Няма го Инджето

Живее в края на селото. Дворът му е осеян с дънери, стволове и коренища. Изправени, полегнали, търкулнати – създават усещане за филмова приказка. Бели ярета, двайсетина патки, зайци и свистене на вятър донагласят картината.

Откривам го заврян под един навес да се труди. Христо – ваятел на дърво, поет мечтател, овчар и философ. Каскетчето му, дребното лице отдолу и домашно плетеният пуловер са в прах и стърготини. Разбира кой съм, що съм и сядаме по средата на този чудноват декор.

Преди време се върнал от Щатите. Богат американец го поканил в град Рипли. Платил му пътя, осигурил му храна, предоставил му обзаведена къща, ателие и дървен материал от собствената си гора.

Единствената задача на Христо била да дялка дървени фигурки, които веднага ставали собственост на боса. Удивил всички със съчетания от негърска култура и български фолклор. След три месеца и половина си взел шапката и се върнал при мизерията. Визата му била за 10 години.

Оставил на американеца към 80 пластики от дърво.

Като поглеждал от Рипли към родното си село, първо му се явявала природата. Тогава си казвал, че не дава и педя земя от България за цяла Америка. После си спомнял за хората и патриотизмът му отивал по дяволите.

„Раздорен народ, който страда от егоизъм, завист и сквернословие, това сме ние. Такъв народ не може да я кара дълго”, казва нервно Христо и перва едно заиграло се наоколо яре. „Крак връз крак по кръчмите и суха пара – това иска българинът.  Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?”

Вярва, че духовният храм човек може сам да си го направи, не е нужно да ходи на църква. Църквата е станала лъжовно място; най-големите безбожници взели да я посещават. Идват да се покажат, не да се покаят. Търговците пак са в храма. Всъщност излизали ли са някога от него? – пита ядосано Христо.

За него десетте Божи заповеди са в дърветата наоколо. Който има очи, ще види в тях и Бог, и себе си, и света от Сътворението насам.

Нехранимайковци изсекли орехите в района, продали ги на италиански мафиоти на безценица. Останали парчетии. Христо ги събира и се опитва да им даде живот.

България се е превърнала в страна на бандити. Ще дойде време, обаче, когато младите изцяло ще я напуснат, старците ще измрат, а дебелите вратове ще се изтрепят помежду си. Тогава щяла да настъпи неговата демокрация.

Сега българинът го грабят отвсякъде. Държавните разбойници му дерат кожата за ток и вода, а катилите с дебелите ланци му прибират останалото. Помощ отнийде.

Няма го Инджето да дойде,

въздиша ваятелят. Ранима душа е. Става му мъчно винаги, когато си отиват добри хора. Дядо му, баща му, приятелите… – за всички тях страда, помни ръцете им. Все повече му липсват.

Има се за успял човек. Щом досега не е протегнал ръка за просия, значи не се е издънил. Нищо че пуши „Арда” без филтър и нагъва боб със сланина.

Харесва компанията на скромни и уметни хора като поета Борис Христов, кавалджията Теодосий Спасов, Янка Рупкина… Политиците го изморяват с глупостите и бездарието си.

На една изложба в НДК Радой Ралин му казал, че неговото изкуство, Христовото, идвало от корените на земята. Тези думи са от най-хубавите, които е чувал за себе си.

Отличията, на които държи, са златна статуетка, златна значка и диплом със златен печат от международната асоциация „Феномен”.

Не се смята за нещо повече от невзрачните на пръв поглед пънове и коруби, които мъкне отвсякъде. Нито за по-красив от тях, нито за по-съвършен. В изкривените им форми търси своята същност; така започва закачката помежду им. Те го омайват с безброй гатанки, той се захваща да ги разгадава. От тази почти любовна игра се пръкват овчари с геги, самодиви, кукери и какво ли не още.

В двора на къщата иска да направи малък етнографски музей. За следващите поколения, ако изобщо ги има. Че то глобализацията така е олигавила понятията на българите, щото вече не могат да различат казан за ракия от казан за розово масло.

Алчен за работа, инат и мечтател, така го определя жена му Василка. За 38 години семеен живот са ходили на почивка два пъти. Слабото място и на двамата било, че не могат да крадат.

- Ами научете се, де! Че то май само вие останахте.

И двамата ме поглеждат с видимо възмущение.

- Шегичка, казвам.

Понякога вижда, че хората стоят дълго пред пластиките, галят ги, но нямат пари да си ги купят. Тогава сваля от цената или ги подарява.

На изпроводяк заръчва да напиша, че който не вижда красотата на България, не заслужава да живее в нея.

Константин Павлов: „Мразя кресльовците…“

След бърза разходка из мрежата, попаднах на цитат: „Да бяхте си измили поне мръсните генитали / с които толкоз години сте ни…”

Под него анонимна дама пита: Какво е това, според вас? С какво го свързвате? За какво смятате, че се отнася? И пуска линк към morningseeker.wordpress.com

Тъй като текстът, от който са взети двете строфи, отдавна не е в този блог, реших да го кача отново. Първо, защото анонимната дама е сгрешила цитата, а не редно да се цитират грешно поети. Второ, защото виждам, че към публикацията има интерес и щом е така, добре е повече хора да я прочетат. Все пак става дума за Константин Павлов, а такива като него почти не останаха.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ:

“Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество!”

Винаги, когато почувствам, че много ми се е насъбрало, посягам към книгите му. По инстинкт. Инстинкт за баланс, след като тялото тръгне да занася насам-натам, отвявано, блъскано, избутвано и на свой ред отвяващо, блъскащо, избутващо…

Инстинкт да успокоиш душата, че нещата не са чак толкова лоши…, или че могат да бъдат още по-лоши…, и че може да се устиска, щом той е успял: сам, смълчан и опушен от цигарите в утробата на кита.

Мнозина се правеха, че много държат на таланта му. Всъщност не можеха да го гледат. Най-вече назначените от Държавна сигурност „спасители на България”. На тях той посвети няколко великолепни изречения, които ще е грях да не цитирам: „България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето – труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла реторика милеят за род и Отечество – колко доказани предатели сред тях!”.

Чувствам го етично близък и е естествено да имам предпочитано негово стихотворение.

Ето го:

Ама да бяхте се поизмили, поне.

Изобщо, формално поне.

Или, поне, само мърлявите си генитали,
дето… и с които ни… и след смъртта ни…
Или, поне, зъбите си измийте,
дето са още кървави от кръвта(нашата!).

Ъъъх,
дъхът ви мирише на Старо, на Кисело…
и Зловещо.

Па измийте се поне мъничко,
па тогава тропнете хорцето,
па тогава викнете сърцато
(над труповете ни):
“Да живей Новото Време!”

(„Новото време на старовремците”)

Неговите „старовремци” ми напомнят персонажите на Юрген Рот. Те са татковците на „„Новите български демони”.

Наредил съм го сред неколцината, към които поглеждам, за да не забравя главното: че и аз имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. Особено с колективната.

Беше пич и такъв си отиде. Другите около него също искаха да са пичове, но нямаха достатъчно мая за това. Сол нямаха достатъчно; и пипер.

Награждаваха го да не е без хич, но не му прощаваха. Защото не беше от техните. Той си го знаеше, и те си го знаеха. Всъщност, беше ничий.

Гледам му профила от една снимка. Тъжен и упорит – от онези, които не биха позволили на тъпанарите да го управляват.

Не стана професор, нито академик. Даже доктор хонорис кауза не успя да си докара. Затова пък цяла плеяда подлизурковци успяха.

Не го поканиха никъде да преподава. В НАТФИЗ, да речем. Със сигурност щеше да е добър преподавател по Морал и поведение в изкуството и живота. И щеше да научи студентите поне на две-три справедливи неща. И на по-малко надувки. А те имат нужда – студентите. Каква нужда имат само!

Творчески партньори? Съмишленици? Вятър и мъгла! Изоставяха го винаги, когато около него беше по-напечено.

Един литературен критик го определи като „нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности”. Помпозни клишета, за които Константин Павлов с готовност щеше да си запуши ушите.

С триста зора правителството предложи на президента да го награди с орден “Св. Св. Кирил и Методий” огърлие. Не „Стара планина”! – според тях той, Константин Павлов, още не беше дорасъл за такава чест. Затова пък го получиха Светлин Русев и Вежди Рашидов.

Най-странното е, че тъкмо Светлин Русев в последните години стана негов защитник и благодетел. Неведоми са пътищата Господни и блажено е човек да си помисли, че „старовремците” също подлежат на развитие.

Не беше герой. Не тръгна да събаря властта. Не лежа по затворите. Не го заточиха в Белене. Отнесе го по друг начин:

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават дух
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

(”Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки”)

Опитвам се да си го представя като човек на службите. Защо не са го поканили? Защо не са му заповядали? Би ли се съгласил? Той казва, че са надценили морала му. Възможно е да е така и слава Богу!

„Странно е, че мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр.). Това е едно от щастията – че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично – от литературата, не от живота – и винаги можех по тази романтично струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да усетя”.

Ако имаше възможност за малко да възкръсне, щях да му дам да прочете какво са писали за него по форумите.

- „Благодаря на Господ, че го имаше! Дано намери сили там горе да ни почувства братя! И в отвъдното трябва да не е толкова страшно, когато той и такива като него са там. Пък може и пак да пише …”.

- „Хората като него ни правят значима нация, а не политиците-боклуци”.

- „Мир на душата на Константин Павлов! Отърва се от българското не-битие”.

…

Излизах от „Ухото” на Карел Кахиня и отстрани на киното видях некролог на Коста. Попитах неколцина, знаят ли кой е този човек. Не знаеха. Бяха студенти.

Най-голямото зло на България

Тези дни станахме свидетели на поредната медийна атракция за сезона – секретен доклад на ДАНС се появи на няколко адреса в интернет. По милиционерски примитивен слог, фрашкан с имена във всевъзможни комбинации: Станишев, Борисов, Сертов, Гамизов, Ковачки, Драшков, Дончева, сръбска мафия, българска мафия, израелски компании, американски фирми, спецслужби, чуждестранни представителства, задгранични банки, „наши” и „ваши”…

Мешавина, пораждаща главоболие, досада и отчаяние.

Това ме накара да си спомня срещата с възрастна емигрантка на едно европейско летище. Жената, без да е експерт по бандитски практики, направи най-безкомпромисния (и дискусионен!) анализ на българската действителност, който някога ми е попадал.  Пускам  разговора ни за „преиздаване”, воден от идеята, че темата му става от ден на ден по-актуална. Както и че спасението на един народ идва от непрестанното самопознание, колкото и горчиво да е то.

…

Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Един с вид на фирмен счетоводител пише на лаптоп, като си мърда пръстите и устата едновременно. Мъж и жена се държат за ръцете и нещо си бъбрят, по-точно жената разказва, а мъжът я слуша и отвреме навреме усмихнато се съгласява. Застаряващ бонвиван дискретно флиртува с някого по телефона. Друг чете книга, внимателно разлиства страниците и, колко странно! – не си плюнчи пръстите.

Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Острите движения, изправената стойка и жизнеността на жената са в пълен контраст с кротката и непретенциозна зала. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.

В този момент съобщават за закъснения на полетите поради лошото време. Дамата бързо се осведомява за ситуацията, поглежда си часовника, клати недоволно глава, сетне сяда на свободното до мен място, с изглед към пистите. Прави бърз преглед на присъстващите в салона, не й е интересно. Бръква в голямата си чанта и изважда…! – измачкан български вестник. Преглежда го хаотично, на една от страниците спира за малко, измърморва „Боже, Боже” и продължава нататък. Изведнъж чувам собствения си глас:

- По едно време пишех в този вестник.

- А така-а-а! Ама вие българин ли сте? – реагира светкавично възрастната жена. Сетне поглежда пренебрежително към вестника:

- Комунистически! Тук имам още един – казва тя и изважда друг български вестник. – И той е комунистически. Ами то в България само такива вестници продават.

- И в него съм писал. Имах страница за свестните българи – пак се похвалвам.

- А така-а-а! Ама да не сте и вие… ?

- Не съм – изпреварвам края на въпроса й.

От дума на дума се заприказваме. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.

- Казвате, за свестните българи сте бил писал. Че къде ги видяхте тия свестни българи? Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи, господине. И до един са комунисти. То в България май други няма, освен цигани и комунисти? А пък онези, дето ужким не бяха комунисти, излязоха по комунисти от комунистите. Сега обаче всички станаха капиталисти. И бодигарди. Не им цепя басма аз. Бодигарди били! И кого пазят? Пикльовци са това, никакви бодигарди. Викам му на един, какво, ще ме набиеш ли? С мен ли ще се биеш, пикльо с пикльо? Със старата жена. Пикльо с пикльото, му викам, защо не отидеш да се биеш с Холифийлд? Защо не отидеш с Шварценегер да се биеш? Защото не ти стиска. Защото ще те смачкат.

Българите са проблемът на България!

Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която още ми е жал и винаги ще ми е жал.

Знаете ли на колко години съм? На 80. Ако бях останала в България отдавна нямаше да съм жива. Щях да съм умряла от яд, господине.

Не общувам с българи аз. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.

Ами те всички тлъсти комунисти кажи-речи вече са в чужбина. И паричките им са там – в швейцарските банки, в английските банки, в американските банки. В България крадоха, крадоха и отидоха навън да си ядат и да си пият.

Кои останаха ли? По-дребните риби. На тях в България им отърва, защото още има какво да се реже от баницата. Много вкусна излезе тази българска баница, господине. Много вкусна и много евтина. Бях на Банско – него вече са го излапали. Бях и на Черно море – и то е отишло. Ами това Рила, това Пирин, Стара планина – всичко ще унищожат.

Онези дърти бандити от бекапе-то, с мечешките физиономии. Техните синове, дъщери и внуци. И бодигардите им. Всички са за затвора. Политиците – до един! Деморализираха народа. Увлякоха хората да заприличат на тях – алчни и развратни.

Моят баща беше фабрикант, свиреше на пиано, 5 езика говореше. От него знам: колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява. Ето това е сега България. Направиха от българина едно глупаво, недоволно и грозно същество. Крадливо и нечестно. Без капка достойнство.

Кой днес става богат в България? Бандитът става богат. Търговецът на наркотици става богат. Всичките тия с мечешките физиономии – те стават богати. И да искаш да печелиш честно, не можеш, няма да те оставят. Насила ще те накарат да станеш като тях. Иначе – ето ти куршум.

Как да се бори човек? Не знам. Аз не мога да се боря с тях, затова заминах. Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.

Западът, и той за бой плаче.

Аз чета, господине, и на немски, и на английски, и на френски. Всички вестници пишат, че в България комунистите все още дърпат конците, ама дума не обелват, къде са им парите на тия комунисти. Не са ли в западните банки? Там са. А защо са там, като и кучетата знаят, че това са крадени пари? Ще ви кажа защо. Защото на Запада му е все тая крадени ли са тези пари, или не са. Важното е, че са пари, и че са влязли в неговите банки.

Хайде да ви питам, вашите читави българи, те какво направиха? Направиха ли революция и да натирят комунистите; вдън земя да ги натирят? Не направиха. И няма да направят. Защото на българина не му трябва демокрация. Той не знае какво да прави с демокрацията. На българина му дай господар, тогава му е най-добре. Господарят да решава, българинът да изпълнява.

Не става от българина европеец, разберете. Невъзможно е. На българина и душата му е различна, и възпитанието му е различно. На Европа й трябват паричките на България, и пазарите. Българите не й трябват.

Какво да кажа за интелектуалците? Не може да си интелектуалец просто така. Трябва да си аристократ. Да имаш свободен дух и усет към изящното. Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата, господине. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите. Моята приятелка Дора Валие, тя беше истинска интелектуалка, бог да я прости. Днес такива няма. Днешните, които се имат за интелектуалци, са произведени. Назначили са ги. Казали са им: от днес те назначаваме за интелектуалец! Драскай там, каквото ще драскаш, и си налягай парцалите.

Младите ли?

Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.

…

Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница.

Разделяме се.

- Пък ако решите да пишете, господине, напишете, че една възрастна госпожа е казала: “българинът е най-голямото зло на България”. Беше ми драго.

За безсмислието да се пише

Днес всяко двукракоходещо, безперушинесто (по П. Увалиев) пише. Журналисти пишат, поети пишат, лекари пишат (отчети за здравната каса), политици пишат, полицаите също щели да  пишат – актове на английски! И колкото повече пишат, толкова повече оредяват горите, изчезват растения и животни, променя се климатът, скриват се водите, намалява храната.

Безсмислено е. Не бива да се пише повече. Всичко важно, което е трябвало да се напише, отдавна е написано.

Написано е, че на човек никога не е било отредено, макар и в продължение на половин час от целия му живот, да бъде напълно доволен.

Написано е, че със самото си пръкване на този свят хората са шизофренично раздвоени между свободата и желанието да са зависими.

Че не трябва да бъдем в неведение за величието и нищожеството си, а трябва да съзнаваме и едното, и другото.

Че алчността е породила и създала прекрасни правила за обществена сигурност, морал и справедливост, но в действителност грозната същност на човека е само прикрита, а не премахната.

Написано е дори това, че България щеше да е чудесна страна, ако в нея не живееха българи.

Оттук нататък писането е съсипване на остатъците от природа, без възможност за възстановяване. Трябва да спрем да пишем и да започнем да четем написаното досега. А то не е никак малко – стотици тонове книги, прашясали и пожълтели, дремят по рафтовете на библиотеките. Непрочетени, неотворени, неразлистени, в които е разказано всичко, което трябва да се знае.

Освен екологически въпросът с безсмисленото писане е и нравствен. Многото писане не прави хората по-мъдри и добронамерени. Обратното. Отъпява ги хептен и ги настървява да компенсират интимните си недоимъци с кариера на писачи. Куцо и сакато пише за бемката над лявото си ухо, за пот с миризма на лучена яхния, за бели чаршафи, лилави лебеди и черни гуменки.

А горите още повече се смаляват.

Будалкане и самозалъгване: пишещите и говорещите лъжат себе си, че казват нещо ценно, а четящите и слушащите – че им се казва нещо смислено.

Чакаш на светофара на червено и четеш с едно око, как роклята на булката на Валентин Златев била струвала 150.000 евро, а пък яхтата „Фарети”, дето й подарил да не скучае, отивала към милион и половина.

В трамвая заничаш в нечий чужд вестник, където прочиташ, че собственикът на „Петрол” Митко Събев съвсем случайно влязъл в бизнеса с петрол, случайно се сдобил с Международна ортодоксална банка, случайно купил „Евробанк”, после я продал и разни хотели купил, пристанищни терминали, самолети, вертолети, сега и тренировъчен център строял (нарекъл го „Гнездо на акули”, колко поетично!) и случайно станал милиардер. А навремето човечецът бил един най-обикновен  помощник-капитан на кораб.

Пускаш телевизора и чуваш, как някаква певица Милица се била разсъблякла дибидюс на Женския пазар, защото такава била концепцията на някаква рубрика, в някакво предаване. Пак от същото предаване се осведомяваш, че имало паралелно дело „Галерия”, дето едни журналисти ги хванали да си говорят по двойки с едни политици, и че Бойко Борисов било много вероятно да е най-подслушваният човек в България, защото най-много си говорел с журналисти.

Научаваш също така думите на нов музикален шедьовър:

Пак сънувах луда страст,

Бате Бойко между нас.

Леле, знаеш ли Никол,

как си го представям гол.

Но не научаваш дали Емилия Масларова, Милен Велчев, Симеон Кобурготски, Ахмед Доган и други авери от тройната коалиция са вече в затвора. Няма как да научиш, защото това още не се е случило и вероятно никога няма да се случи, докато затворите са  тяхна собственост и те решават, кой да стои там.

Не научаваш къде е незаконно придобитата собственост от комисията „Кушлев”, защото самата комисия „Кушлев” е едно голямо преливане от пусто в празно. Нито в кои килии са господин Маджо и господин Вълка, защото такива килии не съществуват.

Не научаваш защо в България все бандити са на отговорни длъжности. Както и какво означава „нов морал”, „нова култура”, „нова медия” в българския смисъл на думата и какви милиционери се крият отзад. Такива работи у нас не се говорят и пишат.

Един опита да го направи и отлетя на небето.

…

„Удавници. Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината“, приказва си наум героят на Ерих Мария Ремарк, разглеждайки лицата на хората, свряни в бомбоубежище. Сякаш някой е способен да опише състоянието ни по-образно и точно.

Но кой да ти чете Ремарк.



Имам идея, господин премиер

Чета неотдавна: „Голяма задача пред администрацията и, защо да не кажем, пред българското общество, е да възстановим позитивния образ на страната ни и да го утвърдим. Не бива да забравяме, че всеки от нас, когато пътува в друга страна членка по каквато и да е работа, е част от България и със всички свои действия се превръща в елемент, който изгражда репутацията ни”. (Румяна Желева – министър на външните работи, в. „Капитал”).

Че е тъй, тъй е, образът на страната ни е печален, знаем го ние, знаят го шепата ошашавени от българската гледка чуждестранни туристи, знаят го и чиновниците в Брюксел. Въпросът е как да се иде отвъд констатациите (българските политици винаги са били силни на думи и слаби на действия), за да дръпнем напред.

Всъщност работата не е дотам сложна. Просто една вечер правителството си ляга рано, става на другия ден с изгрева на слънцето и си казва: от днес започваме да се стараем за външния вид на градовете, селата и хората в нашата държава. Плисва правителството две шепи вода на лицето и тръгва да възстановява репутацията на България.

Първо я отрупва с кошчета за боклук, боядисани с цветовете на ЕС, да ти е драго да си хвърлиш вътре хартишката от баница. След това организира просещо-крадящата циганска популация и й възлага национална поръчка: денонощно чистене.

Ходят и чистят. В другите страни успешно го прилагат, а там, където си нямат цигани, наемат имигранти от Африка и Южна Америка.

Второ: министерският съвет топтан слиза от лимузините, навежда се и вдига по едно боклуче, може и две. Останалият народ като види тая работа, също ще се наведе. Защото са човеци и защото човешката природа е подражателна. (Ценностната система на децата се гради чрез подражание на родителите, които от своя страна подражават на началниците).

Някой ще каже, че не му отива на един министерски съвет да дава личен пример като се навежда. А на един журналист отива ли му? Дори не си задавам такъв въпрос и затова мястото, където паркирам, е винаги чисто.

Трето: министрите напускат кабинетите и излизат на улицата при цапаното. Говорят с хората, записват си какво ги боли, какво ги ядосва и вземат мерки. Там, на улицата е истинската политика.

Четвърто: слагат край на „служебните” обяди и започват да се хранят скромно и въздържано. „Служебните” обяди са залудо харчене на народна пара.

Пето: съобщават на всеослушание, че спират всякакви задгранични пътувания и гостувания, докато не сложат в ред чистотата в страната. Защото ако страната е зарината с конски фъшкии, каква Европа, какво уважение! – ти си президент, премиер или министър на една оакана територия и нищо повече. Колкото и да се пъчиш, че си имал богата история и излаз на три морета, по-уважаван няма да станеш.

Защо съм се вкопчил тъй в хигиената ли? Защото всяка цивилизация оттам тръгва и там свършва. Напълно съм наясно, че България никога няма да бъде Швейцария, но може да стане поносимо място за живеене. А това не е никак малко.

За да има този текст поанта, реших да драсна няколко реда на премиера Борисов. Нали беше казал, че заедно трябва да си почистим къщата.

И така:

Здравейте, господин премиер!

Сигурно знаете, че обществата, в които властовото разстояние е малко и хората се третират като равни, независимо от тяхните постове, са най-проспериращи. И тъй като наистина ви смятам за равен, адресирам редовете по-долу специално към вас. Преди това, обаче, искам да ви разкажа един случай с шведския крал. През 1988 година Карл Густав влязъл в някакъв гастроном да си напазарува, свършила му била храната вкъщи. Пазарувал той каквото пазарувал, дошло време за плащане и човекът установил, че не си носи чековата книжка. Коронован, некоронован, трябвало да върне продуктите там, откъдето ги бил взел. В този момент хората в магазина го разпознали, гарантирали пред продавачката, че това е кралят на Швеция, и тя, продавачката, великодушно му разрешила да си отнесе покупките вкъщи. Крал Густав благодарил и си тръгнал с пълната чанта. После, разбира се, си платил.

Хубава история, нали?

Но да не се отплесвам. Думата ми е за хигиената в България и ако сте прочел този материал от началото, ще разберете тревогата ми. Вземете проблема присърце, господин премиер, и съм убеден, че всичко останало ще си дойде на мястото. Когато човек живее на чисто и подредено място, сред чисти и подредени хора, мислите и действията му също стават чисти и подредени.

Колкото до боклукчиите, ако не им харесва да са боклукчии, нека ги нарекат „експерти по чистотата”. Или „мениджъри по сметта”, без значение. Важното е да чистят и през петдесетина метра да има кошче. А до всяко кошче – по един „експерт”.

В България живеят към 370 000 цигани, представяте ли си какъв хигиенен тайфун е това, стига да се задвижи!

Не казвайте, че няма пари в хазната за подобна акция. Пък дори да няма – ще вземете назаем от Николай Банев или от Гриша Ганчев. Без да им ги връщате, разбира се, (зер те като са вземали, са връщали).

Господин премиер, имам идея! Обадете ми се някой ден и заедно да тръгнем по улиците на София (вие дегизиран, за да не се набивате на очи). Най-напред с моята нелимузина ще се повозим по софийските булеварди, да ви покажа това-онова. После ще слезнем от моята нелимузина и ще тръгнем по кривите и разбити тротоари. Сетне ще се качим в градския транспорт, хем да се потресем от миризмите там. Накрая се грабваме и заминаваме за провинцията, тъй както сте дегизиран. Да видите как ми отговарят хората, когато ги попитам защо са такива, каквито са. Със сигурност ще кажат: защото рибата мирише от главата и ние сме такива, каквито са ни управниците. Те ако са вмирисани, и ние ще сме вмирисани. Те ако цапотят, и ние ще цапотим.

Тогава сам ще се убедите колко важно е онова, за което отварям тук дума.

Гледах ви преди време в „Панорама”. Говорехте, че поемате отговорност за администрацията, че ще си върши работата, но не можете да гарантирате за манталитета на българина.

Аз пък ви казвам, че манталитетът на българина ще се промени, когато се промени манталитетът на онези, които го управляват. Упражнете властта си върху висшите администратори и като начало ги накарайте да отиват на работа с колело. Впрочем така ще проверите и предаността им към каузата, на която твърдят, че са се посветили.

В същата „Панорама” споменахте, че искате да ви запомнят с добро. Според мен историята може и да не ви запомни със софийското метро, но ако наистина успеете да накарате министрите да се качат на велосипеди, ако за всеки изхвърлен на улицата фас постановите драконовска глоба и ако принудите полицаите да си извадят ръцете от джобовете и да си лъснат чепиците, тогава наистина имате шанс да останете с добро в историята.

Смята се, че народите със слаби хигиенни навици са лоши демократи. Затова давайте да оправяме нещата, защото да ви призная, едвам се удържам да не хвана и аз емигрантските пътеки.

Бъдете жив и здрав!

П.П. И не чакайте да минат 100 дни. Хубавите работи се правят от първия ден, стига човек да има желание. Ще ми се да вярвам, че вие имате. В тази връзка – време е да вкарате поне един тлъст български мошеник в затвора. Хигиенично е.

ВИП Денс по Нова

По света има много глупави предавания. По света има много глупави телевизии, които са произвели тези глупави предавания. По света има и много глупави хора, които са си намерили мястото в глупавите предавания.

И в Африка ги има. Там известни персони също танцуват румба, салса, джайв, танго, валс и хип хоп,  но не са се сетили да се нарекат „вип”. Най-вероятно защото по света да си вип не значи нищо, или защото всеки в някаква степен е вип. И най-важното: глупави-неглупави, известни-неизвестни, по света хората изпитват удоволствие от себе си и от останалите около тях, забавляват се и се радват, че битието има и весела страна.  Не се ритат непременно и не си скубят косите, за да им обърнат внимание.

Така е по света. А как стои този въпрос у нас? Зле стои. Дотам, че да съжалиш, че не си се родил африканец. Защото в нашата държава да си вип е всичко. Началото и краят на живота. Амбициите на мама и тате, селяндурчето им на всяка цена да се прочуе. Амбициите на селяндурчето на мама и тате да го поканят в телевизията, където ще разкаже играта на всички. Веднъж само да застане пред камерата!

През ум не му минава на селяндурчето, че камерата е коварна машина. Ще изкара всичките ти вродени и придобити дефекти, колкото и да не ти иска, пък после върви убеждавай публиката, че си вип. Тя, публиката, вече е видяла, че си едно от многото човечета, което за минута слава и някой лев отгоре е готово да си изяде ушите.

…

И така, ето ни на Вип Денс по Нова телевизия (оригиналното заглавие е Strictly come dancing), с вездесъщите Андрейчо и Иванчо отпред. Наричам ги умалително, че и на двамата умалителното им приляга повече. (Не върви да се обръщаш другояче към тези закъсняли в развитието си симпатяги, които спорят в ефир чий банан е по-голям, пощипват се дяволито по задниците и си пускат нишани а ла „аре си лягаме”).

Предаването има също така декори, осветление и оркестър, тоест всичко, каквото е по протокол. Има и хипотетичен продуцент – Нико Тупарев. Казвам хипотетичен, тъй като един реален продуцент най-напред ще се подсигури с водещи, за които е доказано, че притежават култура да водят. Ще подбере участници, на които талантът и възпитанието превишават първичните инстинкти за себедоказване. Ще покани жури, за което е сигурен, че не говори на  диалект и има в речника си повече от 100 думи. Накрая ще разкара всички съмнителни субекти сред миманса в студиото, дошли да се прочуят на гърба на другите.

Продуцентът Тупарев не го прави. Резултатът е безвкусица по време на изпълненията и престорена любезност след изпълненията. Преиграни жестове. Нафуканост без покритие. И за капак – антиутопията Ивайло Манолов (един от журито), чиято интелигентност и остроумие безславно приключват на петата дума. „Секс, секс, секс, страхотно готино” – дотук стига аналитичният дискурс на този опакован като луксозна вафла чародей. По-късно разбирам, че същият бил известен като импресариото на Васил Найденов. Горкият Васил Найденов!

…

Вторник. Ще проговори ли Милен Цветков (също участник във вип денс) – пита разтревожена България. Ако не проговори – лошо. И за Силва Зурлева лошо, лошо и за Якоб Андерсън – изпълнителният директор на Нова. Зер ако така тръгнат да мълчат всички, работата отива на фалит. Телевизията е да се говори, не да се мълчи.

Не знам предисторията на мълчанието на М.Ц., но усещам, че някой здраво му е замътил главата с „модерни” поведенчески практики и наивникът се е хванал. Защото нека кажа, повечето от тези иначе нахакани телевизионни водещи са учудващо наивни. (Има и няколко хитри лисици, които дебнат в засада, но за тях друг път.)

Появява се блед и каменен, Бъстър Кийтън в побългарен вариант, с червен пояс и тъпан отпред. Но защо е нахлузил ботуши за руски казачок, вместо цървули с навуща? Все пак танцът му е българско хоро. Защото това е стилизиран образ на българо-съветската обич, ще каже някой. Защото това е детайл от постановъчната естетика на Нова телевизия, ще вметне друг. Вятър и мъгла, ще кажа аз. Просто това са имали под ръка реквизиторите, това са му дали – да рипа хоро в ботуши и да е доволен, че не е в кубинки!

И като съм започнал, не би ми се искало да пропусна посещението в циганската махала на друг от състезаващите се екипи. Обмяната на опит минава като лошо копие на филм на Кустурица, циганите гледат на кестерме и „виповете” бързо  се измитат на безопасно място. Две еднакво лъжовни Българии се срещнаха и се презряха – едните явно, другите скришно. По-късно това ще се види в циганския танц – бутафорен кич, каквато беше и срещата в махалата.

Сряда. Опитвам се да открия одухотворени лица с дарба и поведение на европейци. Накрая решавам, че това е екипът на Крум и Елица Тодорова – пасо доблето им го бива,  дори българският им се разбира, браво!

Започвам да си мисля, че не сме съвсем пропаднали. Сетне влизам в мрежата и чета едро заглавие: СТУНДЖИ СПЕЦИАЛНО ИЗБРАЛ ХОМО ПАРТНЬОР НА ЕЛИЦА. Притеснявал се бил перкусионистът любимата му да не се изкуши, затова й намерил безопасен човек. Разбирам още, че Крум налагал Миро (онзи от „Каризма”) с каиш на голо, докато били гаджета.

Петък. Вип денс маратонът продължава. Този път искрено се забавлявам – на манежа се появява персона с черни очила, черна коса, черна пола и бяла блузка (липсва червена връзка), с излъчване  на нарком по военните въпроси, който ей сега ще въздаде наказания и справедливост. Кристина Патрашкова. Кучето ми става леко неспокойно.

Нямало да се кандидатира за партньорка на Милен Цветков, защото щяла да има много ангажименти в новия седмичник „Галерия”. Тогава защо е дошла в студиото? За да си направи безплатна реклама ли? Никой не се сеща да я пита.

Правя бърза справка и научавам, че дамата била теглила кредит и всъщност оттам дошли парите за седмичника.  Досега не знаех, че в тази държава дават кредити за издаване на вестник. Значи отиваш в банката, казваш, здравейте, аз съм вашата леля, отпуснете ми, моля, кредит за вестник, и те ти отпускат.

„Най си падам по журналистки, които до последно лапат кюфтетата от една медия, с която не се съгласни и я напускат дни преди да се преместят в друга. Така се връткат цял живот … и в същото време се борят за свободата на словото”.(Веселина Томова за Кристина Патрашкова).

Та, седи журналистката Патрашкова редом с плеймейтката Златка и брадърката Зара, разказва за „Галерия” и колко е заета, после решава да срази конкуренцията с убийствен въпрос: „Колко думи има българската азбука?  „Колкото си иска”, не се помайва плеймейтката Златка. Ха-ха-ха, смее се залата.  Ха-ха-ха, смее се оркестърът. Ха-ха-ха, смеят се съседите над мен.

А кучето ми проточва шия и почва жално да вие.

Депресивно за София

Размишлявам за нея. Напоследък все по-често и депресивно. Един приятел разправя, от затоплянето ще е. Не ще е от затоплянето, братко, му казвам, ами е от очите и носа. От очите, които виждат неща, дето не са за гледане. И от носа, който надушва разваленото даже в супермаркетите на Ковачки. (Апропо, този вкараха ли го вече в затвора?)

И от сърцето, разбира се; особено от него. Не от онова „сърце юнашко, дето не трае да гледа турчин, че бесней”, ами от моето скромно софийско сърце, което би изтраяло на всичко, само не и на мръсотията. А мръсотията върви с простотията, тя пък с бесотията и тринките тъй удобно са се разположили в генокартата на българина, щото не щат да мръднат оттам

Днес излизам отрано, празник е, тоест единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. София без бълващи пушек брички. София без зли и нахални физиономии. София без „софиянци”.

Няма ги. Изнесли са се. Заминали са да цапат другаде. Утре пак ще са тук, но днес ги няма, и аз се наслаждавам на всяка секунда тяхно отсъствие.

Градът, в който съм се родил и продължавам напук да обитавам, си поема въздух. Опитва се да покаже най-хубавото, с което все още разполага. Нещо, което хуните не са сколасали да му отнемат. Нещо, което макар и да не е Нотр Дам или Тински храм, да те накара да се зарадваш.

Вървя и зяпам изследователски по върховете на олющените едновремешни постройки. Ето един орнамент на сграда от 30-те в някогашния еврейски квартал! Ето глава на богиня, запазена по чудо върху фасадата на стара кооперация при „Женския пазар”! Ето там още…!

Поглеждам се отстрани: със сигурност приличам на сбъркан турист, който на всяка цена е решил да открие следи от развита цивилизация.

photos by morningseeker

Празник е. Единственото време, когато мога да видя София такава, каквато бих искал да я виждам. Утре хуните ще нахлуят, и аз отново ще размишлявам за нея. И за себе си в нея.

Напоследък все по-често и депресивно.

За кожата на Тошко

Спомняте ли си Тошко от Бургас? Онзи маниакален субект, когото избраха за депутат от листата на „Герб”. За кратко, тъй като веднага го разкараха.

А спомняте ли си защо го разкараха? Да припомня: защото момчето се прие насериозно, взе да ръси глупости пред медиите и да излага работодателите си.

Но не за гафовете на Тошко ми е думата, а за хората, които в рапъра видяха себе си от вчера, когато правеха кариера, и от днес, когато са в последния вагон на последния влак.

Образът, който години наред лъскаха и все не успяваха да излъскат докрай, изведнъж се изпъчи отпреде им в подобие на бургаски аутсайдер с катастрофален речник и ужасен диалект.

Това никак не им хареса, защото освен за техния съмнителен правоговор, Тошко ги подсети, че все още не са взели полагаемото от този живот.

И побесняха.

Нахално рападжийче! Значи неговата неграмотност е достатъчна, за да бъде избран за депутат, а нашата грамотност не е, така ли? Няма да я бъде тая! – ревнаха кримките от „доброто старо време”.

И го възненавидяха.

Защото Тошко им напомни за собствената им убогост, преди да стъпят в София, с намерение да я покорят. (Апропо, от промените насам, същите изръчкаха де що има партии в България, някои по два пъти).

Дотук нищо неестествено – у нас е доказано, че колкото по-безопасна е жертвата, толкова по-яростно я нападат. Не една и две медийни хиени построиха живота си, следвайки имено тази тактика. По-интересна е реакцията на тошковата партия. А тя, тошковата партия, побърза да стъкми писмо и да накара младия пишман депутат да го подпише и внесе от свое име.

„Фактът, че няколко поред правителства оставиха нас младите хора по улиците и никой не мислеше за бъдещето ни ме накара да изпея песните, които вече седмица някои медии не спират да показват със злонамерени коментари. … Не мога да допусна с манипулации по мой адрес да бъда пречка за работата на новата управляваща партия и бъдещия министър-председател ген. Бойко Борисов. Затова моля да бъда отзован от листата за народни представители на ПП ГЕРБ”.

На пръв поглед всичко е наред: спазен пълен член, търпима пунктуация и що-годе приличен синтаксис. Само че  рапърите не пишат така. Така пишат лица, вряли и кипяли в съчиняването на докладни и отводи. Така пишат чиновници, за които сърфирането по корем пред началството се е превърнало в начин на съществуване.

„Не мога да допусна с манипулации по мой адрес да бъда пречка за работата на новата управляваща партия и бъдещия министър-председател ген. Бойко Борисов”. Трогателно!

Щатните писачи на бъдещия министър-председател се постараха в най-добрите традиции на партийното сервилничене, а Тошко го отнесе вместо тях. Върху бедната му глава, освен неговата лична недодяланост, се стовари и раболепието на новите му приятели.

Изложилият се активист незабавно беше  покрит на сянка, за да не дразни. Разбираемо: Бойко Борисов идва да смени статуквото и екипът му не бива да бъде подозиран в примитивизъм.

Тук обаче недоверчивото българско ухо със сигурност ще се наостри: а защо не са преценили акъла на Тошко, преди го пуснат пред камерите? Защо не са разгадали същинските му мераци, преди да го тропосат за депутат?  Защо не са го тествали за интелект, преди да качат бомбастичната му биография в мрежата?

Ще пита българинът и ще се опасява, че щом такъв като Тошко се е намърдал в управлението на страната, значи там има къде по-хитри лисици от него, които тепърва ще си показват рогата.

Точният ход беше рапърът от Бургас да остане в парламента.

Сгафил – сгафил, щом веднъж си го допуснал да те представлява, дръж го пред очите на избирателите. Обучи го в крачка. Направи от него личност, която освен че ще говори смислено и членоразделно, ще действа като възпитан и морален политик. Тогава може и да ни признаят, че и ний сме дали нещо на света. Освен бандити.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – пише чехът Хавел в „Summer Reflections. Българите нямахме късмет да си отгледаме свой Хавел; политик, с когото да се гордеем и когото да цитираме, но все още имаме очи да четем. И мозък да мислим.

Преди да управляваш, прочети това!

(Летните размишления на един президент)

„Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение.

От породата на Монтен!

Струва си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройва непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:  „Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”.  И да си призная – все ми е едно.”

(Из послеслова към „Летни размишления”)

Когато през 1992 се заех с превода на така наречената  „президентска” книга  на Вацлав Хавел, нямах идея, че 17 години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото.

Ето че времето ме опроверга – „Летни размишления” продължава да е перфектното четиво за политици и избиратели, особено в държави като нашата.

Написана от демократ с доказан надпоколенчески и надпартиен авторитет, книгата дава възможност за точна ориентация във взаимоотношенията между групи и личности по време на сложни политически събития.

По-долу предлагам пасажи от нея с надежда, че думите на чешкия Нобелов лауреат за мир ще стигнат до всички нашенци, които не са се предали напълно на апатията и отчаянието от случващото се в България.

Тъй като мислите на Хавел ще бъдат валидни и след тези избори, най-вероятно и след следващите, добре е да ги четем и препрочитаме. Ние, българите.

•

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Разбира се, не съм толкова самонадеян, че да се смятам за единствения справедлив човек в тази страна. Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му е приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Хората искат да бъдат публично уверявани, че елементарните правила на човешкото съжителство имат смисъл. Искат да знаят, че „ония горе” са на тяхна страна. Така се чувстват подкрепени и обнадеждени.

Те искат да чуят, че приличието и смелостта си струват; че в схватката с мерзостта трябва и да се рискува. Искат да знаят, че не са самотни, забравени и отписани.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога.

И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена.

Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

(Из „Летни размишления”)

Борисов, Брандо и Коза Ностра

(Животът като кино, киното като живот)

Бойко Борисов приема посетителите си в своя дом в Банкя, на 20 км от София. Отвън наскоро измазаната висока ограда е заобиколена от непрекъсната редица черни лимузини, паркирани една до друга. Вътре шестима бодигарда с бръснати глави чакат в съседна къщичка, украсена с ловни трофеи. Колекция саби, друга от бутилки уиски, препариран вълк, огромни гири, портрет на Марлон Брандо в „Кръстника”… .

Така започва статията си Беноа Опкен в електронното издание на „Монд” от 30 юни, 2009.

Журналистът е видимо впечатлен от струпването на властова символика в къщата на домакина, както и от факта, че той може да говори с часове за футбол, има черен колан по карате, бил е личен телохранител на един комунистически диктатор, на един бивш цар и още какви ли не чудесии.

Поставям се на мястото на французина и го разбирам, донякъде и иронията му, на места удържана с мъка. Но нека се върнем към горното описание и останем при

портрета на Брандо

Да припомня: за ролята на мафиотския бос Дон Вито Корлеоне, роденият в Небраска актьор печели „Оскар” за най-добра мъжка роля, отказва да приеме статуетката и предизвиква конфуз, какъвто Академията не е виждала от основаването си.

Случаят и досега остава един от най-скандалните в историята на оскарите, а причината е достойна за уважение: по този начин Брандо изразява недоволство си от отношението на правителството и на американската филмова гилдия към коренното население на Америка.

На церемонията при връчването на наградата, представителката на Брандо Сашийн Литълфедър се обръща към залата с думите:

Марлон Брандо ме помоли да ви кажа, че за голямо съжаление не може да приеме тази щедра награда. Причината е начинът, по който биват третирани индианците от страна на филмовата индустрия, в телевизионните предавания, както и поради неотдавнашните събития в Ундид Ний*.

Част от аудиторията ръкопляска, останалите освиркват красивата апачи. Филмовият истеблишмънт не желае да му развалят настроението с индианщини, за които няма нито желание, нито време да мисли.

Споменавам този факт, защото ми се струва важен за сравненията, които се натрапват:

Бойко и Марлон, Банкя и Небраска

Щом ликът на Брандо виси в дома на новия ни министър-председател, значи той го харесва и намира в легендата достойнства, които сам би искал да притежава: философия на алтруист, характер на боец за правата на онеправданите, бунтар с позиция по важни обществени и политически въпроси.

А може би е точно такъв, алтруист и бунтар, и външните подобности само потвърждават духовното родство между двамата? Като изключим препарирания вълк (Брандо със сигурност не е гърмял по животни).

.

Да се съизмерваш с идол, при това през призмата на един от най-запомнящите се филмови образи, е смело занимание. Нужна е готовност да се справиш с всевъзможни изненади, включително с предателството на хора от най-близкото обкръжение.

Нужна е далновидност, поне колкото тази на Вито Корлеоне, за да предвидиш отдалеч ходовете на днешни приятели и утрешни врагове.

Нужно е умение сам да се трогнеш от това, на което си способен, хем да впечатлиш и останалите. Могат го само изявените таланти.

Талант ли е премиерът тепърва ще узнаваме. Засега едно е ясно: хората не искат евентуалният му провал отново да е за тяхна сметка.

.

Войнствено лице, къса подстрижка, загорял, дъвчещ огромна пура със златна лента пред силно орнаментиран пепелник…., продължава журналистът Опкен, и ако не знаеш за кого говори, ще речеш, че за дон Вито. Но е за Бойко Борисов.

Заедно с очевидната аналогия между двете персони, едната фикционална, другата реална, от описанието изскачат и скрити подтеми. Като правилника на Коза Ностра. Онези десет правила, които е препоръчително да се спазват. Ще спомена деветото и десетото.

Девето правило: Не присвоявай пари, ако не са твои или принадлежат на други семейства.

Десето правило: Членове на Коза Ностра не могат да бъдат хора, които се държат зле и не се придържат към моралните принципи.

В „Кръстникът” тези две правила поддържат конструкцията на филма и са етичната причина за неговото създаване. Извън филмовия контекст спазването им е условие за състояла се демокрация.

(Уточнение: качеството на една мафия зависи от състоянието на демокрацията и обратното. Не съм чул български политик да афишира причастност към морални регламенти, нито да бъде наказан за това, че не ги спазва. Но пък всеки се кълне, че няма нищо общо с мафията. Изводът е, че нито мафиотите ни са мафиоти като хората, нито демократите – демократи).

В разговор с Труман Капоти Брандо говори, че няма никакъв смисъл да си успешен артист, ако това не води до нещо полезно. Затова се старае се да бъде полезен и защитава справедливи каузи със същата страст, с която играе и ролите си.

Гневът на Брандо е благороден; актьорът е с остър език, но харизматичен и добър по натура – свидетелстват близките до звездата.

Гневът на Борисов е „човешки, облагороден; не ражда нито страх, нито омраза у хората, върху които се е стоварил в даден момент” – възторгва се негов изследовател.

„Юмручен герой с нежно сърце” за единия. „Агресивен и уязвим” за другия. Прилики, прилики… – неудобно да ти стане.

.

Дон Корлеоне (към Майкъл): Работя през целия си живот и се грижа за моята фамилия. Отказвах да бъда кукла на конци в ръцете на големите клечки. Това е моят живот и не се извинявам за него. Но винаги съм си мислил, че като дойде време, ти ще си онзи, който ще дърпа конците. Сентор Корлеоне, губернатор Корлеоне…

Накрая донът се катурва в доматите и там остава. Но „Кръстникът” получава признание за вечни времена.

Какво признание ще получи Бойко Борисов е трудно да предскажем. Можем обаче да участваме във филма му. И да се надяваме на статуетка.

* Ундид Ний (Южна Дакота) е мястото, където на 29 декември, 1890 войници от американската 7-ма кавалерия избиват 300 сиукси – мъже, жени и деца. Ден преди това племето е взело решение да сложи край на непрекъснатото бягство от преследвачите си и да влезе в резерват.

Българското его

Зен-учителят Сузуки-роши казва: „Ако умът ти е пуст, той винаги е готов за всичко и е открит за всичко. В ума на начинаещия съществуват много възможности, в ума на специалиста – много малко”. Нещо подобно съм чувал от баба си, която със сигурност не беше будистка. Та тя твърдеше, че като слушаш повече с изпразнена от глупостите си глава, чуваш повече. Баба ми, чокойка от Тулча, отдавна се спомина, но в следващия си живот нищо чудно да е лама.

За българина едно нещо със сигурност може да се твърди, и то е, че той не обича да слуша. Слушането го затруднява. Тормози го. Българинът обича да бъде слушан. Колкото по-малко са истинските неща, които знае, толкова повече иска да го слушат. Настоява да бъде чут. И приказва ли, приказва. До изнемога. Приказва, за да насити ненаситното си его.

Българското его! Колко нещо изписа българинът, заради това свое его! Колко никому ненужни книги! Романи. Трактати…. Безброй изхабени листове и нищо мъдро. Но колко претенция и неграмотност!

Всъщност, кой да го научи на мъдрост? Кои да му бъдат учителите по помъдряване? Доносниците от парламента? Чиновниците от БАН, затънали до ушите в безделие и мрънкане, че не са достатъчно оценени? Интригантите в университетите, които са се хванали за гушите и гледат, кой кого да прецака. Интелигентите, на които интелигентността започва с помпозни брътвежи и свършва с алкохолно отравяне?

Пуснете която и да било телевизия, отгърнете какъвто и да било вестник – думи, думи, думи…  Никой не иска да помълчи поне за малко. Да се позамисли, да поразсъждава. Всеки напира да говори и да пише, защото е решил, че това, което иска да каже, е много мъдро. Но за да кажеш или напишеш нещо мъдро има поне едно условие: да си мъдрец. Не може да си се докарал до подобието на неандерталец и да очакваш от себе си мъдрост. Както не е възможно да си облазил стотици стълбища, докато изпросиш някоя професура, и от това да помъдрееш. Най-много да се превърнеш в сбръчкано и зло човече.

Българското его! Очукано като войнишко канче от нереализирани амбиции за власт, пари и слава, то иска реванш. Реванш сега! Реванш с цената на всичко! Животът е един, при това толкова кратък, няма време за губене! Искам си парите! Искам си властта! Искам като ме видят на улицата, да ми свалят шапка! Каква ти шапка, направо да ми се кланят! Господин професоре! Господин министре! Днес как сте? Снощи ви видяхме на телевизора, бяхте прекрасен!

Искам, искам, искам….! Българинът иска. Като не му го дават, си го открадва. Като няма откъде да открадне, става кмет. Или президент.

Какво ли няма в това българско его. Като почнеш от завистта и злобата, минеш през алчността и лакомията, та стигнеш до фукнята. Уникалният български фукарлък, който може да се мери само с още по-уникалната българска мърлящина.(Погледни улиците и градинките в София, помириши въздуха в градския транспорт и повече не ти трябва.)

Българинът е специалист! От всичко разбира, за всичко съвети дава. Непрекъснато учи другите, само себе си не иска да поучи. Животът му е суетня насам-натам и врява. Постоянна врява. Да остане насаме със себе си е неговият кошмар. Кой тогава ще го слуша? Кого ще поучава?

Българинът обича да се присмива на доверчивите и да ги нарича балъци. Уверен е, че само той знае истината, но не се стеснява да си присвои чужд труд и да го представи за свой. Подлага на съмнение всичко, но не и собственото си невежество. Не произвежда, не изобретява. Вдъхновяват го обирът на  банкомати, източването на фондове, тъпите вицове в ”Шоуто на Слави”, костюмите на Милен Велчев, ръчният часовник на Станишев и охраната на Маджо. Иска да бъде като тях.

С блеснали очи разказва, как някакъв политик платил на Ивана 15 бона да му пее. Дали пък не били трийсет? Иска и той така: да плаща на Ивана, на Драгана, да яде сьомга с гарнитура от рачешки опашки и да я запива с „Дом Периньон”. Да спре пред „Червило” с голяма черна джипка, а ченгетата да не смеят да го приближат. И като си иде на село по празниците да разказва, да разказва…

Не го е еня българинът за изначалната му същност. Когато му кажеш, че е дошъл на този свят като съвършено създание, той се хили и почесва оная си работа през джоба на панталона. Приел е веднъж завинаги, че е създаден войнстващ, крадлив и фуклив, и като такъв трябва да избута някак земните си дни.

Как ще я караме нататък?

Доказано е, че болестите, особено тежките, преобразяват хората. Разболееш ли се, е все едно дали те дават по телевизора или те пишат във вестника. Ти си просто един страдащ нещастник и славата ти, наред с милионите и джипката, са безсилни пред болестта. Тогава забравяш колко си важен и започваш безпомощно да се оглеждаш за помощ. Готов си да се примолиш на най-мизерния човек на планетата, когото досега си презирал, ограбвал и лъгал, само и само да ти даде рецепта за спасение. Готов си да се откажеш от властта и парите, само някой да ти гарантира, че ще оздравееш. Готов си да се разделиш със скъпото си его и фукарлъка завинаги, само да те вдигнат от леглото.

Господ да ме прости, но трябва ли да ни сполети епидемия?

Белегът на звяра

„Надявам се, че като отвори раните и ги почисти,

Комисията ще ги предпази от загнояване.

Не бива да бъдем отстъпчиви и да кажем,

че миналото е погребано, защото то няма да е погребано

и ще ни преследва. Помирението никога не е евтино,

защото почива на опрощението, а то е скъпо.

Опрощението пък зависи от разкаянието,

което почива на осъзнаването на грешните постъпки,

и следователно на разкриването на истината.

Човек не може да прости това, което не знае…”

(Епископ Дезмонд Туту, по повод назначаването му за председател на Комисията за истина и помирение в ЮАР – 30 ноември, 1995)

„Бакшиш” с почерняло от тютюн и алкохол лице се хвали, че като бил в Германия, лягал на газта и предизвиквал стрес по пътищата. Тъкмо си мислел как хубаво се е позабавлявал с „балъците шваби”, когато на границата с Австрия го поздравили с трицифрена глоба. Не знае „бакшишът” на себе си ли да се възхищава повече, или на немците, че имат изрядна система за санкциониране на кретени.

Депутат и национален далавераджия разказва, че в родното му село го посрещали с духова музика, а нощем лично кметът го вардел като спи.

Телевизионерка с наднормен макиаж разпалено ме убеждава, че за колегите й било чест да работят с нея, и трябвало да са й благодарни, задето е между тях. (Това, разбира се, не й пречи в едно изречение да прави минимум две грешки.)

И още, и още….., място нямам в бележника.

Защо българите са такива, каквито са? Защо, на който и социален терен да копнеш, попадаш на хвалипръцковци и тарикати?

Защо държавата се е превърнала в място на хора с убога външност и психика; бабаити пред по-слабия и сервилни пред по-силния?

Били ли сме някога културен и гостоприемен народ, или това е един от многото митове на пропагандата?

Допреди време подобни въпроси ми задаваха непознати хора, с които се срещах тук-там из страната. Те настояваха да отговоря, а аз се измъквах, като им разправях, че както на небето има облаци, същото е и при хората. И че в крайна сметка животът е чудесен, макар да е ужасен. Така е навсякъде по света, опитвах се да убедя и тях, и себе си.

„Като в България обаче никъде го няма! Защото в България хората са неграмотни и безверни, особено политиците, намеси се веднъж стар учител от Добруджа.

„Направиха ни като тях – фукльовци и измамници. Заразиха ни с прости приказки, че ще строим рая на земята, и почнаха да строят лагери за непослушните. А ние мълчахме и им помагахме. От диктатурата на пролетариата, дето ни е в мозъка, идва всичкото. Сега и да искаме, не можем да се оправим. Защото главите ни са калпави”.

Не съм виждал учителя оттогава, но думите съм записал. Наистина ли не можем да се оправим? До такава степен ли са отровени българите, че нататък ги чакат само беди?  Толкова калпави ли са ни главите?

В книгата „Девет коментара за Китайската комунистическа партия” (серия от уводни статии на „Епок Таймс”), авторите пишат: След десетилетно промиване на мозъци и потисничество ККП е внедрила начина си на мислене и стандартите си за добро и лошо в живота на китайския народ. Това е накарало хората да приемат и да намират за смислени извратеността и измамите на ККП и да станат част от лъжите й, предоставяйки идеологическа основа за нейното съществуване.

Да отстраним от живота си порочните доктрини, внушени ни от ККП, да различим изцяло безскрупулната й същност и да възстановим нашата човешка природа и съвест – това е първата и най-важна стъпка от прехода към общество без комунистическата партия.

Дали този път може да бъде извървян уверено и мирно, ще зависи от промените, настъпили в сърцето на всеки един китаец.

В писмо до редакционния екип на „Епок Таймс”, жител на град Ланджоу споделя въздействието, което книгата му е оказала:

Прочитайки „Деветте коментара”, от десетилетия извършваното над мен промиване на съзнанието и индоктриниране с комунистическата идеология изчезна за броени часове. Възвърнах си човешката съвест и преценката за добро и лошо. ….Сега заявявам оттеглянето си от младежката лига на КП и Младите пионери, които са асоциирани с ККП, като ще отстраня от себе си белега на звяра.

Макар България да не е Китай, а БКП да не е ККП, става дума за една и съща СЪВЕТСКА извратеност. В Китай безогледна и единствена. В България – дегизирана и множествена.

Белегът на звяра! У нас той се вижда навсякъде – в мраморните палати с кулички от жълто тенеке, в учениците, които млатят учителките си, в нападенията над журналисти, в бетонираното Черноморие и в агентите, които продължават да извират от всички дупки на държавата.

Добре е, че министърът без портфейл Божидар Димитров е бил агент на Държавна сигурност. Така му се предоставя възможност да каже защо е бил и да поиска прошка, а емигрантите ни ще намерят поне една причина да повярват, че в България нещата наистина сe променят.

Добре е, че Вежди Рашидов е министър на културата. Така му се предоставя възможност да изплюе пурата, да бръкне в паметта си и да разкаже за времето, в което се е съгласил, че възродителният процес е „напълно естествен исторически процес, израз на възродения ни български национален дух”. (Из: Декларация на група интелектуалци и общественици от средата на българите, възстановили българските си имена, 1985).

Двадесет и четири години по-късно същият Вежди ще заяви в интервю за пресата: „Ясно си давам сметка, че влизането в политиката за мен е кауза. Аз съм човек, който не може да се примири с лъжата”.

Щом политиката за него е кауза, какво по-достойно от това, публично да се разкае за глупостите, под които се е подписал и да го запомнят като първият министър, дал пример за достойно поведение. Тогава е много вероятно улиците ни да светнат, изкуството да заприлича на изкуство и хората – на хора.

Българинът има нужда да види и чуе, че някой в държавата най-сетне се признава виновен за нещо. Това ще означава помирение на генерациите и дръпване на нацията напред, с чисти сърца и сметки.

Тимоти Гартън Аш го нарече „историческо просвещение”. Без процеси срещу агентите и доносниците, но с разкриване на истината за комунизма и поднасяне на извинение към останалите живи концлагеристи; към внуците и правнуците на убитите.

Добрата новина е, че има от кого да се поучим. Достатъчно е да наобиколим държавите от някогашния Варшавски договор, за да се убедим, че принципът работи. Чисти градове. Красиви и поддържани сгради. Усмихнати лица. Доволни туристи. Бандити с мярка.

За да се справи с проблемите, една бивша комунистическа държава задължително трябва да осмисли миналото си: къде е сбъркала и какво не бива да повтаря. Така направиха в Германия, същото сториха в Чехия, Полша и Унгария. Не и ние. Според Сергей Станишев в 21 век имало много по-интересни и важни за обществото теми за дискутиране, отколкото комунистическото минало. Например как да ускорим развитието на страната.

Кой да му кажеше на бившия премиер, че за да умуваш по темата за икономическото развитие на България, трябва да си приключил с темата за нейния морален застой. Кой да го посъветваше да намери статиите на Дезмонд Туту и да ги чете в самолета на път за Москва. От тях щеше да научи за политическото „моралите”, което епископът от ЮАР предизвика и накара аудиторията да плаче, слушайки разказите на оцелели жертви на апартейда и разкайващи се екзекутори.

Станишев го няма, няма го и правителството му. Отидоха си без да се поучат.

Заместиха ги други. Дойдоха с шанс да бъдат различни и със собствен пример да накарат нашенеца да повярва, че европейската цивилизованост е нещо постижимо за него.

Десетилетия българите бяха обучавани да приемат участието си в партийните престъпления като нещо естествено. Сега някой трябва да им покаже, че съществува лична вина, както и лична прошка, и двете нямат нищо общо с колективното лицемерие.

Не трябва да отлага своето моралите Божидар Димитров. Не трябва да отлага своето моралите Вежди Рашидов. Онези преди тях се провалиха тъкмо заради лъжата и непризнатите грехове.

В крайна сметка и в най-издънения народ има нещо свястно; в това е чудото на съществуването. Ние не сме изключение. Не бива да сме изключение.

Is it easy being European?

the competition has ended

thank you all !

КРИСТИАНЕ ЗИНГЕР

(ЖЕНАТА, С КОЯТО НЕ СЕ ЗАПОЗНАХ, А ТРЯБВАШЕ)

Неотдавна научих, че жената, за която бях решил да правя филм, е починала. Съжалих не само защото един изключителен човек си е отишъл от този свят, но и защото не успях да се срещна с нея и да осъществя замисъла си: документален филм за графиня Кристиане Турн – Валзасина.

Казвам „изключителен човек” без да я познавам, съдейки единствено от книгата й „НАКЪДЕ ТИЧАШ? Не знаеш ли, че небето е в теб?”, както и от едно дълго интервю. Напълно достатъчно, за да бъда убеден, че Кристиане Зингер принадлежеше към хората, които човек е длъжен да познава приживе.

Е, аз не успях да се запозная! И съжалявам, трябвало е да бъда по-настоятелен. Така или иначе продължавам да си мисля за нея; за амбицията й да даде на човеците усещане за смисъл от съществуването, както и да ги научи да живеят според истинското си предназначение.

Има много идеализъм, но и много научност в мислите и практиката на Кристиане Зингер. И което е най-важното: реално въздействие върху останалите. Добро въздействие. Лечебно! Смея да твърдя, че лично на мен ми подейства по този начин, без да имам пряк контакт; повлиян единствено от прочетеното. И това ме кара да мисля, че макар да си е отишла, нейната работа трябва да стане достояние на повече хора.

Намерението да направя филм за нея не ме напуска и сега. Кристиане Зингер я няма, но остават онези, на които е помагала. Учениците й. Нейният съпруг – граф Джордж Турн Валзасини. Нейното творчество – многократно преиздавано. И още куп неща, които със сигурност е оставила за ползване от всички.

Да, смятам, че наистина си струва усилието. Дори само за да бъдат чути мисли като тези:

… В съвременния живот стената между видимия и невидимия свят е бетонна или стоманена; тя не пропуска нито капка. Дишането между двата свята е прекъснато. Смисълът вече не диша. Всичко става безсмислено.

Нека спасим света незабележимо, без знанието на когото и да било, дори и на себе си.

Естественото състрадание е оковано. Човек си казва: каквото и да направя, е напразно. Виждаш, но не бива да показваш, какво си видял. Свидетел си на ужаси, но трябва да отминеш, защото ако се намесиш, сам ще се окажеш жертва на насилието.

Всички смисли на живота, от най-тежката: да изкарваш пари, да станеш могъщ, прочут, да служиш на идея, да бъдеш ангажиран, ако дълго продължават да бъдат най-важното в живота, се изпълват със злина, пораждаща се от усилието да победиш на всяка цена.

В съвременния ни метастазирал свят, напълно подвластен на меркантилността, онова, което трябва да бъде избягвано, е дълбочината и интензивността. Всичко е поставено на мястото му, конструирано е така, че да ни отблъсне от любовта. Естествено, не любовта е застрашена. Застрашена е нашата способност да обичаме.

Нашето общество няма да успее да изтръгне любовта от Творението, както няма да загаси и светлините на Млечния път. Но като нищо ще успее да отстрани самото себе си. Лагерът на мъртвите и на зомбитата разширява периметъра си.

Бихме могли, по силата на водещия си порив, да се съберем, да създадем едно поле на съзнание на всички земни индивиди, които не се задоволяват да съществуват като зомбита.

Непрестанно залитам от разочарование към разочарование. Докато накрая изкрещявам: „Нима мечтаният от мен свят на светлината не съществува никъде? Къде е изправеният човек? Как да го разпозная?” И внезапно чувам шепот в ухото си: – Какво чакаш, та не се превърнеш в Този, когото очакваш?

Трябва да тръгна на път, за да се опитам да създам мястото, което не съществува.

Паралелно с помощта за жертвите, искрено бих желала да се създаде мрежа за взаимопомощ за легионерите на Ирод, които искат да се изтръгнат от своя ад. Нещо, с което се захвана будисткият монах Тих Нат Хан, общуващ с американските войници, които разрушиха страната му и подложиха на клане народа му.

Талмудът казва: „Във всяко тяло цялата вселена си възпроизвежда за пореден път”. Нека осъзнаем смисъла на тази фраза! Колцина от нас биха могли да посрещнат отговорностите, които това прозрение предполага?

Съзерцавайте морето. Проникнете в това пространство на вечността. Трябва да вдъхнем на нашия свят паметта за неговата и за нашата божествена същност. Именно това е целта на преминаването ни през земята.

Най-важното е да се опитваме непрекъснато (без да се тревожим, дали ще успеем) да върнем на света за миг онова, което е изчезнало.

Онова, което придава царско достойнство на нашето приключение, е поривът, който живее в нас. Желанието, което ни движи. Нека не се надяваме, че ще успеем наистина.

Кристиане Зингер – жената, с която не се запознах, а трябваше.