в който победителите ще се излъчат единствено от публиката, затова се чувствам задължен да го афиширам навсякъде, където се предполага наличност на интелигентна и усетна аудитория.

Резюме, откъси и гласуване на: http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81880

Черен списък за бели дни

 

photo by morningseeker

В МВР работели 61 170 души, а хората, които тормозели България, били 250-300 души – това докладва през януари 2010 министърът на вътрешните работи Цветанов, по време  на националното съвещание на ръководството на МВР.

И тогава, и сега не ми изглежда сметката да е вярна.

По-скоро тези 250-300, за които говори министър Цветанов, са онези не дотам умни момчета, които  винаги са под ръка, когато трябва да се скрие някоя голяма беля на управляващите. Дежурната мишена, която периодично бива уцелвана, с цел намаляване на гражданското напрежение. Удобният контингент,  без който журналистите щяха да умрат от глад.

Нека си представим за миг, че ги няма; че са заловени, осъдени и заключени. Ще станем ли след това предпочитана туристическа дестинация – заради красотата и спокойствието на държавата и приветливостта на нейните граждани?

Не, разбира се. Защото остава огромната армия от депутати, министри, кметове, държавни чиновници, общинари, полиция, прокурори, съдии, тайни служби и накрая целокупният български народ, на когото любимото занимание е да тормози сам себе си. Остават осакатените гори, окрадените предприятия и опустошените като след природно бедствие градове и села.

Големи и малки маргини, черни красьовци и хамстери биват задържани, но какво се случва с техните наредители? Какво се случва с босовете в сянка, които вземат процентите и осигуряват питателна законова среда за своите работни пчелички. Например влезе ли в затвора някой от „черния списък“ на политиците, съсипали природата и вида на България?  Ето част от него:

Георги Седефчов Първанов – Президент на България с бракониерския навик да избива защитени видове. В България е известен с лова на вълци в Пирин, докато кипи пожар във влак. В Узбекистан стана известен с брутален лов на диви кози архари в резерват. Незаконният лов в Нуратинския резерват е бил платен от българския държавен бюджет.

Ахмед Демир Доган – Кръстникът“ на дървената мафия, на чиято съвест тежат повечето горски пожари в България (а с това и смъртта на пожарникарите участвали в гасенето). Притежава над 300 хотела, построени полузаконно в защитени територии или в съседство с тях. Пример за подобен хотел е строящият се огромен „турски конак“ в местността „Германката“ край Созопол.

Симеон Сакскобургготски – Този бивш цар допусна по време на управлението си разграбването на защитените територии и превръщането им в градски квартали. Неговото правителство се превърна в маша на българската мафия. Негова инициатива е и превръщането на най-емблематичната част на Рила в собственост на оманския султан, наречена „Супер Боровец”. В знак на благодарност, реконструираното БКП в лицето на президента Г. Първанов му връчи най-високо отличие.

Нихат Кабил – Бивш министър на земеделието и горите, който предложи зачеркване на ценните български гори от Натура-2000, тъй като имал „инвестиционното“ желание да ги изсече. По този начин са зачеркнати биосферните резервати „Червената стена“ и „Славянка“, които са под закрилата на ЮНЕСКО.

Мехмед Дикме – Бивш земеделски министър, започнал незаконното разпродаване на защитени територии. Заедно с Нихат Кабил е продал незаконно 300 декара от природен парк „Странджа”. Продал е на Юрий Лужков извън закона защитената местност „Камчийски пясъци”  за жълти стотинки (в буквалния смисъл).

Емел Етем - Бивш вицепремиер, бивш министър на бедствията и авариите, лично и на място разпоредила унищожаването на лонгозната растителност на река Вая, по поръчка на Николай Банев. А иначе, по официални твърдения на нейното министерство, е била разпоредена корекция на речното корито на река Вая, за да не се наводни …. Черно море!

Джевдет Чакъров – Бивш министър на околната среда и водите, който бездейства, докато мафията разграбва защитените територии и щедро прехвърля държавните защитени територии в частни ръце. След едногодишната забранителна заповед за строеж на Иракли, г-н Чакъров я „поднови“ така, че най-наглите закононарушители да могат да строят, при това на самия бряг.

Николай Василев – Бивш канцеларски министър, прочут с манипулираните избори в България, бивш министър на икономиката, по чието предложение са изключени 1500 декара държавни морски плажове и незаконно са прехвърлени като частна държавна собственост. По-късно изключените защитени местности са преименувани от „плажове“ на „пасища“.

Любка Качакова – Момата, по-известна с фланелката с надписa „Срам ни е от вас!“, закупила на безценица чрез мошеничество сградата на читалището в село Гела, обявена предварително за изгоряла. Сега видна матрона, собствeничка на малко спретнато СПА хотелче в същото това село, и нов (по неведом начин) собственик на чужди имоти в селото. Инициатор за бетониране на една от най-красивите местности в Родопите чрез проекта за ски център „Супер Перелик“.

Любен Дилов – син – На пръв поглед критичен към големите политически далавери, този депутат от движение „Напред“ не се посвени да съсипе Триградското ждрело. Собственик е на микро ВЕЦ „Чаирдере“ и на още два такива незаконни мВЕЦ-а в същата защитена територия. Дилов е купил трите обекта от активиста на ДПС Христо Бисеров.

Георги Велчев – Брат на бившия финансов министър Милен Велчев, свързан с руската мафия. Най-скандалният му проект е бетонирането на Рилските езера, което се извършва от фирмата му „Рила Спорт”. Малкото братче има 14 незаконно построени хотела (узаконени с помощта на „баткото“) по Черноморските плажове и вече е застроило плажа на Обзор. Другите хотели на Георги и Милен Велчеви са в Златни пясъци, Равда, Слънчев бряг и бившият къмпинг „Оазис“ – почти всичко е построено върху някога държавна земя.

Христо Ковачки – Измамник, укрил за 4 години данъци на обща стойност 16 000 000 лева. Предполагаемият извършител на незаконна строителна дейност на територията на връх Мусала. Същият планира да застрои района на Искровете и да го разпродаде като апартаменти, с което ще унищожи връх Мальовица. През 2008 г. в съучастие с шефа на Държавна агенция по горите Стефан Юруков е цапцаросал 3000 декара гори в Рила чрез заменки.

Божидар Димитров – Защитник на незаконното строителство в защитените територии. Същият разпространява лъжлива информация, че незаконният строеж на ресторант в Яйлата (върху археологически находки) е в действителност ремонт на рибарска хижа. Вероятно той е собственик на строежа, изпълняван от добричките братя Павлови. Преди бетона на Яйлата не е имало нито следа от рибарска хижа – това се твърди от местните хора.

Красимир Гергов – Известен медиен бос, рекламен монополист с фалшиви дипломи за висше образование… Унищожил е брега на Калиакра (Топола и Божурец), като е заличил защитени хабитати и находища на видове. Най-брутално построените негови игрища са „Трейшън клифс голф енд спа ризорт” и „Блей сии рама” на брега на морето, върху присвоена от държавата земя. Последното игрище, което прави, въпреки протестите на местните жители, е на брега на Приморско.

Румен Петков – Този министър от БСП е специализиран в арестите на пешеходци на възраст от 14 до 42 години, при условие че протестират срещу заграбването на защитените територии (например Рила, Странджа и Пирин) и срещу корупцията на най-високо ниво. През 1997 г. разрешава и подкрепя незаконна мотописта на Богдан Николов (шеф на Българската федерация по мотоциклетизъм) в защитена местност Кайлъка. Последният „екоактивизъм“ на Петков се изразява в арести на хора, които протестират срещу незаконната и безнаказана строителна дейност в Национален парк „Рила“.

И още имена на хора, на държавни институции и частни фирми… – поредицата е дълга.

Авторите на публикувания в мрежата черен списък (http://bgnature-blacklist.bravehost.com)* заявяват, че изредените лица и фирмите имат свободата да докажат посредством ефективни природозащитни действия, че не се занимават с описаната дейност.  Уточняват също, че не гарантират 100 процента достоверност на изнесените факти.

Без значение! Дори достоверността да е 50 процента, това е предостатъчно за прокурорско разследване и съдебен процес.

Предстои да бъде изготвен списък и на най-корумпираните български политици. В челната десятка са Симеон Сакскобургготски, Ахмед Доган, Георги Първанов, Румен Петков, Милен Велчев, Йордан Цонев, Пламен Орешарски, Емел Етем, Асен Гагаузов и Нихат Кабил.

Това че лицата се повтарят не трябва да учудва никого. Унищожаването на природата и корупцията са резултат от една и съща човешка развала.

…

В началото на миналия век един български психограф написа: „Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила”.
Ето оттук трябва да започне докладът на министър Цветанов!

* Информацията представена в този списък е сборен резултат от мнения на читатели и от статии в печата и в интернет. Списъкът не е съставен за забавление, а напротив – всяко име е добавено с безгранично отвращение. Ако лицата или фирмите, изредени в този списък, се чувстват несправедливо засегнати, имат свободата да докажат посредством ефективни природозащитни действия, че не се занимават с описаната дейност или липса на дейност.

Поискай, повярвай и направи

Ходили ли сте скоро на „Копитото”? А разхождали ли сте се из уличките на квартал „Бояна”? Ако не сте, нека опиша две картини и задам няколко въпроса.

Картина 1

Огромен комплекс, заграден с високи дувари. Вишки с охрана, капепета и толкова камери за наблюдение, колкото няма около парламента, президентството и министерски съвет, взети заедно. Гледаш, дивиш се и се питаш: какви хора живеят вътре? Хора ли са изобщо? От кого се пазят така ревностно? Защо се пазят? Слухове под сурдинка нашепват, че това е свърталище на руската мафия и вътре пиле не можело да прехвръкне. И ако прехвръкнело, там си оставало.

Дворци и хотели за стотици милиони превземат Витоша и са на път да стигнат до върха на планината. Що за извратеняци строят тези мегаломански постройки? Кой им е разрешил? Откъде са взели парите, за да ги построят? Имат ли (естествено, че имат!) нещо общо с гангстерската икономика, която процъфтява в държавата?

Знае ли Бойко Борисов, че само на няколкостотин метра от правителствената резиденция, съществува паралелна резиденция със странни обитатели, напук на всякакъв ред и закони? Не може да не знае – нали се движат по едно и също шосе. Тогава какво е предприел тези чернодрешковци да не се разполагат в страната ни и да демонстрират незачитане към всичко и всекиго?

Картина 2

На споменатото вече шосе огромен джип с тъмни стъкла бива спрян от полицейски патрул. Шофьорът е превишил многократно позволената скорост на движение и основанието за строга санкция е очевадно. Онзи отвътре пуска стъклото и показва тайнствена карта. Полицаят дори не я взема да я разгледа, махва с ръка и се обръща на другата страна, най-вероятно засрамен от малодушието си. Джипът отсвирва с мръсна газ.

Къде е неподкупният и безстрашен пазител на реда, който ще спре возилото на мутрата и ще й отнеме шофьорската книжка затова, че кара по средата на платното, на всичко отгоре е пуснала сирена?

Защо тези типове си позволяват подобна наглост пред очите на всички? Най-вероятно защото се чувстват силни и недосегаеми. А защо се чувстват силни и недосегаеми? Най-вероятно защото им позволяваме да се чувстват такива. Най-вероятно защото разполагат с цели легиони от държавни служители, на които плащат, за да си траят. И защото имат отлично въоръжени частни армии, от които на полицаи  и политици им треперят гащите.

Борисов дойде на власт, защото хората видяха в негово лице авторитета, който познавайки престъпността отвътре, ще сложи престъпниците на мястото им или поне ще ограничи арогантната им самодоволност. Ако той наистина е решил да бори мафията във всичките й превъплъщения, трябва да тръгне от най-простички неща. Например от отрочетата на някогашния партиен елит и техните шофьори, градинари, митничари и руски приятели, които здраво са се омешали в боянско-симеоновско-драгалевското семейство на българската псевдодемокрация.

Обикновеният човек се нуждае от потвърждение, че премиерът му е такъв, за какъвто се представя: неустрашим, милеещ за народа не по-малко, отколкото за себе си. Тогава той също ще поиска да бъде неустрашим – във фирмата, където работи; в магазина, в който пазарува; на „зебрата”, когато пресича.

Личният пример увлича и ако министър-председателят действително поиска, повярва в себе си и прояви кураж за разправа с българския гангстеризъм в неговата многоликост, има голяма вероятност останалите да го последват.

Като начало може да започне с едно всенародно обръщение по Канал 1 на БНТ:

Аз, Бойко Борисов, партията и правителството, ще конфискувам имуществото на мошениците в страната, като започна от района, в който живея и свърша с най-близките ми приятели и приятелки!

Аз, Бойко Борисов, партията и правителството, ще използвам цялата мощ на властта и ще се погрижа същите да се оттеглят задълго в Софийски централен затвор .

Аз, Бойко Борисов, партията и правителството, ще блокирам сметките им във всички банки в България и по света!

След което да пристъпи към действие. Тогава търтеите-чиновници също ще се замислят дали да продължат да я карат както досега.

И полицаите ще се замислят.

Още прокурорите и съдиите.

А ние ще можем да кажем, че реформата у нас най-сетне е тръгнала, след двайсет усилни, криминални години.

Благи вести!

Можеш да изкараш мангала от катуна, но да изкараш катуна от мангала – никога!

(Форумен бисер)

Накратко: столицата ни е отвратително мръсна, държавата също. Заринати сме до гушата от найлонови пликчета, бутилки, хартии и фасове. Няма обществено място – улица, парк, градинка, река или езеро, където това изумително същество, българинът, да не си е оставил отпечатъка.

Срам ме е да каня приятели от чужбина на гости. Няколко пъти го направих и в резултат получавах съчувствените им погледи, когато ме гледаха как събирам боклуците на паркинга пред блока, в който живея и бирените бутилки в двора на манастира, където ги заведох. Обяснявах им, че не издържам и затова го правя, а те кимаха с разбиране.

Но не да се жалвам от нескопосията българска съм тръгнал сега, а да предложа изход от тази потискаща действителност.

Може да се възрази, че изход не съществува. Че не е възможно народ, който десетилетия е расъл в страх и послушание, да съхрани сетивата си за красивото. Че безвъзвратно сме изгубили рецепторите си за чисто и подредено. Че страхът и породената от него подлост раждат единствено подпухнали адепти на шльоковицата и подпетените калеври пред вратата.

Вярно е.

Но вярно е и това, че добрият пример може да отключи добри помисли дори в такива увредени мозъци, каквито са българските. Трябва единствено да бъдат открити подходящите хора, които да го дадат. Добре е те да са представители на властта, действията им да се виждат от всички и да имат излишък от свободно време.

Естествено е да се запитаме: има ли в България такива? Да, има! Има ги в изобилие и това е първата блага вест.

Има ги в Министерски съвет. Само си представете: двайсетина министерства с министрите, заместниците им, началниците на кабинети, парламентарните секретари, инспекторатите и директорите на дирекции.

Има ги в Парламента: 240 народни представители, всеки с по трима души поддържащ персонал и 656 души администрация.

Има ги в Президентството: кабинети, съвети, комисии, дирекции, отдели….  Запознати твърдят, че служителите на българския президент са шест пъти повече от тези на президента на Ирландия.

Има ги в безбройните агенции (малката ни иначе държавица може да бъде европейски шампион по агенции): агенция по приходите, агенция по вписванията, агенция по труда, по държавните вземания, по заетостта, по енергийната ефективност, по митниците, по горите, по почвите,  по птичките, по буболечките……

Има ги в институтите: например в Националния статистически институт се говори за наличност от 1500 души.

Има ги в комисиите: само в Комисията за отнемане на незаконно имущество броят им е към 300.

Има ги в здравно-осигурителната каса: там се спрягат някъде към 2314 калпака.

И на още много места в столицата и из страната.

Проблемът е, че голяма част от тях не желаят да дават добър пример. Тук обаче идва втората блага вест. А тя е, че това може да стане и насила. Просто трябва да се появи някой, от когото на изброените по-горе им треперят гащите, и да им нареди. Ясно и волево: господа, от днес нататък приоритетната ви задача е да давате добър пример на народонаселението – действайте!

Кой би могъл да бъде този „някой”? Кой друг, ако не човекът от първите страници на вестниците, чут неведнъж да казва, че волята е всичко.

…

Страната ни се нуждае от пример за чистота повече отколкото от европейски фондове, иначе съвсем скоро ще заприлича на огромно сметище, обитавано от плъхове и призраци. (Някои туристи, подлъгани от рекламните брошури и посетили България през последните години са на мнение, че това вече се е случило.)

Ето и конкретното ми предложение.

Министър-председателят да изкара на улицата целия състав на министерски съвет, да раздаде метли и да определи дневна норма за чистене. Който не се справи – строга, но справедлива санкция. Пример: ако министърът на културата получава 3000 лева на месец и не си е изпълнил нормата, заплатата му отива на 30.

Същото да стори председателят на Народното събрание.

Тъй да направи и президентът, като поведе под строй секретарите и съветниците си към Бояна, Драгалевци, Борисовата градина, Западен парк, „Младост”, „Люлин” и „Обеля”.

Изчистим ли се веднъж от мръсотията, дето ни е заринала, останалото ще се нареди. Логиката е, че когато човек живее и работи на чисто, той се променя към по-добро, дори манталитетът и възпитанието му да са български.

…

Мафията била държала боклука! Честно казано вече изобщо не ме интересува какво държи мафията. Интересува ме единствено, че щом премиерът е заявил намерения за порядък в държавата, той е длъжен да удържи на думата си. Не го ли стори, ще се нареди до предишните хвалипръцковци и язък му за грамотите и плакетите от Запад.

България е в мъртвата хватка на самата себе си

Преди време попаднах на клип, заснет с мобилен телефон в българска провинциална гимназия. Момчета с животински физиономии мучат,  псуват, блъскат, обиждат и удрят млада жена, която има лошия късмет да им бъде учителка.

Докато учениците едновременно режисираха и играеха дебилния екшън, учителката пишеше в дневника. „Наричат ме курва”, „бият ме”… – нижеха се изреченията, а отзад пробиваше едно лигаво: „госпожооо, ма ний бийми ли та?

Жената не излезе да повика охраната. Не отиде да се оплаче на директора. Не се обади на полицията. Седеше на стола и пишеше.

Случаят, който описвам, не е изключение. И все пак в него имаше нещо, което ме изуми: примирението на тази учителка. Тя приемаше факта, че я малтретират, като напълно нормален. Като неотменна част от професията. Щом е учителка, значи съвсем в реда на нещата е с нея да се гаврят.

Какво е правил директорът през това време? Най-вероятно е утвърждавал график за контролни работи. Или се е запознавал с поредния правилник, спуснат от министерството. Или е измислял стратегия, как да не му закрият гимназията. Или просто си е бъркал в носа, гледайки вцепенено в празното.

Какво е правила охраната? Както всяка охрана в България – спотайвала се е в някой ъгъл и е внимавала да не се навира между шамарите. Дреме му на байчото (най-вероятно бивш милиционер или военен) за някакви ученици, дето били крещяли на учителката си „курво”. Той да вземе някой лев към пенсията, пък ония да крещят, каквото искат.

Ами училищните психолози? Както казва една позната лекарка: те не могат да се справят със собствените си проблеми, камо ли с проблемите на децата.

Опитах се да си представя майките и бащите на тези млади хора. И ги видях: намръщени и зли в градския транспорт. Разминаващи се на тротоарите като тайни убийци. Шофиращи по шосетата с решимост да прегазят всичко живо.

Какви да са децата им? Кой да им покаже живота отвъд бесовете? Те са научени, че в България се успява с арогантност – и точка! За кураж прибавят дрога, докато паднат и последните им задръжки. Сега вече да кажеш на учителката си: „кво искаш, ма, курво”, не е никакъв проблем. Не е проблем и следващата стъпка – да я пречукаш, ако много знае.

В друго общество такъв клип би предизвикал национален дебат. В друго общество такъв клип със сигурност би отнесъл главата на директора на училището. В нашето общество реакциите се движат между снизходително повдигане на рамене и усмивки, изразяващи презрение и досада: Били казали на учителката си „курва” – и какво от това? Ами представете си, че наистина е. Пък и в крайна сметка нали са я оставили жива; нали не са я разфасовали?

Тези ученици неслучайно са такива. Преди това са видяли от някого. Копирали са нечие поведение. Помислили са, че то може да им донесе така желаното усещане за значимост. Преценили са, че единственият им шанс да оцелеят, пък и нещо да припечелят, е да се научат да се държат като бандити. Като мама и тате, дето се млатят всяка вечер. Или като съседа Гошо, дето си носи пищова отпред, че да му се вижда.

Агресията осмисля съществуването им.  Какво биха били без нея? – безлични същества, които никой не възприема сериозно. Хора без биографии.

„Курвата” всъщност не е толкова конкретната учителка, колкото условията, в които растат, и които не понасят. „Курвата” е страната, в която живеят, и която мразят. Тя е обобщен образ на скапаното семейство, на скапаното училище, на скапаното общество – както сами ги наричат. Вероятно не знаят името на директора си. Сигурно не знаят и името на президента си.  За какво им е да ги знаят – някой да не би да им плаща, че да ги знаят?

Родителите предадоха на децата собствените си травми. Учителите направиха същото. Кой можеше да предложи на тези объркани момчета нещо повече от недоволство, страхове и кофти настроение? Компютърната игра Counter Strike, естествено – там можеш да трепеш на воля с автомат MP5-Navy и да се почувстваш значим.

„В момента да имаш образование в България не значи нищо. Може би единствено показва, че не си пълен олигофрен”, чета в някакъв форум.

Дали липсата на образование води до успех? Предпоставка за кариера ли е невежеството? Това ли е българската реалност? Да станат тъпи, но корави гангстери ли е бъдещето на младите българи?

Изобщо не твърдя, че в миналото училището е произвеждало морални образци. Днес, обаче, то откровено развращава. Процесът е двупосочен: учителите развращават учениците със собствената си безличност. Те им го връщат с арогантни клипове.

Учениците са като държавата. И обратното. После същите ученици ще живеят в същата държава, вече като възрастни, и ще я управляват. България е в мъртвата хватка на самата себе си.

По-скоро интуитивно, отколкото с разума си, тези момчета усещат, че в държавата няма правила и каквото и да направят, ще им се размине. Така, както се разминава на големите престъпници, към които подсъзнателно се стремят.

Щом учителката позволява да я пържим и никой не я защитава, значи ще я пържим. Врагът в нейно лице си е голям кеф. Пък и какъв по-безопасен начин да демонстрираш колко си пич. Ще правим каквото си искаме, защото никой не ни спира. Защото всички правят така.

А може би у нас се ражда началото на нова културност? Културност, за която все още нямаме нужното разбиране и затова ще бъде некоректно да я наречем „бандитска” или „безобразна”. Културност, за която Европа тепърва ще ни завижда? Не знам. Едно е сигурно: да си свободен в България е опасно. Още по-опасно е да си млад и свободен. Особено когато никой не те е учил на  свобода.

Седем предложения към Брюксел

Не минава ден, без да ни заплашат.

Не минава ден, без да ни натъртят, че сме черната овца на Европейския съюз. Че е допусната грешка с приемането ни. Че не се справяме с организираната престъпност, която съвсем се е разпасала. Че покварата е заляла българското общество, и че имаме проблем с манталитета.

Че в близко бъдеще нямаме шанс да станем нормални хора заради комунизма в чутурите ни, дето не ще и не ще да си иде.

Карат ни се европейски комисари, карат ни се европейски журналисти, за повечето от които информацията за България се изчерпва с лошото възпитание, каруците по улиците, борците и шопската салата.

Току няма и ни врътнат някое кранче. Не иска Брюксел прахосничество и взима мерки.

Прав е Брюксел. Но се питам, как така тези иначе начетени хора не усетиха óвреме, какво ги очаква? Нима не е знаел Брюксел, че България се управлява от старите гаулайтери и издънките им? Че средствата от европейските фондове ще отидат най-напред при бандитите? Че 98 процента от българите имат кръвно родство с комунизма, и няма как такава държава да стане еталон за почтеност? Особено след като 60 години е била 16-а република на СССР.

Разбира се, че е знаел! Защото Брюксел не е просто един достолепен град с красиви паркове, готически катедрали и бели лебеди. Брюксел е още тайните служби на Англия, Германия, Франция, Белгия, Холандия и Швеция, чиято работа е да научават всичко, за всеки. Включително за новите богаташи на България и първите им милиони. Щом е знаел, защо не е взел мерки? От наивност? От недоглеждане? Или поради простата брюкселска сметка, че комунисти-некомунисти, бандити-небандити, по-добре капиталите спокойно да се движат насам-натам, отколкото да залежават.

Влизайте драги българи, не се събувайте, нищо че сте кални. Важното е парите ви да са на сигурно място: в нашите банки. Пък и нали не миришат?

Да, но ето че замириса. Ето че балканските номера дойдоха в повечко на финягите от запад, които отчетоха, че България им носи предимно ядове, отколкото полза.

Само с остър тон вече не става. Оттук нататък крадците могат да бъдат стреснати единствено чрез изправяне пред трибунал. Без чучело на главата, така че всички да ги видят и открито да им се подиграят (българинът мрази да му се подиграват, особено пред хора). Сетне да им се отнеме имуществото и да бъдат вкарани в затвора. Тогава е напълно възможно хората да повярват, че с комунизма в България е свършено веднъж завинаги и предстои демокрация. Хубава – лоша, но демокрация.

…

Гостувах на мои приятели в Западна България. Дойдоха още гости. Ядохме гъби, пихме вино, хората коментираха живота. Разговорът им започна горе-долу така:

- Чудо трябва, за да станем европейци. Ама аз в чудеса не вярвам.

-  Ще станем. Но трябва да минат поне сто години.

-  Сто ли каза? Не сто, брат. Хиляда!

- Да дойдат при нас тия от Брюксел. Ние да им разкажем кое-що. Да не ходят при президента, да не ходят при министър-председателя. …

И още неща казаха, например, че ако от Европейския съюз наистина поискат да сложат ред в България, могат да го сторят още утре. „Как?”, попитах аз. „Много лесно”, отговориха моите приятели.

По-долу предавам предложенията им към Брюксел, които старателно записах:

1. Да се отправи от най-високо европейско място обвинение срещу президента на България затова, че неговата партия се финансира от мафията?

2. Да се блокират чуждестранните сметки на всички български политици без изключение, до доказване, че парите им не са крадени!

3. Чуждите предприемачи да не сключват сделки с български фирми, за които има факти, че са гангстерски.

4. Чуждестранните делегации да не приемат никакви почетни титли и медали от президента на България.

5.  Когато са в България да плащат със свои пари обедите и вечерите си.

6. Винаги да имат едно на ум, че зад хуманната реторика на българските управници се крие голям среден пръст: пак ви прекарахме, тъпи европейци!

7. Европейските комисари поименно да назоват хората, които създават на българите име на престъпна нация.

Аз от своя страна също ще помоля Брюксел, макар че съм правен в България, от майка българка и баща българин, по никакъв начин да не ме свързва с българските политици и натвореното от тях. Преставам да се чувствам отговорен за действията им, за техния цинизъм, за лошата им миризма, за грозните им физиономии и криви крачета в маркови обувки.

Вменявам си също така задължението навсякъде по света да изразявам своята крайна антипатия към хората, наричани погрешка „български политически елит”.

История с бастун

- Срамота! Как не ви е срам! Върнете ми бастуна веднага, безсрамници! – гласът на възрастната жена съвсем изтъня от яд и безпомощност.

Тумба рошави циганета се кикотеше встрани, а най-рошавото и най-мърлявото въртеше бастуна на бабичката в стил „Чарли Чаплин”, подпираше се на него, тръгваше уж нанякъде с походка на магистрална гювендия, после се връщаше, кривейки устата си във всевъзможни форми, с което предизвикваше възторг у другите. Старицата пристъпваше объркано, взираше се в хората наоколо и ги молеше с очи да й помогнат.

Едни поглеждаха безучастно и отминаваха, мъкнейки пълни торби с каквото бог дал на този пазар, други спираха за малко, колкото да не изтърват сеира, трети гледаха по-бързо да отминат и да не се забъркват в чужди работи. Най-голямо беше удоволствието за продавачите на сергии. Те откровено се радваха на безплатното представление, ръгаха се с лакти, един вид „голям майтап, а” и тресяха шкембетата си в беззвучен смях.

После се появи тя, спортно облечена млада жена, с чанта от дебел брезент през рамо. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, какво се случва. Извади две банкноти по десет лева и вдигна ръка пред гърдите си. Рошавото с бастуна изведнъж спря да се кълчи и се втренчи в десетачките, останалите също.

- Ще дам тези пари, обаче занеси този stick бързо там – каза тя със силен акцент, от който личеше американският й произход, посочвайки последователно бастуна и бабичката. – И кажи „извинявай” на стара майка.

Чаплин спря да диша от изумление, бръкна си в носа, прецени ситуацията, после изпълни нареждането със същия ентусиазъм, с който преди секунди правеше маймунщини. Върна бастуна на старицата, даже не забрави да каже „извинявай”.

- Ти също, и ти, и ти… – посочи американката всички от групичката.

- На мен ше дадеш ли, ма, лельо, и аз ше са извинявам на бабата – залепи се до нея изрусена пласьорка на контрабандни цигари.

- Ти не! – отсече категорично чужденката, след което се обърна към шкембестите продавачи.

- Какви сте хора вие? – говореше им тя на своя непривичен български, опитвайки се да надникне зад тарикатските им фасади. – Вие майки ли нямате?

Погледна към старицата, увери се, че всичко е наред и тръгна надолу из пазара, оставяйки след себе си смесица от недоумение, завист и страхопочитание.

- Тая май не беше българка – каза един от продавачите, след като я изчака да се отдалечи.

- Тая беше от чужбина – потвърди авторитетно друг. – Обаче видя ли как даде на мангалите двайсе кинта.

- Мангал си ти – намеси се един от черноборсаджиите, къдрав циганин с вид на бикоборец. – Българите сте по-големи мангали от мангалите, брат ми. И у Европа да ви приемат, и зад Европа да ви приемат, все мангали ще си останете. Големи мангали сте това, българите – продължаваше къдравият, като нарочно повтаряше едно и също и натъртваше думите. – Разбираш ли ме?

- Ами ти какъв си бе, расист! – отвърнаха му от белия лагер, без да са съвсем наясно, какво означава думата. – Не стига че ви храниме, че ви поиме, и тока ви плащаме, ами и крадете като луди…

- Майка ти на тебе е расист, щото те е родила тъп и грозен, разбираш ли ме? – контраатакува къдравият.

Намесиха се купувачи, включиха се граждани, случайно преминаващи през пазара, присъединиха се кибици и безделници, шляещи се наоколо с надежда да ударят кьоравото, появи се и камера с пъпчив оператор и белезникава на цвят репортерка.

С нарастваща скорост отляво и отдясно се затъркаляха безразборни реплики за политиците, международното положение, земетресението в Хаити, топенето на ледниковите шапки, края на света и че циганите са виновни за всичкото това.

- Българите са виновни, българите – опънаха се циганите.

- Виновни са шибаните американци с шибаната им икономика – изписка тънко гласче отнякъде.

- Цигани, американци, европейци са от един дол дренки – обобщи локален патриот и непримирим противник на глобализма, както сам се представи.

Белезникавата репортерка се въртеше на място и се чудеше на кого да даде думата, в крайна сметка си избра антиглобалиста, но пък операторът отиде да си купи кебапче, тьй че трябваше да го изчака.

Противниковите лагери все повече се настървяваха и тъкмо нещата да загрубеят, когато се появи двойка патрулиращи полицаи. Държаха шапките си затъкнати в коланите, единият си беше пъхнал ръцете в джобовете, другият чоплеше семки и плюеше шлюпките с рязко извъртане на главата. Обувките им не бяха лъскани от години, но това не им пречеше да стъпват важно, попипвайки отвреме-навреме пистолетите на кръста.

- Да няма проблем? – попита старшият по чин, който много добре знаеше, че на този пазар са проблем до проблем; като започнеш от търговията с незаконна стока, та свършиш с мерките и теглилките, които никога не отговаряха на истината.

Няколко души започнаха да обясняват едновременно, като постепенно гласът на антиглобалиста се наложи – явно човекът имаше опит в неформалните диспути.

- Господин полицай, става дума за следното. Ето на онази бабичка там – посочи той към старата жена, която не беше мръднала от мястото си – на онази бабичка там едни цигани й взеха бастуна, обаче мина една чужденка, нали, и им даде пари да върнат бастуна. Така. Обаче после чужденката си тръгна и тия тук се скараха – посочи той към продавачите и черноборсаджиите.

Полицаят със семките престана да чопли и от празния му поглед беше ясно, че нищо не е разбрал. Другият извади ръка от джоба и се почеса зад ухото. За да не уронят престижа на властта, която представляваха, двамата решиха все пак да действат. Доближиха възрастната жена и застанаха от двете й страни.

- Това вашия бастун ли е – попита глуповато по-старшият.

- Нейният е, нейният е – изписка отново тънкото гласче.

Накараха я да се легитимира.

- Можете ли да докажете, че този бастун е ваш?

- Ами моят бастун е, на кого да бъде. Имам го от прабаба ми, която го е дала на майката на моята майка, която го остави на мен – започна да се оправдава тя, сякаш бе виновна за нещо.  – Този бастун, господине, е на 100 години и все в нашето семейство е стоял.

Като огледаха бастуна от всички страни и го провериха за тайник, опитвайки се да отвъртят дръжката, те го върнаха на старицата.

- Свободна сте – рече изтежко по-старшият.

- И умната – обърна се другият към останалите, след което продължиха да патрулират.

…

Уморена от изминалия ден и пълна с впечатления, културната антроположка Ан Мортимър лежеше в леглото на софийската си квартира и четеше кореспонденцията на Константин Иречек по време на петгодишното му пребиваване в България:

”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единият мрази другия и няма помежду им съгласие).

Едно по-добро бъдеще може да се очаква от най-младата генерация, която ще познава не само правата, но и длъжностите на гражданина в една свободна страна…”

Унесе я дрямка, погледна снимката на чешкия историограф, направил много за малката балканска държавица, поклати глава и загаси нощната лампа. Утре приключенията й в този подивен край продължаваха.

 

Pазказът е публикуван в svobodata.com и е включен в сборника „Еднокраки ангели“.

Таланти, журита, бездарие…

Непонятно е, че държава, в която са се раждали и не престават да се раждат талантливи хора, не може да ги понася.

Непонятно е най-вече за чужденеца-европеец, който е научен от малък да различава доброто от лошото, красивото от грозното; да се радва и възхищава на талантливото, когато го срещне по пътя си.

И въобще не е непонятно за българина, свикнал да приема смачкването на таланта за естествено положение на нещата.

Кой и защо не търпи талантливите у нас?

Представете си, че сте нарисувал картина, написал сте сценарий, книга, пиеса или песен, и те трябва да бъдат оценявани от компетентно българско жури. Да, но съставът на журито е подбран на принципа на негласното споразумение, никой да не е създал нещо стойностно в живота си. Никога.

Естествено е такива хора да харесат неща, които са най-близко до собствената им същност. Как човек, родословно кодиран да се гъне пред силните и да тормози слабите, ще хареса творба, в която героят е свободолюбива личност с достойнство? Как някой,  пребивавал години в поза на ембрион, ще си даде гласа в полза на изправения?

Никак.

Тогава що дирят тези типове в журито? Там са, тъй като някой има сметка от това. Кой е този някой? Системата със своите апаратчици. Тя не се нуждае от талантливите си граждани. Тя се страхува от талантливите си граждани. Ненавижда ги,  защото:

Талантливият не понася лъжата.

Талантливият не е обслужващ персонал. Обратното – създава неуют.

Талантливият е органически чужд на лакейничеството.

Талантливият мрази манифактурата.

Талантливият не допуска посредствените да го манипулират.

Талантливият не е гадател, втренчен в цукалото на суверена си.

Талантливият не е „мое куче”, нито „наше куче”.

Талантливият не подлежи на опитомяване.

Талантливият не търси власт, защото знае последствията.

Талантливият знае, че парите и постовете са примитивен начин да си мериш постиженията.

Талантливият яде и пие, но винаги си плаща. (Освен ако не е принуден да краде, поради липса на пари).

За да й е мирна главата, Системата е сложила навсякъде културно-административни капепета и бди някой талантлив да не прекрачи. Изключенията потвърждават правилото: допуска се по малко талантец тук и там за заблуда на Европа и на собствената съвест, но инструктирано, наблюдавано, прошнуровано и заведено на отчет. Докато нещастникът не започне бавно да се дави в алкохол и неврастения, покрива се с бръчки на дълбока неудовлетвореност и се гътва без време. (Бегла сметка на продължителността на живота на талантливите люде, останали да се гърчат в България и на онези, спасили се зад граница, убедително сочи в полза на последните).

Само просветената система си позволява да търпи таланта и да го подкрепя. Просветената система знае, че е за нейно добро да има талантливи хора около себе си, за да може да попива от техния талант и да се облагородява. Затова просветената система не допуска угодливи бездарници да администрират културата.

В просветената система угодливите бездарници са аутсайдери. У нас те са министри и членове на журита.

Система, попила от таланта на своите талантливи граждани, е обречена на усмивки (понякога лицемерни, но усмивки).  И на успех (понякога относителен, но успех).

Система, избрала ерзаца за свой идеал, е обречена на провал и започваш да се чудиш, дали наистина ако отстъпим управлението на животните, те няма да се справят по-добре.

Как може нещата в България да се променят и талантливите да си застанат на местата? Лесно – като направим българската система просветена. А как се прави една система просветена? Пак лесно – с желание за просветеност на тези, които управляват страната. На собствениците на телевизиите, вестниците, кината, магазините и бензиностанциите. На продавачките. На чистачките. На ватманите. На учителите. На шофьорите. На полицаите. На каналджиите. На просяците. На комбайнерите. На кандидатите за емигранти. На медицинските сестри. На данъчните служители. На невъзпитаните и озлобените като господин Wittgenstein от форума на svobodata. com. На цялата нация.

И с вяра, че всичкото това е възможно и си струва.

А как става сдобиването с вяра?  Трудно. Особено когато не са спирали да те лъжат и недоверието се е превърнало в национална дисциплина. Не пречи обаче да се опита.

Като начало – всеки сам за себе си.

За да може един ден държавата, в която са се раждали и не престават да се раждат талантливи хора, да започне да ги понася.

Кучето Гошо

Беше рядко срещана кръстоска между чистокръвна канадска вълчица и софийски помияр трета генерация: прадядото се беше родил в един заден двор на „Паренсов”, а дядото беше безспорен лидер на уличните мастии в градинката на „Св. Седмочисленици”.

Интересна съдба имаха неговите родители. Запознали се случайно, когато един ден вълчицата душела около кофите на централни хали. Била се изгубила, била гладна и много разстроена. Щом я видял баща му замръзнал неподвижно с изплезен език, единствено носната му гъба ситно потрепервала. Стоял дълго в тази стойка, очевидци говорят, че не били срещали никога живо същество да изразява така красноречиво любов от пръв поглед.

Оттук нататък Гошовият бъдещ татко бил готов на всичко, за да спечели сърцето на своята избранница. Предприемал дръзки нападения в магазините за месо, отмъквал сочни червени мръвки и предано ги оставял в краката й.  А когато един ден едвам сe дотътрил до мястото им за срещи, със счупен крак и целия в кръв, тя дълго близала раните му.

Наистина успял да я спечели. Дотам, че след като по-късно го прегазила кола, вълчицата пощуряла от мъка. Причаквала слизащите от колите си шофьори, мятала се светкавично в краката им и докато онези разберат какво се случва, жестоко ги изпохапвала. Един дори побеснял и се споминал.

Родили им се четири симпатични мелезчета, но само Гошо имал късмета да оцелее. Братчетата му си отишли преди да навършат шест месеца – най-малкото умряло от недояждане, а другите били удушени с канап от квартални деца-идиотчета. Гошо станал свидетел на всичко това, сврян под един изхвърлен на двора леген.

Оттогава избягваше всякакъв досег с човеци, лаеше ги в мига, в който ги видеше и ги мразеше до дъното на животинската си душа. Докато един ден пътеките му на уличник не го доведоха до малкото магазинче за кучешка храна и аксесоари на Лили. Тя беше интелигентна и състрадателна млада жена, на която големият град все още не бе успял да постави уродливия си отпечатък. Обезпаразити го, сложи му каишка против бълхи и кърлежи, постла му чердже до вратата и Гошо заживя доста приличен за куче живот.

Облекчаваше физиологичните си нужди на отреденото му от Лили място и нито веднъж не си позволи отклонение. По отношение на хигиената беше безкомпромисен: веднъж дори сръфа задника на домашния любимец на съседката, която имаше навика да го изхожда право на тротоара. Оттогава тя и любимецът й смениха трасето за разходки.

Заради Лили Гошо взе решение да остане в района за постоянно.

В резултат на нейните грижите непоносимостта му към хората лека-полека взе да намалява. Особено приветлив ставаше, когато се събудеше и видеше до главата си наденичка, грижливо сложена на бяла салфетка. Постепенно осъзнаваше, че между хората има и такива, които наистина заслужават неговото кучешко уважение.

Успокои се, заглади косъма и престана да лае минувачите.

Докато в отсрещната кооперация не се появи Дебелия – охранена провинциална карикатура с клатеща се походка, дошла да опита късмета си в столицата като началник охрана в холдинга на своя тъст. Беше докарал и семейството си, състоящо се от не по-малко охранена съпруга и въздебеличък второкласник с румени бузи и остригана глава.

Още щом ги видя да слизат от мръсносивия „Мерцедес” Гошо усети напрежение под лъжичката и се сви на черджето. Наблюдаваше ги изпод вежди сложил глава между предните лапи и постепенно от стомаха му взе да се надига неясно гъргорене, което премина в ръмжене и означаваше едно-единствено нещо: не си желан, връщай се там, откъдето си дошъл.

Дебелия възприе посланието инак.

Огледа се с присвити очи, хвана се за служебния пистолет, който току-що му бяха зачислили, но се сети, че е комично да гърми с бойно оръжие по едно улично куче, при това легнало, затова извади спрей със сълзотворен газ и от няколко метра обилно напръска муцуната му.

Тогава стана тя! Генът на дремещата канадска вълчица се пробуди, Гошо скочи от постелката на четирите си лапи и буквално се взриви по посока на дебелака. Захапа го за глезена и стисна с цялата сила, на която една комбинация от канадска вълчица и уличен помияр беше способна. Дебелия изврещя с неестествен за ръста и килограмите си фалцет, руменобузестият второкласник ревна една октава по-ниско от баща си, а майката тъй и не можа да реагира. Нещата приключиха след като Лили излезе от магазинчето и с големи усилия успя да го откъсне от крака на натрапника.

- Жго ýбия тоя помияр и жго ýтрепа – заканваше се люто началник охраната, а лицето му преливаше от тъмночервено до моравосиньо.

От този момент между Гошо и фамилията от село започна тиха, но изпълнена с ненавист война. Кучето не пропускаше да препикае четирите гуми на мерцедеса всяка сутрин и вечер, а Дебелия си го връщаше като поливаше наденичките му с бензин или просто ги размазваше с подметки върху тротоара.

Дните минаваха, а охранителят продължаваше да трови Гошовата храна и да го пръска със спрей. Гошо стана зъл и отново започна да лае.

- Жго óдера живо жго óдера туй мръсно псе! – превъртя една сутрин Дебелия и тръгна да търси нож, когато видя върху капака на колата си току-що произведено кучешко лайно.

Омразата между двамата нарастваше, охранителят ставаше все по-изобретателен в издевателствата си над Гошо и Лили започна да го прибира в магазина през нощта, сериозно загрижена за живота му.

Някъде по това време на гости дойде най-добрата й приятелка от университета. Преди десетина години тя беше заминала да живее в Германия и сега работеше в немска природозащитна организация. След като си споделиха каквото обикновено си споделят приятелки, които не са се виждали отдавна, Лили разказа за Гошовите премеждия. Природозащитничката поиска да го види. Кучето й стана симпатично и тя реши да помогне. Засне го с фотоапарата си, създаде му профил и го изпрати на своя позната в Международния фонд за защита на животните.

Няколко седмици по-късно Гошо се озова в чужбина, получи редовен кучешки паспорт и заживя в провинция Баден-Вюртемберг, в двора на младо германско семейство. Там между други четириноги и куп дечурлига (германското семейство беше многодетно) Гошо привикваше към свят, за който не можеше да мечтае и в най-смелите си кучешки сънища.

Лили остави черджето му пред магазинчето за спомен.

Новината че Гошо е станал чужд поданик бързо се разчу. Стигна и до Дебелия. „Значи някакъв помияр може да се уреди в Германия и да си живее живота, а аз не, така ли? – ядосваше се той. Възмущението му нарастна когато разбра, че Гошо е бил поставен на специална диета с подбрани храни и напитки.

От прекален яд ли, от какво ли, но дебелакът взе да слабее, въпреки че непрекъснато се тъпчеше със салам и пържоли. Някога огромното му, издуто като казан за ракия шкембе, сега висеше на талази. Тормозеше го нещо отвътре и това не можеше да остане незабелязано.

- Слушай, взел съм те да всяваш респект, а ти нещо съвсем се разкисна – скастри го тъст му.  – Какъв ти е проблемът?  Ако дъщеря ми нещо те изнервя, цапни й един зад врата и нещата ще се оправят. Знаеш как е при жените.

- Не, не, всичко е наред, сигурно е от времето…  – смутоляваше неясно Дебелия и гледаше да се изниже от погледа на тъст си.

Изведнъж изгуби интерес към всичко. Нямаше кого да срита или да напръска със сълзотворен спрей и се чувстваше напълно безполезен.

Отсъствието на Гошо го караше да се събужда по никое време. Излизаше навън, отиваше отсреща до магазинчето за кучешки храни и аксесоари и дълго стоеше там, вторачен в празното чердже.

„Шибано куче, шибан народ, шибан тъст, шибана жена, шибано дете…” – говореше си, крачейки напред-назад. „Можеше да ме направи съдружник, а не някакъв шибан началник охрана. Аз да не съм му някакво куче, че ще ми вика, че съм се бил разкиснал” – скърцаше със зъби и мислено размазваше тъст си с подметки върху италианския теракот в кабинета му. „Германия…, ще му дам аз една Германия”, прехвърляше Дебелия яда си към Гошо, сядаше на черджето и палеше цигара.

Не знаеше какво да прави. Мразеше Гошо с цялото си сърце и сега тази омраза страшно му липсваше. За първи път изпитваше нещо истинско към някого и ето че остана без него.

Наближи краят на годината. Лили продаде магазинчето и замина да работи в организацията на своята приятелка. Дебелия напусна мястото на началник охрана в холдинга и стана началник смяна на софийската митница.  Шкембето му отново се изду, дори стана по-огромно от преди.

По Коледа получи писмо от чужбина. Отвори луксозния плик, вътре имаше картичка с нарисувано сърце и голяма наденичка, завързана с панделка. На обратната страна пишеше „От Гошо – с много обич”.

Изрева: „жго ýбия тоя…”, накъса писмото на ситно, хвърли го на пода и почна да тъпче. По някое време спря, наведе се и взе да събира парченцата едно по едно. Залепи ги почти както си бяха, сетне извади портфейла и внимателно сложи реставрираната наденичка вътре.

Същата вечер сънува, че си е легнал на Гошовото чердже. Дъвчеше нещо, ръмжеше, сумтеше и мляскаше със задоволство.

Разказът е включен в сборника „Еднокраки ангели”.

Удавени в лъжа и страх…

Днес всяко двукракоходещо, безперушинесто пише. Журналисти пишат, лекари пишат (отчети за здравната каса), политици пишат, полицаите също щели да пишат – актове на английски! И колкото повече пишат, толкова повече оредяват горите, изчезват растения и животни, променя се климатът, скриват се водите, намалява храната.

Безсмислено е. Не бива да се пише повече. Всичко важно, което е трябвало да се напише, отдавна е написано.

Написано е, че на човек никога не е било отредено да бъде напълно доволен.

Написано е, че със самото си пръкване на този свят хората са шизофренично раздвоени между свободата и желанието да са зависими.

Че не трябва да бъдем в неведение за величието и нищожеството си, а трябва да съзнаваме и едното, и другото.

Че алчността е породила и създала прекрасни правила за обществена сигурност, морал и справедливост, но в действителност грозната същност на човека е само прикрита, а не премахната.

Написано е дори това, че България щеше да е чудесна страна, ако в нея не живееха българи.

Оттук нататък писането е съсипване на остатъците от природа, без възможност за възстановяване. Трябва да спрем да пишем и да започнем да четем написаното досега. А то не е никак малко – стотици тонове книги, прашясали и пожълтели, дремят по рафтовете на библиотеките. Непрочетени, неотворени, неразлистени, в които е разказано всичко, което трябва да се знае.

Освен екологически въпросът с безсмисленото писане е и нравствен. Многото писане не прави хората по-мъдри и добронамерени. Обратното. Отъпява ги хептен и ги настървява да компенсират интимните си недоимъци с кариера на писачи. Куцо и сакато пише за бемката над лявото си ухо, за бели чаршафи и пот с миризма на лучена яхния, за лилави лебеди и черни гуменки.

А горите още повече се смаляват.

Поголовно будалкане и самозалъгване: пишещите и говорещите лъжат себе си, че казват нещо смислено, а четящите и слушащите – че им се казва нещо смислено.

Чакаш на светофара на червено и четеш с едно око, как роклята на булката на Валентин Златев била струвала 150.000 евро, а пък яхтата „Фарети”, дето й подарил, за да не скучае, отивала към милион и половина.

В трамвая заничаш в нечий чужд вестник, където прочиташ, че собственикът на „Петрол” Митко Събев съвсем случайно влязъл в бизнеса, случайно се сдобил с Международна ортодоксална банка, случайно купил „Евробанк”, после я продал и разни хотели купил, пристанищни терминали купил, самолети, вертолети, сега и тренировъчен център строял (нарекъл го „Гнездо на акули”) и случайно станал милиардер. А навремето човечецът бил един най-обикновен помощник-капитан на кораб.

Пускаш телевизора и чуваш, как някаква певица Милица се била разсъблякла дибидюс на Женския пазар, защото такава била концепцията на някаква рубрика, в някакво предаване. Пак от същото предаване се осведомяваш, че Бойко Борисов било много вероятно да е най-подслушваният човек в България, защото най-много си говорел с журналисти.

Научаваш също така думите на нов музикален шедьовър:

Пак сънувах луда страст,

Бате Бойко между нас.

Леле, знаеш ли Никол,

как си го представям гол.

Но не научаваш дали Емилия Масларова, Милен Велчев, Симеон Кобурготски, Ахмед Доган и компания са вече в затвора. Няма как да научиш, защото това още не се е случило и вероятно никога няма да се случи, докато затворите са  тяхна собственост и те решават, кой да лежи там.

Не научаваш къде е незаконно придобитата собственост от комисията „Кушлев”, защото самата комисия „Кушлев” е едно голямо преливане от пусто в празно. Нито в кои килии са господин Маджо и господин Вълка, защото такива килии не съществуват.

Не научаваш защо в България все бандити са на ръководни места. Както и какво означава „нов морал”, „нова култура”, „нова медия” в българския смисъл на думата и какви мушмороци се крият зад тези понятия.

…

„Удавници. Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината“, приказва си наум героят на Ерих Мария Ремарк, разглеждайки лицата на хората, свряни в бомбоубежището. Сякаш някой е способен да опише състоянието ни по-образно и точно.

Питам моята земя…

„Питам моята земя – какво ни остава?  Отговорете ми. Да плуваме по течението? Да се преструваме, че нищо не се е случило? Да търкаме болничните стълбища, измити от техните фирми по чистотата, да зареждаме по бензиностанциите бензин, изпомпан от техните помпи? Горди ли сте… да си прекарвате времето в заведения, притежавани и управлявани от тях? Да седите в баровете редом с техните деца, с децата на техните адвокати?

…

Още колко трябва да чакаме? Колко още трябва да гледаме как най-добрите си отиват, емигрират, а остават примирените? Сигурни ли сте действително, че това е правилният начин да живееш? Че наистина са достатъчни вечерите, прекарани в ухажване, смях, закачки, кавги и няколко разменени приказки и проклятия за отвратителната миризма от изгорял боклук? … Как успяхме да ослепеем до такава степен? Толкова сервилни, примирени, прекършени?

…

Не мога да повярвам, че само няколко изключителни личности успяват да се противопоставят. … А останалите? Останалите са кротки и тихи, смачкани от страха. Страхът – най-сериозното алиби. Той позволява на всички да се чувстват прави – нали трябва да пазят семейството, близките, собствения праведен живот, личното свещено право да съществуват и да създават.

…

Колко трябва да се мъчите вие, за да вземете заем за къщата си, докато директорите на банките са изключително отзивчиви с онези, които командват? Когато се сблъскате с всичко това, ще разберете, че няма къде да се скриете, не съществуват защитени зони, ще ви стане ясно, че поведението, което смятате за мъдро и лишено от излишни илюзии, всъщност е смазало душата ви, трупайки толкова негодувание и скрита злоба, че сте загубили всякакъв вкус към живота.

…

Питам земята си – успява ли все още да си представи, че има избор? Питам дали все още е в състояние да направи поне първата стъпка към свободата – да се види различна, да мисли за себе си като за свободна? Да не се предава, приемайки като събда онова, което всъщност е дело на хора.

Тези хора могат да те откъснат от родните ти места, от миналото ти, да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом, да пишат по оградите на познатите ти от детството улици гадости за теб, да създадат пустиня наоколо. Но не могат да изтръгнат, да унищожат едно убеждение, което всъщност е и надежда – че не е справедливо, абсолютно неестествено е една земя да бъде изоставена във властта на насилието и непрекъснатия грабеж; че не може да продължава така само затова, защото винаги така е било. Още повече не е вярно, че нещата са си все същите открай време – напротив, всичко става все по-лошо.

Защото разрухата се увеличава право пропорционално на техните сделки, а земята е необратимо отровена заради безграничната им алчност. … Защото това, което цари днес в тези земи, е тяхната представа за нещата и прилича на тях. И това ни очаква утре, вдругиден, занапред. Трябва да намерим сили за промяна – сега или никога”.

·

Къде е тази земя? Какви са тия хора, които могат да ти отнемат спокойствието, да ти попречат да си намериш дом и да превърнат страната ти в пустиня? Уточнявам: става дума за една красива държава, някога известна на света със своите поети, художници, архитекти, певци и музиканти, а днес – със своята мафия. И макар това да не е България, приликите са толкова правдоподобни, че човек би казал: който е писал горното, ще да е някой много препатил нашенец. Но не е. Написал го е неаполитанецът Роберто Савиано, вбесил местните босове достатъчно, за да му издадат смъртна присъда.

Цитатите са от книгата „Красотата и адът”. И тъй като звучат твърде близко и родно, започваш да си мислиш, дали като споменава за ”власт на насилието и непрекъснат грабеж”, авторът не е имал предвид нашите бандити и изпосталялата ни от страх, кражби и далавери България. Ами народът – сервилен, примирен и прекършен – за италианците ли става дума наистина?

Страшновато и много „българско” е онова, което описва Савиано. И същевременно различно.

Различно, защото италианците имат техните достойни и смели мъже-магистрати, които успяха дълбоко да разстроят комфорта на клановете, а ние… Ние си останахме с нашите филчевци, велчевци и кокиновци – балсам за очите на всеки бандит и престъпник – и няма перспектива да се появят нашите Джовани Фалконе и Паоло Борселино.

Различно, защото мафията на италианците е уж като българската, само че не съвсем. Тяхната например си знае мястото: крие се от полицията, живее в изоставени къщи в дълбоката провинция и не парадира с имущество. Нашата – наопаки: колкото повече престъпления е извършила, толкова по-голяма арогантност и недосегаемост демонстрира. Живее в замъци в полите на Витоша, пазарува си църковни санове, научни титли, депутатски постове и обикаля света с накраденото от държавата.

Италианските мафиоти получават доживотни присъди и умират в затвора. Българските мафиоти дефилират с лимузини за по половин милион лева из софийските улици и ако случайно попаднат зад решетките, бързо излизат по „здравословни причини”.

Италианските мафиоти произхождат от семейства с по 10-12 деца. Нашите – от тайните служби на Държавна сигурност.

Италианската мафия не афишира, че върши злодеяния заради „благоденствието на народа” – иначе любима мантра на българските им колеги.

Италианската мафия не се интересува от идеологии, докато българската е идеологическа с пръкването си.

Италианската мафия корумпира държавните служители. Българската – самата тя е държавен служител.

В италианската полиция ако имаш близки, за които се предполага, че поддържат връзки с мафията, не можеш да започнеш работа. В българската полиция да си мешаш капата (и пачките) с мафията е въпрос на престиж.

В Италия за главата на сицилианския магистрат Алфонсо Сабела мафията даваше 3 милиона евро. Да сте чули за главата на българския главен прокурор Борис Велчев някой мафиот да е поискал 3 милиона евро? 300.000? 300? Или поне 30? Няма и да чуете. Защото това е онзи главен прокурор, който заявява, че гражданите, за разлика от държавата, не проявяват в нужната степен нетърпимост към корупцията и пречат на работата на прокуратурата. (Схващате ли? Гражданите пречат на прокуратурата да си върши работата!) Това е онзи главен прокурор, който позволява на прокуратурата да продължава да се държи като част от организираната престъпност? Онзи, при когото Младен Михалев-Маджо влизаше с въоръжена охрана и усмивка на национален герой.

Там, в Италия, семиотикът-философ и литературен критик Умберто Еко отправи призив към правителството да се заеме сериозно с охраната на заплашвания със смърт Роберто Савиано. „Не трябва да оставяме Савиано сам като Фалконе и Борселино“, каза той по националната телевизия и властите го послушаха.

Тук, в България, политологът и think tank специалист Иван Кръстев, който според класацията на Foreign Policy е сред 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, дума не обели нито преди, нито след убийството на Георги Стоев. Може би защото подобен проект е нямало да се превърне в mainstream, както вероятно би обяснил „прагматичният и интелектуално гъвкав”  Кръстев.

Още: италианските интелектуалци се обявиха срещу премиера Силвио Берлускони и подписаха петиция в защита на свободата на пресата. Българските интелектуалци празнуват 3 март с Путин и правят подписки в защита на Георги Първанов и паметника на съветската армия.

Но да се върна на началото. В „Красотата и адът” Савиано пита неговата земя дали е горда да седи в баровете с децата на мафиотите? Да гледа как най-добрите италианци емигрират, а остават примирените? И предупреждава, че нещата отиват все по на зле, затова тя трябва да намери сили за промяна.

Тъй като започнах този материал с отлики и прилики, аз също питам моята земя: ще намери ли сили да се промени, за да не заприлича на един голям мафиотски клан на площ  110 910  квадратни километра, със 7 576 751 души членска маса?

Сензационно сересе от последния час!

- Ало, ало, премиер Борисов ли е?

- Аз съм, да , кой там?

- Агент Мичъл. Отговарям за вас по линия на ЦРУ. Какво става, докъде я докарахте със сересетата?

- До къде я докарахме? Ами… – до под кривата круша.

- Каква е тази крива круша, премиер Борисов, това някаква метафора ли е, метонимия ли е?

(сигналът се влошава, чува се шум от прелитащ изтребител F-35)

- Защо мълчите, God damn it?  Кажете, стана ли ясно кой е направил записите?

- Стана. Било е някакво келеме от „чуждите”.

- Вие какво сте се разделили там на наши и чужди, бе, Борисов? Не забравяйте, че сега сме един отбор – няма наши, няма чужди, няма ВИС, няма СИК, няма ДАНС, няма МАНС.

- Кои са тия МАНС?

- Ама голяма детска градина сте това, българите! Вместо да задавате глупави въпроси, вземете се в ръце и оправете нещата immediately. Имате нашата подкрепа, какво искате още?

- Имаме я, само че „чуждите” изобщо не ги интересува и все гледат да ми направят мръсно.

- Чуждите, чуждите…! А нашите къде дремят?

- Засега са в активна отбрана.

- Никаква отбрана, Борисов! Да не сме чули думата „отбрана”!

- Тъй вярно. А ще можете ли да пратите малко помощ, че тия от ВИС нещо пак се разшаваха.

- Контрирайте ги със СИК.

- СИК са болни от грип. Дали да не пусна момчетата от ТИМ?

- Окей, пуснете момчетата от ТИМ. Но си отваряйте очите, да не стане мазало.

- Слушам.

- Последен въпрос и да приключваме: разбрахте ли най-сетне кой раздава флашките?

-  Разбрахме. Човек на Петров.

- Shit! – ще му скъсаме ушичките на тоя „човек на Петров”.

- Слушам.

(сигналът отново се влошава, изтребителят F-35 се връща обратно)

- Ало, Борисов, чуваме ли се? Тия дни ще ви изпратим едно-две кила контрафлашки – използвайте ги разумно, man. И да кажете на тоя Дачков ли е, Цачков ли е, да престане да ни звъни. Безпокои мен, безпокои и колегите.

- Ама той и на вас ли звъни? Щото и на мен…

-  И на нас, и на нас. Айде.

- Айде.

Подслушал със СРС модел SP170 ZRE-1:

Владо Трифонов

Форумни анонимници

Злъчни.

Преждевременно остаряли.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите.

Пропиляли живота си в надлъгване със Системата.

Циници, за които безобразието е безплатно забавление.

Не могат да понесат,  че не приличаш на тях. Че не си се предал и не спираш да пишеш срещу затъването в пошлостта. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие: обидите и клеветите, скрити зад анонимността. Така никой не може да им търси сметка, никой не може да ги изправи пред съда или просто да им зашие шамар за долничката страст, на която са се отдали.

Защото това наистина е страст.  Страстта на обречените да не помнят собствените си имена. Да се притесняват от собствените си имена. Да не понасят собствените си имена.

Страстта да завиждат и да нападат, ядосани на комунизма и на демокрацията едновременно.

На комунизма заради това, че ги направи хора без лице и достойнство, готови да превият гръб  пред всеки полуграмотен директор на фабрика или партиен секретар.

На демокрацията заради това, че усъвършенства безличието и сервилността им, вместо да ги  промени в личности със самочувствие и култура на европейци. (Не се съмнявам, че много от тях в мечтите си се виждат именно такива).

Бесни:

на Симеон Кобурготски, че им сви страхотен „царски” номер, като използва глупостта и наивността им;

на тройната коалиция, че сложи да ги управляват пияни министри, пикаещи в шадраван;

на Бойко Борисов, че бил пожарникар, пък сега е министър-председател;

на Съветския съюз, че не е унищожил Съединените щати;

на Съединените щати, че не са унищожили Съветския съюз;

на Европа, че е европейска;

на себе си, че не могат да преоценят нито миналото, нито настоящето си.

Форумни анонимници!

Злъчни.

Преждевременно остаряли.

Съсипани и погрознели от недоволство към себе си и към другите.

Не могат да понесат, че не си се предал. Тогава пускат в ход най-силното си оръжие…

Бележка на автора: Този текст не се отнася за онези, които гледат на участията си във форумите като на сериозно и смислено занимание, а не като на психодиспансер и място за  избиване на графомански комплекси.

Истината на един абсурд

Бъди безгрешен в словото си – говори честно.

Казвай само каквото мислиш.

Насочи силата на словото си към истината.

(Толтекската  книга на мъдростта)

Бивш президент от Източния блок, затвърдил авторитета на своята страна сред западните общества далеч преди падането на Берлинската стена и номиниран за Нобелова награда за мир, през 1991 оповести:

„Не ми остава друго, освен при различните си обществени изяви отново да обяснявам и да посочвам, че моралът присъства във всичко. Защото това наистина е така. С какъвто и проблем да се сблъскам в своята работа, винаги щом поискам да го разреша, установявам, че зад него е скрита някаква нравствена тема – било то човешко безразличие, нежелание да се признае собствената грешка или вина, завист, прекалена самоувереност и прочие.

Ако трябва да обобщя, ще кажа, че виждам единствения изход в стария и добре известен закон: „да се живее в истина”.

Моралът и истината като най-важно условие един народ да върви напред – за това говореше Вацлав Хавел преди 20 години. Моралът и истината като негово лично разбиране за властта, с което да даде пример на нацията и да я мотивира, за да не се чувстват хората самотни в битката с лъжата. За да не смятат, че ония „горе” са ги предали заради пари и постове.

Със словото и действията си Хавел показа какъв трябва да бъде държавният глава на  демократичната държава. Затова днес Република Чехия е добро място за живеене.

У нас нито един от президентите ни не обели й дума, че трябва да живеем в истина, а с поведението си всички показаха какъв не трябва да бъде държавният глава на демократичната държава. Затова днес Република България е лошо място за живеене.

В Чешката република приеха и приложиха пакет от декомунизационни и лустрационни закони, създадено бе Бюро за разследване на престъпленията на комунизма* и гражданите обединиха гнева си към отрепките, повикали съветските танкове през 68-ма.

В Българската република приетият през 2000 година Закон за обявяване на незаконността на комунистическия режим беше декларативен, без никакви правни последици, колкото да се отбие номера пред световната общественост, и вместо покаяние за извършените престъпления, продължават да се полагат венци пред паметниците на съветската армия.

С нежелание и много зор ни беше смутолевена някоя друга истина като тази, че българската демокрация е била предварително замислена и подготвена в канцелариите на Държавна сигурност, откъдето са се излъчвали и лидерите на неформалните сдружения.

Разбрахме също псевдонимите на копоите, които са ни подслушвали, клепали и промивали мозъците ни с лъжливи коментари и анализи.

Осведомихме се кои са унищожителите на българската природа – сред тях неколцина юпита, доставени тихомълком на политическия пазар като стока със съмнително качество. (Спомняте си: Милен Велчев, Николай Василев, Любка Качакова…).

Научихме имената на новоназначените българските капиталисти – до вчера възторжени строители на социализма.

И толкоз.

Не научихме защо не беше вкаран в затвора нито един от субектите, получили възможност да се разпореждат с откраднатите от народа пари, както и с чия задгранична благословия партията на комунистите продължи да се разпорежда с държавата като със своя собственост.

Не научихме защо след като правителството на „Герб” обеща крадците да си получат заслуженото, Ахмед Доган – един от най-обиграните партийни мошеници – вместо да е на хляб и вода в Софийския затвор, посръбва в сараите си 21-годишен Чивас Регал и замезва с черни трюфели. А ние се чудим кого още да излъжем, че сме демократична европейска държава.

…

Морал и истина! Кой да ни ги донесе, след като си нямаме Хавел? Къде да ги търсим? Какво да правим? „Да правим предсрочни избори”, чуват се подвиквания. Предсрочни избори, за да дойде правителството на кого? Пак на тройната коалиция? На новата партия на стария шпионин Гоце? На останките, артисали от Съюза на демократичните сили? Или на Алексей Петров и лисугерите от вестник „Галерия”? Да пази господ!

Тогава?

Колкото и да е безутешна ситуацията, мисля, че все пак има решение и то се състои от две части.

Първа част: да подкрепим Борисов през този мандат и през следващия, независимо от мутренския му бекграунд и нескопосаното му обкръжение. Независимо че пред българските емигранти в Чикаго изрази страстна омраза към комунистите (”толкова ги мразя…”), а година по-късно със същата страст превъзнесе управлението на Живков. Независимо че и той като предшествениците си не намери за нужно да се извини пред нацията за концлагерите и възродителния процес. Както и че не ме послуша, когато го съветвах да разкара от антуража си плужеци като Бареков, да не назначава за министри компрометирани хора като Вежди Рашидов и Божидар Димитров, да работи скромно и тихо, без да се бие в гърдите,  да нареди на чиновниците си да ходят на работа с велосипеди и преди да започне да строи магистрали, да направи от грозните социалистически панелки спретнати и приятни места за живеене; така както направиха с панелките си чехите.

Да го подкрепим, за да използваме премиерстването му при реализацията на втора част на решението. А тя е, че като му гарантираме два мандата, той ще може спокойно и без напрежение да започне преговори за внос на министри и население от Централна и Западна Европа.

Иначе казано, двата мандата ще дадат на българския министър-председател достатъчно време да покани официално германци, чехи, холандци, поляци, норвежци, финландци, унгарци и швейцарци да се заселят на нашата територия и да се възползват от нейната уникална природа и климат. Смисълът на такова преселение би бил, че като дойдат тук, чужденците ще се погрижат с опита на добри стопани за градовете, селата, планините, горите и езерата на тази красива, но занемарена земя. А българите ще се разселят по света и в досег с чужди култури и порядки ще престанат да вредят, псуват, трошат, тъпчат, мразят, претендират, кълчат и завиждат. Тогава е напълно възможно някъде да се появи гениален нашенец художник, писател, певец или журналист, когото няма да смачкат на секундата. А Франкфуртер Алгемайне няма да пише повече за България като за „труп на миналото, което продължава да гние и да трови държавата”.

Звучи ви като фантастичен разказ? Като пиеса на абсурда? Така е, но помислете:

Нима не е абсурд, че до ден-днешен България продължава да се управлява от морални и интелектуални запъртъци?

Че най-представителната фигура в държавата ни е човек с порочно минало?

Че картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1 млн. и 500 хиляди?

Че 90 процента от професорите и доцентите в Софийския университет са агенти на Държавна сигурност?

Че не друг, а Слави Бинев представлява България на лошо артикулиран български в Европейския парламент?

Тъй че един абсурд в повече няма да ни навреди. Напротив, може да ни помогне най-сетне да се прочуем с нещо досега нечувано и невиждано: как един народ си сменя родината и как една родина си сменя народа,  защото повече не се понасят.

Ако Борисов се запъне (а той ще се запъне и жалко, защото ще пропусне възможността да извърши велико и запомнящо се действие), тогава ще вземем нещата в свои ръце. Ще изготвим общо писмо до правителствата на европейските държави и ще ги запознаем с най-голямата истина, изричана някога за българите и България. Истината, че българите не заслужават родината си.

* Чешкото Бюро за документиране и разследване на престъпленията на комунизма до 1 февруари 2004 е разследвало 179 души в 92 дела. От тях 85 дела, отнасящи се до 107 души, са предадени на прокуратурата с предложение за предявяване на иск. На тази основа са повдигнати 64 обвинения срещу 86 лица.

Свободата да си Хавел

Когато през 1992 преведох така наречената  „президентска” книга  на Вацлав Хавел, нямах идея, че години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото.

Ето че времето ме опроверга – „Летни размишления” продължава да е идеалното четиво за политици и избиратели, особено в държава на призраци с каскети, разнасящи флашки.

По-долу предлагам отделни пасажи с надежда, че думите на чешкия Нобелов лауреат за мир ще стигнат до всички българи, които не са изпращяли окончателно от злоба, завист и отчаяние.

Също и до онези „експерти” по демокрация, които крещят „Боже опази от Хавеловци!” и за които Хавел винаги е бил трън в петата. Просто защото да си Хавел означава свобода, ерудиция и световен авторитет едновременно, а това някои хора трудно могат да преглътнат.

∙

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно. И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.

И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

…

Докато пиша, навън гърмят редакции, пукат балони (медийни), едни хора с каскети продължават да носят едни флашки, други без каскети подготвят нови взривове; трактори, янета, първанчовци, иванчокостовци, станишковци и вся асталная сволач на българо-съветската подменена демокрация са се хванали за патрашките и изобщо не им идва на ум, че тяхната битка е изгубена много преди да са я започнали.

Андрешко и европейският модел

- … Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк….

- Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

- А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове. ( Елин Пелин, „Андрешко“ )

·

В Брюксел продължават нервно да се питат, дали не сбъркаха, че ни направиха част от семейството.

В Брюксел се възмущават от българската корупция и организираната престъпност.

В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.

В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.

Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността; всеки според своите възможности и талант.

Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко“. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават  офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, методично изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски и лондонски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени на евродепутати и ги гощава с кебапчета. Междувременно се е сдобил със собствена медия и води телевизионно шоу.

Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да докладва. Дори когато никой не го пита. Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен“ комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните, чалгията и цървулите в главата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, тя може да бъде модел, защото има силна привързаност към европейския модел и силно европейско призвание“, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание“ на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел, той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак след това да тръгне да прави демокрация.

Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството“. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.

…

По време на странстванията ми из България се запознах с един майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?“ – питаше напрегнато дребното му лице.

- На България й трябва някой, който да се пожертва за демокрацията! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират” – изпращаше ме той до портата.

Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха никак лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват - такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация от Запада; от места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи. За да изпълзят най-сетне кадърните от мазетата и си поемат въздух. За да станат улиците по-чисти, хората по-весели и всички „гоцета”, „борове” и „чворове” потънат в катрана на историята. За да стане България явление от непознат досега контекст: на доброволна, постколониална колонизация.

Звучи фикционално? И добре така: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по Марио Варгас Льоса). По-добре да живеем България въображаемо, отколкото наяве.

А то иначе рискуваме да си останем завинаги реално лъжливи, лукави селяци; уж овчички, такива, сиромаси, пък цели вълци… С цървули в главата.

За да не потънем в злото (Седмата нишка)

„Защо имаме Европейски съюз и с какво той е добър за нас? Ние не знаем това и спешно се нуждаем от нов дискурс. Той трябва да бъде изтъкан от шест нишки: Свобода, Мир, Законност, Благополучие, Многообразие и Солидарност”, предлага професорът от Оксфорд – Тимоти Гартън Аш.

Признавам, че британецът ме провокира. Защо точно шест нишки, пък и точно тези? Прекалено лесни са за спекулация – заемат ли се мошеници, могат големи бели да направят. Нали заради свободата, мира и солидарността танковете на един друг съюз осъмнаха в средата на Вацлавския площад.

Да не говорим, че в България подигравката не им мърда. Законност? Солидарност? Бегай баце, тук таквоз нема! – ще рекат алкохолизираните квартални философи.

Замислих се за седма нишка, която да е изпредена специално за българина. Която да го стопли и дръпне напред.

…

Преди няколко години по време на снимки на документален филм в малко балканско градче, двама японци – мъж и жена, решиха да изчистят реката. Наричаха я „тяхната река”, а градчето – „тяхното градче” и бяха влюбени в него. За местните хора, обаче, реката отдавна се беше превърнала в бунище и никакви екологически сантименти не ги вълнуваха.

Намериха японците чували, обуха гумени ботуши, надянаха гумени ръкавици и започнаха да чистят. Хем чистеха, хем пееха. Хората наоколо се чудеха, какво ги прихваща тия с дръпнатите очички. Никой не се сети да ги попита, имат ли нужда от помощ. Изчистиха японците реката, прибраха се вкъщи, сготвиха си и продължиха да пеят до късно през нощта. Даже измислиха песен и я кръстиха „Песен за реката”. Мелодията беше на японски, текстът също, но думата „реката” произнасяха чисто български.

Завеждам английска журналистка да види каква прекрасна планина Витоша си имаме ние, софиянци. Спираме до една от малкото останали неразбити чешми. Наоколо са захвърлени пластмасови бутилки от бира, кофички от кисело мляко и стъклени шишета от водка. Ядосвам се. Появява се турист на почтена възраст и си налива водица. Пита ни как сме. „Зле! Я вижте тая простащина”, тросвам се аз. Човекът поглежда към боклуците, сетне кротко казва: „Пяната. Мръсната пяна се качва нагоре” и си тръгва.

Ние оставаме до чешмата още малко. Ядът ми постепенно минава, започва да ме наляга мъка. Пяната значи. Заляла е София и сега напредва. Стигнала е насред Витоша, бълбука, набъбва и пъпли нагоре към Черни връх. Докато не залее и него, сетне България, и като прелее – да удави де що има държави наоколо.

„В България поне си говорите. Ние изобщо не си приказваме”, окуражава ме моята гостенка.

София – 1991. Пред десетина хиляди възторжени лица Бил Клинтън искрено се вълнува: „Горд съм като чувам как хилядното множество упражнява свободата си. Искам да ви припомня с какво се разделихте: с една полицейска държава, в която нямаше място за разочарования, защото я нямаше и надеждата за нещо по-добро. Позволете да се обърна към всички хора в САЩ, Европа и по целия свят, които ни гледат: Това е една прекрасна страна, елате и помогнете на България да изгради бъдещето си.”

Клинтън наистина си мислеше, че окончателно сме се разделили с разочарованията. Горкият Бил, откъде е можел да знае, че полицейската държава ще стане държава на мафията, а разочарованията ще стигнат дотам, че най-свестните българи ще умрат преждевременно, а останалите ще се изнесат завинаги зад граница.

16 години след Клинтън - Джордж Буш ни е дошъл на гости. Възторжените лица от 1991 са се изпарили. Стотина подбрани, проверени и стократно инструктирани държавни подлизурки „спонтанно” приветстват скъпия гост. Полицията чопли семки и гледа мръсно. „Много ми е драго – казва Буш – че съм във вашата прекрасна страна. Аз и Лора с нетърпение очакваме вашия прекрасен обяд днес”. Впрочем не само той и Лора, но и цяла тумба ненаяли се български политици чакаха да седнат, че да му пийнат и хапнат по стар муфтаджийски обичай.

Буш така и не разбра, че в България за няма и 20 години шепа лумпени превърнаха понятието „политик” в най-мразената професия. Кой да му каже, че българската охрана в американското посолство в София крещи на дошлите за интервю хора и ги кара да се разкрачват – с вдигнати ръце и навити до колената крачоли. (Ама картинка, а!) Кой да го разходи из българските планини и да му покаже поразиите на дървената мафия. Нямаше кой. Но пък манджата я биваше.

„Ще те убия! Мръсник!” – крещи млада жена и налага скимтящ фърфалак на път за детската градина. Цялата е почервеняла; в комбинация с яркия грим лицето й мяза на кукер от Разложко. Накичила се е тежко с жълто желязо и докато пердаши детето не пропуска да намества гривните си. „Аз съм малък. Не ме бий” - опитва да се защити изплашеното дете. Някакси успява да се отскубне от ръцете на пощурялата родителка и панически побягва към входа на градината.

Да не се лъжем – в сегашния си вид България е неприятно място за живеене. Майки бият деца, мъже бият жени, полицията бие журналисти, мафията се самоизбива, държавата бие всички. Налагаме слабия и сервилничим пред силния. Плюем по улиците, мразим всичко и мърсим навсякъде. Бандити, чалга и комунизъм здраво са се оплели и не можеш да разбереш, къде свършва едното, къде започва другото. „Аз съм мутра!” – изврещява едно 5-6-годишно полуидиотче, когато го питам, защо боксира сестричката си. Сетне гордо се отдалечава с клатеща се походка и ръце на кръста.

Наричат ни излагацията на Европейският съюз; second hand members, допуснати в ЕС единствено по политически причини. Тоест, членството ни няма нищо общо с нито с културата, нито с качествата ни като нация.

Описват ни като държава, в която:

1)  въоръжени до зъби бандити спокойно се стрелят, за кеф на дечурлигата;

2) плюенето по тротоарите и пикаенето в градинките се смята за върховен израз на независимост.

Германският експерт Клаус Янсен, изпратен от Брюксел за оценка на българския напредък обяви, че се е сблъскал със стопроцентова нагласа в стил „целуни ми задника” (‘kiss my ass’ attitude).

Преди него Дейвид Джонсън от лондонската полиция мрачно съобщи, че разполагаме с жестока и неконтролируема мафия.

Мисля си, добре де, ако наистина сме всичко това (а ние безспорно сме), нека ни помогнат. Не само да ни описват колко сме груби и невъзпитани, но след като те са по-цивилизовани, да вземат да ни прегърнат и заобичат. И като ни прегърнат и заобичат, да ни изведат от порочния кръг, в който се мотаем вече 20 години. Тогава няма да ни се подиграват и дори ще са горди, че народ като нашия е влязъл в европейското семейство: уникален с комбинацията от омраза, корупция, бандитизъм, свръхбогатство, свръхбедност, насилие, завист, мърсотия, простотия и талант.

…

Сещам се за една случка с доктор Бърнард Сийгъл. Прочутият онколог минавал на визитация, когато изведнъж му налетял болен, който крещял неистово и искал да го смеле. Ситуацията била критична. Чудел се докторът как да се отърве, накрая рекъл с най-благата си интонация: „Обичам те”. Болният заковал на място, обърнал се кръгом и кротко се върнал в леглото.

Та ето, може би и с българите някой трябва да стори същото. Седмата нишка! За да не потънем в злото, което сами си произвеждаме.

Художникът

Откъде да започна? Може би за да разбереш как стигнах дотук, трябва да кажа как тръгна всичко. Да се върна в началото.

Ето нещо, което често сънувам. Малък съм, с нови дрешки, чистичък, сресан – ученик, някъде в първи клас. Слабичък, направо кльощав. В междучасие сме и едно момченце ми се хвърля отгоре. По-голямо е от мен и по-тежко, събаря ме на пода, а той намазан с подово масло. Търкаляме се ние насам-натам, аз целият съм се изпотил от зор, класът врещи за бабанката, и момиченцата също, а той ми натиска главата, още-повече да се оплескам.

Тогава се появи онова желание. Да ликвидирам  дебелото прасе отгоре ми, дето ме тормозеше, без да съм му направил нищо. Разбираш ли, нищо!

Та, измъкнах се аз някакси, седнах на дебелака и с две ръце го заблъсках по тиквата, ама бясно ти казвам. Колкото сила имах. Вече изобщо не мислех за изцапаните си дрехи. Блъсках, и блъсках, и блъсках. Сега всички врещяха в моя полза. И момиченцата, естествено.

Изглежда детското в мен взе да умира още тогава. И вече съвсем умря, когато ме взеха войник. Насила, защото не исках. Но не ме питаха. Пратиха ме в планината да пазя един склад с продукти – салам, кашкавал, червен пипер и консерви. Да седя горе и да чакам някакви войници, дето щяли да прокарват ток до някакво капепе на гръцката граница.

И седя аз горе, и чакам половин година. Радвам се на дърветата и слушам птичките. В най-близкото село разменях червен пипер и консерви за хляб и джанковица. Берях гъби сърнели, по поляните беше пълно с тях. Имах три рецепти: сърнели печени, сърнели с яйца, яйцата взимах от една бабичка в селото, и сърнели натюр – лапах ги направо, както майка им ги е родила.

Нагъвах сърнели, пиех шльоковица и служех на Родината. И тя на мен. Докато горе не цъфна ротният с камион войници.  „Ти всичко си изял, бе, редник!” – кара ми се оня и бърчи вежди.  „Тъй вярно – викам – другарю майор, щото трябва нещо да се яде”.  „Ами сега другите к’во ще мачкат, бе, редник?” – продължава оня и двете му вежди стават една.  „Аз понеже тук въздухът е много чист, и съответно апетитът… „

Не ме дочака да се изкажа и ми заши такъв шамар, че ако имах кепе, щеше да ми хвръкне, обаче нямах.  „Къде ти е кепето, редник?” – пита майорът, а истината беше, че и аз не знаех.

Изтръгнаха ме от майката природа и ме ръгнаха в карцера, 14 дена на вода и хляб, всяка нощ сънувах сърнели и бабата с яйцата. Без да имам никаква вина, разбираш ли? Не съм ги молил да ме взимат в казармата, нали така? После тоя същият хвана рак, от злоба, от какво друго. Един ден го срещам на улицата, едвам се мъкне, грозна работа. Доближих го отзад и му изревах в ухото: „Къде ти е фуражката, майор?” Само дето не пукна на място. Сви се надве и тъй остана.

Никога не съм мислил, че животът ми може да представлява интерес за някого. Винаги съм смятал, че чуждият живот е по-интересен от моя, затова се занимавах с другите. Внушавах си, че са такива, каквито на мен ми се щеше да бъдат.

Въобразявах си, че са най-добрите хора на света и си струва да ги рисувам. Карах ги да се погледнат с моите очи и те се поглеждаха. Някои стигаха дотам, че променяха живота си, докато бяхме заедно.

Истината е, че някои излязоха големи отрепки. Като онзи – учителя. Живееше на майна си в Родопите и ми разказваше за любовта, която изпитвал  към жена си. Как копнеел да срещне добри хора, да помогнел, с каквото може. Задушевен един, развълнуван… – дореваваше ми се като го слушах.

В крайна сметка какво излезе – човекът бил извършил кражба и за да не го съдят, хванал гората. Да се скрие от хорските очи, докато кражбата се позабрави.  Това го разбрах от жена му, след като вече я беше зарязал. „И теб излъга. Накара те да повярваш колко е благороден, за да го нарисуваш” – казва ми.  „Добре, излъгал ме е, излъгал, а ти защо си траеше?”  – питам я. Тя обаче седи насреща ми и мълчи.

Дотам ли съм бил наивен, че съм се оставял да ме лъжат? Не винаги. Понякога усещах, че украсяват, че премълчават някакви тайни, но това не ме притесняваше. Да не би аз да нямах за криене? Да не би да има човеци на този свят, дето да нямат за криене? По-важното беше, че докато ги рисувах, те се мъчеха да изглеждат свестни. Аз пък се мъчех да ги накарам да повярват, че са такива.

Дали съжалявам? Не, не съжалявам.  И ще ти кажа защо – защото всички са могли да бъдат такива, каквито ги показвах.

…

Като гръмнах за първи път изпитах облекчение. Отмъстих на един мръсник и всичко си дойде на мястото. Не ходех, направо хвърчах по улиците.

Когато гръмнах за втори път, още-повече ми хареса. Невероятно! – на мен, дето не бях посягал на муха. Нито на жена. Моята, лека й пръст, веднъж не я цапардосах. Не че не е имало причина, но просто съм си такъв. Милостив. И изведнъж каква стана!

Пищовът ми даде власт. „Смит енд Уесън” с алуминиев заглушител – само чуваш едно „цък” и толкоз.

Вече не бях никой. Бройка някаква, електорат някакъв. Вече бях някой. От мен зависеше кой да живее,  кой да мре в тая държава. Влизах в моловете, заставах на най-скъпите щандове, оглеждах хората наоколо и си казвах: пазарувайте, мамка ви, щото утре може да ви няма.

Спрях да се ядосвам. Сега притежавах всеки. Най-сладкото беше, че никой не подозираше каква беля съм.

Веднъж ме засякоха отдясно. Голяма черна джипка. Добре бе, пич, викам, жив и здрав да си. Проследих го и го издупчих. От капачките надолу – цял пълнител му пуснах. После се прибрах и го нарисувах като ангел. Направих го с един крак и му сложих черни крила. Виждал ли си ангел с черни крила? Всички сме ангели с черни крила, но това е друг мохабет.

Придобих глад за гърмене. Мине едно денонощие, две, и вече ме засърбяват ръцете. Ставам посред нощ, вземам книга, уж да се разсея, ама не става. Акълът ми все там, в пищова.

Четях Библията, дано ми мине меракът за трепане. Ама не.

За мен светът се раздели на две: човеци, заслужаващи куршум незабавно и други, търпящи отлагане.

След няколко месеца половината град ходеше гипсиран и куцаше. Голям майтап. Но пък улиците станаха спокойни. Вървеше се леко. Дишаше се леко. Колите започнаха да спират на пешеходните пътеки. Хората започнаха да си дават път. Да видиш ти вежливост, да видиш възпитание.

Изпълних се с чувство за отговорност. Иконите ми станаха по-красиви. Взеха повече да ги търсят.

Връзката ми с Бога заякна. Вече можеше да си говорим като приятели. Преди между нас имаше разстояние. Нито аз разбирах него, нито той мен. Сега нещата се оправиха.

И отношението към жертвите ми се промени. Не ги приемах враждебно, като хора, дето мразя. Напротив, развих приятелско отношение към тях. Вярно, трепех ги, но с добро чувство.

Виждах колко са болни и си казвах, спокойно, ще се оправите. Ей сега ще ви пусна един-два куршума и работата е готова. Ще започнете да страдате, а страданието лекува.

Баровци, небаровци, трошах им краката подред и им помагах да чистят душите си. Разбирах, че тия хора имат нужда от мен и правех, каквото можех, за да им помогна.

И на себе си помагах – ставах все по-добър художник.

За жена ми какво да ти кажа, с нея винаги сме били заедно. Но това не е много хубаво. После трудно се понася раздялата, единият като си иде. Тя взе, че си отиде първа. Остави ме със смит енд уесън-а, сега той ми е жена, той ми е любовница.

Понякога я виждам насън, върви към мен, а ония две пантери в пазвата й блъскат, големи цици имаше, лека й пръст, и ми вика, не правиш добре, Кольо, да стреляш по хората и едно „амин” да не казваш. Оттогава стрелям, каквото стрелям, но винаги казвам „Амин”.

Имах тук един квартирант, все тренираше, щанги, гири, коремни преси и уж да е за хубаво, а той все по-луд ставаше. Хващам го за рамото и му говоря: приятел, направил си тяло, но душа нямаш. В Господ не вярваш. Затуй си на тоя хал. И по-зле ще станеш.

- Няма душа, няма Господ, мъжки. Има курви и щанги – вика ми оня.

И продължава да помпи.

Един ден го гледам, съвсем не е на себе си. Изблещен и главата му някак накриво, сякаш му тежи и не я удържа. Доближава ме и казва: „мъжки, я ми нарисувай една душа за спомен”.

След два дена се спомина. Легнал на лежанката с прибрани ръце и накарал двама да му пуснат отгоре сто кила щанга. Трябвало да я хване във въздуха и да я задържи. Тренирал за рефлекс и сила. Първият път станало, на втория път щангата му сплескала главата.

…

Не съм спирал да рисувам. Няма затворник, дето да не съм го направил на икона. Кръщавам ги на техните имена, после им ги подарявам.

Изографисал съм половината персонал. Отговорникът на нашия етаж нарисувах като Свети сержант Кирчо Кирилов. С гълъбче, кацнало на ръката. То не беше радост като му я подарих, то не бяха благодарности. Вкъщи човекът я закачил над спалнята и преди лягане не забравял да се прекръсти.

Хубаво е да живееш отвън, но още по-хубаво е, когато си вътре. По-добре се размишлява за живота някакси, отвън все не ти остава време. Напоследък даже разсъждавам, че бих останал тук завинаги. Стига да ми разрешат да си взема и уесън-а. Без патлака се чувствам все едно, че жена ми е умряла втори път, ако щеш вярвай.

Хайде сега застани пó към светлината и не мърдай, докато те рисувам. Пък утре пак ще си говорим, щом ти е интересно.

Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.

Love.net: пуйчене и пуканки

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши”

- Аве, тва новата вълна си е…о майката. 

- Е, кво има толква, некви кифли, братле, некви педали…

Разговорът се води зад гърба ми. Място на действието е един от софийските мултиплекси. За сведение, става дума за „новата вълна” в българското кино – тъкмо е приключила прожекцията на Love.net.

Да видим какво толкова има във филма, наистина.

Има липса на любов, търсене на лесни заместители, падение и възход на виртуалните надежди.

Има наливане с уиски и текила, има чукане във фешън кенеф на фешън заведение ( в този филм всичко е фешън), има лъскави мацки с лъскави гащички ( в този филм всичко е лъскаво).

Има съобщителна техника – компютри, лаптопи, мобифони.

Има превозна техника – коли, мотори.

Има операторска и монтажна сръчност.

Има драматургично поназнайване – няколко паралелни истории са вкарани в сравнително добре разпознаваема структура.

Има много лукс на едно място, небрежно разпуснато поведение в небрежно елегантни (и подчертано скъпи) интериори, които трябва да създадат усещане за стандарт на няколко поколения, събрани в една лента. Само дето никой не споменава, че историята се случва в една оклюмала източно европейска страна, на която само претенциите са на ниво, останалото е ниска култура и мръсотия до шия.

Има парвенюшка показност, която дори участието на Джон Лоутън от Uriah Heep не може да смекчи.  Както и лош вкус, който от напудрените ателиета на кредитните парвенюта прескача на екрана като модел за подражание и за удоволствие на пуканкопотока в салона.

Възможно е сценаристите и режисьорът да обитават среда, подобна на тази във филма. Халал им вяра! Истината обаче е, че излъсканият интериор, населен с играещи го истеблишмънт персонажи, не подхожда никак на действителната българска картинка.

Има и един стар проблем, който днес се възпроизвежда с нова сила:  неумението на актьорите да си произнасят убедително думичките. Диалозите – уж модерни, изпълнителите – уж подбрани след прецизен кастинг, а репликите сякаш насила са им пъхнти в устата. Нали това е техният живот, тяхното всекидневие, техните страсти, техният сленг… – очакването е за естествена екранна реч. (Упрекът ми е предимно към режисьора, макар че един интелигентен артист не би допуснал да разпилее ролята си в зле интонирани фрази).

Какво още има? Има хепиенд, за който Холивуд само може да завижда. Една разпътена майка (Койна Русева) след няколко нервни труса оправя отношенията си със своята 14-годишна дъщеря (Лора Чешмеджиева). Един лайфстайл редактор (Захари Бахаров) открива ново професионално предизвикателство: оттук нататък ще се занимава с G-точката на интернетното си гадже (Диляна Попова). Младата героиня на Диана Добрева пък след дълго чатене най-сетне се среща със старата кримка Лоутън, който пристига в България специално заради нея и по всяка вероятност ще я отведе в английското си имение.

И, разбира се, историята на лекаря, осъзнал любовта към жена си и какъв простак е, че й е причинил толкова страдания.

Едра мъжка сълза се стича по бузата на Христо Шопов – героят му признава колко несправедливо е постъпил с брачната си половинка и добре че е интернет да му отвори очите, защото иначе щеше да продължи да я кара през просото, проваляйки своя и нейния живот. Съпругата (Лилия Маравиля) ридае връз рамото на завърналия се любим, а цялата сцена се отиграва в Стария град в Пловдив. Толкова е затрогващо, че съседката ми от ляво за миг спира да хрупа пуканки.

Това, което няма във филма, са политика, агенти на държавна сигурност, мутри с ланци, стачки, ДАНС, БОРКОР, цигани и дискредитирани евродепутати. Няма и комунизъм в тази иначе бивша комунистическа държава. (Ако го имаше спонсорите със сигурност щяха да се стиснат да дадат пари). И сигурно е добре да липсват подобни баналности, за да може пресата с основание да напише, че в Love.net „режисьорът и операторът Емил Христов са успели да покажат столицата като модерен европейски град и като добро място за живеене”.  Проблемът е, че София не е нито модерен европейски град, нито е добро място за живеене. Иначе казано режисьорът и операторът са послъгали, вероятно водени от познанието, че в днешно време ако кажеш истината, рискуваш да умреш от глад.

Русата перука на Йорданка Кузманова

Сега искам да обърна внимание на една на пръв поглед нищо и никаква руса перука.  Надяната обаче на главата на Йорданка Кузманова, тя се превръща в метафора на цяла прослойка, прикриваща цивилизационната си комплексираност с глуповати аксесори от гардероба на българоселския истеблишмънт.

Перуката на главата на Йорданка Кузманова е перука – откровение!

Перука – памет и предсказание!

Кичът и фалшът на системата са събрани в един предмет. Освен биографията на родителите под него прозира CV-то на децата им: надути лилипути в позата на великани. Лично аз бих развил тази мимолетна сцена в отделна сюжетна линия за родово обусловеното израждане на генерациите.

Филмът може да бъде погледнат и иначе:  на тази съсипваща със сивотата си българска действителност, очукани панелки, мръсно метро и грозни хора по улиците, защо да не противопоставим нещо по-засукано и маняшко, пък макар и опростено като за културмасовици. Нещо динамично и епидермално като живота в мола.

Секс, свирки, уиски, компютри – компютри, уиски, свирки, секс. Провинциалните комплекси са избити, таргет групата мърка доволно, в салона мирише на тестостерон. А навън н’екви глупаци се занимават с н’екво АЕЦ „Белене”. Вместо да дойдат на Love.net и пуканки.

…

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши” – чета в някакъв форум.  Е, имаме си!

 

Понеделник

Никога не го беше обичал, а днес му се стори особено противен. Лежеше в леглото, гледаше в тавана и се настройваше да стане. Извикваше всевъзможни позитивни мисли в главата си, за да направи започването на седмицата по-поносимо. Например как след работа щеше да се види със Стела да изпият по чаша вино в онова кръчме с дюля на двора. Защо пък само по чаша, можеше и по две или направо литър – там предлагаха добро наливно вино.

Понеделник беше денят, в който му се искаше да е на хиляди километри оттук.

Каза: „мамка му”.

– Мамка му – повтори и ритна възглавницата.

В понеделник особено остро се проявяваше нежеланието му да живее в държава, в която полицаи, прокурори и бандити заедно въртят търговия с наркотици, министърът на вътрешните работи е заподозрян в незаконно облагодетелстване, депутатите са корумпирани до ушите типове, а президентът е най-мрънкащото и отблъскващо същество на планетата.

- Мамката си трака – протегна се открай докрай и кокалите му изпукаха.

В понеделник искаше да е на мястото на онзи единствен хартисал от племето си индианец в джунглите на Амазонка, на когото бразилското правителство беше осигурило 80-километрова буферна зона около колибата. Мечтаеше като него да отглежда маниока, да ловува с лък и стрела и да събира мед от диви пчели. Трябваше обаче да бърза, защото учените предвиждаха, че след някоя друга година басеинът на реката може да бъде напълно унищожен.

Събра сили и стана.

Повтори си няколко пъти, че трябва да е благодарен, задето днес слънцето пак е изгряло, и че навън пее някакво птиче, и че има въздух за дишане, а той си е платил сметката за интернет и телефон. Взе да си тананика и влезе в банята да се бръсне.

Пи кафе на гладно, качи се в колата и потегли. Шофираше,  гледаше лицата на хората в автомобилите отляво и отдясно и си мислеше кой, кога и как успя да направи от българина толкова навъсено, намусено, неугледно, недодялано, злобно, баято и дебеловрато същество.

- Преувеличаваш – каза си. – Не всички българи са такива. Има интелигентни, възпитани и добре изглеждащи мъже и жени, на които и държанието им е държание, и усмивката им е усмивка.

- Може и да има, но къде са? Защо не ги виждам? –  продължи да спори със себе си, като местеше бързо поглед от огледалото за задно виждане към двете странични огледала и обратно.

Спомни си как миналата седмица седеше на една пейка в Мола на „Стамболийски”. Щяха да ходят на кино със Стела, той беше дошъл на срещата по-рано и докато я чакаше наблюдаваше хората наоколо. Млади и стари трътли и трътльовци облечени  като за панаир на грозотата се щураха безцелно нагоре-надолу, бебета в колички се деряха, деца крещяха…. – беше отблъскващо и потискащо.

Стараеше се да мерне поне една физиономия, на която да си спре окото и да каже: ето тази жена или този мъж приличат на човеци! Но не откриваше такива. Най-изнервящото от всичко беше ужасният диалект, който се носеше отвсякъде.

„В България имало над 200 села без нито един жител в тях. Селяните били на изчезване” – мислеше си. „Е, как да има жители в селата, след като всички са  се домъкнали в София! И селяните изобщо не са на изчезване, ами са тук, в Мола. Тук си живеят, тук купонясват, хем е топличко, 22 градуса през зимата, не плащат за ток и парно, а тийнейджърките могат спокойно да разнасят смъкнатите си задници напред-назад и да си показват циците…” – продължаваше да си мисли.

- Здравей! Защо си тъжен? – Стела стоеше до пейката и го гледаше изпитателно. – Случило ли се е нещо?

- Нищо не се е случило. Просто от петнайсет минути чакам да видя нещо хубаво. Добре че дойде.

…

В киносалона всички стискаха кутии с пуканки и кока кола. Към стотина души хрупаха, мляскаха и се оригваха, някои се замеряха, един подхвърляше пуканките нагоре, зейваше широко уста и чакаше да паднат в нея, а от екрана гръмотевично трещяха рекламните тийзъри на новите филми.

Единствените без пуканки и кока кола бяха те двамата.

- Представят си, че са американци – каза Стела.

…

Нещо голямо и черно го задмина отдясно. Малко след това бълваща пушек таратайка го засече отляво, без да даде мигач. „Почна се”, каза си той и извади ментов бонбон.

„Няма да се ядосвам. Каквото и да се случи, няма да се ядосвам. Нека ме задминават – отляво, отдясно, ако щат да ме прескачат, аз няма да се ядосвам” – говореше си, смучейки бонбона.

Стана задръстване и колите спряха. До него се залепи зелена лимузина, карана от персона с ярко червена коса и черни очила. В едната ръка държеше цигара, с другата потропваше нервно по волана.  „Сутрин е, а тази вече откача от нерви. Как ли щеше да изглежда в края на деня?” – гледаше я със смесица от съжаление и неприязън.

Персоната допуши, отвори прозореца на колата и с трениран жест на китката хвърли фаса на земята. Усети, че е наблюдавана и обърна лицето си на другата страна.

Кое караше тази появила се сякаш от приказките за зли вещици „гражданка” да постъпва така? Липса на възпитание? Сбъркан генетичен код? Със сигурност не беше само това. Със сигурност някой й беше стъпкал самочувствието рано сутринта или може би преди десетина-двайсет години,  или може би още в деня на раждането й, и сега тя си го връщаше. Добре че не изхвърли целия пепелник.

В този момент, сякаш беше прочела мислите му, „гражданката” с червената коса и черните очила наистина взе, че го изхвърли. Направи го със същото тренирано движение на китката.

В каква ли среда се движеше, сред какви хора? Представи си как влиза след нея на работното й място, и я пита пред всички: „Извинете, не сте ли вие онази, която преди малко си изхвърли пепелника на улицата?”  А тя се засрамва, изчервява се и моли за извинение.

Колоната помръдна.

Взе да рецитира на глас дядо Петко Славейков:

    Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Рецитираше високо, хванал волана с две ръце. Отвътре му се надигнаха киселини, най-вероятно от кафето на гладно и бонбона, но продължи с двойна сила:

… Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Огледа да види дали не му се присмиват, задето сам си рецитира насред пътя, но никой не му обръщаше внимание.

Червенокосата беше изчезнала, сега нейното място беше заел възчерен тип със сребристо беемве. Приличаше на преподавател от НАТФИЗ, старшина на рота, наркодилър и общински съветник едновременно. Беше си бръкнал дълбоко в носа, извади оттам нещо, дълго го мачка с пръсти, сетне го изтри в седалката. Бръкна отново – този път по-дълбоко – и продължи да рови.

Прииска му се да отвори прозореца на колата и да изреве: „Спри, селяко, ще се нараниш!” Но си каза, че няма право да го прави. Носът си беше на човека, и пръстът си беше негов, щеше да му наруши правата, ако се намесеше.

Колоната бавно напредваше. Вместо мургавия с беемвето там вече се беше настанил мерцедесът на някакъв брадат поп с калимявка, който ядеше баница, от която половината полепваше по брадата му. Отстрани приличаше на сериен убиец и нищо чудно да беше въоръжен. Познаваше един поп с ланци на шията, който се напиваше от сутринта, а щом приключеше неделната литургия почваше да млати богомолците с дръжката на пистолет. Беше му подарък от местен бос – спонсор на църквата. Спомина от цироза на черния дроб, а в деня на смъртта му енорияшите направиха голям банкет в селската кръчма, пиеха и го проклинаха.

Не обичаше поповете, смяташе, че носят нещастие, затова направи ключ с показалеца и средния пръст и си плю три пъти в пазвата.

Лампичката на бензина светна червено. В понеделник лампичката на бензина винаги светеше червено. Не че през другите дни от седмицата светеше инак, но в понеделник това особено го изнервяше. Реши да погледне и на този проблем позитивно. Например че червената лампичка го известява да слезе от колата и да използва градския транспорт. И че трябва да си купи велосипед и да уреди въпроса с придвижването кардинално, така хем околната среда ще бъде замърсявана от един автомобил по-малко.

Омразният понеделник! Искаше да прекарва понеделниците на друго място; някъде, където пътищата са равни, сутрин хората си дават предимство, усмихват се един на друг и никой не си бърника в носа пред очите на обществеността.

Някъде, където българите ще са значително по-малко, за сметка на природата.

Да, човек е създаден да не бъде сам, но тия му идваха в повече. Нуждаеше се от разстояние между себе си и тях. Като онзи индианец с буферната зона от бразилската джунгла. Изчисли набързо, че всичките му спестявания ще отидат само докато се добере до Бразилия. Но защо да ходи чак дотам, като и тук можеше да си направи буферна зона. Просто ще говори, без да казва нищо и ще гледа, без да вижда никого. Можеше да я направи 80-метрова, 800-километрова или  безкрайна – зависеше единствено от него.

Онзи амазонски индианец най-вероятно си приказваше с маймуните, питоните и крокодилите. Той също щеше да намери с кого да си приказва. Ще купи една тиква от „Женския пазар”, ще я изчисти отвътре и ще й издълбае очи, нос и уста. Може да я кръсти, да речем, Здравко, и да си споделят по мъжки винаги, когато се наложи. Ще подбере някоя средна по големина тиква, жълта на цвят с розов отенък и здрав вид, тъй че да отговаря на името си. Щеше да се грижи за своя Здравко, да го забърсва от прах, да му купува шоколад за празниците и най-важното: нямаше да се изнервят взаимно.

Оставаше да реши въпроса с препитанието. Разходите нямаше как да ги намали, и без това ги беше свел до минимум. Може да отглежда маниока на балкона. Вярно, токсична е, но пък е богата на калории. Или да смени професията. Стига е бил независим поет на свободна практика. Ще стане независим бандит на свободна практика – ще отвлича депутати и ще иска откуп. Нощем ще ги отвлича, а през деня ще съчинява стихове. Мина му през ума, че президентът също си струва да бъде отвлечен, нищо че е циция и е свикнал да взема, а не да дава. За неговото отвличане обаче щяха да са му нужни ортаци, а в България орташката работа си е предизвестен провал. Най-добре щеше да е да действа сам, а после да седне и да напише роман: „Как отвлякох президента на републиката”.

Лапна последния ментов бонбон. Лампичката на бензина продължаваше да свети.

Каза: „мамка му”.

Вечерта се прибра вкъщи, взе ножицата и изряза всички понеделници от календара.

 Разказът е включен в подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.

Ще крадат, докато имат сили

„Смятам, че ние, поколението политици на прехода – онези, които бяхме или сме лидери от времето на прехода, трябва да подготвим своето оттегляне от върха – не рязко, не революционно”.  Това заяви президентът Георги Първанов вчера на среща с обществеността в Хасково. „Ние трябва да инвестираме в нови – силни, кадърни кадри”, подчерта президентът.

 “Аз мисля, че е дълг на всички – на Първанов, на Борисов, на Станишев, на Костов, на Доган – да не изброявам всички лидери – да подготвим тази плавна смяна без конфликт между поколенията“, допълни Първанов.

 “Трябва да създадем мотивация на млади хора да се захванат с държавното управление. Аз се опитвам да създам една такава школа“, каза още президентът.

________________________________________________________

Първанов смятал да се оттеглят от върха: той, Борисов, Станишев, Костов, Доган…

Добре, те ще се оттеглят, а кой ще плаща? Кой ще плаща изяденото, изпитото, откраднатото, счупеното, изсеченото?

Кой ще плаща плажовете, реките, езерата, горите и резерватите, превърнати в частни владения?

Ами луксозните мезонети – тях кой ще ги плаща? Ами сметките в западни банки?

Какво излиза? –  налапаха се и хайде сега да освободим място за децата, внучетата, шуретата и шуранайките.

Съгласен съм, че Първанов, Станишев, Костов, Доган и подобните тям трябва да се оттеглят. Но щом се оттеглят, следващата им спирка трябва да е директно в затвора. Със съд и присъда. И ако няма кой да я издаде (защото съдиите и прокурорите са купени), тогава хората трябва да я издадат – измамените и прокудените от България.

Унизените и подиграните.

Брюксел трябва да я издаде – онези, които не спират да ни упрекват, че сме най-корумпираната и престъпна страна в Европейския съюз. Не го ли направят ще затвърдят подозренията, че изобщо не им пука дали сме корумпирани и престъпни, а това, което единствено ги занимава, са нашите пазари и евтината работна ръка.

Те, лидерите, трябвало да подготвят смяна „без конфликт между поколенията”.

Точно те, чиито имена са синоними на милиционерски гьонсуратлък, с какъвто само съветските „другари” могат да ни бъдат конкуренти.

Те, чиито имена стоят в черния списък на хората, унищожили българската природа. Нека припомня:

1. Георги Седефчов Първанов

 Президент на България с бракониерския навик да избива защитени видове. Чест посетител със снайпер в национални паркове и резервати и организатор на ловни пусии на тези места. В България е известен с лова на вълци в Пирин, докато кипи пожар във влак. През същата 2008 г. направи опит за промяна в Закона за лова, която да даде зелена светлина на бракониерите.

В Узбекистан стана известен с брутален лов на диви кози архари в резерват. Незаконният лов в Нуратинския резерват е бил платен от българския държавен бюджет.

 2. Ахмед Демир Доган

„Кръстникът“ на дървената мафия, на чиято съвест тежат повечето горски пожари в България (а с това и смъртта на пожарникарите участвали в гасенето). Притежава над 300 хотела, построени полузаконно в защитени територии или в съседство с тях. Пример за подобен хотел е строящият се огромен „турски конак“ в местността „Германката“ край Созопол.

Бивш шеф на турска сепаратистка организация и доносник на Държавна сигурност.

3. Сергей Дмитриевич Станишев

Син на Димитър Яков Станишев – бивш секретар на ЦК на БКП; защитил дипломна работа на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“.

Бивш министър-председател на България, който открито заяви лични инвестиционни намерения в незаконно „отложените“ от него Натура-зони. На 9.10.2007 Станишев откри първата копка на незаконния курорт „Супер Боровец“, който е в разрез с европейските директиви и българските закони. Станишев носи отговорност и за последния план за заграбване на държавните земи – превръщане на държавния горски фонд в държавни голф игрища и след това – в частни застроителни терени. Неговият брат Георгий има планове за застрояване на Натура-зоната „Карадере“ (вероятно само съвпадение…).

(Black list of companies, organizations and individuals destroying Bulgarian nature)

В „черния списък” все още не е включен петзвездният хотел „Адмирал” в курорта Златни пясъци, построен на брега на морето, където Иван Костов разполагал с луксозен апартамент от 250 кв. м., запазен през цялата година. „Всъщност новото свърталище – хотел „Адмирал”, се явява наследник на известния в миналото ресторант „Олимп”, който даде името на кръга, дирижирал българския политически и икономически живот по Костово време”. (frog.news)

…

Първанов се опитвал да създаде школа за младите. Да ги учел на държавно управление

Питам се: кой баща и коя майка ще искат детето им да учи в школата на доносник на тайните служби, който дори не смята за необходимо да се извини пред народа си?

Школата на Първанов може да бъде единствено школа по лукавство, демагогия и цинизъм, благодарение на която България днес е последна дупка на кавала в Европейския съюз.

Той, Доган, Борисов, Костов и Станишев били лидери на прехода. Какво нахалство! Каква самонадеяност! Лидерът е човек, който вдъхновява хората за справедливи решения и дела. Лидерът не убива със снайпер животни в резерват. Лидерът не донася за приятелите и колегите си.

Лидерът е преди всичко морална фигура, чиито действия служат за пример на останалите.

С кои свои морални действия Георги Първанов послужи за пример на българите?   Морално ли е да станеш президент, без да огласиш предварително участието си в репресивния апарат на комунистическата партия?

С кои свои морални действия Бойко Борисов послужи за пример на българите? Морално ли е да си приятел на Валентин Златев и да лобираш за руски интереси в тази напатила се от руската любов изтормозена държавица?

Ами Костов, Станишев, Доган? С какви морални действия ще ги запомни българския народ? С продадения за 1 долар „Кремиковци” на Валентин Захариев и получената от препродажбата огромна печалба? С политическия чадър над злоупотребите на ДПС? Със сараите и пауните на човека, обявен за „най-успешния проект на Държавна сигурност”?

…

Плавно да станела смяната, не революционно. Разбирай: ще крадат, докато имат сили.

А ние?

Ние просто е време да им вържем ръчичките.

Стърчащият прът, дето си няма знаме

Тръгнал съм да диря щастливи българи. Посъветваха ме, ако имам път към Етрополе, да се отбия при него. Бил свестен човек, местен патриот, струвало си да поприказваме. Хем да видя и вехториите, дето от години ги е събирал. Между тях имало уникати.

Учителят Иван Кринчев.

Преди да вляза в къщата му, решавам да пообиколя града. Случвам пазарен ден. Току до църквата „Свети Архангел Михаил” са стоварени камари с евтини боклуци, докарани незнайно откъде. Крясъци, миризма на гумени цървули и скапващи се зеленчуци. Лица: пресмятащи, мляскащи и плюващи.

Двамата с попа наблюдаваме това пиршество на смрад и пошлотия; очаквам неговата анатема. Вместо това той ми разказва за безпаричието на храма. Получавам киселини.

Няколко часа по-късно картината е като от уестърн на Серджо Леоне. Купчини с отпадъци плътно застилат мястото пред божията обител. Кофички от мляко, найлонови пликове, кашони, щайги и бутилки са се омешали в сюрреалистично безобразие. Пристъпи на вятъра подкарват със зловещо трополене празни шишета от единия край на опустялото пространство до другия. После наобратно.

Наоколо няма жива душа. С трясък и бясно надута чалга преминава тукашно МПС. И пак тишина, вятър и търкаящи се бутилки. Обзема ме силно желание да се махна. Настроението ми е на нула и си казвам, че ако в този град намеря поне един щастлив българин, той трябва да е луд.

Щом ме вижда, Иван Кринчев схваща, че нещо не е наред. „Ела бе, човек! Влез вкъщи, ще пием по едно, ще се оправиш. Ела, аз съм щастлив българин, вервай ми”, затрогващо настоятелен е Иван.

Влизам. Води ме направо на най-съкровеното си място – механата, дето я е направил под къщата.

Какво ли няма в тия 15-ина квадратни метра. Телефони, пистолети, часовници, ножове, грамофонни плочи, саби и книжнина от миналия и по-миналия век. На стените са подредени многобройни снимки на Кринчевия род. Разказва ми Иван за баща си, за дядо си, как е построил пощата в Етрополе и за едновремешния град с интелигентни и предприемчиви хора.

Изважда красив немски часовник от 1903 година и го пуска да свири. Рецитира ми стихове от местен поет, с очакване да ги харесам. Казвам му, че ги харесвам. Показва ми видеозапис с изпълнения на негов приятел – стари градски песни.

За известно време се захласва пред телевизора, сетне ме информира, че много обича симфонична музика и оперети.

Доволен е от себе си.

Дълго време живеел в стара селска къща – ни тоалетна имал вътре, ни самочувствие. От 23 години строи собствен дом и вече е на път да го завърши. Рискувал – по три заема погасявали едновременно той и жена му.

Сам рендосва, зида и стругова – като не става с пари, става с инат и умение. Сега е решил пак да рискува – частен бизнес ще започне и вероятно ще продаде част от антиките.

Пуска видео касета за Етрополе, която сам си е заснел. Иска да разсее първите ми впечатления от града, макар да е съвсем наясно с истината. Хората тук отдавна не са това, което са били. Щом България се е превърнала в една голяма кръчма, Етрополе няма как да бъде изключение.

Някога това било чисто място, с традиции, които хората почитали. После дошли полендаците – тия, дето дяволът ги е измъкнал от селата и ги е запратил в града. Добре, ама в града вече няма заводи, а единственото, което пришълците умеят, е да отглеждат животни. Започнали да ги отглеждат в гаражи и под балкони.

На село не искат да се връщат; срамуват се да кажат, че са селяни. Чакат кравите да изцвъркат по някой литър мляко, продадат го и хукват към кръчмата. Въображението им стига, колкото да се налюскат до следващия ден. И пак кравите, млякото, кръчмата. И самонавивката, че са станали граждани.

Тъй разправя Иван.

После ме кани да се качим на скалата над града, тъкмо да сме се поразходили. След 40 минути пеш сме горе. Нарекли са я на негово име: Кринчевото камиче. Любимото му място. Сковал е дървена маса с пейки, има и огнище. На ръба на скалата е побит дълъг прът с незнайно предназначение. Разбирам, че преди време тук се е веело българското знаме. Съшил го Иван от две части – да е голямо и да се вижда отдалеч. Дошли „родолюбци” и го откраднали.

Сега голият кол стърчи над Етрополе като голям среден пръст.

Това е щастието му: да се качи тук, да седне и да гледа града с бинокъл. Има двама-трима добри приятели, иска да има повече, но не знае къде да ги търси.

Нощ. Карам нанякъде, слушам саксофона на Гарбарек и си мисля за стърчащия прът над Етрополе, дето си няма знаме.

Текстът е включен в подготвяната за издаване книга „ВРЕМЕ ЗА ПИЕНЕ”.

Убит ли е Осама?

Хвала! Осама бин Ладен най-сетне е убит и сега светът ще си отдъхне – скандират медиите. Радостни са Англия, Франция, Италия, Япония, Германия, Русия…

От днес ние живеем в много по-сигурен свят, заяви председателят на Европейския парламент Йежи Бузек.

Смъртта на Осама бин Ладен  „ще донесе голямо облекчение на хората по цял свят”, рече пък британският премиер Дейвид Камерън, а италианският му колега Берлускони добави, че това е невероятно добра новина, но че сега „трябва да сме много бдителни от нови нападения на терористи, които ще се опитат да ни отмъстят”.

“Борбата срещу всички форми и прояви на тероризма следва да бъде продължена с обединени международни усилия”, включи се и българският президент Първанов в писмо до Барак Обама.

И още поздравления, и още включвания…

Убит ли е обаче Осама бин Ладен? Наистина ли американските командоси са го ликвидирали веднъж завинаги? Не смятам. Обратното – мисля, че е по-жив от всякога, след като в самия ден на съобщението за убийството му го видях да хвърчи из софийските улици с брониран черен джип, мачкайки хора на пешеходните пътеки.

Видях го да мята боклуците си през терасата, а вечерта, маскиран като полицай, биеше едно момче, защото имало дълга коса и се разхождало по съмнителен начин из София след полунощ.

Видях го да фъфли безсмислици по Националната телевизия, Нова телевизия, bTV, Канал 3 и TV7, дегизиран като телевизионен водещ.

Видях го в столична църква като олигавен православен свещеник, с подпухнали от алкохол очички.

Видях го като възкръснал неандерталец из коридорите на Народното събрание.

Видях го в общинската администрация да се държи с гражданите като с добитък.

Видях го в казана с катрана да дърпа краката на свой съгражданин, защото много му стърчала главата.

Видях го и във форума на svobodata. com,  да попържа наляво и надясно, давейки се от злоба заради творческата си несъстоятелност.

Трябва да сме бдителни от нови нападения на терористи! – казва премиерът Берлускони. Прав е премиерът Берлускони, но преди това трябва да отхвърли от себе си подозрението за съпричасност към мафиотските атентати, извършени в Рим, Флоренция и Милано през 1993 година.

Борбата срещу всички форми и прояви на тероризма следва да бъде продължена с обединени международни усилия! – казва президентът Първанов.  Прав е президентът Първанов, но преди това трябва обясни тероризъм ли е да стреляш с карабина с оптически мерник по застрашени от изчезване животни.

Осама бин Ладен е лошотията в хората; злото, което няма умора; омразата, която се спотайва зад раболепните усмивчици пред силния на деня; завистта, която изгризва душата.

Осама бин Ладен ще бъде наистина убит, когато всеки се изправи пред огледалото и гръмне поне една от собствените си гадости. Дотогава сме негови заложници.

Творческо писане

Започна лекцията си с въпрос към студентите:  кое е нещото, което ги кара да пишат? Помоли всеки да изложи своите причини.

- Аз пиша когато съм влюбена. Просто сядам и думите сами си идват, не мога да ги спра – започна тъмноока, късо подстригана дебеланка, като мигаше на равни интервали.

-  И аз съм така  – обади се кандидат-писател от провинцията, който ходеше навсякъде с тъмен костюм и вратовръзка. Най-вероятно това беше абитуриентският му костюм и той искаше да му изкара душичката.

- Аз пък пиша, когато мноо съм са пищисал – каза друг представител на провинциалната интелигенция. – Преточвам всичко от глаата в компа, разклачквам го и то си стаа.

- Преточвал го. Това да не ти е каца със зеле, бе! – бодна го дебеланката, но провинциалният интелигент подмина задявката й с презрителна усмивка.

- Пиша, когато съм много щастлива или много нещастна – чу се тих глас. Беше слабичко момиче с бледо лице и въздълъг остър нос. – А вие? – попита тя.

- Аз ли? – искаше да й отговори, че вече не пише, защото се е изписал, пък и всичко най-важно отдавна е написано, но вместо това замълча.

Отиде до отворения прозорец. Навън беше пролет, миришеше на слънце и зеленина, чуруликаха птички, точно като тогава, преди десетина години в Холандия, когато срещна Магдалена. Беше единствената българка в групата, на която преподаваше творческо писане. Сядаше винаги в дъното и отваряше голяма тетрадка с твърди сини корици. Рядко се намесваше в дискусиите, предпочиташе да мълчи и да наблюдава внимателно останалите. Слушаше ги как спорят и си водеше записки.

Особено оживление предизвикаха разговорите за морала на писателя. Може ли да си аморален и да си качествен писател? Трябва ли да се заровиш в тинята на душата си, за да си интересен на читателя?

Надприказваха се един през друг:

- Всички големи автори са имали морални отклонения.  Есенин е бил хулиган, пияница и скандалджия.

- Уайлд – хомосексуалист.

- Екзюпери – самоубиец.

- Уулф – циклофреничка.

- Хемингуей – параноик със суициден комплекс.

- Едгар По – наркоман.

- Фокнър паднал пиян от коня и умрял.

- Кингсли Еймис се налющил до козирката, търкулнал се по стълбите и там останал.

- Няма друга професия с толкова алкохолици, самоубийци, хомосексуалисти, педофили и наркомани – каза хърватката Дубравка от Загреб.

- Предпочитам ги пред благопристойните лицемери. Според Достоевски в трезвениците има нещо нездраво и съмнително – намеси се американката Сюзан от Вермонт.

- Чарлз Буковски смята, че болниците, затворите и бардаците са университетите на живота – допълни датчанинът Август от Одензе, родният град на Андерсен. – Дяволът създава добрата литература, не ангелът. Дяволът знае как да задържи вниманието на читателя, а ангелът е скучен.

Веднъж разговорът се завъртя около информацията, на която писателят трябва да разчита. За да е достоверна, историята трябва ли да е лично преживяна или са достатъчни разговорите с други хора, прочетеното в книгите и  вестниците, чутото по телевизора? Нужно ли е да изпиташ на гърба си нещата, за които пишеш, за да си емоционално ангажиран с героите и събитията?

Част от групата се обедини около мнението, че отстранеността, непознаването на събитията и персонажите дават възможност на автора да развихри фантазията си, необезпокояван от спомени и емоции; че позволява на мислите и чувствата да летят накъдето си поискат, свободни от лични зависимости.

- Но така читателите няма да повярват на историите ни. Човек трябва да пише единствено за това, което е пипнал с ръката си, почувствал го е със сърцето си и го е опитал на вкус. Останалото са безпочвени измислици – разпалено защитаваше тезата си американката. – Спомнете си Сидни Шелдън: „Никога не пиша за нещо, което не съм видял със собствените си очи”.

- „Дивите лебеди” и „Оловният войник” също са измислица, но продължаваме да ги четем вече 200 години – възрази датчанинът.

- Говоря за измислицата, в която няма нищо реално. Измислицата заради самата измислица – уточни американката.

- В „Дивите лебеди” има единадесет братя и една сестра, а Андерсен не е имал нито братя, нито сестри. Не е могъл да знае какво е любов, защото никога не е бил обичан. Това обаче не пречи приказките му да са истински, макар и нереални – държеше на своето датчанинът от Одензе.

- Напротив, приказките му са напълно реални, защото разказват за търпението и саможертвата, за човешката завист и жестокост по-добре от романите на повечето „реалисти” – чу се глас.

Главите на всички се обърнаха назад. Магдалена дописа  нещо в голямата синя тетрадка, вдигна очи и продължи:

- Светът на приказките не е светът на хората. Както и обратното. Но понякога се случва чудото и тогава е все едно какво разказваш. Важното е как го правиш и дали ти е хубаво. След това го погледна по начин, който можеше да означава само едно.

Ожениха се няколко месеца по-късно и заминаха за Сен Пол дьо Ванс.

Разхождаха се прегърнати из тесните калдъръмени улички на средновековното градче, възхищаваха се на цветята, висящи от прозорците, разглеждаха галериите и магазините за антики, които тук бяха почти на всеки метър, зазяпваха се в лицата на туристите, а вечерта пиеха студено бяло вино в уютни ресторантчета,  по стените на които висяха оригинали на Шагал, Миро и Пикасо.

- Мммм, колко е хубаво – премрежваше очи Магдалена. – Да си купим замък и да останем тук завинаги.  Аз ще пиша, а ти ще ми помагаш. Нали ще ми помагаш? Кажи… – допираше гальовно лицето си в ръката му.

През следващите няколко месеца обсъждаха книги, шегуваха се с човешките слабости на нобеловите лауреати и правеха любов до малките часове на нощта.

Искаше да я научи на всичко, което знаеше за писателската работа и секса.

Въвличаше я в тънкостите на професията и непрекъснато я поощряваше в писането. Беше строг и критичен, но не пропускаше да я похвали за нещо, което наистина й се беше получило.

Тя ставаше все по-уверена.  Той – все по-влюбен и всеотдаен. Спря да пише, за да има повече време да се занимава с нея. На нея това й се струваше напълно в реда на нещата.

От мълчаливата студентка вече нямаше и помен: сега Магдалена не спираше да приказва. Разпитваше го за бившата му жена, как са се запознали, тя също ли се е занимавала с писане? Интересуваше се от плановете му – не смята ли, че от преподаването се печели малко и е по-добре той да се насочи към нещо по-печелившо, например политика, дипломация – там са големите пари, така хем ще могат да обикалят света и да събират впечатления, а тя ще ги систематизира в разкази и пътеписи, които той ще редактира, защото е страхотен редактор и така нататък, и така нататък.

Уреди й четене пред отбрана публика, беше поканил няколко мастити критици, както и представители на медиите. После в пресата излязоха отзиви за многообещаваща белетристка, която въпреки своята младост показва удивителни умения при боравенето с фразата, структурирането на фабулата и изграждането на характери. „Наблюдателност, аналитичност и комизъм, някакъв преродил се Ги дьо Мопасан в образа на очарователна брюнетка”, писаха в пресата.

- Ха-ха-ха – смееше се той наум – ако можеха да знаят какво са му стрували тези нейни „удивителни умения при боравенето с фразата” и „структуриране на фабулата”. Но нищо, важното е, че тя вече пробива, че името й се чува, а той я обича достатъчно, за да може да й прости факта, че през цялото време не го погледна нито веднъж – дотам беше погълната от ролята си на „многообещаваща белетристка”.

Магдалена беше на седмото небе и непрекъснато следеше с очи фотографите, за да им предложи най-впечатляващата част от себе си. „Тази жена е завършена позьорка”, откриваше с удивление, наблюдавайки я отстрани.

Прибраха се късно, той уморен и подпийнал, тя все още превъзбудена от първия си досег със славата.

- Искам да издам всичко, което съм написала досега. Ще ги разбия всички! – очите й святкаха заканително.

- Още не си готова.

- И другите не са готови, но не им пука и издават книга след книга – стрелна го враждебно.

- Ти обаче не си „другите”.

- Няма да им позволя да ми се надуват с боклуците си. По-добра съм от всички тях и ти много добре го знаеш – изблещи се насреща му. – Знаеш го, нали?

Нищо не й каза, само я погледна внимателно, но този път не се засмя; обикновено се усмихваше добродушно на нейните невъздържани изблици. Тя усети, че нещо не е наред, мозъкът й защрака, след което добави:

-  С твоя помощ, разбира се. Без теб не бих се оправила, знаеш колко те ценя и разчитам на съветите ти. Знаеш го, нали?

Усети в гласа й неискреност, от която го заболя. Усещаше я отдавна, всеки път, когато й се налагаше да признае заслугата му за своето израстване.

Напусна го по Великденските празници. Писа му писмо, че желае да се разведат и че е добре това да стане без усложнения. И двамата са писатели, нека го направят интелигентно, без излишни драми. В живота й се появил друг човек, сигурно го помни -  онзи датчанин от Одензе. Сега имал издателство, предложил й да работят заедно: тя щяла да пише, той да я издава.

- И двамата сме били писатели. Били сме писатели и двамата…. – говореше на себе си унесено, смачка писмото на топче, сдъвка го и го изплю.

Разсеяно върна погледа си в стаята.

- А вие? – попита отново слабичкото момиче с въздълъг остър нос. След това го погледна по начин, който можеше да означава само едно.

Aз ли? – повтори той въпроса на момичето. После си помисли: неее, този път да има да вземате.

Разказът е включен в подготвяната за издаване книга „Еднокраки ангели“.

ОРГАНИЗИРАН ВСЕНАРОДЕН ОТПОР

 (или отвъд констатациите)

На всичкото лошо в държавата, има и една добра новина: ударили сме дъното, повече няма накъде и оттук нататък ни остава единствено да тръгнем нагоре.

Как да стане това?

„Коментарният сайт “Свободата” има вече над един милион посещения. В момента броячът отчита 1 012 944; седмично сайтът има между 12 и 15 хиляди…” – съобщава Едвин Сугарев.

Ако цифрите са верни, а нямам основания да се съмнявам в думите на Сугарев, една солидна бройка посетители (предполага се и съмишленици на идеята България да стане по-добро място за живеене) могат да се обединят, да излъчат организационен комитет и да учредят нова партия.

Да речем, партия „СВОБОДАТА”.

Програмата на тази партия спокойно може да бъде заимствана от форумите: там между плявата има полезни и смислени неща. Пък и отдавна сме се уверили, че не е важно каква е програмата ти, а дали я изпълняваш като дойдеш на власт, и как точно я изпълняваш.

Сигурен съм, че сред читателите на сайта има интелигентни и смели юристи, икономисти, банкери, журналисти…. – хора с познания, опит и култура, които биха могли да управляват грамотно. Хора, които не са били милиционери, агенти и застрахователи.

Като начало на тяхното управление две неща биха свършили добра работа.

Първо: започвайки от себе си, да предизвикат всенародно покаяние на цялата нация за  бедите, нанесени от комунизма. Всенародното покаяние означава да признаеш това, в което волю или неволю си участвал, да дадеш морален пример на генерациите след теб и тогава да тръгнеш напред. Нещо, което всички правителства от 1989 година насам упорито не желаят да направят, и без което България  никога не би се превърнала в модерна република.

Второ: да мотивират българите за пълно изчистване на страната от боклуци. Действие елементарно, но неминуемо – ако мислим за себе си с любов. Защото близко до ума е, че когато работиш и почиваш в чиста и приятна среда, самият ти се променяш в чист и приятен човек, без дори да усетиш. (Тези, които живеят на Запад, със сигурност го знаят).

Българите трябва да се научат да обичат себе си. За да започнат да обичат себе си, трябва да започнат да се самоуважават. Самоуважението пък изисква да направят нещо наистина важно в своя живот, което да им даде повод за самоуважение. И то да не се свежда само до доброто образование, кариера и заплата, но и до човешкото достойнство.

Добре е, когато не можем да кажем за някого: „той е достоен математик” или „той е красноречив оратор”, а можем да кажем просто „той е достоен човек! Само това универсално качество ми харесва. Тези думи са на французина Блез Паскал и си мисля, че тъкмо тях трябва да научи българинът. Те могат да променят и темерутския му характер, който в комбинация с една сбъркана идеология ни докара до днешното положение – бедни, криминализирани и нежелани в цивилизования свят.

С такова съзнание, водени от морални и квалифицирани хора, наистина можем да покажем организиран всенароден отпор на олигарсите и подопечните им мутри. Тогава ще престанем да се мразим, защото ще знаем, че и от нас става нещо и не сме последна дупка на територията на Европа.

Винаги съм твърдял и продължавам да твърдя, че поведението на народа се задава от управляващите и дори той да е стигнал до пълна развала, личностите, които го управляват, могат да го измъкнат оттам. Да се намерят тези личности и да се сложат нещата в България на мястото им.

Партия „СВОБОДАТА” да излъчи свои кандидати за президент и министър председател. За да престанем да произвеждаме емигранти и преминем отвъд констатациите.

Текстът е публикуван в сайта svobodata.com

Когато Юсеин ага от Карабашлар срещна Утринен Орел от Монтана

Не беше много отдавна, когато Утринен Орел навлезе в ловните български полета. Писано било да се намерим и се намерихме – в Американския университет в Благоевград. Запомних добре момента не само защото дотогава не бях виждал нейтив америкън на живо, но и защото погледнах на живота с индианските си очи, за съществуването на които не бях подозирал.

Огромен на ръст, с дълга опашка на главата, в искрящо бяла риза. Много усмихнат и не по-малко сериозен; любопитен да види, да пипне и да общува с хора, които не говореха езика му, нито той техния. Това обаче не им пречеше да се разбират. Как така? – оставаше загадка за зрителите винаги, когато по-късно представях заснетия филм. *

.

Утринен Орел или Apinakwe Peta от резервата на племето Блек Фийт в Монтана дойде у нас, за да разкаже за изчезването на индианските езици и колко е важно тяхното съхраняване. Възпитаникът на Харвардския университет запалено убеждаваше българската аудитория, че изчезне ли езикът, изчезват паметта и културата, а с тях и народите. Отвреме навреме спираше, за да пусне някой виц по повод на побъркалите се от бързане американци. Бързащи за къде? Бързащи към какво? Във всеки случай не към себе си, защото натам човек върви бавно и на пръсти.

Директор и съосновател на единствения институт на територията на Щатите (Северозападна Монтана) за изследване и съхраняване на индианските езици. Добре познат на вашингтонския политически елит, когото и днес не спира да критикува заради липсата на загриженост към коренното население на Америка.

Безспорно важна фигура в живота на североамериканските индианци, намаляващи от година на година. Излизаше в Европа за първи път и съдбата го пося в България – страна, за която дотогава не беше чувал.

След поредица от интензивни лекции Apinakwe Peta разполагаше с няколко дни за разпускане; бяха му предвидили светска отмора по българското Черноморие. Тогава дойде идеята за Източните Родопи. Вече имах заснети два документални филма по тия краища, познавах тукашните жители и подозирах, че тъкмо това са хората, които е добре да види. И те него.

Тръгнахме без предварителна подготовка, с броени пари, намерени в последния момент и техника, отбита от друга продукция. И с огромно желание да направим този филм, който оттук нататък като че ли започна да се снима сам. Двуметровият Орел срещаше хора, приемащи го като свой, те пък виждаха човек, който откровено им симпатизираше и нищо не им искаше.

При езическото светилище в село Татул стоя дълго. Легна в отворения каменен гроб, краката му стърчаха отвън, затвори очи и се отнесе нанякъде. По някое време стана, усамоти се на една скала, поръси тютюн отпред, събра ръце пред лицето си и заговори на своя „блекфийт” език. Говореше на слънцето, наричаше го Натуси, то тъкмо залязваше и той не спираше да му приказва – изправен неподвижно на скалата, с вееща се от вятъра опашка.

Нямаше представа, че древните траки са използвали това място за жертвоприношения към бога на Слънцето. Това му казахме по-късно долу, на ниското. Там узнахме, че в молитвата си е поискал по-добри времена за своя народ и за живеещите тъдява люде.

.

В кръчмата на Добромирци се беше събрало цялото село. Истински индианец от Америка в този пущинак, при тях, унизените и оскърбените! – не беше за вярване. Говореха – той, къде на английски, къде на индиански; те, къде на български, къде на турски и се усмихваха един на друг, сякаш бяха отколешни авери. Събраха орехи от този, от онзи, и тръгнаха да му правят баклава. Направиха я на три пласта, дебела, зачервена и сочна, ще му хареса ли? – притесняваха се. Хапна човекът до насита и не се умори да хвали майсторката.

Стана време за молитва. Поканиха и него в джамията, ако иска да се помоли, нищо че не е от тяхната вяра – бог е един. Тъй му рекоха старейшините и той тръгна. Събу си мокасините, влезе и седна най-отзад. Остана до края на молитвата.

Не го попитах какво си е мислил през това време, не го попитах как се е чувствал.

После дълго гледах тези кадри: закърпените чорапи на опрелите глави в пода добромирски мюсюлмани, Утринен орел със скръстени крака и изправен гръб в прихлупеното, сумрачно помещение и си казвах, че ако има метафора за религиозна хармония, тя трябва да изглежда точно така.

Вечерите разговаряхме за това, че хората са равни, но не са еднакви. Бедата е, когато не желаеш да приемеш особеностите на другия или по-зле: когато сметнеш, че твоята различност единствено заслужава внимание. Тогава идват враждата и непоносимостта един към друг, най-често умишлено пораждани от държавните мъже.

.

В Биволяне, малко бекташко село, местният търговец разнасяше стока. Спря таратайката, вторачи се в големия човек с бяла риза и не можеше да отлепи поглед от опашката на главата му. Бръкна в една щайга, извади горещ самун, поклони се и го подаде. Утринен Орел отвърна на поклона, после дълго си спомняше за този хляб и хлебаря-бекташ, дето му го подари.

.

Когато влязохме в двора на Юсеин ага от Карабашлар, той тъкмо ръсеше просо на десетина кокошки – с бяла брада, черно таке на главата и вълнено шалче. Щом ни видя остави паницата с просото, усмихна се открай докрай, оправи си шалчето и с достойнство се надигна от малкото, трикрако столче. Беше наполовината на Утринен Орел, здрависваха се дълго, после влязоха в къщата. Не вярваше Юсеин ага, че такъв скъп гост му е дошъл толкоз отдалеч, гледаше го, оглеждаше го и не можеше да му се нарадва.

Седяха един до друг, пред тях пълна чиния с яйца от кокошките на двора, говореха всеки на различен език, а приказката им тръгна в еднаква посока.

- Нашите политици, аркадаш, само за себе си мислят. Пет пари не дават за народа, дето сме ги избрали, подхвана Юсеин ага, докато си белеше яйцето.

- И нашите вършат същото – отговори му Утринен орел. – Правят се, че не ни виждат. Че не съществуваме. За тях сме невидими същества. Но ние не се предаваме. И вие не се предавайте.

След време хора от селото ми казаха, че Юсеин ага говорел за тази среща като за най-хубавото нещо в живота си. Тъй и бил заминал на оня свят. **

Спомних си всичко това след опитите на МВР и ДАНС да сплашат населението с опасност от радикален ислямизъм в България. И реших да го споделя: за утеха на Утринен орел от щата Монтана, на Юсеин ага от махалата Карабашлар и на сума ти свестен народ из Родопите.

* Документален филм „Черна стъпка-бяла длан”

** Юсеин ага се върна. Напук на хорските слухове продължава да е жив.

 

ОРГАНИЗИРАН ВСЕНАРОДЕН ОТПОР (2)

Бях призован да се включа в дискусията, която се оформи под статията „Организиран всенароден отпор” и реших да откликна – от уважение към хората, които посещават сайта „Свободата”, както и заради убедеността си във важността на темата.

Един от участниците във форума настоя да изясня в подробности своето предложение за създаването на партия „Свободата”.

Изяснявам.

Най-напред името „свободата” звучи добре. Актуално звучи. „Свободата” е нещото, което в България през повечето време е липсвало или ако се е появявало, то е било за малко, до следващото ни заробване, при това все неподходящо.

„Свободата” предполага самоуважение. За българина това е нетипична и непонятна дума. Също както и думата „европеец”. Кажи на някого в България, че е свободен човек или европеец – ще се обиди и ще те намрази. За да привикне с тези думи  българинът трябва да участва в обговарянето им, да се ангажира с отстояването им. Това е стъпка към неговата културна и морална зрялост, особено в страна като нашата, където държавата, бандитите и безкултурието са едно и също.

„Свободата” е категорията на даровитите и мислещите със собствените си глави. Затова никоя от досега управляващите партии в България не е изпитвала симпатии към нея. Напротив – собственото мислене и мнение винаги се е наказвало; кога с изключване, кога с лагер, кога със смърт.

„Свободата” е когато сбъркаш, да си признаеш. Кой управляващ партиец от последните две десетилетия си е признал грешките?

„Свободата” е дясна категория. Тя съдържа личностно начало, никога колективно. Колективната свобода е нелеп оксиморон от речника на маркс-ленинските идеолози, измислен да държи в подчинение заблудените.

Щом досега у нас десницата непрекъснато се проваля, значи в нея не е имало десни личности. Имало е несвободни хора, зависими от собствените си биографии; от парите и привилегиите, с които са били успивани.

Това обаче не означава, че опитите да се намерят истински десни лидери трябва да престанат. Както и не означава, че сме орисани да бъдем единствената страна от бившия Варшавски договор, която не може да се измъкне от хватката на посредствеността и продажността.

„Ръката, която сочи мръсотията, трябва да е чиста”, казва Цицерон. Ако хипотетичната партия „Свободата” има късмет да случи на „чисти” учредители, това ще е първата морална българска партия от 1989 година насам, при цялата условност на това понятие.

На България са нужни политици, които да възпитават хората с личния си пример. Интелигентни политици, а не селяни, полуселяни и полуграждани. Политици, които са надживяли суетата и оттук нататък освен за собствените си къщи с градинки в Драгалевци ще мислят и за къщите с градинките на останалите.

Няколко души във форума се обединяват около мнението, че партия се прави със силно лобиране и най-вече с много пари. Друг добавя, че ако се появи партия, която да заплаши управлението на комунистите, срещу нея „ще се изправи мощта на една масивна престъпна олигархия”, която може да предизвика гражданска война.

Вероятно е така. Тогава да поразсъждаваме. Многото пари са при много богатите. Много богатите са Съединените американски щати и Русия. За Русия има достатъчно кандидати на опашката за финансиране, пък и тя вече е дала в България на когото трябва. Остават САЩ, които тепърва има да дават, ако искат да предоставят втори шанс на българската демокрация (първият беше по време на правителството на Ф.Димитров). Така че естествено е партия „Свободата” да потърси пари зад океана, при това не какви да е пари, а пари, които да конкурират руските.

Иначе казано, на партия „Свободата” й трябва съюзник в лицето на Щатите, което не означава, че аз съм нает от „щатски” сили, за да пропагандирам създаването й.

Има обаче и други варианти. Партия „Свободата” да се създаде:

- със собствени средства – тоест с малко средства -, затова пък с ентусиазма на свободни и достойни хора, които да подтикнат българите към свобода и достойнство;

- заради акта на покаяние спрямо жертвите на комунизма, който тя ще извърши от името на цялата нация (не съм чул някой „ляв” или „десен” политик в последните 20 години да се е извинил за престъпленията на комунизма);

- с цел изчистването на заринатата в мръсотия държава.

И най-важното: за да обяви на всеослушание, че лъжата е основна част от комунистическата идеология, и че прокламираният на Запад край на комунизма е красив мит.

Самият факт на съществуването на партия „Свободата” ще накара хората отвън да ни погледнат с уважение, вместо с досегашното презрение, като същото се отнася и за хората отвътре.

Дори да бъде създадена само заради изброеното дотук, партия „Свободата” ще има  привилегията да бъде първата българска партия-на-не-измамата.

…

„Като тръгнеш с гъските, ще станеш гъска; като потеглиш с Омир, ще станеш Ахил, Хектор, Оди­сей или Агамемнон” – казал един автентичен български политик и банкер, преди комунистите да го обвинят в сваляне на народната власт и да го осъдят.

 

ОРГАНИЗИРАН ВСЕНАРОДЕН ОТПОР (3)

„И кой, ако не писателят,

ще порицае не само собствените си некадърни управници,

но и обществото с неговото страхливо унижение

или самодоволна слабост…?”

(Александър Солженицин, из „Нобелова лекция по литература”

 

Като изключим провокаторите, които със сигурност населяват форума на svobodata.com (впрочем смятам това за напълно нормално), в него се срещат и коментари на почтени хора. Такъв например е коментарът на една госпожа, живееща по всяка вероятност в Съединените щати, която с особена чувствителност реагира на следното изречение, свързано с покаянието: „Партия „Свободата” да се създаде заради акта на покаяние спрямо жертвите на комунизма, който тя ще извърши от името на цялата нация”.

Коментарът на госпожата съм транскрибирал на кирилица за по-лесното му възприятие и цитирам по-долу със съкращения:

…Досещам се един случай в България, когато млада жена беше похитена, затворена и разпитвана от Държавна сигурност и несправедливо обвинена политически, което и било истински ужас. Искам да ви попитам, според вашата теза за покаянието, ако тази българка стане член на пария „Свободата”, тя ще трябва ли да се покайва пред народа за пристъпленията на палачите си?

Нататък продължава:

Смятам за много голяма грешка една личност да се кае за греховете на другите. … Какво знаете вие за акта на покаяние? Как го разбирате?

Въпросите, които госпожата задава, са важни въпроси, които сам съм си задавал и имам категоричен отговор. Разбира се, че репресираната жена, за която става дума в цитата, не трябва да се извинява на никого. Разбира се, че на нея и на потърпевши като нея трябва да се извинят преките палачи (ако са живи), техните наследници (синове, внуци и правнуци), както и партията, от чието име са действали.

Но също така трябва да се извини и нацията; цялата българска нация, която е взимала участие волю или неволю, гласно или негласно, в престъплението, наречено „комунизъм”.

Ето какво казва Владимир Буковски, успял да оцелее след затворите, лагерите и психиатричните клиники на съветската система:

За разлика от “обикновената” диктатура, тоталитарният режим винаги се опитва да включи цялата нация в престъплението си. В крайна сметка, практически всеки е участник. Някои е трябвало да “поддържат” политиката на партията на събрания просто като вдигат ръка, други – да мълчат, когато техни съседи изчезват. Дори един обикновен работник, който произвежда жици във фабриката, е съучастник в престъплението „масови репресии”. Сега, когато такъв режим в крайна сметка падна, цялата нация трябва да се сблъска с реалността, т.е., че всички носят вина. Това е много мъчително. Повечето хора не могат да го приемат, те предпочитат да се придържат към старите си оправдания.

И точно заради това ние толкова отчаяно имаме нужда от СЪД, ТРИБУНАЛ над комунизма: без него хората няма да преоценят миналото, да се разкаят за своето съучастничество.

Аз, за разлика от прочутия политически дисидент, не призовавам към съд и трибунал, защото считам, че моментът е изпуснат. Но поне за покаяние не е късно. За покаяние никога не е късно. От него се нуждае като морална компенсация не само похитената, затворена и разпитвана от Държавна сигурност млада жена. Покаянието е необходимо за всички в държавата, ако искаме да стъпим на твърда почва и да продължим „на чисто”. Както направиха немците, както сториха чехите.

Говорейки за това, че тоталитарният режим винаги се опитва да включи цялата нация в престъплението си, Буковски има предвид бившата СССР. Но тъй като процесите у нас и там са едни и същи, думите му спокойно могат да се приложат към българската действителност. Пък и би ли могло да е иначе, след като лозунгът КПСС-БКП все още може да се види из българските градове, села и паланки.

Нуждата от покаяние е всеобща, особено в „съветизирани” страни като нашата, ако искаме хората по света да започнат да говорят за България и българите с уважение. И това е една от онези безусловни истини, до които всеки трябва да стигне – сам или с помощта на сайтове като този.

Няколко думи за партия „Свободата”. Тя трябва да има по-скоро културна мисия, отколкото да се занимава с чисто политическа дейност. Тя трябва да стане пример за подражание в република, изпитваща сериозни проблеми по отношение на нравствените норми и благоприличието. Защото шарлатани-политикани в България дал Господ, но културните, нравствените и благоприличните политически деятели са сериозен дефицит.

Много е важно също, кой ще е лидерът на партията. Говорихте ли с господин Сугарев? Аз бих предложила него, тъй като за вас не знам достатъчно – пише в коментара си госпожата от Съединените щати..

Не, госпожо, със Сугарев не съм говорил. Ако трябва, ще говоря.

Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да ставам лидер на партия, политик, министър-председател, нито дори президент. Обстоятелството обаче, че съм гражданин на тази страна и все още не съм емигрирал, ми дава правото да пиша за ставащото в нея така, както смятам за правилно. И да предлагам онова, което смятам за правилно, дори на определени хора то да изглежда наивно и неосъществимо.

Защото кой, ако не писателят, ще порицае не само собствените си некадърни управници, но и обществото с неговото страхливо унижение или самодоволна слабост?

ВАСА , ЕДНИ ПАРИ, ЕДНА ЖУРНАЛИСТИКА

Тези дни пореден скандал разнообрази всекидневието на българина, което на външен вид може и да изглежда окаяно, но откъм разнообразие на скандалите цъфти и процъфтява.

Ако вече сте забравили, нека припомня: Васа Ганчева беше заснета със скрита камера да уговаря получаването на 1000 лева, срещу ангажимент да напише хвалебствена статия във вестник „Уикенд” за предаването „Съдебен спор” по Нова телевизия. Кюляфът й го скроиха тъй наречените „опосуми” Иван и Андрей, най-вероятно за да си отмъстят на телевизионната корифейка от близкото минало, че ги обижда на „хлебарки” и „гномове”.

И се започна едно премятане на квалификации насам и натам из медийното пространство, за да се стигне най-накрая до немного умната констатация, че положението в българските медии е безнадеждно. Добре, безнадеждно е, но каква е причината да е безнадеждно? Кой го направи да е безнадеждно? А тези, които пищят, че е безнадеждно, те по-надеждни ли са от Васа Ганчева? По-морални? По-чистоплътни и непродажни?

Текстът, който следва, внася известни разяснения относно българската журналистика и тъй като съм го писал преди време, възможно е някои да са го чели. Лошо няма, препрочитането му със сигурност не би навредило.

Та така:

 Българската журналистика

Един мой познат не пропуска да спомене, че за да си изкарваш прехраната в българска медия, трябва да имаш манталитет на проститутка. Човекът е университетски преподавател – бивш вестникар.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията.

Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си?  Сигурно има. Тогава колко са?  Пет? Десет? Сто?

Преди време Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я”. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора.

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.

Заразата е навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в ушите и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,

с държавни чиновници от руския модел

и необразовано селско-пехливанско население,

подобен пейзаж е напълно закономерен.

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици на медии. После класата на агентите-медийни собственици купи журналистиката и обезчести каквото беше останало у нея за обезчестяване. Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват някои. Лесно е да се каже и  трудно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни.

Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския  съюз към по-добро? Не. Еманципира се външно с някое друго шише „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи; основанието за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които приемат анонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

…

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията.

„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми – да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заяви германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.

Как стоят нещата с честта на професията у нас?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му ръкопляскат?

Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?

Къде е решението?  Единият възможен отговор е: тъй и тъй сме родени тук, ще си налягаме парцалите,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз.

Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в чужбина. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници, да загасят телевизорите, да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така агентите-собственици на медии ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато на собствениците не им уврят главите и не еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно?  Неосъществимо?

Ето затова сме на този хал, защото всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно и неосъществимо.

 

СТИГА ПИСАНЕ – ВРЕМЕ Е ЗА ПИЕНЕ!

ЕК се възмущава, ЕК ни порицава, ЕК ни предупреждава.

Откъм ЕК нищо хубаво за България – ние сме най-корумпираните, най-крадливите, най-мафиотизираните.

Най-мръсната европейска столица, най-много черни джипове от глава на населението, най-необезпокояваните бандити по улици и кръчми.

ЕК това, ЕК онова… – за радост на журналистите, които оттук до края имат за какво да пишат.

- Няма човек у вас, дето да не пише. Кога им остава време да пият, след като през цялото време пишат? – чуди се един мой приятел не-българин.

Прав е моят приятел не-българин. В България хората обичат да пишат (освен ако не са заети с участия в благотворителни телевизиони предавания). Пишат предимно глобални работи.

Като например „България в глобалния свят” на президента Първанов. Издадоха я в Москва, генерал-полковник Примаков съчини предисловието, там стана и премиерата, на която тържествено присъстваха Стефан Данаилов, Ивайло Калфин, Емилия Масларова и началникът на „Булгаргаз” Гогов. Зер, закъде без Гогов.

Пак там, в Москва, президентът Първанов уведоми присъстващите, че силата на България е в двустранните и многостранните контакти, и припомни за срещата си с Тадич,  както и за общата им снимка с български и сръбски дечица. После Стефан Данаилов, Калфин, Масларова, началникът Гогов и другите руснаци много ръкопляскаха.

Това, което президентът Първанов забрави да спомене беше, че когато идват от ЕС да ни проверяват ги лъжем на поразия и въобще не ни пука, че ни наричат държава с неконтролируема мафия. Но това едва ли щеше да интересува московската аудитория.

Станишев също пише. Написа „Защото сме социалисти” – артефакт, който премиерът-писател сътвори за пет нощи, сложи на корицата себе си, Тони Блеър, Нелсън Мандела и баба Тонка, и замина да представи книгата в Брюксел, в компанията на естети от Партията на европейските социалисти.

Уникална е и ще се помни фразата: „социализмът не е фиксиран строй”, както и онази глава от творбата, озаглавена: „И баба ти е с нас”. Заглавие, която  накара  баба Тонка два пъти да се прескунди в гроба.

ЕК се възмущава, ЕК ни порицава, ЕК ни предупреждава.

Добре прави ЕК! Работата е там, че през това време държавите членки на Европейския съюз не спират да сключват сделки – вече с децата на онези, които създадоха  схемите за корупция и каналите за дрога. Бизнесът си е бизнес, а той се върши с хора, които имат пари и власт, нали така.

Впрочем и по форумите пишат. Например това: “Срам ме, че съм българин!” Но стига писане. Време е за пиене.

Текстът е от подготвяния за издаване сборник с очерци и есета „Време за пиене”.

БОРИСОВ, БРАНДО И 10-ТО ПРАВИЛО НА COSA NOSTRA

(Животът като кино, киното като живот)

Бойко Борисов приема посетителите си в своя дом в Банкя, на 20 км от София. Отвън наскоро измазаната висока ограда е заобиколена от непрекъсната редица черни лимузини, паркирани една до друга. Вътре шестима бодигарда с бръснати глави чакат в съседна къщичка, украсена с ловни трофеи. Колекция саби, друга от бутилки уиски, препариран вълк, огромни гири, портрет на Марлон Брандо в „Кръстника”…  - така започва статията си Беноа Опкен в електронното издание на „Монд” от 30 юни, 2009.

Журналистът е видимо впечатлен от струпването на властова символика в къщата на домакина, както и от факта, че той може да говори с часове за футбол, има черен колан по карате, бил е личен телохранител на един комунистически диктатор, на един бивш цар и още какви ли не чудесии.

Поставям се на мястото на французина и го разбирам, донякъде и иронията му, на места удържана с мъка. Но нека се върнем към горното описание и останем при портрета на Брандо.

Да припомня: за ролята на мафиотския бос Дон Вито Корлеоне, роденият в Небраска актьор печели „Оскар” за най-добра мъжка роля, отказва да приеме статуетката и предизвиква конфуз, какъвто Академията не е виждала от основаването си.
Случаят и досега остава един от най-скандалните в историята на оскарите, а причината е достойна за уважение: по този начин Марлон Брандо изразява недоволството си от отношението на правителството и на американската филмова гилдия към коренното население на Америка.

На церемонията при връчването на наградата, представителката на Брандо Сашийн Литълфедър се обръща към залата с думите:

Марлон Брандо ме помоли да ви кажа, че за голямо съжаление не може да приеме тази щедра награда. Причината е начинът, по който биват третирани индианците от страна на филмовата индустрия, в телевизионните предавания, както и поради неотдавнашните събития в Уундид Ний*.

Част от аудиторията ръкопляска, останалите освиркват красивата апачи. Филмовият елит не желае да му развалят настроението с индианщини, за които няма нито желание, нито време да мисли.

Споменавам този факт, защото ми се струва важен за сравненията, които се натрапват: Бойко и Брандо, Банкя и Небраска.

Щом ликът на актьора виси в дома на новия ни министър-председател, значи той го харесва и намира във филмовата легендата достойнства, които сам би искал да притежава: философия на алтруист, характер на боец за правата на онеправданите, бунтар с позиция по важни обществени и политически въпроси.

А може би е точно такъв, алтруист и бунтар, и външните подобности само потвърждават духовното родство между двамата? Като изключим препарирания вълк (Брандо със сигурност не е гърмял по животни).

Да се съизмерваш с идол, при това през призмата на един от най-запомнящите се филмови образи, е смело занимание. Нужна е готовност да се справиш с всевъзможни изненади, включително с предателството на хора от най-близкото обкръжение.

Нужна е далновидност, поне колкото тази на Вито Корлеоне, за да предвидиш отдалеч ходовете на днешни приятели и утрешни врагове.

Нужно е умение сам да се трогнеш от това, на което си способен, хем да впечатлиш и останалите. Могат го само изявените таланти.

Талант ли е премиерът тепърва ще узнаваме. Засега едно е ясно: хората не искат евентуалният му провал отново да е за тяхна сметка.

…

Войнствено лице, къса подстрижка, загорял, дъвчещ огромна пура със златна лента пред силно орнаментиран пепелник…., продължава журналистът Опкен, и ако не знаеш за кого говори, ще речеш, че е за дон Вито. Но е за Бойко Борисов.

Заедно с очевидната аналогия между двете персони, едната фикционална, другата реална, от описанието изскачат и скрити подтеми. Като правилника на Коза Ностра. Онези десет правила, които е препоръчително да се спазват. Ще спомена деветото и десетото.

Девето правило: Не присвоявай пари, ако не са твои или принадлежат на други семейства.

Десето правило: Членове на Коза Ностра не могат да бъдат хора, които се държат зле и не се придържат към моралните принципи.

В „Кръстникът” тези две правила поддържат конструкцията на филма и са етичната причина за неговото създаване. Извън филмовия контекст спазването им е условие за състояла се демокрация.

(Уточнение: качеството на една мафия зависи от състоянието на демокрацията и обратното. Не съм чул български политик да афишира причастност към морални регламенти, нито да бъде наказан за това, че не ги спазва. Но пък всеки се кълне, че няма нищо общо с мафията. Изводът е, че нито мафиотите ни са мафиоти като хората, нито демократите – демократи).

В разговор с Труман Капоти Брандо говори, че няма никакъв смисъл да си успешен артист, ако това не води до нещо полезно. Затова се старае се да бъде полезен и защитава справедливи каузи със същата страст, с която играе и ролите си.Гневът на Брандо е благороден; актьорът е с остър език, но харизматичен и добър по натура – свидетелстват близките до звездата.

Гневът на Борисов е „човешки, облагороден; не ражда нито страх, нито омраза у хората, върху които се е стоварил в даден момент” – възторгва се негов изследовател.

„Юмручен герой с нежно сърце” за единия. „Агресивен и уязвим” за другия.

Прилики, прилики… – неудобно да ти стане.

…

Дон Корлеоне (към Майкъл): Работя през целия си живот и се грижа за моята фамилия. Отказвах да бъда кукла на конци в ръцете на големите клечки. Това е моят живот и не се извинявам за него. Но винаги съм си мислил, че като дойде време, ти ще си онзи, който ще дърпа конците. Сентор Корлеоне, губернатор Корлеоне…

Накрая Донът се катурва в лехата с домати и там остава. Но „Кръстникът” получава признание за вечни времена.
Какво признание ще получи Бойко Борисов е трудно да предскажем. Можем обаче да участваме във филма му и да се надяваме на статуетка.

* Уундид Ний (Южна Дакота) е мястото, където на 29 декември, 1890 войници от американската 7-ма кавалерия избиват 300 сиукси – мъже, жени и деца. Ден преди това племето е взело решение да сложи край на непрекъснатото бягство от преследвачите си и да влезе в резерват.

 

 

 

 

ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

Качвам се в автобус по вътрешен маршрут – напоследък предпочитам да пътувам така, за да са ми свободни очите и ръцете.

Хората лека-полека заемат места, идва и тя: нагласена жена на средна възраст. „Извинете, може ли? – разминаваме се на пътечката. „Заповядайте”, разтапям се от любезност; европейци сме.

„Има все още интелигентни хора в тази страна”, разсъждавам, вдишвайки приятния мирис на нещо френско, който жената оставя след себе си. Примижвам със спотаена национална гордост и почти съм на път да заобичам българите, ако ще да е за малко.

Уви, само след секунди жената се връща – с щурмова стойка и поглед на убиец. Имам нещастието да съм още на пътечката – почти ме отнася. Вече няма никакво „извинете”: дори парфюмът й мирише инак.

Оказва се, че мястото й било дублирано.

След кратка, но бурна разправия с шофьора, проблемът е решен. Щурмовачката обаче продължава да е бясна на всички и като че ли най-много на мен, че не съм залегнал навреме под седалките. Тънките й извити ноздри се свиват и разпускат учестено – очаквам всеки момент да започнат да стрелят.

А иначе автобусът е наполовина празен.

Потегляме. Не мога да се нарадвам на свободата да се движа и да не мисля, че някой психар ме засича отдясно, че някой злобно надува бибитката и ми вади среден пръст и псува, и проклина, защото съм спрял да дам предимство на пешеходна пътека.

Изваждам бележник и започвам да пиша нещата, които вече ми се въртят в главата. До мен седи чужденка от неясен произход и скришом ме наблюдава. Интересно й е какво толкова може да се пише в автобус, иска да си приказваме, аз обаче не искам и продължавам да си отмятам в бележника: за тоновете боклуци в канавката покрай магистралата, за потъналите в мръсотия и грозни като смърт предградия, покрай които минаваме, за кошмарно зацапаното предно стъкло на шофьора, за мръсното килимче на пътечката, невиждало с години вода и сапун….

Хващам се, че отново си задавам все един и същи въпрос – кой направи българите такива? И се ядосвам. Ядосвам се на себе си, защото ми е омръзнало това идиотско питане, с което от доста време се тормозя, и което няма и не може да има отговор. По-точно има десетки отговори, но какво от това.

Отпред нагласената се е кротнала и дъвче сандвич.

Пристигам на мястото, което ще ми бъде базов лагер през следващата седмица. Тия дни имам да ставам рано и да обикалям педантично по предварителен план. Задачата е да си намеря ново обиталище, защото моята родна столица София с разтерзан човекопоток все по-сериозно подрива устоите ми – естетически и емоционални.

Освен североизточния град, който предстои добре да огледам, допълнително съм набелязал и околностите в радиус от 30 километра. Горе-долу знам какво ми предстои да видя, бил съм тук и преди, но сега беше друго: търся място и хора, които да ме задържат в тази държава. Очите и ушите ми са настроени взискателно и пристрастно.

Докато обикаляме с колата на местен брокер, в главата ми се въртят думите на един мой събеседник, който беше заявил, че ще напусне България завинаги, защото искал оттук нататък до края на живота си да вижда красиви лица. Беше таксиметърджия – да не повярваш! (Впрочем удържа на думата си и емигрира в Щатите с цялото си семейство.)

В някакво село сме – от многобройните селца тъдява. След като безуспешно се опитваме да открием заведение, където да пием кафе, решаваме да влезем в единствената къща с отворена врата. Отгоре стои метален надпис: „Клуб на ветераните от войната”. Вътре – тъмно и смрадливо. Трудно разпознавам две жени и един мъж – играят карти, люскат ракия и чоплят слънчоглед.

Направиха ни кафето с видимо омерзение, седнахме по-далечко да не пречим, и тогава се появи детето.

Дори не разбрах откъде изникна. Иванчо, на шест-седем години, много обичал да ходи на язовира, но не можел да плува, дали аз съм можел да плувам? Плувам като риба – похвалвам се. А може ли да го науча?

Къде е майка ти? Вътре, играе карти, измърморва Иванчо и гузно ме поглежда. Струва ми се неестествено възрастен. Другата жена била сестра му. Чичката пък бил на майка му и на сестра му приятел.

Хем е срамежлив, хем му се приказва: дали ще си купувам къща „тукатъй”, сам си бил извадил зъбите, щото много му се клатили и най-добре било да съм останал да живея в селото, тъкмо ще сме ходили заедно на язовира, щото той нямал с кого, майка му никак не обичала вода, а пък чичката… Млъква и става тъжен.

Казвам му нещо смешно, за да го развеселя, и успявам – той се смее и май наистина сам си е извадил зъбите.

Изпиваме кафето с вкус на дървени въглища и ставаме. Иванчо тръгва да ни изпрати, пита дали ще дойда пак и се усмихва, но сега усмивката му не е като предишната.

…

Така го запомних: стои дребен и самотен по средата на прахоляка, вдигнат от гумите на колата.

Оттогава не съм пътувал по онези краища, но продължавам да си спомням за жената с поглед на убиец. И за Иванчо, момченцето, което можеше да се смее, стига някой да пожелаеше да му направи смешно.

ИМЕН ДЕН

Днес е именният ми ден. Сутринта намерих в електронната си поща поздравление. Цитат от Лао Дзъ:

„Огъваш се – и оцеляваш.

 Извиваш се – оставаш прав.

 Вдлъбваш се – изпълва се.

 Устояваш – и си винаги нов.

 Имаш ли малко – добиваш.

 Имаш ли много – загубваш.“

Хубав подарък, казах си. Дори нищо друго да не получа до края на деня, това ми е достатъчно.

Чел съм Лао Дзъ и препрочитал, а ето че тази мисъл ми беше убягнала. Важна мисъл. Мобилизираща. Вдъхновяваща. Животоспасяваща.

Огъваш се – и оцеляваш. Или те огъват – и пак оцеляваш.

Огъват те във фирмата, на улицата, в магазина…; огъват те шкембести работодатели, алкохолизирани политици, агресивни чиновници, лекедосани полицаи, а ти не се трогваш и продължаваш, защото си прозрял, че не са нищо повече от теб, напротив, и най-голямото отмъщение е да им устоиш.

Извиваш се – оставаш прав. Или те извиват -  и пак оставаш прав.

Извиват те измислени институции и недомислени закони, а ти не се трогваш и продължаваш, защото си прозрял, че  си повече от тях и не е нужно да го знаят. Тяхното незнание е твоята сила.

Вдлъбваш се – изпълва се.  Или те вдлъбват – и пак се изпълваш.

Вдлъбват те всеки път, когато пуснеш телевизора и цвилещата медийна паплач се стовари отгоре ти с цялата тежест на своята неграмотност. Но ти не се трогваш, защото си прозрял, че това е необходимото зло, без което животът ти щеше да бъде прекалено лесен, за да е интересен.

И, разбира се, финалът: Имаш ли малко – добиваш. Имаш ли много – загубваш.

Особено ценен за индивиди, племена и нации, на които многото винаги е малко и колкото повече става, толкова по-малко им се струва, докато загубят реална представа за състоянието си и напускат живота като нещастни и губещи, а не като благодарни и добиващи.

И понеже на именни дни е добре освен да получаваш и да даваш подаръци, препращам думите на Лао Дзъ нататък, до всеки, който би ги оценил.

ЛЕЛЯ ДАНА ОТ БАЛКАНА

С руси коси и сини очи, жилава, с обветрено лице и дружелюбна усмивка. От 42 години живее в планината. Горе я завел баща й, била на тринайсет. След време се омъжила за Гечо, един от първите планински спасители в Троян, и станали стопани на хижа Амбарица.

Двайсет и пет години изкарала на високото. Валяли я поройни дъждове, затъвала в преспи по 5 метра и лека-полека откривала тайните на гората. В най-тъмната нощ да я пуснеш от връх Амбарица, без проблем ще стигне до хижа Добрила.

Не се страхува от зверове. Бои се единствено от зли хора. „Злият човек е по-опасен от мечка стръвница”, категорична е Дана Мичковска.

Срещнала е много свестен народ през всичките тия години. Видяла е и класически бандити. За тях не й се разказва.

През 1985 дошла на Зелениковския манастир. Дядо Наум, тогава игумен на Троянския манастир, специално я поканил. Казали му, че е страхотна хижарка, много оправна. Оттогава до ден днешен е тук, изглежда завинаги.

Вика кучетата с пиратки. Гръмва пиратката и те довтасват, където и да са се запилели: Рекс – красива немска овчарка, Балкан – здрав каракачанец и мелезът Мечо. През зимата Рекс варди в коридора на манастира, а Балкан е отпред на стълбите. Не можеш припари с нечисти помисли.

В манастира ток няма. Нощем слага две свещи до главата и се унася в романите на Толстой, Виктор Юго и Мопасан. Почете, подремне малко, събуди се и пак чете. До сутринта.

Преди време въжената линия на Амбарица се скъсала и от 12 метра младата тогава Дана полетяла в камънаците. Не знае как е оживяла. Корава глава. Два месеца лежала в болница, изписали я и тя побързала да се качи на Купена. С гипсиран врат и с по-малката си дъщеря Славия за дружина.

След злополуката спи лошо, добре че са книгите.

До 400 души на нощ е посрещала на Амбарица. Не е върнала никого от вратата. Колкото и натъпкана да е била хижата, все намирала още едно място. По 300 чаршафа перяла на ръка, с прах „Петел”, ръцете й изгаряли.

„Абе, опасна бабичка”, намесва се Славия, която слуша внимателно нашия разговор.

Английският посланик Ричард Стаг се качил на манастира с хрътката си. Мечо не разбрал, че дамата е от сой и взел, че й сръфал задника. „Нищо, нищо”, казал англичанинът. „Ще я заведем на доктор”. Притеснила се леля Дана да не стане международен скандал, а човекът даже се извинил за безпокойството. След време същият посланик довел децата си. Леля Дана имала само лютеница и хляб, дала им;  англичанчетата ядяли, че  ушите им плющяли.

Сутрин става в 6, пали печката и прави кафе. После нахранва кучетата с попара от хляб и малко олио. Сетне на градината. Да окоси тревата. Да изчисти църквата. Да нагледа вилата, дето е строена за възрастните владици. Някога имала кози, магаричка и кокошки, но фуражът свършил и те се споминали.

Научена е да живее всякак. Не е претенциозна. Петдесет лева на месец отиват за кучетата. Тя получава към стотина. Всяка събота Славия нарамва огромна раница с двайсетина хляба и тръгва от Орешак към манастира. След около час по стръмното е при майка си. Олио, сирене, кибрит и свещи са другите екстри, които щерката мъкне нагоре. И така през цялата година, при всякакви условия.

До някое време разговаряме навън, после слънцето се скрива и рязко захладнява. Влизаме в манастира, четирите котки край печката дори не помръдват. Продължаваме да си говорим.

Посрещала е много хора; бедни и богати. От цяла България идват да си бъбрят с нея: за любов, за раздяла, за мечтите си и какво ли не още. Към всички е добронамерена. Истинските й приятели обаче са малко. Харесва хора с широка душа, щедри люде. Като пилота Цанко. Винаги разказва къде е ходил, какво е видял по света. Рядко идва, за малко остава, но тя дълго помни срещите си с него и ги очаква.

Никога не е ламтяла за пари. На хижа Амбарица се качила без нищо и слязла без нищо. След толкова години труд не успяла да спести дори за една стая. Могла е спокойно да бръкне в кацата и днес да има каквото си поиска. Не го направила.

Показва ми снимка от младини. Спокойно минава за холивудска красавица.  Казвам й го. Нищо че е на 70, нищо че живее в пущинака, става й драго.

На една Нова година вратата внезапно се отворила, появил се някакъв евреин. От Израел. Издебнал кучетата да не го усетят и се намъкнал в манастира. Поканила го да седне, пийнал евреинът, хапнал, станал и си тръгнал. Откъде е дошъл, как я е намерил?  Пълна мистерия.

Тя също е мистерия.

Него лято било много сушаво, всички чешми и извори наоколо пресъхнали. Появили се наоколо мечки, вода да търсят. Взела леля Дана да бие камбаната, белким ги прогони. От зор камбаната се пукнала. Тогава изкарала една грамадна ламарина и задумкала по нея с черпака, колкото сила има. Цяла нощ обикаляла с ламарината из гората и думкала, мечките в чудо се видяли.

Вече е нощ, печката бумти, над баирите – дива луна.

Запява ей тъй, без повод. Стара планинарска песен за Амбарица. Пее хубаво и стеснително поглежда към земята. Леля Дана от Балкана.

Текстът е публикуван в сайта svobodata.com

ПРЕЗИДЕНТСКО

Приятел ме попита за кого смятам да гласувам на изборите за президент. Казах, че е по-лесно да отговоря за кого смятам да не гласувам и обещах да му изпратя списък.

За кого не бих гласувал, наистина?

Не бих гласувал за онзи кандидат за президент, който:

-  Все още не е изразил съжаление заради агентурното си минало (Красимир Каракачанов).

-  Брани и оправдава посланиците – сътрудници на Държавна сигурност (Ивайло Калфин).

- Мами обществото, че ще разчита единствено на даренията от обикновени хора (Меглена Кунева).

-  Има връзки с мафиоти или самият той е такъв.

-  Свързан е с Русия и защитава руски олигархични интереси.

- Снимал се е редом до Илия Павлов и в инициативния му комитет има хора, близки до Мултигруп.

Бих гласувал за онзи кандидат за президент, който:

- Предвижда назначаването на чуждестранни наблюдатели във всички български министерства, съдилищата и прокуратурата – на ротационен принцип и за дългосрочен период.

- Не използва компрометирани предавания като „Шоуто на Слави” за предизборната си кампания.

-  Има „синя кръв” във вените.

-  Досега не се е занимавал с политика.

-  Няма принос за затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ Козлодуй.

-  Не демонстрира благополучие с провесени златни ланци на шията.

- Посочва като основно достойнство личния си морал и има доказателства за това. Например ако става дума за Меглена Кунева, тя трябва да се представя с фамилията на своя съпруг Андрей Пръмов, за да се знае коя е и откъде идва. Да заяви високо и ясно, че няма нищо общо със Симеон  Кобурготски и Георги Първанов, напротив, укорява ги заради миналото и настоящето им. Да престане да се обявява за надпартийна и по този начин да обижда интелигентността на българския гласоподавател, за когото е ясно, че кандидатурата й е резултат от добре промислена партийна стратегия. Да изрази несъгласие с неоправдано голямата заплата и придобивки, които е получавала в Белгия.

(Според данни, изнесени в медиите, кандидатката за президент Кунева се е радвала след края на мандата си на една месечна заплата в размер на 19 909 евро за „пригаждане към живота след Брюксел”, 322 540 евро в „преходни плащания” за следващите три години, както и на перспективата за 25 534 евро годишна пенсия след като навърши 65 години. Данните сочат още, че госпожата е получила около 705 хиляди евро заплата на поста си в Брюксел, като при нея, както и при евродепутата Ивайло Калфин, не е ясно каква точно работа са свършили за тези пари).

-  Обявява, че при встъпването си в длъжност ще призове нацията да отдаде почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание.

-  Заявява ясно, че се кандидатира за президент на най-бедната и изостанала страна в ЕС, от което изпитва страшно неудобство и персонална вина.

- Има открит вид и естествени маниери, осанката му съдържа благородство и решителност, а в държанието му няма и помен от високомерие.

-  Застава открито срещу босовете на мутрите и покровителите им във високите етажи на властта.

-  Обещава да предизвика международно разследване за произхода на средствата, с които министри и политици разполагат, както и да даде личен пример за скромност, ограничавайки нуждите си до тези на нормален човек.

- Признава, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт и президентската институция не прави изключение.

-  Гарантира, че ще отнеме ордените „Стара планина” на всички персонажи от категорията на Тодор Батков, награден от Георги Първанов с най-високото българско отличие за дейностите му по „насърчаване на българската култура, изкуство и спорт”.

-  Заклева се в качеството си на върховен главнокомандващ на въоръжените сили  да обяви война на организираната престъпност в България, като мобилизира целия ресурс на армията и направи следното изявление пред медиите:

Знам кои са истинските бандити в тази държава и ще сторя всичко възможно да идат там, където отдавна им е мястото. Ще го сторя дори ако трябва да пожертвам себе си.

Ето това биха били думи на един истински президент на Република България! Това са думите, които искам да чуя аз. Това са думите, които искат да чуят онези, с които се срещам и разговарям. Това са думите, които искат да чуят българите, на които куфарите им стоят до вратата.

Остана да намеря човека.

Огледах още веднъж всички дотук обявени кандидатури и не го открих. Затова взех решение: ще гласувам за себе си и най-близките хора, които са ми останали, после сам ще броя гласовете. За да съм сигурен, че сметката ще излезе вярна.

БЪЛГАРИЯ НА ГОЛЯМАТА ИЗМАМА

Българите са обвързани в порочни връзки на всички нива, а старите идеологически щампи са определящи за начина им на мислене и поведение. Стратегията им стига до идната събота и неделя, когато още от петък вечерта ще се налющят до козирката, ще пропсуват всички партии, включително и тази, за която са гласували, след което ще ошамарят жената и за финал ще повърнат.

Защото българската идеологическа обремененост няма общо с чешката, полската или унгарската. Тя е преиграна версия на съветската, в желанието да засвидетелства верноподаност. Дотам преиграна, че сътвори Белене  (по-малкия близнак на Гулаг) и превърна свободно мислещите в слуги на психопати.

Днес, 22 години след официалния крах на комунизма, в България той е на почит и излъчва президенти.

Не вижда ли Брюксел какво става с нас? Вижда, разбира се! Но Брюксел е доволно шизофренен по отношение на страната ни. От една страна иска да сме кротки, почтени и възпитани, така както повеляват европейските критерии за възпитание. От друга – нехае, когато цивилизоваността не се случва и се задоволява с деликатни забележки. Защото е наясно, че България е в Европейския съюз по политически и пазарни причини, а не заради високите си нравствени стандарти.

Занимават ни с магистрала „Тракия”. Премиерът обеща да не я носи в двора си в Банкя, магистралата да остане на поколенията и да подобри бизнес-климата. Шегаджия е премиерът. И е прав – трябват магистрали. Тънкият момент е, че преди да бъде подобрен „бизнес климата”, трябва да се подобри моралният климат в държавата.

Бизнес се прави с човеци и правила. Ако човеците не струват, тогава и най-прекрасната магистрала е нелепост.

Магистрала „Тракия” може да стане значима придобивка само ако преди това правителството въдвори мафията и въведе национална програма за ограмотяване на държавните служители.

Вече имаме нова спортна зала „с всички условия за бъдещи шампиони”. Добре е да имаме бъдещи шампиони, особено след като бившите шампиони станаха мутри и охранители! Но още по-добре е да имаме възпитани и ведри граждани, поддържани  градини, чисти езера и полицаи с лъснати обувки, които не си бъркат в носа.

Само със спорт съзнание за нация не се постига. Съзнание за робокопи – да.

Брюксел ни отпуска евро за магистрали. Логично: Брюксел иска като минава през България на път за Азия, да кара новите си лимузини по хубави пътища. По-важно обаче е Брюксел да разбере, че еврото, което спешно трябва да ни бъде отпуснато, е за превъзпитание. Каква полза от магистрали, след като по тях ще се избива едно озверяло от недоволство население? На мен такива магистрали не са ми нужни. Предполагам, че на Брюксел също.

Това с магистралите, спортните зали и българския Лувър е продължение на голямата измама от социалистическо време. Измама както към собствения народ, така и към европейските партньори.

Към собствения народ, защото му пробутваш лъскави играчки, купени с чужди пари, а в същото време го изоставяш немил-недраг в лабиринтите на малограмотното българско чиновничество.

Към Европа, защото крадеш на воля от нейното евро и отвличаш вниманието на целокупното простолюдие. (Нека не забравяме, че българските милионери са станали такива колкото с откраднатото от България, толкова и с откраднатото от Брюксел. В България знаят това, но си мълчат, защото или участват в кражбата, или очакват да ги включат. В Брюксел също знаят това, но продължават да наливат, защото такава е уговорката с крадците).

Съмнявам се, че Брюксел е наясно, какво точно значи комунизъм по български.  Ако знаеше, нямаше да даде възможност на най-именитите български гангстери, до един с агентурно минало, да си накупят дворци в най-луксозните райони на западноевропейските столици. Обратното: за всеки вложен български милион в неговите банки щеше да иска отчетност къде, кога и как е бил спечелен.

Хитрува Брюксел. А за някои това брюкселско хитруване е добре дошло. Защото Брюксел се нуждае от паричките на българските милионери и не го интересува мръсни ли са, прани ли са. Иначе отдавна щеше да им запорира сметките и да ги подложи на съдебно преследване  до пълното им отстраняване от политическия и икономически живот на Европа. Но Брюксел не го прави и изглежда няма намерение да го направи. Защото Брюксел е сериозно обвързан с българската мимикрираща партокрация.

Иначе казано, Брюксел се интересува от онези българи, които могат да му осигурят производствени мощности за без пари, в това число евтина работна ръка. Като компенсация за тези услуги в България де юре влизат целеви средства от европейските фондове,  които де факто потъват в бездънните джобове на изпедепцани гешефтари.

Уповаващо е изказването на посланик Уорлик: „САЩ подкрепят принципите на върховенството на закона и това включва всички усилия за справяне с организираната престъпност и усилията за ефективна правосъдна система“. Още по-уповаващо ще е САЩ да се запретне и постави нещата в България на място: да вкара в затвора партийните гангстери и блокира сметките им във всички европейски и американски банки.

Нужна ни е духовност. По думите на хабилитирани оптимисти процесът е необратим и все някога духовни хора ще се появят. Хубавата новина е, че и сега ги има, но им трябва време, за да добият сила. Въпросът е дотогава колко българи ще са останали в България.

П.П.  

Медиите обявиха „Гранд хотел Приморско”, собственост на бившия областен лидер на СДС Васил Камберов, за най-тузарският комплекс в крайморския град. В съседство пък бил не по-малко тузарският „Анкора бийч” на бившия кмет на общината – Димитър Димитров .

 Пак медиите изнесоха, че ескортът на Маджо включва два мерцедеса S класа с последна степен на защита B7 и брониран джип “Тойота” с тежко въоръжени охранители;

че собственик на едно от най-големите порно студиа на Балканския полуостров е депутат, номиниран за кандидат президент;

 че полупиян лидер на етническа партия определя на всеослушание себе си като притежател на властта и разпределител на финансирането в държавата.

 Ако тези и подобни на тях данни за криминалeн гьонсуратлък са истина (а досега никой не ги е опровергал), то какъв по-добър шанс за Европа и САЩ да упражнят цивилизационната си мисия спрямо нас. Някои ще възразят, откога Съединените щати упражняват цивилизационна мисия? Те, дето биеха негрите си в Алабама и трепеха жълтите във Виетнам. Отговорът  е прост: оттогава, откакто  тръгнаха потоци от емигранти към Статуята на свободата и досега не са спирали.

   

НИЕ СМЕ РОБИ

Преди време Александра Свиридова, руска журналистка, сценарист и режисьор на телевизионни филми, написа блестящо есе-критика за филма на Алексей Герман: „Хрустальов, колата!”.  По думите на Герман филмът е за руснаците – какво представляват, кои са, какви са. „Загадка” – споделя той. За Свиридова обаче няма загадка. „Ние сме роби. Това е първото, което следва от филма на Алексей Герман”, казва тя. „Роби сме не на нещо определено, а на абсолютно всичко: на каквото го има, на когото го има – негови роби ще бъдем. Защото това е единственото, което умеем да правим добре: отдавна сме свикнали”.

Цитирам Александра Свиридова, защото думите й със същата сила могат да се отнесат към българите: отдавна сме свикнали да бъдем роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар.

Робът е отмъстителен, когато му кажеш, че е роб. Минава зад гърба и те захапва коварно. И анонимно. Анонимен е, защото утре може да се наложи да смени господаря си – под друго име, с друга външност. Но със същата робска душа.

Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява.

Робът обича да подскача. Затова измисли слогана „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев прим и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците.

А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича.Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света.

Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар – както дойде.

…

В края на есето си за филма на Герман, Александра Свиридова припомня предсмъртните думи на грузинския философ Мераб Мамардашвили: „Народът трябва внимателно да се вгледа в себе си – в огледалото, да се засрами от своя облик, за своите робски реакции и стереотипи и да се замисли: Какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил? Народът трябва да изтръпне от отвращение и срам, и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата”.

Какъв по-хубав край и какво по-добро начало за нас, някога Велики българи!

КРАТУНИ, КАТУНИЦА И КРАЛЯТ НА ШВЕЦИЯ

„… За да станеш офицер от полицията, кандидатстваш в Академията на МВР, известна като „школата в Симеоново“. Единствената цел на тази школа е да се промият мозъците на „учащите“ в нея, за да се превърнат в безропотни изпълнители. След завършването си тези момчета и момичета имат едно-единствено умение: да вият като полицейска сирена, в случай че тази в патрулката е развалена. Но те не са виновни. Това е целта на въпросната Академия. За да влезеш там трябва да минеш психотест и изпит, проверяващ интелектуалното ниво. Тук е първото препятствие наложено от ДС-олигархията пред интелигентните и мислещи хора, за да не влязат в редиците на МВР.

Ако си мислите, че критерият за постъпване на служба е мотивираност и психична годност, то горчиво се лъжете. Критерият е ПОСЛУШАНИЕ, РОБСКА ДУШЕВНОСТ И НИСЪК КОЕФИЦИЕНТ НА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ. Същият критерий се използва и когато се наемат хора незавършили „Симеоновската” школа. Ето защо кадрите се търсят сред бивши спортисти: гюлетласкачи, борци, щангисти и други признати светли умове. … След така проведената „кадрова политика“ МВР се състои от 10 % корумпирани „началници“ 80 % дебили и 10 % хора имащи нужда от работа, които са били достатъчно умни, за да успеят да убедят назначаващата комисия, че са достатъчно тъпи, за да станат полицаи.

Целта на мероприятието е да се наемат най-послушните и сляпо изпълняващи заповедите хора. Причините са две: Първо: тези кадри, като им кажеш „бий жените и децата по главата и хич да не ти пука“, слушат, изпълняват и даже се забавляват. Второ: такива „кадри“ сляпо изпълняват нарежданията на принадлежащите към ДС-олигархията полицейски началници, без да претендират за парче от баницата. Правят го или от тъпота, или за да запазят мизерната заплатка, която храни децата им”.

———————————————————————————————-

Горният текст е взет от Мрежата. Авторът се е подписал като Бивша Презряна Кука.

Преди да продължа, нека разкажа нещо, което ми се случи тези дни.

Карам по бул. „България”, спазвам ограничението от 70 км. и мисля за прегазеното момче в Катуница. По-точно, разсъждавам върху казаното от премиера Борисов, че това било криминален случай, в който не била замесена никаква политика. „Не, приятелю, замесена е и случаят наистина е криминален, но-o-o…, с политически мотиви”, споря мислено с премиера Борисов и поглеждам към огледалото за обратно виждане.

Неизвестно кога черна лимузина с мигащи светлини се е залепила зад мен, съпровождана от още по-черен джип. И той мига. „Тия ще да са мутри, които безцеремонно нарушават правилника за движение по пътищата”, казвам си. Решавам да отбия вдясно, но там се движи друга кола, трябва или да намаля, или да ускоря. Да намаля не мога, онези са зад мен – затова натискам газта. И те натискат, притискат ме и пускат грачещи звуци на сирена. Разпервам ръце: „какво искате”?

Продължават да грачат и да ме притискат. Продължавам да разпервам ръце. Най-накрая успявам да отбия вдясно, лимузината нервно ме задминава, а една глава любопитно занича да види, аджеба, кой е тоя, дето не се пръждосва от пътя моментално. Поглеждам и аз да видя, кой е тоя, дето си мисли, че шосето е негово. Физиономията ми е позната: министър-председателят на Република България. Той отпрашва нататък, а охраната му се изравнява с моята скромна нелимузина, стъклото се спуска и…., пощръкляло същество с изблещени очи започва да сипе люти обиди и закани. След което джипът рязко минава пред мен, засичайки ме. Катастрофата не се случва единствено благодарение на добрите ми рефлекси.

Доволни от своето превъзходство, джигитите догонват шефа си. За секунда-две осмислям случилото се, след което включвам дългите светлини и с ръка на клаксона се втурвам да догоня наглеците.

Бесен съм. Бесен съм, че в 21 век, в центъра на европейска държава, млади хора от службите за сигурност се държат като старите отрепки от ДС. Същата простащина, същото чувство за всепозволеност и недосегаемост, сякаш 22 години нищо не е мръднало.

Искам да настигна министър-председателя, да го помоля да изкара пазвантите си от джипа и да ги накара да ми се извинят. След което да ги уволни за несправяне със задълженията им на правителствена охрана. Защото каква правителствена охрана може да бъде някакво истерично, неуравновесено типче, на когото служебният джип, служебната карта и служебният автомат са единствените му достойнства.

Докато ги догонвам се сещам, че съм сам, че онези ще ме помислят за терорист и докато им обясня, че съм журналист, ще започнат да стрелят, без да мога да им отвърна.

Представих си заглавията във вестниците на следващия ден: ЖУРНАЛИСТ ПРЕСЛЕДВА ПРЕМИЕР! ИСКА ТОЙ ДА МУ СЕ ИЗВИНИ. ОХРАНАТА ОТКРИВА ОГЪН.

Споделям случилото се с приятели. „Мутри на щат. Добре, че си се отказал, тия дебили можеше да те отстрелят”, казва единият. „Кратуни, братко! Ние сме една голяма Катуница, пълна с кратуни”, казва другият. „Трябва цялата нация да ги подгони. Чак тогава ще се вразумят”, казва третият.

Симеоново и Катуница – приличат си по  дебилите, мутрите и кратуните, които стават телохранители, царе, собственици на телевизии, на ВЕЦ-ове и АЕЦ-ове, на дворци с тенекиени кулички в полите на Витоша и газят всеки, който кара в ТЯХНАТА лента.

Преди време адресирах до българския премиер поучителна случка с шведския крал.

Влязъл Карл XVI Густав в кварталния гастроном да си напазарува, че му била свършила храната вкъщи. Пазарувал той, каквото пазарувал, дошло време за плащане, човекът установил, че си е забравил чековата книжка и трябвало да върне продуктите там, откъдето ги бил взел. В този момент клиентите в магазина разпознали височайшата особа, застъпили се за Негово Кралско Величество пред продавачката и тя великодушно му разрешила да отнесе покупките вкъщи. Карл Густав покорно благодарил и си тръгнал с пълната чанта. Малко по-късно се върнал да плати.

Исках Борисов да знае какви крале има по белия свят. Исках да се вдъхнови от поведението на европейския държавник, който пазарува без охрана, плаща си глобите за неправилно паркиране, не парадира със своята високопоставеност и служи за пример в общество, където никой не е по-голям от закона.

Желанието ми беше да напомня на министър-председателя, че личният пример е велик възпитател и ако не искаме да наричат България „една голяма Катуница пълна с кратуни”, а МВР „сборище на гюлетласкачи, борци и щангисти”, той трябва сериозно да се замисли. С какви хора се обгражда, с кого си рита мачлето, в чие телевизионно студио гостува…

„Виновните – в затвора!” – призова премиерът по повод на събитията в пловдивското село. Но кои са виновните? А кои са невинните? Награденият с орден „Стара планина” Ахмед Доганов виновен ли е или невинен? Георги Първанов, Христо Ковачки, Красимир Гергов, Валентин Златев, Николай Банев и всички герои на прехода, истината за чиито първи милиони се крие в кадровите справки на Държавна сигурност – те виновни ли са или невинни?

Горят Рашковите палати и джипове, но Догановите си стоят. И Симеончовите си стоят.

Днес го отнася човекът, от чиито пари (и цигани) се нуждаеха всички партии и правителства. Време му беше на „царя” от Катуница. Ами останалите „донове” и „барони” – за тях още колко време е нужно?

Впрочем от СДС отричат мургавият бос да е пълнил касичките им. БСП също заявява, че никога не е ползвала неговите услуги. Така твърдят и хората на Борисов. Разбира се, най-лесно е да кажеш „циганска работа” и да извърнеш глава ни лук ял, ни лук мирисал. Работата е там, че зад „циганската” работа стоят много български сметки и сметчици, които пред останалия свят плащаме заедно – българи, цигани, евреи, арменци, турци и татари -, колкото и това да не ни харесва.

В политическата рамка на ГЕРБ е записано: Ние вярваме в българските граждани и в тяхната трезва преценка! Ние вярваме, че те … ще дадат ясен знак, че България е европейска държава, където корупцията, безхаберието и арогантността на управляващите нямат място!

 Аз също вярвам, че България е европейска държава, където арогантността на управляващите няма място. Затова ще продължавам да  гоня кратуните със служебни карти и служебни автомати всеки път, когато си позволят да ругаят и да се заканват.

Надеждата ми е да го правим заедно.

 

Текстът е публикуван в чикагския вестник „България 21 век“ и в сайта svobodata.com

 

 

ПАНАИР НА АМБИЦИИ И КОМПЛЕКСИ

Място на действие: ТВ7. Разиграва се дебат между Ивайло Калфин и Росен Плевнелиев – основни претенденти за президентското място.

Водещ е Николай Бареков, или „Бойковият журналист”, както обичат да го наричат.

Присъстват ВИП-гости, предварително обявени в пресата като „отбрана публика от политическия, обществения и медийния елит”.

Левон Хампарцумян, Соня Колтуклиева, Огнян Стефанов, Петьо Блъсков, Мис България 2011, Весела Лечева, Анжел Вагенщайн, Любомир Левчев, Славка Бозукова, Йордан Мичев, Тити Папазов …..

С набеждаването на тези хора за елит започва голямата предизборна подмяна на истината с фалша, на оригинала с ерзаца. Направена е предварителна податка, че думите, изречени в това студио, ще бъдат неестествени и нереални, както всичко останало в него.

ЕЛИТИТЕ

По дефиниция това са даровити личности, които с постиженията и държанието си вдъхновяват хората да ги следват.

Елитите задават ценностите: как да бъдат степенувани и постигнати, и показват зрялостта на едно обществото.

Елитите са балансирани – не изпадат в истерия пред опонентите. Аскетични са – не преяждат. Благородни са – не тормозят падналия.

Елитите не пишат в жълтата преса и не участват в предавания на компрометирани телевизии.

Елитният човек е свободен човек и да се кичиш с титлата „елит” в държава като България е признак на тежък цинизъм и дебелоочие.

Българският елит е избит, избягал е зад граница или е натикан в ъгъла – заплашван и обезценяван.

Затова когато чуете да наричат някого „елит”, имайте едно на ум, че става дума за полуинтелигенти, продали и препродали себе си многократно срещу кокал от трапезата на господаря.

ТВ7

Елитният човек би се запитал: кои са хората, които притежават ТВ7? И когато разбере, че притежателят се казва Делян Пеевски („дясна ръка на Ахмед Доган”, „бивш заместник-министър на бедствията, освободен от поста заради съмнения в корупция”), а телевизията се финансира от Търговска корпоративна банка, чийто шеф Цветан Василев като малък бил много амбициозен, затова като голям взел, че станал собственик на банка, елитният човек бяга надалеч.

С не по-малко основание в предизборното студио на ТВ7, освен изброените по-горе персонажи, можеше да присъстват Йоло Денев, Гошо Тъпото, Пешо Сумиста, Маджо и Маргините. Тогава и търсеното от организаторите развлечение щеше да е в пъти по-ефектно, вероятно и по-смислено, ако, да речем, Маджо беше попитал двамата кандидати за президент, как смятат да се справят с организираната престъпност в България.

ПРЕТЕНДЕНТИТЕ

Калфин и Плевнелиев показаха, че не са глупави и дори е възможно да са умни. Но със сигурност не са мъдри. А България, след два мандата на президент-бракониер и агент на комунистическите тайни служби, има нужда от мъдрец на този пост.

И двамата претенденти се чувстваха уютно в осигурената им от ТВ7 обстановка. Как иначе! – никой не ги попита дали смятат, че върхушката на социалистите продължава съществуването си като арогантни капиталисти и какво биха сторили, за да поправят допуснатата несправедливост.

„Младите хора в България могат да успяват, те могат да стават дори и министри”,  с чувство изрече Плевнелиев. Но не каза, кои точно млади хора има предвид. Колцина са тези, които като транспортния министър Ивайло Московски могат да имат за баща известен плевенски номенклатурчик? Или като министъра на регионалното развитие Лиляна Павлова, с дядо партизанин от бригада „Чавдар” и татко зам. ректор на Варненския свободен университет, прочул се като люпилня на фалшиви доктори на науките?

„Няма да допусна, ако магистралите са приоритет на България, а те са вече такъв приоритет, някой да го замени с „Цанков камък“ на цената на две магистрали”, справедливо отсече Плевнелиев. Но не се сети да каже, че по-важни от магистралите са хората с европейски морал и поведение, и че примерът за такъв морал се дава от най-високото място в държавата.

Моралът и поведението! – нещо, за което кандидатите ни за президент не обелиха нито дума през тези 2 часа. Лично аз очаквах поне едно изречение, с което един от двамата да се ангажира да призове гражданите на България към покаяние заради жертвите на тоталитаризма. Основанието на такова обръщение би било, че всеки българин в някаква степен носи отговорност за случилото се в общество, оплетено от паяжината на лицемерие, съглашателство и компромиси. Без такова обръщение всякакво „надстрояване над вече постигнатото” ще бъде безполезен труд. Надстрояваш върху здрава основа, в противен случай надстроеното ще се клати, рони и пада.

„Аз искам да забравим миналото и да гледаме напред”, завършва Плевнелиев. Грешка! Ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново, пише Джордж Сантаяна.

„Не искам България да се превърне в такава държава, която връща тоталитаризма и плаче по него” –  завършва Калфин.  Тогава, казвам аз,  покай се заради престъпленията на партията, която е издигнала кандидатурата ти.

ИЗВОДИ

Предизборното студио на ТВ7 за кандидат-президенти беше панаир на амбиции и комплекси; арена на противопоставяне, без респект към конкуренцията.

Повечето от гостите бяха самовлюбени позьори, дошли най-вече да представят новите си дрешки (и зъбки), както и да оригиналничат с овехтяли пози и клишета.

Имаше дефицит на интелигентност при дебатиращите и при коментиращите.

Тъй и не се разбра дали парите на здравната каса отиват за строеж на магистрали (по Калфин) или истината е, че парите идват 80 процента от Оперативна програма „Транспорт“ и 20 процента от Европейската инвестиционна банка (по Плевнелиев).

Затова пък стана ясно, че ако бъдат избрани, първото посещение и на двамата ще е в Брюксел. Плевнелиев – за да се представи, Калфин – за да види приятелите си.

И никой не сети да ги пита: не е ли по-добре бъдещият президент поне в началото да не пътува никъде, ами да си седне на задника и като оглавяващ Конституционния съвет по национална сигурност да обяви извънредно положение  за справяне с мафията.

Бяхме свидетели на клиширана реторика, говорене заради самото говорене и загриженост по-скоро за ефекта пред аудиторията, отколкото за бедите  в страната.

Може би най-адекватен на случилото се беше Тити Папазов. Неврастеничен и невнятен, треньорът по баскетбол и бивш управител на казино на „Мултигруп” онагледи блестящо онова, което ни очаква при следващия президент, както и да се казва той.

Текстът е публикуван в svobodata.com

ВКАРАНИ В ДЖАЗА

Продължавам да смятам, че бъдещият президент на България трябва да е мъдър човек (виж „Панаир на амбиции и комплекси”).

Продължавам да смятам, че бъдещият президент на България трябва да е морална личност с чисто минало (особено ако досегашният е бил бракониер и доносник).

След втория тур на основните кандидат-президентски двойки, обаче, надеждата ми това да се случи съвсем заслабна.

Първо – нито един от тримата кандидати за президент не се постара да коригира своето поведение и позиции. Напротив, и тримата продължиха да се подкачат с клишета – всеки според степента на своята обиграност, – без поуки от предхождащия дебат. Същата грешна представа, че баналностите им могат да впечатляват. Същата убеденост в своята съвършеност и непогрешимост. Същата дразнеща грандомания.

Второ – не чух и намек, че президентът е смъртен, със слабости и грешки, и че в това няма нищо срамно, стига да го признаеш и да имаш желание да се поправиш.

Най-важното: не поставиха задача на предизборните си щабове да проучат обществените отзиви (особено онези, изразени във форумите), да отсеят ценното и да им го предоставят. Сетне да седнат, внимателно да прочетат какво искат избирателите от тях и с ръка на сърцето да разкажат за своите зависимости; за нещата, които са спестили на публиката, колкото и злепоставящи да са те.

Кунева – за зависимостта си от клана „Дойнов”; дали звеното, в което е работила преди промените, е било подчинено на 6-ти отдел на ДС; колко е спечелила досега от престоя си в Брюксел; какво е свършила като еврокомисар; как се е озовала в борда на директорите на БНП Париба и в какво точно се изразява нейното „независимо консултиране” там.

Калфин – защо го причисляват към клана „Луканов”; като как е следвал МИО в Москва; работил ли е в ЦК на ДКМС; „ухо” ли е на Георги Първанов и каква е връзката му с пирамидата МЦС, завлякла няколко хиляди българи.

Плевнелиев – каква е причината да го свързват с клана „Живков”; как завършилият „Изчислителна техника” млад специалист, без да има хал-хабер от строителство, е получил квота за износ на строители в Германия, с подписа на тогавашния министър на заетостта Емилия Масларова; каква е връзката му с банкерката Цветелина Бориславова, с медийния магнат Иво Прокопиев и кръга „Капитал“.

…

Да премълчиш истината е форма на лъжата. Премълчаното от Кунева и Калфин по време на предизборните дебати не е болка за умиране – на тях двамата дънцето е лъснало отдавна, а и те никога не са настоявали, че са света вода ненапита, за да им се придиря.

С Росен Плевнелиев обаче нещата стоят иначе. Той заяви на всеослушание, че не е способен да лъже и това веднага го отдели от останалите. Направи го специален. Оттук нататък претенциите към него за съответствие между думи и реалност станаха много по-големи, отколкото към редовите лъжльовци. Най-адекватното поведение в тази ситуация беше да даде обяснение за предизвикващите съмнение факти в биографията си и да разсее убеждението, че българският политик е синоним на ментърджия.

Даде ли такова обяснение Плевнелиев? Не, и изпусна чудесната възможност да затвърди създаденото впечатление на self-made man, който сам е изградил кариера и сам е направил милиони – с почтеност, талант и работливост. Никакви куфарчета, никаква мафия, никаква българска комунистическа партия.

„Син съм на двама скромни учители, които ме научиха на труд и постоянство” – сподели преди време бившият строителен предприемач и много хора повярваха, защото искаха най-сетне някой син на скромни родители да успее да се издигне чрез труд.

„Аз досега не станах член на нито една партия толкова много години, нямам никакво намерение да ставам член и на ГЕРБ”.

- Ашколсун! – казах си. – Това е човекът, за когото ще гласувам.

Ами кланът „Живков”? Ами квотата с подписа на Масларова? Ами връзките с банкерката Бориславова и магнатът Прокопиев? – шепнеше ми гласче отвътре. Майната им, искат да го орезилят, по стар български обичай – заглушавах гласчето. И разпалено защитавах своя избранник пред приятели, които не вярваха и дума на приказките му.

Ето накратко разговорът с един от тях:

- Искал модерна България. Как точно си я представя? Като двуетажна къща с басеин в „Резиденшъл парк”, където пиле не може да прехвръкне? Като бяла спретната къщурка на брега на Черно море? Или като вила на Халкидики за  милион и половина?

- Толкова пари…, може да са слухове.

- Ако бяха слухове, да беше ги опровергал. Защо никой не попита работниците му в Германия, какви заплати са получавали? Защото ще стане ясно, че им е подхвърлял трохи, а за себе си е заделял големите хапки.

- Нямаш доказателства.

- Не ми и трябват. Доказателство са имотите и банковите му сметки.

- Човекът е кадърен, работил е здраво…

- Аз също съм кадърен и работя здраво, пък живея в „Младост”.

- Как си го обясняваш?

- Обяснявам си го, че не съм бил нито платен комсомолски секретар, нито баща ми е бил  функционер в Окръжния комитет на БКП в Благоевград.

- Може би нарочно го топят,  за да го компрометират пред избирателите.

- Тогава да ги разобличи. Да застане пред камерата и да каже: никога не съм бил щатен комсомолски секретар и баща ми никога не е бил партайгеносе. Така ще ме убеди, че наистина е почтен, за какъвто се представя; че съвестта и миналото му са чисти и спи спокойно.

Да каже: никога не съм познавал Цветелина Бориславова и нямам нищо общо с типовете от кръг „Капитал”. Обаче как да го каже, след като е потънал до ушите в схемата с дебелите пачки, а там мълчанието е закон. Позволяват ти да станеш богаташ и да се изживяваш като „голяма работа”, но те държат в ръцете си.

- Мразиш богатите.

- Не ги мразя. Мразя лицемерите, които подценяват интелигентността ми и двете ми висши образования.

В училище бил най-добър ученик. Решавал бил задачи до два през нощта. Тогава да обясни задачата 33-33-34.

- Какво е това?

- 33 процента за работниците, 33 процента за него и 34 процента за комисиони на ония, дето са му дали квотата за Германия.

- Кой го твърди?

- Медиите.

- Медиите за пари са готови на всякакви твърдения.

- Тогава да представи факти и документи, че сметките му са изрядни. Нали иска да надгражда. Да се надгражда може само върху здрава основа. Как ще обясни, например, че при Тройната коалиция фалиралите фирми на Васил Божков-Черепа строяха магистрали и продължиха да ги строят при правителството на Борисов?

Направиха си кръгове и обръчи, за да ни прекарват по-лесно. Крайно време е и ние да направим кръг и да ги вкараме в джаза, както те ни вкарват вече 70 години.

- Все пак за кого ще гласуваш?

- Ще гласувам за моя кръг: аз, жената и кучето. И мисля да спечелим на първи тур.

…

Връщам се на началото: „президентът е смъртен, със слабости и грешки, и в това няма нищо срамно, стига да го признаеш и да имаш желание да се поправиш”. Росен Плевнелиев пропусна да признае грешките и зависимостите си, но може да се поправи до избирането му за президент. Добре е да се поправи. За да не говорят, че и на тези избори отново е спечелила мафията, която разполага със своя Кунева, свой Калфин и, разбира се, свой Плевнелиев.

ОТРОВАТА Е ТУК

Влезе в България с камион откъм Румъния, пред очите на митничарите, на техните началници и на началниците на началниците им. Влезе, сякаш си е вкъщи. Сякаш е подарък за Коледа, а не радиоактивни вещества за сондаж на шистов газ.

Дойде в село Рогозина със същата  наглост, с която опустоши земите в Съединените щати, направи маса поразии в Латинска Америка и предизвика ненавистта на стотици хиляди хора по света. Хора, на които от тръбопроводите шурна газ, вместо питейна вода, реколтата им беше унищожена, добитъкът им измря, а самите те се разболяха от рак.

Не допуснаха медии до мястото на разтоварването й. От какво се страхуваха?

Същият ден в новините Нона Караджова отрече да е чувала, че проучванията за шистов газ са започнали. „Не са започнали никакви проучвания за шистов газ. Ако това се случва, те са напълно незаконни“, рече екологичната министърка. И ако имало някой, който е чул подобно нещо, да й се бил обадил.

Министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайков не остана по-назад и потвърди (на „1000 процента”), че такива проучвания у нас не се извършват. Напротив, България била инициатор за създаване на общоевропейско екологично законодателство, свързано с технологията „хидравличен удар”.

Наистина ли тези двама министри не знаят, какво става в държавата ни, при това по тема, за която пряко отговарят?  Или нечия строга повеля е замразила мозъците им.

Проучват се възможностите за добив на конвенционален газ – това пък е версията на областния управител на Добрич Желязко Желязков.

Да приемем, че г-н Желязков казва истината и доставените радиоактивни изотопи в генералтошевското село Рогозина са за проучване на находища от конвенционален газ. Тогава защо обектът е строго охраняван и е забранен достъпът на журналисти?

Защо никой не даде разяснения на хората от селото; защо не ги успокои?

Защо специалисти твърдят, че сондите за конвенционален газ изглеждат по различен начин от тази край Рогозина?

Защо Атанас Атанасов, бивш  кмет на Генерал Тошево е категоричен, че според досега събраната от него информация, проучванията в района са за шистов газ?

…

Питат ме разни анонимни субекти, специалист по шистов газ ли съм, че да предупреждавам за опасността от производството му в България? Какво съм знаел аз за шистовия газ?

Отговорям: не, не съм специалист по шистов газ (който се интересува от специалността ми, да заповяда в Google). Знам обаче, че посягат на единственото ни богатство: хлябът и водата.

Знам, че когато вкараш радиоактивни вещества в почвата, тя никога повече няма да е такава, каквато е била.

Знам за поразиите, които шистовият газ нанесе на обикновените жители в районите на неговия добив и че ако беше безвреден, държави като Франция, Англия и Германия нямаше да наложат забрана за неговото проучване и производство.

Знам, че репортажите по CBC, BBC и CNN за шистовия газ са потресаващи.

Знам, че съдът в Еквадор осъди „Шеврон” да плати 8,6 милиарда за нанесени екологични щети, изразяващи се в отравянето на посевите и животните в района на замърсяването, както и в драстичното увеличение на раковите заболявания сред местнното население.

Знам, че са достатъчни само 5 минути от филмите Gasland на Джош Фокс и Crude на Джо Берлинджър, за да разбереш каква опасност представляват компании като „Шеврон”.

Преди време в статията си „ШИСТОВ ГАЗ-ПАРИ-ПОЛИТИКА” писах, че от една страна имаме правителство, което работи за бизнеса на американски индустриалци, а от друга – опозиция, която се възмущава, но с удоволствие би сторила същото, ако й падне сгода.

Писах също, че когато се въвеждат опасни технологии, управляващите са длъжни да уведомят населението за риска и да поискат съгласие. А не да решават вместо него.

И попитах: ако в „Резиденшъл Парк” открият  залежи от шистов газ, Росен Плевнелиев ще разреши ли да бият сонда в спалнята му? А министър-председателят Борисов ще допусне ли отпадната вода от добива на шистов газ да бъде складирана в двора му в Банкя?

Тогава не пропуснаха да ме обвинят във всички смъртни грехове, включително че съм минал на хранилка при Газпроп. (Онези, които ме познават и са чели достатъчно мои материали, знаят, че нямам отношение към хранилките).

Същите  въпроси задавам днес.

Нека сме наясно – тук не става дума дали противниците на шистовия газ в България работят за руски интереси, а привържениците на шистовия газ – за американски. Не става дума дали тия от БСП са взели суха пара, за да не допуснат отровата в страната ни, а ония от „Герб” – за да я допуснат.

Става дума за това, че престъпници печелят власт и влияние (защото какво друго, ако не престъпление, е да унищожаваш природа и население с радиоактивни технологии) в държави, където подобно престъпление се разрешава и поощрява.

Става дума за най-евтиния начин за получаване на максимална печалба, при пълна липса на прозрачност за последствията.

Сещам се за протестиращите през септември младежи в Добрич срещу добива на шистов газ. „Нищо няма да се случи, ако не ме дразните. Продължавайте така и може да подпишем на инат”, каза им тогава премиерът Борисов. Ето обаче че започна да се случва. Единствено от нас, които държат на хляба и водата си, зависи да го спрем.